maggee

Искам да споделя малко личен опит от последните дни. Понякога "дреболиите" водят до това, че проясняват цялата картина на света. От известно време тренирам по системата на Норбеков. Упражненията с картите се базират на реакцията на тялото към цветовете - вслушваме се в усещанията на тялото си към белия цвят, след това към черния, а когато се запитаме каква по цвят е следващата карта от колодата, слушаме тялото си. Странното е, че при мен още от началото на тренировките резултатът беше доста висок - около 80%. Изводът е, че тялото ни наистина знае, само трябва ние да се научим да го разбираме правилно. Единственото изискване е изключително спокойствие. Наскоро си направих една модификация на упражненията с карти - съчиних си упражнение за избор на оптимално решение. Взех 10 карти от един цвят, на една от тях нарисувах усмихнато личице като символ на най-доброто решение, на друга тъжно личице като символ на най-лошото решение, останалите оставих чисти. Разбърквам ги и ги подреждам с гръб върху масата. Въз основа на усещанията си елиминирам "лошите" карти, целта ми е да оставя последно оптималното, "усмихнатото" решение. Удивих се от положителния резултат от това упражнение - почти винаги успявам да оставя последна усмихнатата карта, а в най-лошия случай я изтеглям предпоследна - тоест, установих къде бъркам - в последния момент. И рано елиминарм най-лошия вариант. След като добих увереност в усещанията си, започнах да прилагам този метод и към реални ситуации от живота си. Преди няколко дни бях поставена пред избор - да предприема едно действие или не. Бях решила да не го предприемам. Написах на непрозрачни еднакви листчета крайните варианти, както и няколко междинни, компромисни варианти, оставих и няколко бели листчета и действах с тях както с картите. От десетте избрах точно това, което бях решила - да не правя нищо. На следващия ден, междувременно премисляйки ситуацията, промених решението си - реших да действам. Използвах същите листчета и същия метод - и отново избрах точно това, което бях решила - да действам. И в двата случая избрах оптималния вариант за решението, което вече бях взела. И разбрах нещо, което отдавна подозирах (от заниманията си с картите Таро) - че интуицията ни показва оптималния път към решението, което вече сме взели, съзнателно или несъзнателно. Каквото и решение да вземем, интуицията ще ни покаже оптималния път за доситгането му - но това няма да гарантира, че то е правилното или доброто решение - то ще е най-добро в контекста на избора, който ние самите сме направили. Но решението е наше и няма кой да ни замести в това. Отдавна съм забелязала, че когато не мога да взема решение по даден въпрос, нищо около неговото разрешаване не се случва. Едно решение, един избор от друга страна задвижва стремеглаво редица процеси и всичко започва бързо да се развива в избраната посока. Наблюдавам близките си хора и забелязвам, че често пъти правят избора си несъзнателно - но вече са го направили, движат се в едната посока, а след това се чудят на последствията, защото "искали друго". Често прибягваме до инструменти за гадаене (карти, махала, звезди и т.н.), когато не можем да вземем решение. Към този момент аз лично смятам, че единственото, което ни показват тези гадателски методи, е неосъзнатото ни решение. Картите и звездите не могат да вземат решение вместо нас и не го правят - те (респ. интуицията ни) ни показва реалната ситуация, въз основа на която човек несъзнателно взима оптималното решение. А оптималното решение зависи от това към какво се стремим. Ако човек обича себе си и вярва, че заслужава най-доброто, интуицията ще му подскаже кое е то - хора, ситуации, решения. Ако човек истински се стреми към здраве и щастие, интуицията ще му подскаже пътя. Ако човек изпитва чувство на вина, интуицията щу ме подскаже най-добрия начин да се самонакаже - отново ще му подбере подходящи хора и ситуации (малко хора съзнателно искат това, но много хора несъзнателно го претворяват в живота си). Сигурно не е случайно, че следвайки този ход на мисли, си спомних един прекрасен цитат ("Ръководство на начинаещия медитиращ", Ра Хари): Колко е проста работата на кармата: на този, който се вълнува - повече вълнения, на страдащия - повече страдания, на любящия - повече неяснота, на щастливия - повече щастие. Притежаваме идеален инструмент да постигаме желаното - интуицията ни. Въпросът пак опира до това доколко познаваме себе си и истинските си желания. Неслучайно себепознанието стои в основата на всички философии практики.

Това е любовта Любовта не може да се обясни, ще те разбере само човек, който е изпитвал това, което думите не могат да пресъздадат. Педи 2 дни бившият ми приятел имаше имен ден. Разделени сме от 3 години и се чуваме 2-3 пъти в годината без повод, който когато се сети. Та аз се сетих, че има имен ден и се замислих дали да му честитя, но реших - щом съм се сетила, нека го направя. Той беше възхитен, каза ми "Как ми се обаждаш винаги, когато мисля за теб?" А аз за сетен път се убедих, че където има любов, има и връзки. И че любовта, където я е имало, винаги си остава. Остана ми само въпросът - аз ли съм се сетила за него или той за мен?

