mvm

А нужно ли е да се следва който и да е Учител? Освен това си мисля, че ако ученикът все пак е успял да достигне такова високо ниво, че да помни в следващ живот кой е, откъде идва и защо идва...................то значи, че той няма повече място тук на земята сред учениците. Евентуално би дошъл отново единствено като учител

Аз го разбирам по друг начин Децата не отричат същественото, защото те са непринудени, и когато плачат, и когато искат, и когато си играят, и когато разговарят. Децата нямат задръжки, правят и говорят това, което им е по сърце и душа.....докато ние родителите не започнем да ги вкарваме в някакви норми, които видите ли, били правилните Да, ама дали са правилни, или някой ги нарекъл норми в обществото и щем не щем ги спазваме. Морал, етика и прочие глупости, измислени от някой. За децата, когато са малки такива понятия и такова поведение, морално и етично няма. Ние им го налагаме. Когато детето порасне, то вече толкова много е обработено от родители, учители и други роднини и познати, че се прекъсва връзката с неговата същинска самоличност (това не е точната дума, ама не мога да измисля друга в момента )...душевност може би е по-добре

Темата нали е за свободата на словото и всеки може да пише тук свободно Тогава да напиша Силвия, ти доколкото разбрах се броиш за психолог. Обаче ти си толкова далече от психологията, колкото аз от японския език НО По-скоро аз ще науча японски, отколкото ти ще разбереш психологията и човешките взаимоотношения

За да не спамя в темата за трудностите в духовния път, реших да го напиша тук. Чудя се, кой е по-правилния духовен път. Да се молим смирено и да медитираме, да четем Учения.....и да си мислим, че се просветляваме, което е съмнително Или да се смеем през сълзи, когато попаднем на нещо такова. Е, предполагам, че на повечето от вас ще се стори много несериозен материал за смях, но аз определено много се забавлявах. Сигурно защото вървя малко встрани от духовния път и малко у-лево

Много се чудих дали да постна този филм тук, може би трябва да има отделна тема за тайните и загадките на моретата и океаните...и все пак........, ако модераторите решат, да го местят другаде. Филмът е на руски и е дълъг 52 минути : "подводните пришълци"

Старият град Василико бил разположен в южната част на залива, където сега е квартал на Царево. Когато преди години за първи път отидох там, и то беше по работа, ме връхлетя усещането, че се връщам у дома. Забравих за какво бях отишла и се заразхождах из малките стари и стръмни улички......Никога никъде не съм се чувствала по този начин...

А аз мога да го посоча, това което казваш, го казва и Учителя! С това не съм съгласна, или поне при мене не се получава. Ако аз мисля за някой, то е защото го обичам, харесвам, но обикновено става така, че той човекът и хабер си няма за мене. Много неприятна ситуация, но какво да се прави.

