Иви

Това било по времето, когато Христос разкривал на хората своето учение. Това учение било така ясно, и да бъде следвано било толкова лесно и толкова лесно избавяло хората от злото, че не било възможно да не бъде прието, и нищо не могло да спре разпространението му по целия свят. И Вулзевул, бащата и повелителя на всички дяволи, бил разтревожен. Той ясно виждал, че властта му над хората свършвала завинаги, ако Христос не се откажел да проповядва. Той бил разтревожен, но не се отчаял и подстрекавал покорните му фарисеи и книжници колкото се може по-силно да обиждат и мъчат Христос, а учениците му съветвал да избягат и да го оставят сам. Той се надявал, че осъждането му на позорна смърт, поругаването му, изоставянето му от всичките му ученици, и накрая, самите страдания на кръста, ще принудят Христос да се отрече от своето учение. А отричането ще унищожи и цялата сила на учението. Работата се решавала на кръста. И когато Христос изпъшкал: "Боже мой, боже мой, защо си ме оставил" - Вулзевул възтържествувал. Той вземал приготвените за Христос окови, поставил си ги на краката, и ги до натъкмявал така, че да не могат да бъдат свалени, когато бъдат поставени на Христос. Но изведнъж от кръста се разнесли думите: "Господи, прости им, те не знаят какво правят", а след това въздъхнал: "Свърши!" - и предал Богу дух. Вулзевул разбрал, че всичко пропада. Той искал да свали от краката си оковите и да избяга, но не могъл да помръдне от мястото си. Оковите скърцали на краката му, но не се отваряли. Той опитал да излети, но крилата му не искали да се разгънат. И Вулзевул видял, как Христос в светло сияние, застанал на вратата на ада, видял как грешниците от Адам до Юда излезли от ада, видял как се разбягали всички дяволи, видял как самите стени на ада беззвучно се разпаднали във всички посоки. Той не могъл повече да търпи това, пронизително завил и се провалил през пропукалия се под на ада в преизподнята. II Минали 100 години, 200 години, 300 години. Вулзевул не обръщал внимание на времето. Той лежал неподвижно в черния мрак и мъртвата тишина и се стараел да не мисли за случилото се, но все пак мислел и безсилно ненавиждал виновника за своята гибел. Но изведнъж, той вече не помнел и не знаел, колко време е минало от тогава - той чул над себе си звуци, приличащи на тропот от крака, стонове, крясъци, скърцане на зъби. Вулзевул повдигнал глава и започнал да се ослушва. Той не можел да допусне, че е възможно ада да се възстанови след победата на Христос, а в това време тропота, стоновете, виковете и скърцането на зъбите ставали все по-отчетливи. Вулзевул повдигнал туловището си, подпъхнал под себе си рунтавите си, прорасли копита (оковите, за негово учудване, сами паднали от краката му), размахал свободно разперените си крила, изсвирил пронизително онзи призивен сигнал, с който в предишните времена привиквал своите слуги и помощници. Още не успял да изпусне дъха си, над главата му се пропукал отвор, блеснал червен огън, тълпа дяволи, блъскайки се един друг, се изсипали през дупката в преизподнята, и както врани около мърша, заобиколили Вулзевул. Дяволите били всякакви, големи и малки, дебели и слаби, с дълги или къси опашки, с остри криви или прави рога. Един от дяволите, с наметната на раменете пелеринка, целия гол и гланцово черен, с голобрадо кръгло лице и огромен увиснал корем, седял приклекнал пред самото лице на Вулзевул, ту облещвал, ту скривал огнените си очи, не преставал да се хили, размахвайки насам натам дългата си тънка опашка. III -- Какъв е този шум? -- попитал Вулзевул, сочейки нагоре. -- Какво става там? -- Все това, което винаги си е било, -- отговорил гланцово черния дявол с пелеринката. -- Та нима има грешници? -- попитал Вулзевул. -- Много, -- отговорил гланцирания. -- А какво стана с учението на този, чието име не искам да споменавам? -- попитал Вулзевул. Дяволът с пелеринката се ухилил така, че се оголили всичките му остри зъби, а между останалите дяволи се разнесъл едва сдържан кикот. -- Това учение не ни пречи. Те не вярват в него, -- казал дявола с пелеринката. -- Та нали това учение е спасение за тях от нас, и той засвидетелства това със смъртта си? -- казал Вулзевул. -- Аз го преправих, -- казал дявола с пелеринката, барабанейки с опашката си по пода. -- Как го преправи? -- Така го преправих, че хората не вярват в неговото учение, а в моето, което те наричат с неговото име. -- Как направи това? -- попитал Вулзевул. -- Стана от само себе си. Аз само помагах. -- Разкажи накратко, -- казал Вулзевул. Дяволът с пелеринката, без да бърза, отпуснал глава , замълчал сякаш съобразява, а след това започнал да разказва: -- Когато се случи тази страшна работа, разрушаването на ада и баща ни и повелителя ни ни напусна, -- казал той: -- аз отидох в местата, където се проповядваше същото това учение, което едва не ни погуби. На мен ми се искаше да видя, как живеят хората, които го изпълняват. И видях, че хората живеещи според учението, са съвършено щастливи и недостъпни за нас. Те не се сърдели един на друг, не се поддавали на изкушението на женската плът, и или не се женели, или ако се женели, имали само една жена, нямали лично имущество, смятали всичко за общо достояние, не се защитавали със сила, когато ги нападали и плащали за злото с добро. Животът им бил толкова хубав, че все повече хора се чувствали привлечени от тях. Виждайки това, аз помислих, че всичко е пропаднало, и се канех вече да тръгвам. Но се случи едно обстоятелство, което само по себе си е незначително, но на мен ми се стори, че трябва да му обърна внимание и аз останах. Стана така, че между тези хора някои смятаха, че трябва да се обрязват и не трябва да ядат жертвените животни, другите смятали, че това не е нужно, и че може да не се обрязват и да ядат всичко. А аз започнах да внушавам на едните и на другите, че това разногласие е много важно, и че нито едната, нито другата страна не трябва да отстъпва по никакъв начин, тъй като това касае служенето на Бога. Те ми повярваха и споровете се ожесточиха. И едните и другите започнаха да се сърдят помежду си, и тогава започнах да внушавам и на едните и другите, че могат да докажат истинността на своето Учение с чудеса. Колкото и очевидно да е, че чудесата не могат да доказват истината, на тях толкова много им се искаше да бъдат прави, че ми повярваха и аз им устроих чудеса. Това не беше много трудно. Те вярваха на всичко, което можеше да потвърди тяхното желание да бъдат единствени в истината. Едните разказвали, че над тях слизали огнени езици, другите казвали, че са виждали самия умрял учител и много друго. Те измисляли и това, което никога не е било, лъжели в името на това да докажат, че никога не са лъгали, без дори да забелязват това. Едните казвали на другите: вашите чудеса не са истински, нашите са истински, а другите отговаряли - не, нашите са истински, вашите не са. Работата вървеше добре, но аз се страхувах да не би да забележат прекалено очевидната лъжа, и тогава измислих църквата. И когато повярваха в църквата, аз се успокоих окончателно - разбрах, че сме спасени и ада е възстановен. IV -- Какво е това църква? -- попитал строго Вулзевул, на когото не му се искало да повярва, че слугите му са по-умни от него. -- А, църквата - това е, когато хората лъжат и чувстват, че не им вярват, те винаги твърдят, че Господ им е гарант, че казват истината. Това е църквата, с една особеност, хората обявили се, че са църквата, твърдят, че вече не могат да се заблуждават, и за това каквато и глупост да кажат, вече не могат да се отрекат от нея. Прави се църква така: хора уверяват себе си и другите, че Бог им е учител, и за да не бъде опорочен божествения закон, Той е избрал специални хора, които са те самите и Той им е предал тази власт да тълкуват правилно неговото Учение. Така хората, смятащи себе си за църквата, са в истината, не защото това, което проповядват е истина, а защото те са единствените законни приемници на учениците били ученици на учениците на самия учител Бог. Тази приемственост имала това неудобство, както и чудесата, а именно, че хората могли да твърдят всеки за себе си, че те са членове на единната истинна църква (както и винаги е било), но изгодата от тази приемственост е, че веднъж обявили се за църквата (и на това твърдение построили своето учение), те вече не могат да се отрекат от това, което са казали, колкото и да е нелепо казаното и каквото и да говорят другите хора. -- Но защо църквите са преработили учението в наша полза? -- запитал Вулзевул. -- Те направили това защото, -- продължил дявола с пелеринката, -- признавайки себе си за единствените тълкуватели на Божия закон и убеждавайки другите в това, тези хора станали висши изпълнители на съдбите на хората и поради това получили висшата власт над тях. Получавайки тази власт, те естествено се възгордели и по-голямата част се развратили и с това предизвикали негодуването на хората срещу себе си. За борба със своите врагове, те не могли да измислят друго оръжие, освен насилието, започнали да гонят, да съдят и горят всеки, който не признавал властта им. Така че, самото им положение ги заставило да претълкуват учението в такъв смисъл, че то да оправдава покварения им живот, и жестокостите, които са извършили против своите врагове. Те това и направили. V -- Но нали учението беше толкова ясно и достъпно, -- запитал Вулзевул, все още не можещ да повярва, че слугите му са свършили това, което той не се сетил да направи, -- че беше невъзможно да се преправи. "Постъпвай с другите така, както искаш и те да постъпват с теб". Какво може да бъде променено тук? -- А за това те, по моя съвет, използваха най-различни способи. -- отговорил дявола с пелеринката -- Хората имат приказка за това, как добрия вълшебник, спасявайки човека от злото, го превръща в пшеничено зърно и как злия вълшебник се превърнал в петел, и вече щял да клъвне зърното, когато добрия вълшебник изсипал отгоре му крина с зърна. Злият вълшебник не можел да изяде всичките зърна и да намери това, което му било нужно. Те това и направили, учението на този, който учел да не се прави на хората това, което не искаш те да правят на теб, по моя съвет, те признали за свещени закони на Бога 49 книги и в тези книги обявили всяка дума за произнесена от Бог. Те изсипали на простата и разбираема истина, огромна камара мними свещени истини, и станало невъзможно да не бъдат приети всичките, нито можело да бъде намерена тази, която била необходима на хората. Това е първия способ. Втория способ, който са използвали с успех повече от хиляда години, е че те просто са убивали, изгаряли всички ония, които са се опитвали да открият истината. Сега този способ излиза от употреба, но те не го изоставят, и макар да не изгарят хората, опитващи се да открият истината, но ги клеветят така, че отравят живота им и са много редки случаите, когато са смеели да ги разобличат. Това е втория способ. Третия способ е - те направо представят истината такава, каквато им е нужна, дори противоположна на това, което е в светото писание, нали църквата се е обявила за непогрешима, и оставят своите ученици сами да се измъкват както искат и умеят от тези противоречия. Така например, казано е в писанията: "един е вашия учител Христос и отец не наричайте никого на земята, защото един е вашия Отец, който е на небесата и не се наричайте наставници, защото един е вашия наставник - Христос", а те казват: "ние сме единствените отци и само ние сме наставници на хората". Казано е: "ако искаш да се молиш, моли се сам, тайно и Бог ще те чуе", а те учат, че трябва да се молиш в храмове, всички заедно, с песни и музика. Или казано е в писанието: "не се заклевай никога", а те учат, че трябва да се кълнем в безпрекословното подчинение на властите, каквото и да поискат тези власти. Или казано е: "не убивай", а те учат, че може и трябва да се убива на война и по присъда. Или още е казано: "моето учение е дух и живот, хранете се с него като с хляб". А те учат, че ако натопиш хляб във вино и кажеш над тези парченца няколко думи, то хляба става тяло, а виното - кръв, и че да ядеш този хляб и да пиеш това вино било много полезно за спасението на душата. Хората вярват в това и усърдно ядат тази чорбица и след това попадайки при нас, се учудват много, че чорбицата не им е помогнала, -- завършил дявола с пелеринката, извъртял очи и се ухилил до уши. -- Това е много хубаво, -- казал Вулзевул и се усмихнал. А всички дяволи избухнали в гръмогласен смях. VI -- Нима при вас е както по-рано - пълно с блудници, разбойници, убийци? -- вече весело запитал Вулзевул. Дяволите също развеселени, заговорили едновременно един през друг, в желанието си да се изтъкнат пред Вулзевул. -- Не както по-рано, много повече от преди, -- крещял един. -- Блудните не се събират в предишните отделения, -- пищял други. -- Разбойниците са по-жестоки от предишните, -- се провиквал трети. -- Не успяваме да приготвим топливо за убийците, -- ревял четвърти. -- Не говорете едновременно. Нека да отговаря само този, когото питам. Който завежда блудството, да излезе и да разкаже, какво прави сега с учениците на този, който забрани да се ползват жените и казал, че не трябва да се гледа на жените с похот. Кой завежда блудството? -- Аз, -- отговорил, тътрейки се напред, по задните си части, за да е по-близо до Вулзевул, черно-червеникав, жено подобен дявол с подпухнало лице и олигавена, непрестанно дъвчеща уста. Той изпълзял още напред, приседнал на пети, наклонил на една страна глава, прекарал между краката опашка си, завършваща с кичур, и по махвайки с нея, започнал песенна интонация: -- Продължаваме по стария метод, въведен от теб, нашия баща и повелител, още преди рая, предал в наша власт целия човешки род, а освен това и по нов църковен метод. По новия църковен метод ние действаме така: ние уверяваме хората, че истинския брак не се състои в това, в което действително се състои, в съединяването на мъжа и жената, а в това да се накипрят в най-хубавите си дрехи, да отидат в голямо специално за това здание, да сложат на главите си специално приготвени шапки и под звуците на разни песни да обиколят три пъти малка масичка. Ние внушаваме на хората, че само това е истинския брак. И хората, повярвали в това, смятат, че всяко, извън тези условия, съединение на мъжа и жената е просто едно с нищо не задължаващо удоволствие или удовлетворяването на хигиенни нужди, и поради това се отдават без задръжки на това удоволствие. Жено подобния дявол наклони подпухналата си глава на другата страна и замълчал, като в очакване реакцията на Вулзевул. Вулзевул кимнал в знак на одобрение и жено подобния продължи така: -- С този способ, при това без да изоставяме предишния, употребяван още в рая, способа на забранения плод и любопитството, -- продължил той, очевидно желаейки да се подмаже на Вулзевул, -- ние постигаме много добри успехи. Въобразявайки си, че могат да си устроят честен църковен брак и след съединяването с много жени, хората сменят стотици жени и така свикват с разпуснатия живот, че продължават да правят същото и след църковния брак. Ако им се сторят по някаква причина неудобни, някои от изискванията на църковния брак, то те устройват второ обикаляне на малката масичка и обявяват първото за недействително. Жено подобния дявол избърса олигавената си уста с края на опашката си, наклони главата си на другата страна и мълчаливо зазяпа Вулзевул. VII -- Просто и хубаво, -- казал Вулзевул. -- Одобрявам. Кой завежда разбойниците? -- Аз, -- отговорил, пристъпвайки напред, едър дявол с големи криви рога, с засукани нагоре мустаци и огромни кривоноги лапи. Този дявол излезе още напред и с военен замах сучейки мустаци едновременно с двете си лапи, зачака въпроса. -- Този, който разруши ада, -- каза Вулзевул, -- учеше хората да живея като птиците небесни, наредил да не се отказва на просещия, на желаещия риза, да му се дава и горната дреха и казал, че за да се спаси човек, трябва да раздаде богатството си. Как успявате да подлъжете хора към грабежи, които са чували това? -- Ние правим това, -- казал дяволът с мустаците, величествено вирвайки глава, -- точно така, както го правеше нашия баща и повелител, при избирането на Саул за цар. По същия начин, както беше внушено тогава, ние внушаваме на хората, че вместо да престанат да се грабя един друг, им е по-изгодно да се оставят да бъдат