Креми (късметче)

Знаете ли, вашият отговор е в последното изречение. Мисля, че детето ви иска да бъде обичано и разбрано такова, каквото е. И както казва Добромир, да го оставите да се развие според вътрешния си импулс. Може би постепенно то ще реши, че му е интересно, че няма заплаха... При всички случаи отделянето на детето от майка му е стрес. А има и доста чувствителни деца, които имат нужда от повече време, разговори и разбиране... Изцяло съм съгласна и се присъединявам с допълнението, че след такъв стрес е нужно много време, години, и много деликатност от страна на всички. И още да попитам: А в къщи, не пред публика, съвсем непосредствено между вас си пеете ли , правите ли си куклен театър и др. подобни веселби? Личният пример и начинът на живот на родителите са училището на децата. Колкото и да му обяснявате кое е добре, то ще го знае на теория, а ще прави това, което вижда от Вас. Не му се сърдете, и Вие като дете, и всички деца по света (вкл. на животните) правят това. П.П. А колкото до аргумента, че такова дете няма да е полезно за себе си - да не бързаме. То има дълъг път на развитие. В нашето общество битува мнението, че само борбените успяват. Но тъй като те действат много, правят и много грешки. Ако имате дете, което първо мисли, взема решение спокойно и после действа, това е добре, нали?

Отговор В самсара страстите ми са почти изгаснали. Но някъде сред пепелта все още тихичко проблясва Любовта. Защото тя е чисто злато, което в огън не гори, а в странни слитъци разлято, красиви фигури твори. Какво да правя с нея - посъветвай ме. Дали и тя е част от кръговрата или в пътеката, която следваме, да я вплета като позлата.

В самсара страстите ми са почти изгаснали. Но някъде сред пепелта все още тихичко проблясва Любовта. Защото тя е чисто злато, което в огън не гори, а в странни слитъци разлято, красиви фигури твори. Какво да правя с нея - посъветвай ме. Дали и тя е част от кръговрата или в пътеката, която следваме, да я вплета като позлата.

В самсара - страстите ми са почти изгаснали. Но някъде сред пепелта все още тихичко проблясва Любовта.

Да. Помислих си това: трябва човек да е бил много дълго време с много голямо сърце ( и да продължава да бъде), за да заслужи любовта на толкова много сърца. Истинското величие е просто, но и трудно.

животът , счупена играчка сякаш, вълнува ни и ни увлича - да я сглобим , да я поправим и пак със нея весело да тичаме.

Добре дошъл! Никак не е учудващо. Иска се време, докато свикнеш и малко информация, за да не ти се вижда странно. Тук и във виртуалните библиотеки, както и в линковете към книги информация има достатъчно. Аз си имам една къща, по-точно фоайе и стълби, които преди време си сънувах всяка седмица, да не ги забравя... ...може би. Понякога ги виждам , когато съм с отворени очи, като някаква втора картина в съзнанието. Вече ги познавам така добре... но имам вътрешната увереност, че в настоящето ги няма. Не ровя излишно; ако трябва да знам, ще се случи. И други подобни. Не ровя излишно; ако трябва да знам, ще се случи. Може би има и други мнения, по-аргументирани.

Човек посяга да нарани физически ( и не само), когато няма решение за свой проблем, свързан с другия, към когото е насочена агресията. А понякога само така си мислим. Няколко примера от ежедневието - майката наплясква детето си , защото е уморена и не вижда отникъде помощ в близките години. Тя вижда в детето си причината, а не осъзнава, че всяко дете изисква това количество грижи. Или пък е ядосана на бащата, свекървата или друг, но си го "изкарва " на най-беззащитния. В подобна ситуация, ако човек се усети преди да е ударил / нападнал, добре е да се попита: Какво условие трябва да е изпълнено, за да не искам да направя това? Оттам може да тръгне разплитането на проблема. Отговорът може да бъде - 2 часа време само за себе си, или -мъжът ми да се върне с цветя от работа и да ме изведе на ресторант... Може даже да си позволите малко да си поиграете мислено с вариантите , това определено отдалечава от агресията. И приближава към вярно разрешение на проблема

В книгата "Учителят за образованието" има ценни напътствия за спецификата и подходящи творчески занимания за всяка детска възраст. Успех! http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=2486

Подкрепям напълно и също имам своите основания за това.

