За живота
Когато човек вярва в някой, нещо или просто зa да се поддаржа жив той намира смисъл във всичко.
Аз винаги съм вярвала, винаги съм се надявала и знам, че ще се разочаровам, но не мога без своята капка надежда. Знам, че живота е труден и сложен..знам, че не само аз страдма и мойте проблеми не са най-тежките, но ме боли...боли ме и ми е тежко, а не мога да кажа на никой, защото съм изгубила вярата си в хората, в добротата им, в морала им...И ето как оставам сам сама на този свят..боря се него, опълчвам му се, надхитрям го, но не мога да излея чувствата си, защото не искам да проявя слабост-човешката слабост, присъща за всеки от нас!..и какво печела от това - само натрупваща се омраза, страдание и непреодолима тъга!..
Самотна съм...
Искам да бъда щастлива, да бъда обичана, да имам всичко онова, което иска обикновенния човек – дом, деца, семейство, обич, приятели, работа, пари...всичко!
А толкова много ли е това „всичко”???
Защо щастието е толкова относително понятие и защо не можем да бъдем щастливи винаги? Защо след всеки хубав момент, който сме преживели ни очаква разочарование?...и за какво всъщност се борим, какво искаме, в какви вярваме?
Не се ли получава един съдбовен парадокс – борим се за нещо мимолетно и нетрайно..жертваме се в името на щастоето,а то ... бяга.
Тогава какъв е смисълът от всичко това? Какво да направим за да сме удовлетворени от себе си, от живота, който водим, от съществуването си?
Обичаме...радваме се ... тъжим...плачем и се смеем, но в крайна сметка няма нищо трайно. Любовта е до време, приятелите, родителите, работата...живота!
Остават непреходни, но не и вечни в социалния ни живот..в живота на отделния човек...в моя живот!
Искам, да, ИСКАМ да съм щастлива – да обичам и мен да ме обичат, да се радвам и аз да радвам другите, да съм доволна от себе си и да удовлетворявам хората около мен, но....не всичко се получава така както ни се иска.
Ако трябва да бъда честна – явно искам прекалено много от хората, имам високи изисквания към тях, а самата аз не мога да ги удовлетворя...явно съм прекалено строга и към себе си, защото не мога да се примиря и задоволя с нещо посредствено, нещо полувинчато. Аз съм максималист, но към другите. Разочаровам се от хората и ги заклеймявам...ами аз – аз разочаровам ли ги?
Отричам слабостта си, а тя е толкова явна и непринудена. Искам да съм силна и да не ме боли, но не мога...или просто така трябва. Искам да дам воля на сърцето си, на чувствата, на любовта, но се страхувам. Заслужава ли този човек моята искренност, моята обич, моето отдаване...и в същото време се чудя какво изпускам и има ли смисъл да се крия под черупката си?
Не трябва ли да рискувамею, да падна или да спечля, но поне да съм го изпитала...да знам и да помня?!
Защо Бог ме е създал такава мислеща натура, толкова вглъбена в живота и неговия смисъл..защо ме е направил толкова уязвима и критична? Как да се преборя с вечните тревоги, с вечните размисли и незатихваща жажда за нещо по – добро?
Някой от вас чувствал ли се е така самотен и така нещастен, че да не намира смисъл в нищо и никой? Някой от Вас страдал ли е за нещо, което само подозира, че ще се случи, за нещо, което просто чувства и не може да обясни? Някога искало ли Ви се е да изчезнете като прашинка – малка и незначителна? Просто да се скриете за миг и да чакате цяла вечност момента..момента на щастието...
......ами ако той не дойде или го пропуснем?
Знам, че трябва да съм твърда и да не се поддавам на чувствата си, но понякога и аз изпитвам нужда да бъда .... съжалявана. Знам, че звучи доста налудничево, но изпитвам нужда някой да прияви разбиране и съпричастност към мен както винаги аз съм давала, но никога не съм допускала някой да я проявявакъм мен. Защото аз съм „силна” и хората не бива да разбират моята непреодолима мъка.
Е, сега вече съм готова да Ви я покажа..да я излея и да й се отдам!