ограбвани от един човек, предоставяйки му власт над всички. Новото в нашия способ е, че за да се утвърди правото на грабеж за този човек, ние вкарваме този човек в храм, поставяме му специална шапка, слагаме го на високо кресло, даваме в ръцете му пръчка и кълбо, мажем го с постно масло и в името на Бога и неговия син, провъзгласява ме този намазан с масло човек, за свещен. Така че, грабежа извършван от тази особа, също се смята за свещен, и вече с нищо не може да бъде ограничен. И свещените особи, и помощниците им, и помощниците на техните помощници - всички, без да престават, спокойно и безопасно грабят народа. При това налагат обикновено, такива закони и порядки, че дори без помазване малцинството от безделници винаги може безнаказано да граби трудовото мнозинство. Така в последно време в някои държави, грабежът продължава и без помазаници, също така, както и там, където ги има. Както виждаш, бащице наш и повелителю, в самата си същност, способът използван от нас, си е стария способ. Новото в него е само това, че ние го направихме по-общ, по-скрит, по-разпространен в пространството и времето и по-неразрушим. По-общ го направихме с това, че преди всичко хората се подчиняват по своя воля на на този, когото са избрали, ние направихме така, че вече, независимо от своето желание, се подчиняват не на този, когото избират, а на който падне. По-скрит направихме този способ с това, че въведохме особени бирници и действителните грабители не се виждат. По-разпространен в пространството е с това, че така наречените християнски народи, не се задоволяват само с ограбването на своите, а и под най-различни предлози, най-вече под предлог за разпространение на християнството, грабят всички чужди народи, от които има какво да се граби. По време новия способ е по-разпространен отколкото преди, благодарение на въвеждането на заемите, обществени и държавни: сега ограбват не само родените, а и бъдещите поколения. Направихме по-траен този способ с това, че главните грабители вече са смятани за особено свещени, и хората не се решават да им противодействат. Само главния грабител да успее да се помаже с масло и може спокойно да граби всеки, когото и колкото си пожелае. Така, преди време в Русия, заради експеримента, слагах на трона най-отвратителни жени, глупави, неграмотни и разпуснати и по техните си закони нямащи никакви права. Последната не само е разпусната, но е и престъпница, убила е мъжа си и законния наследник. И хората, само за това, че е била помазана, не и изтръгнали ноздрите и не я били с камшик, както правели с всички мъжеубийци, а в продължение на 30 години й се покорявали робски, предоставяйки на нея и на безчислените й любовници, да граби не само тяхното имущество, но и свободата на хората. Така че в днешно време явните грабежи, т.е., отнемането на портфейла, на коня, на дрехите със сила, са едва ли една милионна част от тези всички законни грабежи, които се извършват постоянно от хората, които имат възможност да го правят. В днешно време грабежите са ненаказуеми, скрити и изобщо готовността за грабежи се разраснала толкова много, че главната цел в живота на почти всички хора е грабежа, и се ограничава единствено от борбата на разбойниците по между им. VIII -- Какво пък, това е хубаво, -- казал Вулзевул. -- А убийствата? Кой завежда убийствата? -- Аз, -- отговори, излизайки от тълпата, кървавочервен дявол със стърчащи от устата бивни, с остри рога и насочена нагоре дебела неподвижна опашка. -- Как караш да стават убийци учениците на този, който е казал: "не отговаряй на злото със зло, обичай враговете си"? Как правиш убийци от такива хора? -- Правим това и по стария способ, -- отговарял червения дявол с оглушително трещящ глас, -- възбуждайки в хората користта, невъздържаността, ненавистта, отмъстителността, гордостта. И както по-рано, по стария способ, внушаваме на учителите на хората, че най-доброто средство да бъдат отучени хората от убийството е убийците да бъдат публично убивани. Този способ не ни дава толкова много убийци, колкото ги приготвя за нас. По-голямо количество ни е давало и дава новото учение за непогрешимостта на църквата, за християнския брак и за християнското равенство. Учението за непогрешимостта на църквата в миналото ни даваше най-голямото количество убийци. Хората, смятащи себе си за членове на непогрешима църква, са обявили за престъпление ученията различни от тези на църквата, и са смятали за угодни на Бога убийствата на хора проповядващи различни учения. И те убивали цели селища, убили и изгорили стотици хиляди хора. При това смешното е, че тези, които са убивали и горили хората, започнали да разбират истинското учение, смятали тези най-опасни за вас хора, за ваши слуги, т.е. слуги на дявола. А самите палачи са действително наши покорни слуги, се смятали за покорни изпълнители на волята Божия. Така беше някога. В днешно време, голямо количество убийци дава учението за християнския брак и за равенството. Учението за брака ни дава, първо, убиването един друг на съпрузите и майки децата си. Мъже и жени се избиват един други, когато им се сторят притеснителни някои от изискванията на закона и обичая на църковния брак. Майки убиват децата си, когато те са резултат, който не се признава от брака. Такива убийства се извършват постоянно и равномерно. Убийствата, предизвикани от християнското учение за равенството, се извършват периодически, но когато се извършват са в много големи количества. По това учение на хората се внушава, че всички са равни пред закона. Ограбваните хора виждат, че това не е истина. Те виждат, че равенството пред закона не пречи на разбойниците да ги ограбват, търпението им периодически се изчерпва и те нападат разбойниците. И тогава започват взаимни убийства, които понякога достигат до десетки хиляди. IX -- Убийства по време на война? Как докарвате до тях учениците на този, който призна всички хора за синове на един Баща и е наредил да се обичат враговете? Червения дявол показал всичките си зъби, изпуснал от устата си струя огън и дим и радостно се ударил по гърба с дебелата си опашка. -- А това е много лесно: внушаваме на всеки народ, че е най-добрия на света. "Deutschland ueber alles" (Германия над всичко), Франция, Англия, Русия е най-висшата, и затова трябва да властва над всичките други народи. А тъй като внушаваме на всички народи едно и също, те постоянно се чувстват застрашени от своите съседи, постоянно се готвят за защита и се озлобяват един на друг, колкото повече се готвят за защита. Така че всички хора, приели учението на този, който ни нарече убийци, са заети постоянно с приготовления за убийства и със самите убийства. -- Какво пък, това е остроумно, -- казал Вулзевул след кратко мълчание. -- Но как не заблудените учени хора не са забелязали, че църквата е покварила учението, и не са го възстановили? -- А те не могат да направят това, -- заяви със самоуверен глас, изпълзявайки напред, матово черен дявол с мантия, с плоско полегато чело, без мускулни крайници и големи разперени уши. -- Защо? -- строго запита Вулзевул, раздразнен от самоуверения тон на дявола с мантията. Без да се смущава от тона на Вулзевул, дявола с мантията, приклекна без да бърза, не както другите на пети, а седна по източен маниер, кръстосвайки без мускулните си крака, и започнал да говори без да засича, с тих равномерен глас. -- Те не могат да направят това, защото аз постоянно им отвличам вниманието от това, което могат и им необходимо да знаят, и го насочвам върху това, което не им е нужно да знаят и което никога няма да узнаят. -- Как постигна това? -- Правил съм го и го правя различно във времето, -- отговорил дявола с мантията. -- Някога внушавах на хората, че най-важното за тях е - да знаят подробности за отношенията между лицата в Троицата, за произхода на Христос, за неговата същност, за свойствата на Бога и т.н. И тези разсъждения така ги увличаха, че те въобще не се замисляха как да живеят. А тъй като те не се замисляха за живота, не им беше нужно да знаят, какво е казал учителя им за живота. По-късно, когато те съвсем се объркаха в разсъждения, когато престанаха да разбират това, за което говорят, аз внушавах на едните, че най-важното за тях е да изучават и да разясняват това, което е написал човек на име Аристотел, живял преди хиляди години в Гърция; на други внушавах, че най-важното за тях е да намерят камъка, с помощта на който може да се прави злато, и елексир с помощта на който могат да се лекуват всички болести и да се прави човека безсмъртен. И най-учените и най-умните от тях насочиха своите усилия в тези направления. На тия, които не се интересуваха от тези въпроси, внуших, че най-важното е да знаят: Дали Земята се върти около Слънцето или Слънцето около Земята? И когато разбраха, че Земята се върти, а не Слънцето, от радост се захванаха да определят, колко милиона версти има от Слънцето до Земята и до сега изчисляват разстоянието от звездите, макар и да знаят, че тези разстояния са безкрайни, а самите звезди също са безброй и тези знания са ненужни. Освен това им внуших, че им е много необходимо и важно да знаят, откъде са произлезли всички животни, всички червеи, всички растения, всички безкрайно малки същества. И макар тези знания също да са им излишни, и е напълно ясно, че това не може да се установи точно, защото животните са прекалено много, както и звездите, те хвърлят на тези и други подобни, всичките си умствени сили и много са удивени от факта, че колкото повече постигат от тези знания, които са им ненужни, толкова повече остава неизследваното. И макар да е очевидно, че в хода на изследванията, областта на това, което им се е удало изучат, става все по-широка и по-широка, предметите за изследване са все по-сложни и по-сложни, а като резултат получените знания стават все по-малко и по-малко приложими в живота. Това не ги смущава изобщо и те са напълно уверени във важността на своите занимания, продължават да изследват, да проповядват, да пишат, печатат и превеждат от един на друг език, всичките свои, в по-голямата си част негодни за нищо изследвания, а ако понякога се получи нещо полезно, то ще е полезно само за богатото малцинство, и ще е напълно безполезно за бедняшкото мнозинство. За да не се досетят никога, че единственото, което им е нужно, е приемането на законите на живота, които са посочени в учението на Христос, аз им внушавам, че те не могат да знаят законите на духовния живот, и че всяко религиозно учение, в това число и учението на Христос, са заблуждение и суеверие, и че за да разберат как трябва да живеят, е достатъчно да се обърнат към измислената от мен наука социология, смисълът, на която е изследването, колко глупаво са живели хората преди. И вместо по учението на Христос, да се постараят да живеят по-добре, те мислят, че трябва да изучават живота на отминалите поколения и на тази база да формулират общи закони за живота, а за да живеят добре е достатъчно да се съобразяват в живота си с тези измислени от тях закони. За да повярват още повече в тяхната само заблуда, аз им внушавам нещо подобно на учението на църквата, а именно: съществува приемственост на знанията, наречена наука, и че твърденията на тази наука са също така непогрешими, както и твърденията на църквата. А щом, тези, които се смятат за дейци на науката, се убедят в своята непогрешимост, те естествено провъзгласяват за неподлежащи на съмнение истините, които не само са ненужни, но често са нелепи глупости, от които те не могат да се отрекат, след като веднъж са ги произнесли. Ето защо смятам, че докато мога да им внушавам уважение и пристрастност към тази наука, която съм измислил за тях, те никога няма да разберат това учение, което за малко не ни погуби. Х -- Много добре. Благодаря, -- казал Вулзевул и лицето му засияло. -- Вие заслужавате награда и аз достойно ще ви възнаградя. -- А нас ни забравихте, -- закрещяха на няколко гласа останалите разноцветни, малки, големи, кривоноги, дебели и слаби дяволи. -- А вие какво правите? -- попитал Вулзевул. -- Аз съм дявола на техническия прогрес. -- Аз съм по разделението на труда. -- Аз съм по пътищата. -- Аз съм по книгопечатането. -- Аз съм по изкуствата. -- Аз съм по медицината. -- Аз съм по културата. -- Аз съм по възпитанието. -- Аз съм по превъзпитаването на хората. -- Аз съм по омайването. -- Аз съм по благотворителността. -- Аз съм по социализма. -- Аз съм по феминизма. -- закрещели всичките в един глас, бутайки се един други за да застанат пред Вулзевул. -- Говорете един по един и по-кратко, -- развикал се Вулзевул. -- Ти, -- обърнал се към дявола отговарящ за техническият прогрес. -- Какво правиш ти? -- Аз внушавам на хората, че трябва да произвеждат колкото се може повече вещи, и колкото по-бързо ги правят, толкова по-добре за тях. И хората прахосват живота си в производството на вещи, правят все повече и повече, независимо, че не са необходими на тези, които диктуват производството, а са недостъпни за тия, които ги произвеждат. -- Добре, а ти? -- Вулзевул се обърнал към дявола отговарящ за разделението на труда. -- Аз внушавам на хората, тъй като да се произвеждат разни предмети е по-бързо с машини, отколкото с хора, да ненавиждат тези, които са ги превърнали в машини. -- И това е добре. А ти? -- обърнал се към завеждащия пътищата. -- Аз внушавам на хората, че за тяхно благо е по-добре да могат по-бързо да пътуват от място на място. И хората вместо да подобряват живота си там където са, прекарват по-голямата част от живота си в пътуване насам натам, при това се гордеят, че могат да пропътуват в час по 50 и повече версти. Вулзевул похвалил и този дявол. Изказал се отговарящия за книгопечатането. Неговата работа, както обяснил той, се състояла в това, да бъде съобщено на колкото се може повече хора, всички гадости които се произвеждат от пишещите по света. Дяволът по изкуствата обяснил, че изкуствата във вид на утешения и разпалване на възвишени чувства в хората, прикриват пороците им, представяйки ги в най-привлекателен вид. Дявола завеждащ медицината обяснил, че неговата дейност се състои в това да внушава на хората, че най-важна е грижата за своето тяло. А тъй като грижата за тялото с помощта на медицината, е безкрайна, те не само забравят за живота на другите хора, но и за собствения си. Дявола отговорен за културата обяснил, че внушава на хората: ползването на всички блага, които осигуряват дяволите по техническия прогрес, разделението на труда, пътищата, книгопечатането, изкуството, медицината, са добродетели и човек, който ги ползва, може да бъде напълно доволен от себе си и да не се старае да бъде по-добър. Този по възпитанието пояснил, че внушава на хората, как да учат децата си, дори да живеят глупаво и да не знаят какво е добър живот. А отговорния за превъзпитанието обяснил, че независимо от собствените им пороци, хората могат да превъзпитават другите хора. Дявола отговорен за омайването, казал, че учи хората, че вместо да се избавят от страданията, следствие от лошия живот, те могат да ги заглушат с вино, тютюн, опиум, морфин. Дяволът занимаващ се с благотворителността казал, че внушава на хората, че могат да изкупят вината си от ограбването на другите, чрез благотворителност, и че това е напълно достатъчно и не е нужно да се променят към по-добро. Дявола, който измислил социализма, се похвалил, че в името на най-висшето развитие на обществото е въвел освен враждата между съсловията и вражда между половете. -- Аз съм комфорта, аз съм модата! -- крещели и пищяли и другите дяволи, допълзявайки до Вулзевул. -- Нима вие мислите, че съм стар и глупав и не разбирам, че скоро учението за живота ще е лъжливо, и че всичко, което е било вредно за нас, става полезно, -- развикал се Вулзевул и се разсмял гръмко. -- Достатъчно. Благодаря ви на всички, -- и размахвайки крила, скочил на крака. Дяволите наобиколили Вулзевул. Заловили се за лапи - на единия край бил дявола с пелеринката, изобретателя на църквата, а на другия край бил дявола с мантията, изобретателя на науката - двамата се хванали за лапи и затворили кръга. И всички дяволи, смеейки се, пищейки, свирейки и подскачайки, започнали, размахвайки опашки, да танцуват и да кръжат около Вулзевул. Вулзевул разперил криле и пляскайки с тях, играел по средата, подхвърляйки високо крака. А отгоре се разнасяли писъци, плач, стонове и скърцане на зъби.