Без съмнение най-известната морска легенда е тази за Летящия холандец. Доста рових из нета, но намерих само съкратени варианти. За щастие се оказа, че синът ми преди време си бил купувал книгата на издателство ПАН "Голяма книга на митовете и легендите". Съмнявам се да е прочел и една буква, но поне се сети за нея и проверихме - там легендата я има в по-пълен вариант. Ще я пусна на два пъти, защото е дългичка: легенда за Летящия холандец Това се случило преди 350 години, а може би и повече. Сега вече никой не може да каже как се е наричал капитанът на този кораб. Като прелистват пожълтелите книги и старите корабни дневници, някои казват, че това сигурно е бил капитан Ван Страатен от град Делфт. Други се кълнат, че се казвал Ван дер Декен. Но както и да е било, всички са съгласни, че този капитан бил най-злият и най-свирепият човек на света. Говори се, че той винаги носел със себе си дебел камшик с оловно топче накрая. А по време на буря рижата му брада пламтяла като огън. Корабът му плавал и към далечна Ява, и към бреговете на Индия, и към Антилските острови. Там, където другите кораби се разбивали, неговият оставал цял и невредим - нито една дупка, нито една драскотина по дъното. Сякаш корабът бил омагьосан и нищо не можело да му попречи - нито бурите, нито водовъртежите, нито подводните рифове. Невероятен късмет съпътствал капитана навсякъде. Познавали го във всички пристанища. Той бил суетен и горд като самия дявол. Обичал златото, но славата му била по-скъпа и от злато. Екипажът бил лика-прилика на капитана - събрани от кол и въже, все непоправими мерзавци и главорези. Кой ли честен моряк би се съгласил да служи при такъв капитан. Само имато му дори всявало ужас. Той превозвал всичко - пипер, канела, коприна. Не се отказвал и от жива стока. В трюма не можело да се диша. Робите умирали от глад и болести. Нищо ! Мъртвите зад борда ! Даже половината само да останат, все едно, ще успее да ги продаде с печалба. Акулите, които следвали кораба дебелеели. Те не изоставали от него: знаели, че ще има плячка. - Славни мои рибки! - говорел им капитанът. - Днес се наядохте донасита. Утре пак ще ви устроя гощавка. Казват, че понякога вдигал черно знаме и нападал търговски кораби. Но кой би могъл да го обвини в това, живи свидетели не оставали. Когато капитанът минавал по тесните улички на пристанищното градче, дори старите моряци сваляли шапки от главите си и превивали вкостенелите си от старост гърбове. Не успееш ли да се поклониш, ще опиташ неговия знамент камшик. Влезел ли в кръчмата, след него с викове и крясъци нахълтвал и екипажа му. Посетителите гледали да се измъкнат незабелязано, докато не са си изпатили. Притихвали даже кавгаджиите с тежки юмруци. На кръчмаря му се разтрепервали краката от страх. Той веднага започвал да се върти край бъчите с пиво. Един поглед на капитана и краката му ставали по-пъргви от краката на млад елен. Кръчмарят слагал на масата бутилки с най-хубаво вино, печени пуйки и петли. За плащане не смеел дори да намекне. И тогава при плахото мъждукане на свещите, пускайки дим от дългата си лула, капитанът започвал да разказва. Веднъж по време на буря рухнала фоксмачтата, но той все пак прекарал кораба си през пръстен от рифове, макар че всяка вълна заплашвала да го разбие на трески. На север ледовете за малко да затиснат кораба му. Покрай него преминала тримачтова шхуна, замръзнала в айсберг. Хората, накацали по мачтите, моели за помощ. Но и това не го накарало да се обърне нзада. Трима моряци от неговия екипаж полудели. И какво от това? Той намерил хубаво лечение за тях - хвърлил ги зад борда в ледената вода. Капитанът млъквал и придричивият му поглед пробягвал по лицата на слушателите. А те го слушали като онемели. И тогава го преизпълвала гордот. Разбира се! Той е любимец на морето. Морето го слуша! Тежко на новака, който се осмелявал да наруши това мълчание и да добави макар и една дума: - Спомням си, че и аз веднъж на същата ширина... Другарите му започвали да го бутата с лакти, но късно. Към него се обръщало бясното, почервеняло лице на капитана. Сините му пронизващи очи хвърлят мълнии. Удар с юмрук - и нещастникът пада като мъртъв. След това двама моряци го извличат за краката навън и край, никой повече не го вижда...

оу, браточка, само да знаеш как ми помогна с този сайт

Малкия принц, любимата ми приказка

Да, Оля, несъмнено си права. Но не мислиш ли, че сме попаднали в омагьосан кръг. Какво значение има дали ще ядем продукти съобразени с кръвната ни група или звездите, приготвени на пара, или по друг полезен начин, като те са купени от магазина (в повечето случаи) и може да са генно-модифицирани, какво значение има, след като дишаме наистина мръсен вуздух. Добре, някои правят опити да се хранят здравословно, но успяват ли наистина, или само така си мислят. Не всеки може да си донесе продукти от село, които са общо-взето екологически по-чисти. Не всеки може да живее на село или високо в планината на чистия въздух...и тогава опитите му да се храни според някакви здравословни диети...се обезсмислят. Или тук се проявява с пълна сила плацебо ефекта

Вчера смятах да напиша опровержение, че няма лесен път към Бога. Или има път, или няма. Днес обаче след някои преживени опитности, които дойдоха точно нареме, мога да кажа, че разбрах, (е, поне така си мисля) какво е искал да каже Дънов с този лесен път. Според мене това са хора, които много четат разни книжки, могат добре да се позовават на тях, но не ги разбират в същността им. Те като че ли се хлъзгат по повърхността, без да могат да стъпят в дълбокото......

Да, това трябва да е така. Наскоро водих децата си на Минералните бани в гората , хем уж на по-чист въздух, хем да си поиграят на воля. Синът ми обаче хвана един прът и започна да удря с него клоните на дърветата. Казах му няколко пъти, да не прави така, защото клоните на дърветата са техните ръце, и той като ги удря, тях ги боли. Той обаче продължаваше. Тогава му хванах едната ръка и я извих, започна да реве, че го боляло. Да, казах му, така ги боли и дърветата като им удряш и чупиш клоните. Не ти е приятно, нали? Защо мислиш, че те нищо не усещат, дървото е толкова живо, колкото си и ти....... е, известно време се сърди заради приложения метод на възпитание, но поне престана да удря дърветата с пръта.

