Здравей,
Докато четях тематата ти и си спомних детството ми... Дните, прекарани на село, при баба и дядо. И по-точно един конкретен момент. Един навик който имах, едно усещане...
Стая. Прохладна. Скрита зад тънки, сламени щори и бели надиплени пердета. Мирис на различни треви и билки, носещ се то скрина наблизо... Наредени избелели снимки на любими хора, сухи полски цветя във вазичка на близката масичка и сервизи... скрити зад стъклените витрини...
А отвън, филизите на лозата тихо почукват по прозореца.
Там имах навика да седя и да разглеждам бабините списания. Старите бабини вестници и поща.
Повярвайте, нямаше нито една негативна статия, нито едно отрицателно усещане. От всички страници лъхаше надежда, вяра, любов. Милосърдие.
Дори разказите за и от войната, спомените на хората бяха пропити с някаква... радост. Нереалност.
Заряд. Имаше огромен заряд.
И до днес, когато отида там все търся старото четиво... За съжаление обаче, повечето вече ги няма, тъй като баба ги използва да си пали печката...