Живот без принцип Г-н Ецлер1 е родом от Германия и за пръв път е публикувал книгата си в Пенсилвания преди десет-дванадесет години, а сега по настояване на читателите му отвъд океана е подготвил второ, вече английско издание на отпечатания в Америка текст, дължащо се според мен на широкото напоследък разпространение на идеите на Фурие. Това е показателен факт за времето, в което живеем. Признавам, че тая книга ме извиси до по-обхватни идеи и разбирания за обязаностите на човека на тоя свят. Додаде нещо към духовния ми ръст. Заслужава си да се прочете, та дори и само защото повдига големи въпроси. Ето какво предлага г-н Ецлер: "Приятели мои! Обещавам да ви покажа как за десет години да създадете рай, в който всеки ще притежава в небивало изобилие всичко необходимо за човешкия живот, без да се труди и без да плаща; в тоя рай лицето на природата ще придобие най-прекрасни форми, а човекът ще може да живее в най-красивите места, сред невъобразимо изискан лукс, ще притежава най-омайните градини и за една година ще успее, без да се труди, да постигне повече, отколкото за хилядите години досега - ще може да изравнява планини, да отводнява долини, да създава езера, да пресушава езера и блата, да насече земята с красиви канали и пътища за прекарване на товари от хиляди тонове и за изминаване на хиляда мили за двадесет и четири часа; ще обсипе океана с плаващи острови, които с невероятна бързина ще могат да се придвижват в желаната посока и ще са напълно безопасни, снабдени с всякакви удобства и разкош, с градини и дворци, в които ще живеят хиляди семейства, и с многобройни сладководни реки; ще изследва вътрешността на земното кълбо и за две седмици ще се придвижва от полюс до полюс; ще разполага с нечувани досега средства за разширяване на познанията за света и усилване на интелекта; ще води живот на несекваща радост, на непозната досега наслада; ще се освободи от всички злини, гнетящи човечеството, освен от смъртта, но затова пък ще я отпрати далеч отвъд обичайния предел на човешкия живот и ще я направи по-малко мъчителна. Така човечеството ще заживее с наслада в един нов свят, далеч превъзхождащ настоящия, въздигайки се на несравнимо по-високо равнище на съществуване." От тоя, както и от много други пасажи би могло да се заключи, че в механиката, както и в етиката има някакъв трансцендентализъм. Докато първият реформатор се занимава изцяло с въпроси отвъд пределите на пространството, другият налага идеята за възмогването на човешкия род до най-големи висоти. Докато единият лъска Небето, другият мете Земята. Единият твърди, че промениш ли себе си, всичко с природата и житейските обстоятелства ще бъде наред. Да не си създаваме сами пречки, защото оттук идат най-големите затруднения. Облакът, препречил погледа на астронома, е нищо в сравнение със собствената му слепота. Другият реформатор пък иска да промени природата и житейските обстоятелства и тогава всичко с човека щяло да бъде наред. Престанете с неясните приказки за промяна на света, казва той, аз ще променя самото земно кълбо. Какво от това, че ще освободя плътта си от зловредните течности, след като не съм ги отстранил от плътта на земята? Не е ли второто по-доброто? Земята обикаля по своята орбита в разклатено здраве. Нима не виждате, че страда от астма, треска, воднянка, чревни газове, плеврит, че е нападната от паразити? Нима не виждате как всичко здраво в нея е поразено? Ала не крие ли тя и огромна жизнена сила, която да я спаси? Несъмнено. Бъдат ли подобаващо управлявани от човека, самите природни сили ще възстановят нейното здраве и ще я превърнат в рай, също както и законите на човешкото тяло само чакат да бъдат овладени, та да станем здрави и щастливи. Нашите лекарства лекуват броени на пръсти страдания, повечето ни болници са частни и труднодостъпни. Трябва ни друга Хигия, а не тая, която днес почитаме. Та нима докторите не предписват малки лекарствени дози на децата, по-големи - на възрастните и най-големи - на воловете и конете! Да не забравяме, че трябва да назначим лек на самото земно кълбо. Тъй прекрасна земя ни е дадена, а колко малко сме направили за нея, колко малко сме разчистили, оградили, прорязали с канавки! Все ни се иска да намерим "по-добра" земя, без да сме си мръднали пръста, също както днешните фермери са се устремили към почвата на Охайо. Ала няма ли да е по-достойно и честно да разорем и възобновим тая новоанглийска земя? Младите още жизнени сили на земното кълбо само чакат да бъдат насочени в правилната посока. Няма вестник, който да не съобщава за непредвидимите прищевки на вятъра - морски бури и урагани, които моряците и фермерите приемат като пръст на провидението; ала тия бедствия досягат съвестта ни и ни спомнят греховете. Втори потоп би бил позор за човечеството. Бездруго признаваме, че не питаем уважение към примитивните хора. Един първокласен бизнесмен не би се впуснал от все сърце в бизнеса на живота, без първо да е прегледал сметките си. А на колко много неща днес сме отпуснали края! Кой от нас знае накъде ще задуха утре вятърът? Нека не отстъпваме пред природата. Ще направляваме облаците и ще спираме бурите, ще задържаме отровните изпарения, ще предотвратяваме земетресенията, разкопавайки епицентъра им, за да излязат опасните газове, ще изтърбушим вулканите и ще изтръгнем взривната им ядка! Ще направим водата течна, огъня - горещ, а леда - студен и ще сложим патерици на земята. Ще научим птиците да летят, рибите - да плуват, а кравите - да преживят. Дошло е време да се заемем с всичко това. На едни моралист също тъй подобава да се запита как човекът би могъл да подобри и разкраси Вселената, да направи звездите по-ярки, слънцето - по-жизнерадостно и ведро, а луната - по-радушна и мила. Не би ли могъл да усили багрите на цветята и птичата песен? Дали изпълнява дълга си към по-низшите от него? И не трябва ли да стане за тях бог? Доколко е великодушен към кита и бобъра? И не се ли боим да разменим макар и за ден с тях местата си, та да не би с поведението си да ни засрамят? Не можем ли да се отнасяме великодушно към акулата и тигъра, наместо да слизаме на тяхното равнище и размахваме копия с остриета от зъби на акула и щитове от тигрова кожа? Набедили сме хиената, докато всъщност по-зло и жестоко животно от човека няма. Ах, на него трудно може да се вярва; дори безпътните комети и метеори биха го поздравили и отвърнали на същността му по своя начин. Как грубо и грозно постъпваме с природата! Та няма ли да усвоим по-малко грозно поведение? Нима не ни внушават тъкмо това всички прекрасни открития - магнетизмът, дагеротипията, електричеството? Нима умеем само да кастрим и сечем горите? Не можем ли да подпомагаме естествените им процеси, циркулацията на мъзгата? Днес нашият труд е безсъдържателен и брутален. Дори не подозираме колко много може да се направи за подобряването на отношенията ни с живата природа, каква добронамереност и изискана учтивост би могла да се възцари помежду ни. Има обаче определени дейности, които, макар и не докрай поезия и истина, поне подсказват една по-благородна и нежна връзка с природата. Пчеларството например е едно известно отклонение от общото правило. То е като да направляваш слънчевите лъчи. От най-дълбока древност народите са вниквали тъй в природата. Знаем за Химет и Хибла, както и за ред още прочути с меда си места! Нищо грозно няма в развъждането на тия мънички стада, чието жужене напомня най-тихо мучене на крави из пасбищата. Един занимателен автор неотдавна ни припомни, че някъде дори отвеждали пчелите на паша из най-богатите на цветя места. "Колумела ни съобщава, пише той, че жителите на Арабия изпращали пчелите си в Атика, та да пият нектар от късните цветя." Всяка година натоварвали на лодки пчелите в огромни пирамидални кошери и поемали по Нил, като нощем бавно плавали по течението, а денем, когато цветята по бреговете се разтваряли, спирали; когато решавали, че има богата паша и съответно полза от забавянето, те потапяли лодките във водата. Същият автор ни съобщава, че имало в Германия един човек, чиито пчели давали много повече мед от тия на съседите му без каквато и да било видима причина; накрая той им доверил, че бил обърнал кошерите си с един градус по на изток, тъй че пчелите му, излитайки два часа по-рано сутрин, обирали най-първите глътки нектар. Наистина, зад всичко това се крие коварство и себичност, ала то подсказва на поетически устроения ум какво би могло да се направи. Има много примери и за по-големи отклонения от общото правило, които все пак заслужават похвала. Миналата година в една планинска местност видях куче, което трябваше да избива масло, като тича по хоризонтално поставено колело, и макар очите му да бяха възпалени и да кашляше лошо, в последна сметка семейството на фермера имаше с какво да намаже хляба си. Несъмнено, колкото и голям да е един успех, първите винаги стават жертва. До голяма степен несъобразното използване на коня in extenso2 напоследък бе усъвършенствано в интерес на човека, като облагата се извлича само от две сили: центростремителна - теглото на коня, и центробежна - стремежът му да върви напред. Само тия два елемента се калкулират. Така най-добре се пестят силите на животното. А нима всички същества със своите ограничени ресурси не предпочитат относителното пред абсолютното движение? А какво е самото земно кълбо, ако не също такова, ала огромно колело, та и най-волният бяг на нашия кон из прерията се оказва навремени спънат и безрезултатен поради въртенето на земята около оста си? В случая обаче конят е основният деятел и източник на енергия, и ако за разнообразие на гледката пред него се постави прозорец, то няма ли постоянно менящата се активност и пулсиращата енергия на животното да се съгласуват с разнообразието на пъстрия крайпътен пейзаж? Трябва да се признае, че понастоящем най-вече конете работят за хората, а твърде рядко - хората за конете; и скотът се изражда сред човешкото общество. Както ще ни се изясни, размишляваме върху една епоха, когато човешката воля ще бъде закон за материалния свят, когато човекът няма повече да бъде спиран от такива абстракции като време и пространство, височина и дълбочина, тегло и твърдост и той, разбира се, ще стане господар на мирозданието. "Е, добре - ще каже невярващият читател, - животът е кратък, а изкуството - вечно; къде е силата, която ще доведе до всичките тия промени?" Тъкмо отговорът на тоя въпрос е задачата, която г-н Ецлер си поставя със своята книга. На първо време той само ни напомня, че в природата има неизброими и неизмерими сили, още недостатъчно използвани, но напълно достатъчни за постигането на тия благородни и универсални цели. Той само известява за съществуването им, тъй както топографът обявява наличието на тяга във всяка течаща вода, и отбелязва, че проявленията им ще бъдат разгледани в продължението на книгата му, озаглавено "Механическа система". Някои от най-явните и познати ни сред тия сили са Вятърът, Приливите и Отливите, Вълните и Слънчевата светлина. Да се спрем по-подробно на значението им. Най-напред това е мощта на Вятъра, постоянно проявяваща се по цялото земно кълбо. Наблюдения над плавателни съдове, както и научни изчисления сочат, че средната сила на вятъра за всеки сто квадратни фута е равна на силата на един кон. Оставям без особено внимание това сравнение между силата на вятъра и тая на коня, тъй като не се посочва нищо общо помежду им, въз основа на което да бъдат сравнявани. Несъмнено всяка страна е по своему несравнимо пълноценна, поради което подобни обобщаващи сравнения с практическа цел, давайки предпочитание на едната, непременно са несправедливи спрямо другата. А научните схеми в голямата си част са верни само в схематичен смисъл. Според мен един натоварен, десет фута широк фургон, положен върху лека гемия във водата, в края на годината не би бил изтласкан от вятъра толкова надалеч, колкото би го изтеглил един обикновен състезателен или товарен кон. И колко много паянтови постройки със същите размери върху земната повърхност напразно биха чакали рухването си, ако привържеха към тях ремъците на кон, та дори и откъм подветрената им страна! Очевидно така не може да се сравнява. Затова пък силата на един кон може да се смята равна на теглото му. Все пак предпочитам ветрове и хали да се стоварват с цялата си мощ връз оградата ми, отколкото да я блъска някоя спъната страховита кранта. Тъй или иначе на наше разположение е една почти необятна сила, а колко зле се възползваме от нея! Само за да завърти колелата на някоя и друга вятърна мелница, да издуе платната на корабите в морето, още няколко дреболии и това е всичко. Колко малко ценим тая наша неуморна и енергична помощница! Открили мощта на падащата вода, която в последна сметка е сравнително малка, хората нямат търпение да усъвършенстват тая ПРИДОБИВКА! Само да се установи разлика от няколко фута в нивото на воден поток край гъстонаселен град - нищожна възможност за проява на гравитацията - и цялата икономика на околността мигом се променя. Хората се отнасят към тая сила сякаш е единствената възможна придобивка. А междувременно въздушният поток пада от далеч по-големи висоти, с по-неизменно течение, неподвластен на сушата, като неспирно предлага обветрени места за мелници - една въздушна Ниагара, която няма канадска страна; само използването й е трудно. На наше разположение също тъй са силите на Приливите и Отливите, както и на Вълните, постоянно напиращи и оттеглящи се, прииждащи и отдръпващи се, ала и те служат на хората само донякъде. Въртят колелата на някоя и друга водна мелница и извършват още само броени на пръсти маловажни дейности. Всички сме свидетели на мощта на прилива - как неусетно пропълзява в пристанищата и реките и надига и най-тежкия кораб с такава лекота, сякаш е тресчица. Всичко плаващо е в негова власт. Ала човекът, откликващ бавно на постоянно предлаганото от Природата съдействие, само в незначителна степен и откъслечно използва тая сила - колкото да килва корабите настрани за поправка и да ги пуска на вода. А тая сила може да се прилага