Въобще не е завоалирано, ами си е много ясно. Ако го бях написала наистина завоалирано , като гатанка в стил Дзен, вие нямаше да можете да разберете. Не разбирам, хора, които разсъждават за търпението, как може да проявяват такова нетърпение заради някакъв изтрит пост. Като че ли в този пост е била събрана цялата мъдрост на Вселената. И как може в хор да се нахвърляте върху някой, само защото той е изтрил някое ваше "велико творение" според вас. И мен ме трият сигурно, но аз въобще и не забелязвам. Сигурно защото съм нетърпелива според вашите разбирания, и не държа непременно моите "ценни" мисли да висят закачени на златни пирончета из форума. Винаги са ме учудвали хора, не само в този форум, но и по другите, които вдигат врява до бога и хулят модераторите, защото ги триели. Това, освен че е признак на слабост, копмлексарщина и ..............айде няма да продължавам

ооооф, като попадна на такава тема за разделно хранене, хранене според това, хранене според онова и се сещам за нашите вече прабаби и дядовци, простите и неуки хорица от селата, които не са били чували за кръвни групи, диети, лунни и всякакви, за разделно и делно хранене Ядяли са каквото даде господ, и са били здрави и силни, бачкали са по цял ден на нивата в големия пек, и са пеели Работели са всякаква тежка кърска работа, също и домакинска, защото са нямали сегашните модерни битови уреди Но са били здрави, румени и засмени А ние сега какво правим, скучаем, защото пералнята пере вместо нас, миялната мие вместо нас, хляба и храната си я купуваме наготово, имаме толкова много свободно време, че се чудим как и с какво да го запълним, чудим се какво да ядем, за да сме здрави.......и пак не успяваме

Защо да сме търпеливи? Такъв въпрос може да си зададе само един НЕтърпелив човек, който живее в смут сам със себе си, принуден да търпи, бог знае какво. Вероятно неща, които имат нужда от търпение само в неговите очи. Един действотелно търпелив по душа и собствено убеждение човек, просто никога няма да се сети да се пита : защо търпя? защото той нищо не търпи. Той си живее според неговите си разбирания, търпението за него не е тегоба, то си е нещо нормално и не му пречи.

Учудващо е колко малка част от живота заемат значимите мигове. Най-често те свършват още преди да са започнали, но хвърлят светлина в бъдещето и правят човека, който ги е породил, незабравим. така завършва филмът "Ана и Краля"

Кажете ми нещо за книгата ''Дзен, или изкуството да караш велосипед'"? Какво пише в нея? Търсих инфо, но нищо не можах да намеря ...засега

Без екипировка човекът може да се спусне във водата най-много около 70 метра. После на всеки 10 метра налягането се качва с по една атмосфера, кръвоносните съдове просто се взривяват. Истината е, че повече хора са излизали в открития Космос, отколкото са стигали до нечовешките дълбини. Океанската ''зона на здрача'' започва от дълбочина около 1000 метра, дотам стигат последните отблясъци дневна светлина. Тук подводните обитатели са в постоянна игра на криеница между хищници и жертви. Използват всякакви номера на мимикрия - някои са направо прозрачни. Други са плоски като лист хартия и за по-сигурно имат сребристи контури, отразяващи всякаква светлина, след което стават напълно невидими. Когато преди повече от 70 години, Уилям Бийб става първият учен, спуснал се в бездната, той описва свят от проблясващи светлинки, сребристи змиорки, пулсиращи медузи, живи ленти, които са “прекрасни като най-фината дантела”, дългурести чудовища със зъби подобни на игли. Бийб скицира някои от съществата, защото никоя камера по онова време не била способна да издържи на такава дълбочина и да регистрира нюансите и изобилието от удивления. Днес, революцията в осветление, камери, електроника и дигитална фотография разкрива свят, по-странен и от това, което Бийб се е мъчил да опише. Странните създания от дълбочина четири мили и половина са невероятни. Мятащи се пипала, издути очи, светещи с разноцветни светлини медузи. Тайнствената прозрачност на много от желатиноподобните същества сякаш не се подчинява на логиката. Те по-скоро приличат на жива вода. по материали от тук и някои други източници Едно красиво видео за дълбоководните същества