Ако бях на мястото на тази жена, и съм доволна от поведението на мъжа си през по-голямата част от деня, когато се е посветил на семейство и работа, пак бих се сблъскала с твърде много трудности: 1. нормалното човешко его, наречено също чест, достойнство - при повечето хора би било наранено, това са големи емоционални травми. 2. абстрахирам се от предното и се опитвам чисто логически да разбера какво повече, какво по-различно намира партньорът в други...някои го сравняват с разнообразието при ястията - да приемем, без да задълбаваме...но ако задълбаем, пак ще минем към: 3. държа да имам поне в общи линии еднаква морална основа с постоянния си партньор (старомодно,какво да се прави), още повече се предполага да възпитаваме заедно дете/ деца. И тъй като хората не са ястия и не изчезват след консумация, бих запитала партньора си, какво прави той с тях след "прелъстяването". Мнозинството жени се обвързват и емоционално, след това ли им обяснява, че ги е ползвал еднократно? И ако не уважава чувствата на хората изобщо, трябва да имам огромно его, за да си въобразя, че уважава (защо ли?) само мен. 4. една двойка обикновено се движи в общ по-широк кръг познати, колеги на единия или другия, приятели, съседи. И рано или късно поведението на всеки не остава скрито. Тогава моето общуване с този кръг ще стане все по-затруднено. Едни ще ме съжаляват, други ще ми съчувстват, трети ...За да имам ясна и равностойна/ достойна позиция сред тези хора, ще се наложи да свикам събрание и да обясня хобито на мъжа си и че го подкрепям,...но и това едва ли ще помогне.( надявам се , че различавате тази позиция от "данък обществено мнение") От малкото ми наблюдения върху отворените бракове все ми се струва, че не започват като такива от самото начало, а се "отварят" след време по желание на единия партньор, а другият се съгласява... по негови си причини. До тук бяхме строго в рамките на сексуалната изневяра. Но така поставен от Донка, въпросът се разширява до ангажимента на двете страни в един брак въобще. Какво, ако мъжът не се заглежда по жени, но внезапно си намери ново хоби и ме остави сама да се справям с ежедневните проблеми? Ако той (или тя) абдикира от отговорностите и аз трябва сам(а) да влача общата кола? Затова хората се наричат "съвпрегнати" = съпрузи и дават обет един пред друг. Още отначало намеренията им да бъдат ясни и съгласувани. Няма правилно и неправилно решение, всеки случай е уникален. И се решава на място. Диана, по повод твоето мнение се сещам за една подслушана случайно баба, която даваше съвет: "Фустите са до време, а чашката е до века." Сигурно има и още подобни мъдрости, които биха дооформили картинката. Впрочем има си доста хора, които съвсем обективно и на физически план са хиперсексуални. За тях ще кажа, че освен многобройните спортове, има вече все по-достъпни източни техники , които превръщат излишната сексуална енергия директно в творческа.

Гледахме го с децата. Задаваха въпроси за прераждането и измеренията. Усещаше се тяхното задоволство, че мама може да обясни неща, дадени във ФИЛМ (това е абсолютният авторитет за тяхното поколение, какво да се прави). Най-после в техните очи има и полза от моето вечно висене пред компютъра.(Макар че те са доста информирани и понякога хвърлят едно око на темите, докато ме няма.)