по най-различни начини. Един голям товар от най-тежки плаващи материали, ако се свърже с теглилка, намираща се на брега или върху неподвижна, побита на дъното подпора, може най-напред да бъде издигнат от прилива и сетне, когато водата спадне, целият товар да увисне на теглилката. Също тъй приливът може да бъде накаран да прояви почти равна сила в обратна посока. Той може да се използва навсякъде, където е налице point d'appui3. Наистина, така брегът би добил напролет по прилив някак работен вид, а корабите-острови, тия terrae infirmae4, осъществяващи легендите от древността, биха възбуждали въображението ни. Често съм си мислил, че за човека няма по-подходящо място за живеене от крайбрежието, защото тогава постоянно биещия в очи пример и въздействието на морето биха проникнали дълбоко в живота и нрава му и навярно биха внесли морски отсенки във въображението му. Как благородна е думата МОРЯК - сиреч общуващ с морето. Тая дума би трябвало да ни говори повече, отколкото сега. Тоя свят си заслужава да се живее в него - нека намерим начин да не го позорим. Навярно би трябвало в еднаква степен да бъдем моряци и сухоземни обитатели, а на нашите Зелени планини им е нужна малко морскозелена багра в добавка. Мощта на Вълните е изчислена още по-незадоволително. Докато при вятъра, приливите и отливите се взема предвид средната сила и, съответно, средната височина, то важна при вълните е най-голямата височина, а те достигат до десет фута над морското равнище; като добавим и десетте фута пропадане в дълбочина в основата на вълната, получават се двадесет фута максимална височина. Разбира се, силата на вълните, възникнала от косото и безмилостно шибане на вятъра по водата, е не само три хиляди пъти по-голяма от силата на прилива, но и сто пъти по-голяма от тая на самия вятър, и е насочена към своя обект под прав ъгъл. Тая сила при това зависи най-вече от площта, а не само от дължината на плавателния съд, връз който се стоварва, и на всичко отгоре сякаш се забравя, че движението на вълните е главно пулсиращо и силата им е съсредоточена в границите на прибоя, инак континентите с техните пространни брегове отдавна да са отнесени от водата. И накрая иде силата, извлечена от Слънчевата светлина по принципа на Архимедовите запалителни огледала - множество огледала, събиращи слънчевите лъчи в една точка, докато се постигне желаният топлинен градус. Основното използване на тая енергия би могло да бъде загряването на вода за произвеждане на пара. Толкова за тия по-осезаеми сили, вече използвани в незначителна степен. Ала в Природата има безчет други, още неоткрити и неописани сили. Засега обаче и споменатите са достатъчни, за да се убедим, че Слънцето и Луната са в еднаква степен сподвижници на Земята. Защото ако луната поражда приливите и отливите, а слънцето - вятъра, който на свой ред поражда вълните, то всяко движение на нашата планета се оказва предизвикано от далечното им въздействие. "Можем да напълним някой високоразположен водоем и да черпим от него когато и колкото вода ни е нужна, като по тоя начин естествените водоизточници могат да се използват дълго след като са пресъхнали... Такива водохранилища на умерена височина и със средни размери не е нужно да се създават изкуствено, тъй като природата се е погрижила да ги разпръсне начесто, и съвсем малко е необходимо, за да бъдат напълнени догоре. Те не изискват правилност на формата. Всяка долина, осеяна с хлътнатини, е подходяща за целта. Малките оврази също могат да се запълнят. Ето такива места биха могли да се подберат, за да се постави началото на тоя род дейност." Съвсем ясно е, че колкото по-голяма е височината, толкова по-малко вода ще е потребна, за да има напор. Да си представим обаче една равнинна и маловодна страна - там планина и долина, а също "високоразположен водоем" ще трябва да бъдат създадени свише; ако пък водоизточниците се необичайно надълбоко, то може да се използват пръст и камъни, загубите от триенето ще се компенсират от по-голямото им тегло. Нито един къс суха земя няма да се полива от такива изкуствени водоеми, както навярно е желателно, ала тяхната повърхност "би могла да се покрие с плоскости, а върху им да се нанесе плодородна почва, та и по тях да вирее всякакъв вид зеленчук, както навсякъде другаде". А пък с помощта на плътни, задържащи топлината обвивки, както и на други изобретения, "силата на парата, получена чрез слънчевата светлина, ще може да се използва винаги, без изобщо да секва, независимо колко често и продължително се скрива слънцето". Значи налице е достатъчно мощ, за да добруваме, би казал човек. Вече са назовани Силите. О, вие строители и инженери, вие труженици и мислители от всички класи, никога повече не се оплаквайте от липса на мощ, защото това е най-страшната форма на неверие. Въпросът е не как, а какво да използваме. Нека не си служим скъпернически с това, което тъй щедро ни е предоставено. Дайте си сметка какви революционни промени трябва да се извършат в селското стопанство. В тая изцяло обновена страна трябва първом да мине една машина, която на желаната дълбочина да очисти пръстта от камъни и коренища, подир което да ги струпа на купчини, където няма да пречат; сетне, "с едно малко пренагласяне", същата машина ще изравни безупречно земята, додето не останат ни хълми, ни долини, като същевременно ще прокопае и необходимите канали, канавки и пътища. Все същата машина, с "още някои леки пренагласяния", ще пресее после всичката пръст, ще я обогати с плодородни почви от други места, ако се наложи, и ще я засее; накрая пак същата машина, с помощта на "малко приспособление", ще ожъне и събере реколтата, ще овършее и ще смели зърното или пък ще изстиска от него маслото, изобщо ще го доведе до краен продукт. Описание на тия машини ни се предлагало в "Механическа система" на Ецлер от 11 до 27 страница. Ще се радвам да видя тая "Механическа система". Вярата ми в нея е голяма. Ала не му е сега времето за поръчки. Кой знае, ако трупаме енергия до края на настоящия век, като я използваме съвсем ограничено, спестявайки от всичко, което духа, свети, приижда и се оттегля или плиска, може би накрая ще сме спестили такова количество енергия, че някое лято ще успеем да преместим Земята в нова орбита и тъй да променим еднообразното редуване на годишните времена. А може би идните поколения не ще останат да чакат унищожението на земното кълбо, а разполагайки с нови съоръжения за придвижване във въздуха и ориентиране в пространството, цялото човечество ще напусне земята и ще се настани на някоя свободна, разположена по на запад планета, на която животът да е още здравословен, а тя самата да е неземна, неизградена от пръст и камъни, с неизтощени, нивга незасявани първопластове. Не бе нужно много - само прилагане на природните закони, кану, весло и платно от зебло, за да бъдат заселени островите в Тихия океан; с малко повече усилие ще бъдат заселени и сияйните острови в Космоса. Нима нощем не съзираме в безкрая на небесната твърд същите блуждаещи светлинки, които е виждал Колумб? Нека не се отчайваме, нито бунтуваме. "Ако ще извличаме всичката полза от новите си съоръжения, и жилищата ни ще трябва да са различни от сегашните. Градежът им ще е такъв, за какъвто още нямаме название. Те няма да са нито палати, нито храмове, нито ще са събрани в градове, а ще бъдат съчетание от всичко това, надминаващо днешните ни представи. Навярно ще можем да изпичаме пръстта на тухли или дори на твърдо стъкловидно вещество с всевъзможни форми и размери, да превръщаме с помощта на топлината, получавана чрез запалителни огледала, огромни количества глинеста пръст и стрити на пясък камъни в твърда стъкловидна маса с възможно най-голяма, направо хилядолетна издръжливост. Всичко това ще става на открито и без всякакви други приготовления, освен да се достави, смели и размеси с вода и цимент суровината, да й се придаде форма, като се насипе в калъпи, след което към нея да се обърнат подходящи по големина запалителни огледала. Архитектурният облик ще бъде коренно различен от който и да било друг в миналото; ще се изпичат огромни здрави блокове или пък суровината ще се излива наведнъж в грамадни калъпи с всевъзможни форми. Така сградите биха могли да представляват кули от по двеста и повече фута височина, съградени от цели части стъкловидна маса със съобразена дебелина; тия огромни късове ще са направени така, че здраво да се закрепят и прилепват едно о друго, та мястото на сглобката да е здраво. Както и да изглеждат тогава, леярните ще използват слънчевата топлина посредством запалителни огледала и единственият труд около тях ще се състои в изработването на калъпите, а сетне в надзора около доставянето на суровината и отнасянето на готовата продукция." Уви! При сегашното състояние на науката ние сме тия, които трябва да отнасят на гърба си готовата продукция; ала не мислете, че човекът винаги ще бъде жертва на обстоятелствата. Един селянин отишъл в града и като видял улици, затрупани с тухли и дървен материал, разказал сетне, че градът още се строи; имайки предвид безкрайните поправки и промени по къщите ни, човек наистина може да се запита кога ли изобщо ще бъдат завършени. Защо човешките жилища на тая земя да не могат веднъж завинаги да бъдат построени от някакъв траен материал като римска или етруска зидария, та времето само да добавя към красотата им? Защо не завършим видимия свят, та да оставим на поколенията свободно време да се посвещават на незримия? Неотложните проблеми на бита и стопанството могат със сигурност да се разрешат за няколко години. Всичко може да бъде изпечено, построено и складирано през това подготвително спрямо предстоящата бездейна вечност време, та снабдена и осигурена подобно пътнически кораб, нашата планета да се отправи на пътешествие в Космоса като в някакъв Пасифик, а ние "да завържем кормилото и да потънем в сън под ветровете" подобно ония, които плават от Лима за Манила. Ала нека се върнем във въображението си няколко години назад: не мислете, че животът в тия кристални палати ще има каквато и да било прилика с живота в днешните ни скромни обиталища. Съвсем не! Облечен веднъж завинаги в "еластична тъкан", по-трайна от кожения костюм на Джордж Фокс, получавана от "растителни нишки, слепени със специално вещество" и разрязвана като хартията на листове във всякакви размери и форми, човекът би се отърсил от разяждащите го грижи и купища неприятности. "Двадесет и петте зали във вътрешността на един кристален палат ще имат широчина и височина от по двеста фута; четиридесетте коридора ще са по сто фута дълги и по двадесет широки; осемдесетте галерии ще са по хиляда - хиляда двеста и петдесет фута дълги; ще има поне седем хиляди стаи и навсякъде ще се кръстосват възможно най-големите и прекрасни колонади; подовете, таваните и редуващите се в най-възхитителна и чудата последователност бляскави колони, до безкрай ще отразяват в най-прекрасното сияние на всички прелестни цветове предмети и хора, придавайки им неземен облик. Галериите из целия палат ще бъдат снабдени със стотици хиляди удобни и възможно най-елегантни превозни средства, та в пълна сигурност хората ще могат без всякакво усилие да летят нагоре-надолу като птици... Всеки ще може да си набавя необходимото за ежедневните си потребности, като само завърти една ръчка, без изобщо да напуска стаята си. Един-двама души ще са достатъчни, за да направляват кухненската работа. Те няма да вършат нищо друго, освен да наблюдават къкренето на гозбите, докато всичко стане готово, а сетне, само докосвайки една ръчка, да ги разпратят заедно с масите и приборите по столовите или по частните апартаменти... Всяко извънредно желание ще може да бъде задоволено, като се отиде до мястото, където желаното се поднася; а всяко ястие, изискващо по-особено приготовление, ще бъде сготвяно от тоя, който го е пожелал." Ето пример за случай, когато индивидуалното, както всъщност винаги става, в крайна сметка влиза в съгласие с всеобщото. В последното изречение се съдържа тая тъжна истина, която ми спомня светите писания на всички народи. А като при всяка истина, и в тая има дълбоко нравствен заряд. Тук се говори за най-прекрасния дворец във Вселената и за прислуга, в сравнение с която всяка друга изглежда от незначителна по-незначителна. Надявам се в най-скоро време да науча повече за нея, защото дори и един кристален палат би бил несъвършен без неоценимите й достойнства. А ето от какво ще бъде заобиколен палатът: "Ще бъде построен тъй, че отвсякъде, от частните апартаменти, от галериите, от покрива, от кулите и куполите да се откриват пленителни гледки: градини, простиращи се докъдето поглед стига, пълни с плодове и цветя, подредени по най-прекрасен начин, с многобройни пътеки, колонади, акведукти, езера и поляни, с амфитеатри, тераси, фонтани, скулптури, беседки, гондоли, места за развлечение и пр. и пр. - навсякъде наслада за окото и въображението, за вкуса и обонянието... Пътеките и пътищата ще бъдат настлани с големи плочи от стъкленист материал, та във всякакво време и във всеки сезон да бъдат проходими и чисти... От двете страни на пътеките могат да бъдат поставени за украса внушителни колони, статуи и други скулптурни произведения - изработени все от същия стъкленист материал, та да траят вечно. А нощем от покрива, както и навсякъде в палата и около него, ще струи газово осветление, което, отразено в лабиринтите от многоцветни, сякаш кристални колонади и сводове, докъдето поглед стига, ще разлива блясък като от скъпоценни камъни. Ето какви ще са бъдещите жилища на хората... Такъв е животът, отреден за същинската духовна извисеност, животът, отрекъл невежеството, предразсъдъците и глупашкото придържане о привичното." Това ще бъде Възвърнатият - божем - рай, преобръщането на прастарото сурово предопределение. Човекът не ще изкарва повече прехраната си с пот на челото. Целият му труд ще се сведе до "завъртането на някоя ръчка" и "отнасянето на готовата продукция". Ала има ръчки, о, има ръчки, които трудно ще се завъртят! Не би ли могло да има ръчка връз ръчка връз