Легенда за Галатея Това се случило през ХV век, когато турците нападнали България. Тогава, там на това място при сегашния фар имало неголямо село от стотина къщи. Населението се занимавало с риболов, скотовъдство и търговия, както и традиционните занаяти на българите по онова време... Хората тук са живеели мирно и доволно, но дошли нашествениците, решени да превземат всичко и да оставят след себе си само пепел. Селото било добре защитено, обградено откъм сушата със здрави високи стени - 30 стъпки, а от към морето имало отвесни скали, по които било невъзможно катеренето. Деветдесет дни и нощи то било в обсада - изтощителна за новодошлите нападатели, но не и за местното население. Те можели да издържат още дълго време, ако не бе се появил предател. Един млад мъж на име Янко се явил при нашествениците, като поискал да говори с технияводач. Янко предложил да съдейства за падането на селището, ноза награда да получи най-най-личната мома - Галатея. Водачът им се съгласил. В една непрогледна, безлунна нощ, след полунощ Янко - предателят, отворил тайната вратичка на крепостта. Така селото било превзето. Пълководецът изпратил хората си да отвлекат Галатея, за да награди според уговорката им Янко, но той самият останал възхитен, поразен от красотата й, а и погледът й бил пронизващ. Като я видял, затворил очи, за да не ослепее. "Не случайно Янко поискал само нея, а не злато, нито скъпоценности, нито власт", помислил си водачът на нашествениците. Той намига се влюбил в нея. Почувствал сърцето си как ускорено бие, а кръвта му сякаш бушува като морето ... За да има Галатея за себе си, първо заповядал да убият предателя. Пленницата, като разбрала какво я очаква, пребледняла, трескавомислела как да постъпи, за да се отърве от нежелания жених, но ида спаси селото си. Бързо се съвзела и поискала три неща от новия господар: първо - да види родителите си; второ - да не убиват никого от сънародниците й; трето - да запази вярата си. Влюбеният друговерец - нашественик веднага се съгласил и трите й желания били изпълнени. Галатея била отрупана с подаръци, но не се докосналадо тях. Върнала обратно всички скъпи подаръци, като поискала след сватбата им да бъдат пощадени всичките й събратя, а и селотода не бъде плячкосано. Сватбата била странна - християнка се омъжвала за друговерец, който държал в подчинение селото. Галатея била неземно красива, облечена в златотъкана до земята рокля, с колан от чисто злато, прихванат с пафти, обувките й също златни, а черните й коси дълги и гъсти до самите й пети били по-лъскави от всякога, на снежнобялата й шия блестяло златно кръстче. Очите й сякаш искряли наслънчевите лъчи ... Тя била не само най-личната мома, но и дъщеря на най-богатите хора на селото, а те все пак женели единственото си чедо, затова не жалели средства. След сватбеното тържество Галатея се обърнала и заявила на съпруга си: "Ето, аз съм твоя жена и само смъртта може да ни раздели. Но аз ти признавам, че не те обичам и няма да те обикна никога, затова само смъртта може да ме спаси". Докато изрекла съкровените си мисли, тя се затичала към пропастта и пред смаяните очи на съпруга си и цялото множество се хвърлила в морето. Младоженецът бил поразен не само от красотата й, но и от бързия и силен ум, който й помогнал да се отърве от нежелан жених. Преди да се съвземе хукнал след нея, но верните нему хора му препречили пътя и го спасили от гибел. Впечатлен от гордостта и смелостта на девойката, нашественикът удържал на обещанието си. Подарил свободата и живота на хората от селото. След няколко дни той оттеглил войските си , а селяните, благодарни за саможертвата на най-личната мома, единодушно кръстили селото си Галатея. Няколко години по-късно нови нашественици османлии сринали селото със земята, като го плячкосали. По Божия воля не след дълго то възкръснало изцяло възобновено, но със същото име. Така до ден днешен селото се казва Галата, така се казва и целият варненски залив: А на мястото, от където се е хвърлила девицата, сега е построен фар, за да помага на корабите и на брега със светлината си, в непрогледна тъма и в ураганни бурни нощи. Фарът със своята светлина всяка нощ напомня легендата за подвига на красивата девица Галатея.

Сетих се за една мисъл на великия Айнщайн, напоследък все по-често се сещам за нея: Две неща са безкрайни - Вселената и човешката глупост - за първото не съм много сигурен...

Предлагам да хвърлим по един боб и ще разберем за следващия световен ред

Аз пък знам от баба ми, че ако някой се сънува умрял, или ако сънува, че жив иначе човек е умрял, това означава, че му "умира злото". Т.е. човекът се отървава от някакъв голям проблем или неприятности. Така че смъртоносното раняване го разбирам като посока към спасение от нещо лошо.

Аз пък снощи сънувах, че разговарям с един Дзен учител. Толкова много ме впечатлиха тия приказки, че чак се появиха в съня ми. Само ме е яд, че като се събудих нищо не помнех от разговора, а единствено, че е имало такъв. Затова си мисля, че сънищата нищо не значат много често, а са проекция на нещата, които ни вълнуват най-силно в даден момент.