След първия и втория закон идва третият, който на всички нас се случва да забравяме по разни причини: "За благото на ближния си – това е тялото ти. То трябва да бъде здраво. То е волът ти, добичето ти и пр., с които работиш. Трябва да гледаш и неговите интереси. Ближният е тялото. Бог, това са всички блага, с тях не трябва да се злоупотребява, иначе ще се затворят всички каси. Не трябва да искаме онова, което не ни трябва." Да се радваме с мярка на този свят и всичко, съществуващо за наше благо - и това е един вид прослава на Бог и Вселената, благодарност. Аз лично често се улисвам в работата и задълженията си и все отлагам другото. Забелязала съм обаче и друго, което често се случва - хората са толкова нахъсани да гонят постигането на разни материални придобивки, че накрая не им остават време и сили да им се порадват. Животът се е превърнал в надпревара, оттам има само стъпчица до: "Я не сакам на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле." Пожелавам на всички засмяно настроение в днешния слънчев ден. Да го изживеем пълноценно - да направим нещо добро, да не направим нищо лошо и да се радваме на света - колко лесно!

Трудно ми е , Маги, да си представя , каква точно житейска ситуация формулира в теб тези мисли. Знам само това - и на мен ми се е случвало да страдам толкова,че да си мисля - това е пределът на силите ми. Да си призная, за разлика от теб дори нямах сила да говоря по въпроса. Тогава идва глаголът "изстрадвам'', заедно с времето, търпението, преосмислянето. А вибрацията на преосмислянето зависи от личностните качества на човека. Но това го разбирам чак сега - след десетилетия. ... Търпение.Това качество, заедно с прошката, въобще не бяха част от мене. П.П. Впрочем прошката започнах да я "отглеждам" в друга тежка ситуация. Също в продължение на години. И страшно болезнено. И още не мисля, че процесите са приключили. Изкривяване на западната цивилизация е да търси все крайния резултат.

Аз пък ще споделя обратен по знак опит, който потвърждава тезата на Eshavt. Бях болнаво дете, купища настинки, ангини и кашлици...Но като станах майка, а после и за втори път, отговорностите явно така са ме завъртяли,че чак след десетина - петнайсет години се сетих колко отдавна не съм боледувала (макар че децата носеха вируси в къщи, а и професията ми е свързана с много хора). Завържете се за живота чрез друг живот - дете, деца, животинче или цветя, а най-добре всички заедно - така е най-весело, макар ( и точно защото) най-отговорно.

Споделена или не, любовта ни учи на търпение и прошка. Чрез страданието.

"прилепчивите към живота'' - точно! Гениално точно! А може би те са се пристрастили към междучасието и не им се влиза в истинския час.

мисля - защото женското его желае да бъде оценено от мъж, както и обратно (колкото и най-добрият приятел да хвали мускулите на някой мъжага, един женски поглед през рамо е търсената оценка). Виждам, че в тази тема често се чете, а никой не пише напоследък. И в мен изникна въпросът - не е ли самият факт на изневярата вече един вид нейно оправдание (не прибързвайте да си мислите, че сте ме разбали, моля). Тоест, изневяра има , когато и защото нещо във връзката куца. В такъв случай не е ли нужно оправдаването повече за неразрушаването на изпразнената от съдържание връзка? Дали изневерилият (мъж или жена) поддържа кухата обвивка за удобство, от лицемерие, по финансови причини, "заради децата", които много добре усещат фалша. Или потърпевшият (мъж или жена) от страх пред самотата или по ред други причини, обаче всичките - различни от любов! За страха от ново начало, за егоистичното притежание, дори формално, на някого или нещо, за липсата на сила и честност да видиш новата реалност - също е нужно оправдание. Ако човек реши да ги поддържа и по този начин да продължава да си вреди. Или е по-добронамерено спрямо самия себе си човек да се запита: Ако сега нямах никакви житейски обвързаности с моя(та) партньор(ка), бих ли вдигнал(а) една хубава романтична сватба, както се полага за начало на дълготрайна любов? Това, мисля, е отговор на въпроса - ще я бъде ли връзката или не. Да - е прошка и ново начало (ако не почива на изброените по-горе причини). Не - си е Не. И какъв смисъл от оправдания тогава?

Какво значи, ако се сепнете в съня си от усещането за присъствие? За втори път ми се случва - фигура до главата ми отдясно. Първия път беше много неясна, втория беше 3 часа преди взривовете ( на боеприпасите в Челопечене)- младо момиче с права коса на опашка,семпла черна рокля без ръкав. Стопи се бързо, но беше съвсем различно от сън, беше си присъствие ,отрезви ме от всякаква сънливост и ме остави будна да си блъскам главата, докато........леглото съвсем реално започна да се люлее като от земетресение.