ръчка, докато се стигне до една безкрайно мъничка ръчка? - бих запитал аз. Не - уви, не! Ала у всеки човек се крие божествена енергия, само откъслечно използвана досега, която би могла да се нарече вътрешен лост, впрочем истинският лост, задвижващ всяка машинария, без който никоя дейност не е възможна. Да можехме да сложим ръка върху него! Всъщност от никоя работа не може да се избяга. Тя може да се отлага за неопределено, ала не и за безкрайно дълго време. Нито пък някоя истински важна работа може да стане по-лека в сътрудничество или с помощта на машина. Колкото и една работа да плаши човека, той може да се отърве от нея само като я свърши. Няма как да я подгони като чакал или хиена. Тя няма да побегне. Все едно дали ще нарежете първо тънките дървета, или пък ще започнете от дебелите - рано или късно ще трябва да нарежете и едните, и другите. Не бих допуснал да ме подведе идеята за подобно мащабно прилагане на природните сили. Убеден съм, че повечето неща ще трябва да се постигнат чрез прилагането на силата, наречена Усърдие. С радост си мисля например за маломерната, ала постоянно действаща и целенасочена сила, която обръща лопатите в нивята. Благодарение на нея долините греят, а пустините разцъфват. А ще призная, че навремени дори изпадам дотам, че с наслада си мисля за дните, когато хората са надявали ярема като волове и са теглели криво дърво наместо рало. Нали в последна сметка крайните цели и средствата за постигането им винаги са били едни и същи. Едно сериозно възражение срещу предначертанията на г-н Ецлер е, че те изискват време, хора и пари - три неща, с които честният и добронамерен човек не би пожелал да се занимава. "Целият свят следователно, пише г-н Ецлер, може наистина да бъде превърнат в рай, при това за по-малко от десет години, като през първата година се започне с едно сдружение, създадено да разработи и внедри технологията." Не мога да отмина поразителните противоречия, които възникват, бъде ли поставен тук въпросът за времето и парите. Набелязаните десет години биха преминали твърде скучно за всеки, който е на поста си и изпълнява задълженията си, ала ще се окажат съвсем недостатъчни, ако не си даваме зор. Тая беда обаче по никакъв начин не се вмества в умопостроенията на г-н Ецлер. Във всичките ни начинания има твърде много суетене и бързане и твърде малко търпение и задушевност, като че ли цели векове ни делят от постижението. Истинският реформатор не се нуждае нито от време, нито от пари, нито от сдружения, нито от съвети. Какво е времето, ако не същността на забавянето? Разсъждаваме ли тъй, излиза че добродетелността ни не се подхранва от нарастването на парите ни. Г-н Ецлер не мисли за приходи, а само за разходи; но в мига, в който започнем да пресмятаме разноските, те започват. А колкото до търсене на съвет, то всичко, което идва от обществената нагласа, е тъй нетрайно и неподходящо за реформатора, колкото паяжината за кривака на Херкулес. При Ецлер няма здрав смисъл, а само здраво безсмислие. Ако трябва да рискуваме един цент или капка от кръвта си, кой ще ни даде съвет? Колкото до мен, твърде млад съм, за да имам опит. Та кой ли е достатъчно възрастен? По-стар съм на вяра, отколкото на опит. В порива на ръката да извърши нещо се съдържа повече опит, отколкото във всички световни премъдрости. "От всичко, казано дотук, става съвсем ясно, че осъществяването на тия предначертания не може да бъде задача на отделния човек. Дали това следва да е задачата на едно правителство днес, когато идеята все още няма достатъчно привърженици, е въпрос, чиито отговор предстои да бъде даден; всичко, което трябва да се направи, е след зряло премисляне на нещата да излезем напред, на висок глас да обявим убежденията си и да се обединим в сдружения. Човекът е могъщ само в съюз с много други като него. Нищо велико, предназначено да подобри положението на отделния човек или на всички хора, не може да бъде извършено като лично начинание." Уви! Ето го най-страшният грях на нашето време - тая липса на вяра в силите на отделния човек. Нищо не може да бъде постигнато, освен от отделния човек. Който ти иска помощ, ти иска всичко. Наистина, тъй заявяваме слабостта си, ала в никакъв случай не и начина за преодоляването й. Първо трябва да сме успели сами, та да можем да се радваме на успеха си заедно с другите. Вярвам, че обществените движения, на които съм свидетел, проявяват стремления, които не могат тъй евтино да бъдат удовлетворени. Не вярвам ни най-малко на сдруженията - не тъй е възникнала идеята за преобразяването на света. Ала нашият автор все пак е достатъчно умен, за да отбележи, че суровият материал за осъществяването на начертаните от него цели ще бъдат "желязото, медта, дървото, най-вече пръстта, както и обединението на хора, чиито очи и уши не са запушени от предразсъдъци". От това последното най-много имаме нужда - общество от "особняци". "Малки вложения от по двадесет долара или всичко двеста-триста хиляди долара ще са достатъчни, за да се постави началото на цяла една общност от три-четири хиляди личности; на края на петата година ще разполагаме с двеста милиона долара основен капитал" - така в края на десетата година раят ще бъде напълно възвърнат. Но уви! Десетте години вече се изнизаха, а от рая още ни следа поради липса на необходимите средства за обнадеждващо впускане в начинанието. Все пак вложението изглежда сигурно. Навярно нещата трябва да се поставят така, че при желание човек да може винаги да се откаже без загуба, като получи обратно капитала си. Съзирам обаче две основни трудности: първо, успешното използване на природните сили посредством машини (не съм видял още споменатата "Механическа система") и второ, което е несравнимо по-сложно, обвързването на човек и труд посредством вяра. Това е, боя се, което ще разтегли десетте години до поне десет хилядолетия. За да бъде човекът убеден да използва пълноценно онова, което му е предоставено, ще е нужна сила едва ли само "осемдесет хиляди пъти по-голяма от мощта, която би се получила, ако всички хора по земното кълбо напрегнеха мишци". Ще е нужна дори още по-голяма физическа мощ, та да се надигне мощта на нравствеността. Вярата всъщност е цялата необходима реформа; тя самата е реформа. Без съмнение не ни достига замах, за да си представим Рая и Небето, един съвършен земен или духовен свят. Знаем как предишните епохи са прахосвали времето си и са грешали. "А може би нашето поколение се е отърсило от безразсъдството и грешките? Може би сме достигнали върха на човешката мъдрост и няма защо да се стремим към по-високо умствено и физическо развитие?" Безспорно ясновидството ни е дотам, че не знаем какво ще ни донесе дори следващият час. Mellei to qeion desti toionton jnsei. Божественото винаги е пред сбъдновение и такава е неговата природа. В най-проникновените си мигове отделяме вещество, което също като калция в раковините на молюските ни обгръща целите, и добре ще е, ако навремени като тях изоставяме черупките си, та дори да са седефени и прекрасно обагрени. Нека преценим вредите, които ни е докарала досега Науката, преди тъй убедено да се произнасяме върху нейния напредък. Г-н Ецлер не се числи към просветените хора на практиката, радетелите на реалното, които благоговейно следват бавния, тежък ход на науката, задържайки действителния напредък, защото довеждат докрай мечтите на миналия век, ала нямат свои собствени; все пак той се обляга на доста несъвършената, ала здрава основа на научните открития. У него има много повече практицизъм, отколкото подобава на такъв смел фантазьор, на такъв дръзновен мечтател. Въпреки това успехът му е в теорията, а не в практиката; той подхранва вярата ни, но не задоволява мисленето ни. Книгата му е лишена от порядък, яснота, замах, изобщо от всичко, ала успява да вдъхне единственото значимо, което човек може да вдъхне на човека - вяра. Истина е, че мечтите му не са нито завладяващи, нито достатъчно ярки, пък и спират там, откъдето замечталият се на свечеряване започва. Неговите въздушни кули се сриват на земята, понеже не са достатъчно високи; биха били здрави, ако опираха в небесния покров. Но в последна сметка по-важни са размишленият

Ранно утро е. Малко след изгрев слънце, лъчите огряват дърветата. Пролетните птички пробуждат цялата природа за нов живот. Ето я поляната за Паневритмия. Малка група от хора се приближава към нея. Като многобройни лъчи излизащи от различни места, но стремящи се към един център те огряват полянката. Поздравяват се. Мека светлина се усеща в атмосферата, неописуемо вълнение и радост. Днес отново сме тук за всекидневните ни паневритмични упражнения. Могат да се срещнат всякакви хора - от различни раси, религии и националности. Има и представители на най-различни и уважавани професии. Всеки е дошъл с различна цел, всеки съзнателно работи върху себе си за развитието на уменията, които са му нужни. И наистина колко много ни дават тези упражнения. Колко просто и обикновени изглеждат наглед, но колко много качества, сили и способности развиват те в човека. Ето ги музикантите, които заемат местата си в центъра. Около тях се образува кръг от хора, по двойки, в посока обратна на часовниковата стрелка. Хората се подготвят за началото. Свещено чувство на радост и благоговение пред цялата природа изпълва всички. И как да не се радва човек, как да не е благодарен? Каква велика разумност се крие зад всяко камъче, всяко растение, всеки полъх на вятъра. Музиката започва. Хорът запява с ангелски глас. Чуват се думите: “Първият ден на пролетта, първият ден на радостта, носят сила и живот...”. Какъв съдържателен текст само. Целият текст на Паневритмията е изпълнен с позитивни думи. Всяка дума излъчва определен спектър от хармонични вибрации и съчетана със съответните музикални тонове и плавни движения оказва мощно физическо и психическо въздействие върху човека. Нервната система се тонира, тялото се раздвижва, човек се подготвя да бъде буден и максимално ползотворен през предстоящият ден. Ето наредените в кръг започват да извършват онези плавни и красиви движения, които карат усмивките и радостта да се изпишат на лицата им. Двадесет и осем такива упражнения има в първият цикъл от Паневритмията и всяко има дълбок вътрешен смисъл. Вие може би някога сте наблюдавали този светъл кръг от хора и сте се чудели колко странни и като че ли еднообразни са тези движения. В повечето упражнения, движенията се повтарят циклично и наглед са много лесни. Но задавали ли сте си въпроса защо толкова много хора - учени, поети, музиканти - с такова усърдие и такава любов, с такава концентрация, всяка сутрин, от 22 март до 22 септември, стават рано, за да участват в този космичен танц? Упражненията на Паневритмията са създадени по определени закони. Текста, музиката и движенията на всяко от тях са в синхрон и имат дълбок смисъл и въздействие. Съзнанието се поддържа будно. Спящи сили и способности се разлистват като майски цветя събудени от вековен сън. Учените все повече намират дълбоките научни основи свързани с всички сфери на познанието вложени в Паневритмията. Поетите и творците тук намират вдъхновение, а музикантите и участващите - метод за съзнателна работа върху себе си и околните. Търсещите намират път, а учениците - учение. Паневритмията е благословение, както за всеки участник, така и за окръжаващите и за местността, в която тя се играе. Самата дума Пан-ев-ритмия означава Всеобщ Космичен Ритъм. Всичко в природата се движи в един общ вселенски ритъм. Колко школи, колко велики учени, писатели и мистици са говорили за него. Трябва ли човек постоянно да се измъчва и тормози с всекидневните си проблеми? Може ли едно малко клонче от великото дърво на Живота да реши въпросите, които хората от хиляди години се опитват да решат? Клон, който не расте и не се развива в синхрон с растежа на цялото дърво изсъхва и не дава плод. Какво трябва да направи този клон, за да се развива хармонично и съзнателно? Отговорът е - Паневритмия, да влезе в синхрон, в ритъм с природните сили и енергии. Тогава една невидима вълна се надига. Мислите и чувствата на човека се обновяват. Погледът му се избистря и сетивата му се изострят. Вече няма неразрешими въпроси и проблеми, защото на този Човек му съдейства цялата Вселена, целият Всемир. Ето защо и 28-те упражнения завършват с формулата-утвърждение: ”Да пребъде божият мир и и да изгрее божията радост и божието веселие в нашите сърца”. И наистина, мир, радост и веселие се разливат в човека, завършвайки тези упражнения. Може би вие ще си помислите, че това е просто един прекрасен метод, с който човек може да работи върху себе си само. Но не е така. Още 2 групи от упражнения съставляват цялата Паневртимия. Те помагат на човека да изгради не само себе си, но и да осмисли и задълбочи партньорските взаимоотношения и най-накрая да излъчи тази невидима вълна на хармония към целия свят. Първата група се нарича Слънчеви лъчи. 12 лъча от по 6 двойки се нареждат в посока към центъра. Останалите двойки участващи се нареждат образувайки кръг около всичките лъчи. Оформя се красив кръг от 12 лъча с общ център. Лъчите се приближават и раздалечават, отново символично, вземайки блага от общият разумен център и разпръсвайки ги към света. Отново се чува музикален съпровод и хор. Неописуемо усещане. Втората група упражнения се нарича Пентаграм - пет двойки насочени към центъра образуват отново лъчи. Движение в кръг и разгръщане на петоъгълника, после прибиране и излъчване към света на любов и хармония. И тук отново откриваме онзи магически ритъм и дълбок смисъл, който е вложен в цялата Паневритмия. Петоъгълникът е символ на разумният човек. Може би се чудите защо? Застанете прави, разтворете леко крака, разперете ръце настрани и ще видите пентаграмът - пет лъча, пет основни добродетели, пет сили, които се разгръщат и задвижват в това упражнение. Повторени 5 пъти, тези движения изграждат Човекът, който взема съзнателни и разумни решения градейки къщата на своя живот. Паневритмията свършва, участниците се поздравяват и си благодарят. Малко след това се чуват няколко песни отново наситени с онзи дълбок смисъл и съдържание. Споделят се мнения, разменят се свежи идеи и мисли. Утринните ни упражнения завършиха, но онова красиво чувство и усещане остава. Една вътрешна трансформация е настъпила в участниците. Същите хора ли са това с делничните грижи и проблеми? Същите ли, които до скоро не намираха смисъл в живота и търсеха своя път, и своят смисъл? Не. Нова светлина се е вляла в умовете на участниците, ново топлина в сърцата и нов импулс за живот. Така подготвени за живота, въоръжени с любовта като принцип и доброто като метод, те започват своите всекидневни задачи. *есето е написано веднага след като неговият автор се върна от Паневритмични упражнения и е пример за импулса и вдъхновението, които идват по време на играта. 10.04.2003 Варна, България

В световния развой човек представя онова стъпало, на което се борят за надмощие духът и веществото; изкуството е важно и културно-исторично отношение поради това, че представя възможен път - духът да подчини веществото на своите искания. Как се е явило изкуството? Каква нужда го е извикала? Съществата не могат да живеят самотно. Борбата с вредни външни условия и стремежът да се създаде най-добра сгода за живот приучват съществата на общителност. А колкото е по-изтънчен строежът на съществото, толкова е по-нежен и по-изисквателен. Затова и най-високостоящите по органичен строеж същества са най-общожителни: дългият развой ги е приучил да обединяват личните си усилия в обща борба за живот и те умеят да се сдружават. С време у тях не само растат и се усилват обществените навици, а се и усложняват формите на социално сдружаване. Тия форми се индивидуализуват; те добиват ония стремежи, които са присъщи на биологичните (клетъчните) форми: към самозапазване, към най-пълна и целесъобразна разпределба на труда и към най-плодоносно съгласуване на службите у отделните работещи групи в полза на целостта. Човек е най-общественото от всички същества. Той е изработил и най-мощни обществени форми за сдружаване; той е измислил най-съвършени форми за общуване. Последните му са се наложили от естеството на самата работа. Сбарната борба за живот и сдруженото сътрудничество на много личности изискват - да може всеки член от племето или народа да споделя с останалите опита и знанието си и да подбужда своите сътрудници към определени действия. При долните стъпала на обществен развой тия средства са малобройни и прости. Но колкото се повече разбива сборното сътрудничество и се усложнява обществената организационна форма, средствата за общуване стават все по-разнообразни, по-тънки и по-многобройни. У хората обществеността е толкова дълбоко заседнала, че те чувствуват нужда от нея, дори и когато тя не е потребна практически (когато не се налага от някаква борба за живот). На човек е тежка самотата, той иска да общува с другите; това общуване му е приятно, то буди у него задрямали душевни сили, доставя му удоволствие. Па и средствата за общуване, отначало целесъобразни и потребни само в практичния живот, стават вече ценни и сами по себе; те разкриват на човека особени области на духовна работа; сочат му не само как да се наслаждава от обществеността, а как да спомага за духовния развой на подобните си. Телодвижението, езикът, писмото, звукът, баграта, чертата и формата стават красноречиви знаци за изява на личния духовен живот: чрез тях човек само постига самооткровение. Като разсъждаваме тъй, ние ще можем да наречем изкуство в общ смисъл сбор от всички съзнателни действия, с чиято помощ една личност открива пред другите света на своите образи, за да ги приобщи към преживелиците си, да ги зарази със своите чувства. “Всички са заинтересувани в това - да владеят колкото се може по-добре изкуството - и с цел да го използуват практично, за уредба на съвместния живот, и с цел да се наслаждават от общуването с други членове на колектива; но не всички сполучват еднакво добре. Ония, които успяват повече от другите и които поради това могат да обслужват другите с плодовете на своето творчество, като им дават големи формули за израз и на техните преживелици, се наричат художници, а дейността им - изкуство, в обратното, специфичното значение на тая дума” (Феодор И. Шмит, “Изкуство”). Затова у художествените творби от вси времена личи връзката между личност и колектив. Художникът буди с голяма сила в душите на другите ония образи и вълнения, които са се зародили вече в смътен вид у тях, но не са намерили още израз. Всички прочути творби, които са се ползували с най-голям успех в дадено време у определено човешко общество, са обикновено най-ясен израз на преживелиците, общи за тоя колектив; затова те и служат като показалци за равнището на неговия обществен и духовен развой. Изкуство и вдъхновение Това определение на изкуството е биологично. То има научна ценност, ала е доста широко. По него не виждаме какви особени признаци отличават изкуството от разговора, от сказката, от повествуванието в широк смисъл, от религиозния обред. За да стигнем до по-точно определение, трябва да изучим какво е естеството на художествената творба, да намерим най-очебийните й признаци. Всички признават, че художествената творба е плод на вдъхновение. А великите творци, до които е най-добре да се допитаме в случая, казват, че вдъхновението е напрегната будност на ума, като в миг на въодушевление (ентусиазъм). Няма велик творец, лишен от силен и възвишен ум; когато умът бъде възпламенен и стои нащрек, той става средство за вдъхновение: дебне живота, дори да долови нови идеи, търси нови пътища, общува пряко с нещата и съществата; с други думи - получава ново видение за света и битието. Състоянието на вдъхновение обуславя долавянето на това видение. На твореца се струва, че идеята витае някъде високо над ума - и умът се напряга да я постигне. Композиторът Леополд Стоковски, диригент във Филаделфия, казал в един разговор с индуския поет Кришнамурти: “Когато преживявам вдъхновение, струва ми се, че си спомням нещо: сякаш долавям нещо, което е било преди пет-десет минути някак си в ума ми; като че ли е било там - не знам колко дълго, но е стояло на заден план, и в мига на вдъхновението е отведнъж излязло налице.” А поетът казал: ”Аз се вдъхновявам, когато видя нещо хубаво, някой хубав изглед, когато слушам хубава музика или когато някой декламира стихове, защото умът ми постоянно търси. Аз поддържам ума си винаги нащрек и когато срещна хубост, у мене бликва веднага желание да предам това видение тъй, че хората да могат да го разберат.” По въпроса за извора на вдъхновението Стоковски се изказал тъй: “Дълбоко в своето битие, аз усещам, че вдъхновението иде от равнище, което е по-високо от ума.” Но поетът, па и мнозина учени мислят като него - рекъл: ”Умът е най-високото равнище. Умът е опитност, натрупана от миналото... Като се погледне отгоре, интуиция от ум не могат да се отделят. Интуицията е най-високо състояние на ума. Когато човек държи своя ум в постоянна будност, той получава вдъхновение. А човек може да държи нащрек своя ум, чиято най-висока проява е интуицията, само чрез упражнение, само като се оприличи на дете, което постоянно задава въпроси. Интуицията е апотеоз, кулминационна точка, пълнота на ума...” При вдъхновението работи само интуицията - върховно състояние на ума, който действува самородно, пряко, направо. Когато поддържате своя ум, вълненията и тялото си в хармония, чисти и здрави, най високото състояние на ума ви, от който извира интуицията, ще работи непрекъснато и съзнателно... Най-великите художници на света, най-великите световни учители казват: ”Ето, аз ви давам нещо, което - ако наистина разберете, - ще играе роля на ваша интуиция.” Съзерцание и творчество Но някои може да кажат, че и ученият, и философът, и религиозният реформатор стигат до върховни ценности само в миг на вдъхновение. Архимед, който забележил в банята, че тялото му олеква, когато е във водата, и пръв извлякъл от това наблюдение закон, ще да е бил сметнат дори за луд от ония, които са го видели да тича гол по улиците и да вика: “Намерих! Намерих!” Ония са го наричали луд, а ние го наричаме вдъхновен. Разликата е в думите: явно е, че откривателят е бил тогава в повишено умствено състояние. Няма ли обаче други белези, по които бихме отличили научното дадено от художественото? Да чуем що казват специалистите. “Психосъздателското дадено на изкуството е преди всичко клонеж към съзерцателно състояние пред лицето на природата, а отпосле - израз на сантименталните интуитивни резултати от това съзерцание... Изкуството е борба с природата, борба, чиято цел е щастието на твореца, както и това на зрителя. Художникът излиза победител в тая борба, когато творбата е сантиментално по-близка до нас - до нашата душа, а не когато главното й достойнство е, че се приближава до заобикалящите ни, до природата... Като безпристрастен съзерцател на природата, човек се в много случаи възхищава от явленията и формите на действителността. Това душевно състояние у посредствения съзерцател не води към никаква нагледна последица за изкуството. В замяна на това пък художникът по естество клони да въплътява тъкмо това душевно състояние, а не съзерцателната природа. За да постигне тая цел, той е длъжен да си служи с форми, почерпани от околната действителност. Само те са годни да изразят нагледно и разбираемо за човешките сетива отвлечените впечатления на душата - често мъгляви - или дори ясните и определени образи. Но не може да се оспори и фактът - известен и многократно посочван, - че на всяко душевно състояние отговаря особена деформация на действителните форми и на всяко художническо устройство - лична денатурализация на натурата” (Сигизмунд С. Клингсланд,"Строежни съставки на картината"). Излишно е да се теоретизува. В съзнанието на художника се зараждат художествени форми, различни от природните. Защото негова цел е да въплъти душевното състояние, до което го е довела съзерцаваната природа, а не самата нея. Искреният и пряк творец, пейзажистът Теодор Русо, казал веднъж: “Картината трябва да бъде създадена предварително в нашия мозък. Живописецът я не поражда на платното, ами отмахва едно по едно булата, що я закриват.” Не само духовният сюжет на творбата, но и пластичният - съществуват във въображението на художника, още преди да улови той четката или длетото. Още великият Гьоте е казал: “Художникът е свързан с природата двуяко - той е едновременно и неин роб, и неин господар; роб й е чрез веществените средства, с които трябва да си послужи, за да го разберат; господар й е - понеже слага тия веществени средства под зависимостта на разумното вдъхновение, чиито оръдия ги кара да станат. Художникът схваща, че трябва да говори на човечеството чрез известна цялост, а тая цялост той не среща в природата: тя е рожба на собствения му гений или - ако искате, - плодоносен излъх на божествения дъх.” Затова именно Гьоте цени картините на Клод Лорена, когото смята за съвършен художник. Той пише за тях: “Тия образи са най-възвишена истина, без никаква следа от реализъм. Клод Лорен знаеше наизуст, и то до последните подробности, действителния свят - и си служеше с него като със средство да изрази оня друг свят, чието вместилище бе неговата хубава душа. Такъв е същинският идеализъм: той служи с действителността тъй, че видимите частици от истината правят такова впечатление, каквото прави самата действителност.” Същото може да се каже и за някои вещи илюстратори на приказки: такива са Ракхам, Дълек, Лефлер и др. Изкуство и духовна обнова Рудолф Мария Холцапфел, създателят на панидеализма, забелязва, че художническата работа вмъква дори в наподобяванията на природата човешки черти и отлики; благодарение тем се постига известна нееднаквост, въз основата на която е възможна обновата на душата; обнова не би имало, ако знайното в природата се просто преповтаряше в изкуството. Такава преповторка получаваме под вида на типове, чиито белези са общоизвестни; душата се уморява от тях, застарява; а тъкмо тая умора и застарелост пробуждат у нас нуждата и желанието да се опресни и подмлади вътрешният ни живот и - частно - тоя на чувствата. Художникът, който заляга - както правят натуралистите, - да преснеме в своята творба, колкото се може по-вярно действителността, се лишава по тоя начин от възможността да внедри в организма, какъвто представя картината, оня дял от индивидуално, без който възпроизводът стои винаги по-долу от първообраза; а благодарение тъкмо на тая лична вноска творбата заживява и става деец, обновяващ душата, защото Холцапфел мисли, че всяко творчество - художествено, религиозно и научно - представлява най-поразителна проява на нуждата от духовно преобразяване, от духовен развой и обнова. Художникът не бива да се задоволява с това, че е представил своите съвременници, каквито са си: той трябва да надмине модела; а това става, като изключи незначителните или изживени съставки и ги замени със самобитни и сложни лични черти, “способни с времето да породят нови човешки типове”. В това се състои ценността на големите портретисти. Един от съвременниците, доловил тая истина, е руският портретист Савелий Сорин. Изкуството не е усамотена област на човешката дейност: като внася типове и допълва лични черти, то се държи в постоянен и тесен допир с органичния и обществения живот, с научното познание, с религиозния стремеж и нравствения идеал, както и с околната природа. То не наподобява, не възпроизвежда готови образи с цел да достави удоволствие, а твори образци, които човечеството ще осъществява с време. “То е подмладяване, разцъфтяване, предчувствуване, раждане.” Това определение на изкуството сочи с достатъчна яснота неговата важна служба в живота. Корнелия дава на света своите синове; когато ги ражда, тя не повтаря себе си: иначе в Рим щеше да има три Корнелии, а не Корнелия и братята Гракхи. Изкуството също ражда ново същество, то не повтаря нещо съществуващо. То сочи напред, предрича, дава образци. “Изкуството е оръдие за истински напредък - за оня напредък, който се състои в това - човек да превъзмогне