Много красива тема. Понякога се получава такова обсъждане в блоговете, но те са по-встрани: Епитафия И когато ти се плаче от умора, и когато вече няма да пребориш змея зъл на измерение триглаво, ти легни и с изтерзани кости във земята упорито пускай корени, а гръдта разкъсай и Сърцето ще разцъфне в рози, рози, рози... Коментари Багира Да... Дали не е по- добре да помогнем на Една роза да разцъфне преди да легнем в земята? Лягането така и така е неизбежно, но има шанс да получи друг смисъл... valentinus когато паднеш грохнал от умора и нямаш вече сили за борба когато Драконът надвие те отново без изход от пустинната земя тогава поглед отправи нагоре към бялата Свещена планина ...и усните прожепват тихо - "Господи, да будет само волята твая" Тогава идва помощ с дъх на рози - извира от ранените сърца, и без фанфари,тихо и без пози, потегляме към Другата земя.

Не помня в коя тема Любо беше препоръчал "Не пипай тази книга' от Ян ван Хелсинг. Сърдечно благодаря! В нея освен много прозрения и добри практически съвети на самия автор, са включени и подредени в стройна система за разбирането на света (почти) всички сериозни езотерични трудове. Най-после мозайката от загадки се сглобява и придобива цялостен и категоричен смисъл. Подробно, разбираемо, дълбоко, а нищо излишно. Чудесен стил.

в. "168 часа": "Една съвършена цивилизация загива Пчелите са изключително интелигентни и използват сложен език, за да общуват помежду си. Езикът им е танц, чието значение разкрива австрийският зоолог и етнолог Карл фон Фриш през 1973 г., с което печели и Нобелова награда. Пчелите, които се връщат към кошера, натоварени с нектар и цветен прашец, обясняват на сестрите си откъде са ги донесли. Чраз танц те им показват точната посока на цветовете, ориентирайки се по слънцето. Новите пестициди съсипват способностите им за ориентация и водят до загуба на памет. Съдържат синтетичен никотин, който действа като невротоксин и атакува нервната им система при контакт и поглъщане. Спасение от него няма, тъй като химикалът прониква в цялото растение. Още през 2004 г. Франция обяви, че е загубила над 90 милиарда пчели за едно десетилетие заради пестицида imidaclorid , продаван под различни имена, едно от които е gaucho. През 1999 г. френското правителство забрани gaucho, след като хиляди французи излязоха по улиците да протестират. Забраната... само за слънчогледа. За месец през 2008 г. немските, холандските и италианските пчелари загубиха 2/3 от пчелите си отново заради пестицида clothanidin, продаван този път под името poncho. Злоупотребата с пчелите е част от бизнеса с тях. Пчеларите ги мамят, че е настъпило лято, местейки ги през зимата в по-топли райони. За да бъде пълна илюзията, ги хранят с протеини и "енергийни" хранителни добавки. Колкото повече храна влиза в кошера, толкова по-често снася яйца царицата-майка. Така се произвеждат повече работници. Но цариците се изтощават и умират по-бързо."

Ето още малко за конгреса - текстът е на английски, но пък снимките също говорят много: http://www.hamburg2008.com/ http://www.hamburg2008.com/1.html

Във в. "168 часа" от 27.06 - 3.07.08 има цяла страница , посветена на наистина тревожна новина - масово измиране на пчелите в САЩ и Англия. Колониите са поразени от паразити и болести, за които няма лек. Прогнозата е за пълно изчезване на пчелите през 2018 г. Най-силна и силова намеса в живота им са си позволили американците, превръщайки ги в "машина за пари". Досещате се , че освен малкия дискомфорт да не хапваме мед, ни грози заплахата да няма кой да опрашва растителния свят. Какво още се знае за това?

Единственото, което ми убягва като смисъл, а не искам да тълкувам произволно: ''40. Да прикриеш тайното зло - това е лекарство.''