себе си чрез видения, които отсетне осъществява в себе си. Върховен художник е оня, който моделува човечеството: той е възпитател, ваятел на култура, създател на ново човечество” (Рудолф Мария Холцапфел, “Вселенска преживелица”). Животна цел в изкуството Съвременното изкуствознание, за да излезе от безполезната догматичност, в която са го затворили създателите му, трябва да се справи с добивките на научната и философската мисъл. Анри Бергсон установи, че има два вида познание: научно и философско; има и две познавателни средства: разум и интуиция. Област на разума са явленията, негово царство е веществото; област на интуицията е животът, нейно царство е душата. За да разберем външната редица от факти, които представят градиво за художествената история, нам е достатъчен разумът. Но с негова помощ не можем проникна до душата на самите художествени творби, не можем опозна творците им: за това е потребна развита интуиция. Бергсон казва, че у човека има едно повърхностно “аз”, сянка на дълбокото “Аз”, негова преломка (както се преломява лъчът), негово подразделение. Най-очебиен признак на второто “Аз” философът вижда в свободата. Изкуството изобщо много често (а портретното изкуство винаги) има работа с това основно, дълбоко човешко “Аз”, което в обикновения живот и в обществените отношения се проявява в първото, повърхностното (вж. “Опит върху непосредствените дадени на съзнанието” от Анри Бергсон). Сам Бергсон казва следните забележителни думи, когато чертае границите между научното и художественото творчество: “Нагонът е съчувствие. Ако това съчувствие можеше да уголеми своя обект, па и да размисли за себе си, то щеше да ни даде ключа на животните операции, също като умът, развит и обучен, ни въвежда във веществото. Защото - това трябва често да се повтаря - умът и нагонът са се насочили в две различни посоки: единият - към неподвижното вещество, другият - към живота. Умът чрез науката, която е негова творба, ще ни открива все по-пълно и по-пълно тайната на физичните операции; от живота той не дава - па се и не домогва да ни даде друго - освен превод в неподвижни изрази. Той се върти около него, като взема колкото се може повече външни гледки от тоя обект, който притегля към себе си, вместо да влезе в него. А интуицията - нагонът, станал безкористен, самосъзнателен, способен да размисля за своя обект и безкрайно да го разширява - би ни повела в самата вътрешност на живота. Че не е възможно усилие от тоя род, ни показва съществуването у човека на естетична способност редом с нормалното възприятие. Нашето око долавя чертите на живото същество, но ги долавя съпоставени едни с други, а не организувани помежду си. Изщуква му целта на живота, простото движение, което блика през чертите, което ги съединява едни с други и им придава значение. Тая цел именно се сили да долови художникът, като се премества чрез един вид съчувствие във вътрешността на обекта, като сваля чрез усилие на интуицията границата, която пространството слага между него и модела” (Анри Бергсон, “Творчески развой"). Реализъм и идеализъм Обикновеният човек вижда в нещата не онова, що е характерно за тях, а това, което може лично да го ползува, което отговаря на нуждите му. Ние не виждаме индивидуалното в нещата и съществата, освен ако ни е веществено необходимо да го видим; па и тогава не виждаме индивидуалното напълно, а само някой негов белег, който ни е практически необходим. Когато различаваме хората един от друг, ние не схващаме у тях индивидуалното, сиреч известна съвсем самобитна хармония на форми и цветове, а само една-две черти, които биха улеснили практичното разпознаване... Ние не виждаме самите неща, а се повечето пъти задоволяваме да четем залепените върху тях етикети... А художникът се привързва към цветовете и формите и понеже обича цвета за самия цвят и формата за самата форма, понеже ги възприема за самите тях, а не заради себе си, той вижда вътрешния живот на нещата да се проявява чрез техните форми и цветове. Той въвежда малко по малко тоя живот в нашето възприятие, което се в начало смущава. Поне за миг той ни откъсва от предразсъдъците за форма и цвят, които са се изправили между нашето око и действителността. И той осъществява тъй най-високото домогване на изкуството - да ни открие природата... Било живопис, било скулптура, било поезия или музика, изкуството има само един обект - да отстранява практично-полезните символи, приетите условно и обществено общи понятия и всичко друго, що маскира за очите ни действителността. Но тая чистота на възприятието подразбира скъсване с полезната условност, както и вродена и специално локализирана незаинтересованост на усета или съзнанието, па най-сетне и известна невещественост на живота - тъкмо онова, което се е наричало винаги идеализъм. Тъй че би могло да се каже, без да се играе със смисъла на думите: в творбата има реализъм, когато в душата има идеализъм, и човек влиза в допир с реалността само благодарение на идеалността” (Анри Бергсон, “Смехът"). Пластични изкуства Изкуството е едно от най-есетествените действия. На човека е присъща творческата способност да преобразява природните форми и явленията на живота, за да изразява в образи своите преживелици. Тази дейност се нарича изкуство. От словестното изкуство (поезията), тоновото (музиката) и ритмовото (танца) тъй наречените пластични изкуства се отличават по това, че създават трайни изображения, възприемливи за зрението. Тия изкуства боравят с линии, форми и цветове. С тия средства те се не силят обаче дори при краен натурализъм да отразяват буквално самата действителност, а най-много представата на художника за нея, впечатлението от видимото, зрителния образ. Тъй Франс Халс ни предава крайно усилено своето впечатление от хората, които е наблюдавал и портретувал. А в повечето случаи художникът си служи с образите, заети от видимото, като с особен език, достъпен за всички окати, за да изрази с него онова, що има да съобщи на света. Чрез творбите си живописците и скулпторите действуват пряко на зрителя. Композиторът и драматургът имат нужда от изпълнители - музиканти, певци, актьори - а картината и статуята са завършени. В тях майсторите са оставили следи от ръцете си, веществени останки от своята лична работа. Живописците и скулпторите имат с това възможност да действуват - тъй да се каже - магнитно на зрителите, защото творбата замества своя творец, тя носи душата, очите и ръцете му. Когато съзерцаваме художествената творба от гениален майстор, ние влизаме в пряк допир с един велик дух. В това и проличава един от важните белези на изкуството: то е духовна работа. Изкуството влияе на живота Някои учени казват, че и животните творели изкуство; те сочат мравките, паяците, бобрите и др. Но откак има по земи мравки, мравунякът има все един и същи строеж, откак живеят пчели, килийките им са все шестоъгълни, а в живелищата на бобрите няма промени. Това не е изкуство. Изкуството е духовна, индивидуална работа, то иска жива намеса на чувството и волята, иска недоволство и напредък, вечна промяна към съвършенство. Човек е едничкото същество, успяло да развие у себе си система от представи, цялост от пластични знаци, служещи като подвижни букви на изкуството; тия образи съставят за него втори свят, независимо съществуващ от действителния, развиващ се, обогатяващ се. Тая система от изрази прилича на езика и в живота е толкова необходима, колкото говорът и писмеността. Несъзнателните спомени за онова, що сме видели у творбите на художниците, ни непосредствено тласкат да редим своя живот така или инак, да съзираме в явленията отвън поредица от свързани факти, спокоен развой, ритъм и проява на сродни или противоположни сили. Когато гледаме залез на полето, река сутрин или планина вечер, очите и душата ни се отварят другояче, ако сме видели творби на големи пейзажисти. Ако сме гледали портрет, ще съзрем отведнъж физиономичното и ще разберем езика на чертите у едно лице, което срещаме в трамвая или на улицата. Казват, че изкуството подражавало на живота и природата, че то изразявало идеите на дадено време. Но Оскар Уайлд твърди обратното - и той не лъже. Идеите на никое време не никнат като гъби, те се създават постепенно. Тъкмо изкуството дава градиво да се обработват преживелиците на хората в идеи, дава мост от действителността към мисловните системи - тоя мост е художественото чувство. Ние гледаме на живота с други очи, след като опознаем изкуството; ние нареждаме и личния си живот другояче; тогава дори и самата природа ни се явява, както изкуството ни е приучило да я виждаме. Не остроумие, а мъдрост се съдържа в отговора на Хайстлър, когато един приятел му казал, като наблюдавали заедно хубавото здрачаване: “Би рекъл човек, че гледа ваша картина.” “Да - отвърнал живописецът. - Природата почва да подражава.” Видение или интуиция Най-късо и същевременно вярно определение на изкуството даде италианският философ и критик Бенедето Кроче. Той се спря не на биологичното му изходище, а на същината му. “Изкуството е видение или интуиция. Художникът създава образ или призрак, а възприемащият изкуството обръща поглед към точката, що му показва художникът, гледа през отвора, направен от последния, и възпроизвежда в себе си тоя образ” (Бенедето Кроче, “Естетика”). Изкуството не е физичен факт; то не е нещо външно, не е багри, нито съотношение между багри; не е телесни форми, изобразени с камък или гипс. Естетично непросветлените люде, възхитени от хубавото, дирят причините за хубостта вън; те наричат някои багри и телесни форми хубави, а други грозни. В древна Елада, а после в Италия през Възраждането били установени дори “канони” за хубост: във фигурата се посочвали геометрични и числени съотношения. Прочути са “каноните” на елинските скулптори Поликлет, Мирон, Скопас и Праксител. Последният - със своята Афродита - повлиял силно на римската скулптура. Тия “канони” били често изследвани и сравнявани особено през Възраждането. Па и в XIX в. някои философи (Фехнер и др.) правили подобни изучавания. Но всичко това всъщност няма нищо общо с изкуството. Давани са били и други определения. На изкуството са били приписвани и нравствени достойнства. Най-големият руски философ, Владимир Соловьов, начева своите разсъждения за вътрешната ценност на изкуството със загадъчните думи на Достоевски: “Хубавото ще спаси света.” Тия думи са станали знаменити. Тяхната истинност е била неведнъж подлагана на спор. Да се възлагат на изкуството, чиято нагледна и пряка цел е създаване на хубост, някакви надежди за спасяване на света от мрака, грозотията, престъплението, падането и гибелта - се е виждало на мнозина смешно. Въпреки това великият философ прави от тая надежда основен камък на своето учение за изкуството. Художникът твори по същия закон, по който твори естеството, и главната вътрешна полза от неговото творчество лежи в известно планомерно облагородяване на света. Това облагородяване се постига, като се подчинява чрез съзнателна работа веществото на идеята. Пред нас е лежал вчера камък - груб, неотесан мраморен къс, откъртен от скалата. А днес тоя неугледен камък е превърнат от длетото на ваятеля в светлолик ангел, в гиздава Венера или в торс на мощен борец. Какво е станало всъщност? Що е прибавено? Онова, което наричаме в готовия му вид художествена творба, най-първо се явява в творческото съзнание на художника като замисъл. Художникът е преживял нещо, видял е в даден миг природата тъй, както я не вижда обикновеният зрител, душата му се е раздвижила от някакво особено чувство, той е съзнал света по нов път, за миг е доловил дълбоко и непосредно същината на битието в някоя негова проява - и пред духовния му поглед е изгряло светло видение за света - не такъв, какъвто го знае окото на непосветения, а какъвто го вижда само зрението на духовния пробуденик. Тоя миг е важен. От него начева творчеството и той е ключ на творбата. Иде втора работа: да се скрепи видението с външни средства, за да стане достъпно за всички, да се съзерцава от всяко око. Онова, което е съществувало в душата на твореца като бляскава мрежа от цветове, игриви линии, треперливи сияния и призрачно-недействителни образи, сега трябва да стане картина: четвъртита плоскост от книга или платно, покрити с багрени петна. Художникът трябва да превежда небесното на земен език, да дири видима премяна за невидимото, да изразява неизразимото. В душата на художника съществува една неизписана още картина, видима само от него. Тая картина трябва да се прехвърля на платно, за да се вижда от всички. Колкото по-вярно отразява външната картина съдържанието на вътрешната, толкова по-велик е художникът. Тъкмо за да може да прехвърля на платно своите видения, той има нужда от сръчност, от обучение, от дарба, от естетично чувство. Ако той е слаб като творец, сигурно ще се задоволи да препише външната действителност с повече или по-малко отклонения. Ако ли в душата му гори жив творчески пламък, той ще кърми в себе си видения от съвсем друг свят - и ще се стреми да изобразява именно тях (затова Кроче нарича изкуството видение или интуиция). Но работата на твореца отива още по-надалеч. Изкуството преобразява Въздействието на художника над онова вещество, с което си служи, когато създава своята творба, е все още външно дело; същинското действие на изкуството е много по-важно и значително: то се корени в голямото преобразование, което внася художествената творба в душата на зрителя. Затова и най-съществената полза от изкуството е духовна, а не веществена. Тя изхожда от особеността на художественото творчество, което подлага на преработка не само веществото, а и самата видима действителност, оная, що му предлага за предмет своите образи и явления. Затова всяко изкуство е повече или по-малко символично: външните форми служат за средство да се изрази нещо вътрешно, духовно, невидимо. Според Владимир Соловьов природата постъпва по същия начин. И там идеята подчинява под своя власт веществото. От купчина пръст, вода, няколко семена, малко тор или мокър смет изниква бял крин, чиито сребристи чашки блестят ката алмаз. Преди светлината и топлината на слънчевия лъч да пробудят към живот скрития в зърното кълн - пред нас е лежала купчина мръсна земя. А сега от нея се издига великолепно цветисто построение, изящно украшение от бляскави жици, зелени къдрави завитки и бели езиковидни издатъци, които се съчетават в кръшно цвете, издигнало към слънцето своята сребърна чаша. Най-чистото произведение на земята се възправя към небето: жив символ на победа, тържество на идеята над веществото. Какво значение има кринът за природата, в случая не е важно; важно е какво значи той за нас. Владимир Соловьов казва, че тъмното, пасивно, инертно и хаотично начало отпред века е стояло като съдбовна загадка пред религиозната и философска мисъл на хората. Без него няма действителна основа за творческа работа на Всеединния дух, който в лицето на божествения Логос води космичното битие по стъпалата на творението от състояние на първобитен хаос, през природата и човечеството, към крайната цел - царството Божие. Макар и отпаднало от Божеството, веществото пак си е Негово създание. Творението на света е действие на Божествената обич; и заради това нищо в създаденото не е безразлично или чисто външно за творческата мисъл, нищо не е безусловно зло. А щом основа и съдържание на вечното битие е нагледното всеединство на духа, в това крайно всеединство трябва да се намери място и за веществото. Всичко в битието трябва да си има крайна цел и задавка: за веществената страна на битието хубостта е тази крайна задавка, тя е идеалната причина, за да съществува веществото. Ако я погледнем от формална страна, хубостта - като въплътена идея - е съзерцаема и усещана от нас във вещественото явление пълна свобода на съставните части, в съвършено единство на цялото. Щом пълната хубост на вещественото явление го прави съществуващо и безсмъртно, край на великото дело на хубостта ще бъде пълното одухотворяване на цялата природа (Вж. Г. Рачински, “Гледището на В. С. Соловьов за хубостта"). Тая победа над “злата тъма на стария хаос” не е нещо, което ни е дадено според Соловьова отпред века: тя се само мержелее пред нас като далечна цел на вселенската надежда; а в днешното и в миналото ние знаем само историята на вечната борба между светлината и тъмните сили, между духа и веществото - само постепенното осъществяване на хубавото, отпървом в света на неорганичната и органична природа, безсъзнателна или пасивна, а след това - в разумното творчество и дейност на човека - в изкуството и живота. Достигнал чертата на разумно съзнание, човекът се не явява вече само ката цел на природния процес, а и като средство за обратно, по-дълбоко и по-пълно въздействие върху природата, откъм нейното идеално начало. Съзнавайки тази възложена нему задавка за крайно одухотворяване и изкупуване на обградилата го природа, човекът търси животни пътища към нейното осъществяване - и в най-дълбоката си същина - е винаги пророческо предвиждане на бъдещото битие; всяка истинска художествена творба е осезателно изобразяване на някакъв предмет и явление от гледна точка на неговото крайно състояние или - което е все едно - в светлината на бъдещия свят. Творба и зрител Такива мисли са изказвани и от други. В една от своите хубави философски притчи Шопенхауер сравнява художествената творба с вдлъбнато огледало. “Онова, казва той, което съставя същината на тая творба, не е осезаемото, не е годното за опит съдържание; същински ценното се намира някъде извън сетивното - неуловимо за ръцете, достъпно само за вътрешното чувство, за въображението: то е някаква мъчноуловима, но същинска смисъл на изобразения предмет.” Това Шопенхауерово сравнение ни доближава твърде сигурно до въпроса - в що се състои същината на изкуството и как действува то на човека. Художествената творба и зрителят представят единици от два различни свята: картината принадлежи към областта на нещата, тя е неодушевен плод на човешките ръце, мъртва обагрена плоскост, мълчаливо преплитане на цветни петна и черти; а ти, който стоиш пред нея, принадлежиш към света на съществата, съставяш част от разумния живот, говориш, движиш се, рисуваш или наблюдаваш, създаваш ценности от такъв или инакъв род. Какво общо има между тебе и картината? Ето един зрител, изправен пред картина, гравюра, барелеф или статуя. Той се е пренесъл, за него съществува в тоя миг само обагрена плоскост или гипсовият отливък: всичко друго е забравено. Това изглежда толкова естествено, колкото и редица други гледки, с които сме свикнали още от ранни дни: човек със сърп в ръка, жена пред своя стан, дете с книга или кукла. Теорията на изкуството нарича съчетанието на фигура (човешко същество) с неодушевен предмет - сбор. Наред с приведените примери ти и картината представяте също така сбор. Но сборът не е случайно съчетание. Фотографите често поставят позиращия пред някое изписано дърво; на снимката няма сбор. За да се получи сбор, нужно е да се свърже предметът с фигурата. При жътваря, тъкачката и детето, което чете или си играе, тая връзка лежи в работата: предметът е необходимо сечиво или оръдие за дадено действие, неизбежен посредник. Но що свързва зрителя с художествената творба? На подобна гледка се никой не чуди. Очевидно и тук служи за връзка между човека и предмета някаква работа. От какъв род е тя? Тъкмо това ни предстои да разгледаме.

Живеем в свят проникнат от високи технологии. Мобилните комуникации са навсякъде, световната компютърна мрежа Internet обгърна планетата и предостави неподозирани възможности за достъп до знания и информация. Скоростта на съвременните транспортни средства промени представите ни за време и пространство. Човекът стъпи на Луната, изпрати космическите сонди "Voyager" до Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун, построи орбиталния телескоп "Hubble", който разшири погледа ни към видимата вселена с милиарди светлинни години. Наред с това науката изведе нови философски тези за произхода на Вселената и човека. Според Дарвиновата теория, ние произхождаме от вид човекоподобни маймуни, които са слезли от дърветата преди няколко милиона години. Тази хипотеза е основна брънка от веригата на мисълта на съвременните материалисти и атеисти. Те отхвърлят Божествения произход на човека, който е битувал в почти всички философски школи в продължение на хилядолетия. Нещо повече, генните инженери клонираха човек (според непотвърдени съобщения). Това постави пред цялата научна и обществена мисъл сложни философски и морално-етични въпроси: има ли право човекът да се намеси в естествените процеси на зачатие; клонираният индивид ще има ли еднакъв характер със своя оригинал; клонингът ще има ли душа? Тези въпроси са само върха на айсберга от проблеми, които показват безсилието на съвременната наука да отговори на фундаменталните въпроси на живота: Защо живеем? Какво става след като умрем? Защо съществува Вселената? Какво е Бог? Отговорът на тези въпроси е оформил през вековете различни философски и духовни концепции. Какво разбираме под понятието духовност? Учение, в основата на което стои идеята за Бога, сътворил видимия и невидимия свят. Великият Учител на човечеството Хермес е формулирал първият принцип на своето учение така: "Вселената е ментална", т.е. тя е живо, разумно същество, а не мъртъв механизъм, движен от физически закони. В понятието духовност се включва и стремежът на човека да познае себе си и битието, да изяви и развие най-висшите си качества и способности. Човекът не е случаен продукт на еволюцията, а една велика идея на Бога, която се проявява в различни форми в цялата Вселена. Именно тази идея създава подходящите условия за възникване на живота, а не абстрактния микс от теорията на вероятностите и химически формули. В процеса на своето развитие човечеството е преминава през различни култури - индийска, древноперсийска, египетска, гръко-римска. Във всички тях духовността е ръководното начало на човешкия живот. През епохата на средновековието, стремежът на човешкия дух към развитие и нови открития е подтиснат от фанатизирани религиозни структури. Така науката се отделя от духовността, а това което остава от нея бива наречено религия. Как да възстановим моста между невидимия свят на вярата и видимия свят на науката? Нека да обърнем отново поглед към древността, когато двата свята са били обединени в едно. Връзката между тях се е осъществявала от астрологията, защото тя поставя човека в пряк контакт с цикличните процеси в Природата. Създава му условия да разбере заобикалящият го свят и най-вече себе си, да открие потенциалните си възможности и да се пребори със страховете си, откривайки причините за тях. Така астрологията помага да осъзнаем самите нас не като творение на случайни своенравни фактори, а като отражение на ритмите на Природата, сътворени и приведени в действие от Бога. Вторият принцип на Хермес гласи: "Както е горе, така е и долу, както е долу, така е и горе". Този принцип стои в основата на науката астрология. Тя започва да изучава връзката между разположенията на планетите от слънчевата система спрямо зодиакалните знаци и събитията на Земята. Биват създадени първите календари, основани на движението на Слънцето, Луната или и на двете тела едновременно. Земеделската работа се подчинява на фазите на Луната, медицинската практика се основава влиянието на зодиакалните знаци и планетите, държавническите решения се взимат в съответствие с положенията на небесните тела. Създадена от Посветените и развита благодарение на астрономическите наблюдения, астрологията търпи разцвет в всички древни държави - Египет, Индия, Персия, Месопотамия, Китай, Япония. През Новата ера астрологията продължава своето развитие в древна Гърция с най-ярък представител Птоломей. Бележи възход в арабските страни през X в. и достига своя връх в епохата на Ренесанса, когато творят Региомонтанус, Коперник, Тихо Брахе, Кеплер, Лайбниц, Нютон, Плацидус, Джордано Бруно. Много от тези титани на мисълта са преследвани заради заниманията си с астрология и направените от тях астрономически открития, които разширяват познанията ни за Вселената. Причината официалната църква да преследва астролозите е Вторият вселенски събор проведен през 427 г., когато от Библията са отстранени текстовете свързани с астрологията, другите окултни науки и закона за прераждането. Това обуславя развитието на астрологията като наука в западният свят от V до XVIII в. да бъде скрито от погледа на обществото. Въпреки това тя се превръща в мощен катализатор за развитието на почти всички науки: - астрономия - породена от необходимостта от точни наблюдения на небесните обекти с цел съставяне на прецизни хороскопи; - физика - изследвайки движенията на телата от слънчевата система Нютон разработва теорията за гравитацията; - математика - нуждите на астрологията от изчисления и определяне на небесните координати стимулира алгебрата и сферичната геометрия; - химия - един от първите опити да се подредят металите в структура подобна на менделеевата таблица се базира на подредбата на планетите осъществена вероятно още в древна Атлантида и пренесена до наши дни от халдейските астролози. На базата на същия алгоритъм са подредени и дните от седмицата; - навигация - астролозите, познавайки най-добре звездното небе са обучавали мореплавателите; - психология - тя взима за основа на четирите темперамента стихиите - огън, вода, въздух и земя, използвани от астролозите; - медицина - Хипократ е казал: "Никой няма право да практикува медицина, ако не е изучавал астрология"; - прогностика - не е тайна, че астрологията се използва за прогнозиране на събития и ситуации, с които днес се занимават науките бизнес планиране, социология, футурология. Материалистичният подход наложен в науката след XVIII в. влиза в противоречие с основните принципи на астрологията и тя бива низвергната. Независимо от това през XIX и XX в. се утвърждават няколко основни астрологически школи - френската, немската, английската и най-вече американската. Нейните представители Алън Лео, Грант Леви, Луелин Джордж, Дейн Ръдияр, Линда Гудман, с публикациите и трудовете си успяват да направят тази наука по-достъпна до хората. България също има своя принос в развитието на астрологичната наука. През първата половина на XX в. около учителя Беинса Дуно се сформира кръг от 12 астролози, които черпят знание, идеи и вдъхновение от неговото слово. Те са пионерите, които трасират пътя на астрологията в България. Издават се първите преводни астрологични книги, от печат излиза и първата българска астрологична книга - "Астрология" на Влад Пашов. Други по-известни имена са Николай Дойнов, Методи Константинов, Георги Радев, Иван Антонов, Крум Въжаров. През втората половина на XX в. до 90-те, в България няма условия за развитието на астрологията. Крум Въжаров отива на територията на днешна Русия, където подготвя ученици, на които предава знанията си. Тези ученици сега са в основата на руската астрологична школа, която в момента е една от водещите в света. Днес официалната науката продължава да изучава физическият свят, игнорирайки фундаменталните въпроси на човешкото съществуване, които остават приоритет на религията. Тя от своя страна, не може да отговори на предизвикателствата отправени към нея от научните открития и се изолира в един свят построен от догми. Това разделение отваря пропаст в съзнанието на хората, между необходимостта им от единение с Първата Причина и връзка с обективната реалност. Поражда се парадокса: да празнуваме Възкресение Христово и на другият ден в училищата да проповядваме груб атеизъм. Но изход от създалото се положение съществува и той е в създаването на връзка в съзнанието на хората между видимия и невидимия свят посредством методите на астрологията. В момента рязко се увеличава броя на хората, които желаят да изучават астрология. Когато този брой стане критично голям, в обществото закономерно ще се появи потребност от въвеждането на астрологията като дисциплина в висшите училища, а след това и в средните. Баланса между физическия и духовния свят ще бъде възстановен.