Две хубави книги за интуицията с практически упражнения за развиването й - Суперинтуиция (Курт Тепервайн) и Самоучител за развитие на интуицията (Лора Дей) Интуицията за човека е така естествена, както и инстинктът за животното. Разликата е в това, че животното няма избор, то е длъжно да следва инстинкта си. Човекът може да реши – да се ръководи от разума, интуицията си или да ги съчетае. Интуицитивното чувство е присъщо на всеки човек, но под действие на разума то не се развива и остава в зачатъчно състояние. За съзнателнто му възприемане човек трябва да се задълбочи в себе си, да си спомни за нея, да я разкрие и да я развие до нивото на зрялост на духа. Недоверието към внезапно възникващите мисли, поразяващи ни със своята необичайност, се дължи на противоречието на интуицията с разума, на чувството с навика. Чувството ни показва най-прекия път, разумът привежда аргументи за опровержение на „съобщението” на интуицията. И обикновено отдаваме предимство на разума. А животът ни би бил съвсем различен, ако следвахме интуитивните си импулси. Така предвиждането и приемането и предаването на мисли са съвсем нормални за хората, които се доверяват на себе си. Интуицията е доверие. Детето се доверява на своето възприятие и се ръководи от своите чувства. То е непосредствено, открито и честно. В поечето случаи това поръдлжава, докато родителите му внушат, че удовлетворението на техните желания е похвално. Така още от детството си човек се приучава да потиска своите чувства и колкото повече го прави, толкова повече отслабва контактът с истинския му Аз, със самия себе си. Интуицията се основава на доверие във вътрешната си истина, осъзнаване, на факта, че разполагаме с истината вътре в себе си и можем да я постигнем, и действие в съответствие с интуитивното озарение. Съществуват много форми на екстрасензорно възприятие: • Телепатия – предавате мисли на друг човек от разстояние • Повишена чувствителност – ясно усещате лъжата, виждате ясно несъответствията • Ясно виждане – „виждате” какво се случва на отдалечено място или точно „определяте” характера на непознат човек • Свръхслух – чувате гласа на съвестта, указанияна на „вътрешния глас” или „вътрешния учител” • Предвиждане – познавате бъдещето, преживявате още не случили се събития • Психометрия – по предмет добивате информация за притежателя му • Възприемане на разстояние – например, майката чувства какво се случва с детето й от разстояние Само възприятието за невидимото може да ни разкрие истината за реалността, може да ни позволи да достигнем висше съзнание. Интуицията се проявява неочаквано, но винаги в нужния момент. Интуицията е естествено присъща на човека, тя може да бъде развита с помощта на упражнения. Интуицияла е цялостна, всеобхватна и винаги ни дава истината.

Попаднах на интересна книга - "Психосоматика, отношения и здраве" (Курт Теппервайн). За съжаление не е преведена на български, открих я на руски, но стилът е стегнат и ясен и се чете лесно и без кой знае какви познания по този език. Авторът е разгледал физиологичните ефекти на емоциите от психологична гледна точка, засягането на отделните органи и системи, а така също и основни заболявания във връзка с техния с пдихичен праизход. Основно внимание е отделено на отношенията и на мотивите, които стоят зад съзнателните ни мисли и действия. От човешка гледна точка (а ние всички сме хора) смисълът на живота е постигането на щастие. Този стремеж стои в основата на всяко усилие, всяко човешко действие. Всички религии и всички философии се опитват да покажат пътя към удовлетворението на тази необходимост от щастие. Няма значение как изглежда целта и как се определя – тя е всичко, от което се нуждаем, и само тя придава смисъл на живота ни. По пътя към целта става това, което става и със самата нея. В началото отсъства правилното разбиране на множеството мъдри съвети – невъзможно е те да бъдат разбрани до началото на пътя. Единствено в процеса на движение към целта човек постига разбиране. Ако изпитваме непреодолим стремеж към нещо, значи можем да намерим пътя за удовлетворението на този стремеж. Само трябва да почувстваме и приемем това, което носим в себе си. Това е всичко. В качеството си на свободна същност, ние сме решили да преживеем нещо определено, дори да не го осъзнаваме. Преживявайки това, ние достигаме до целта си. Ние осъзнаваме само желанията, които имаме реални възможности да реализираме. Колкото по-силна е вярата в собствените ни възможности, толкова по-точно ние възприемаме най-дълбоките си стремежи. Когато приемем желанието си, намираме и начина да го осъществим. Ние се нуждаем от щастие, а щастието ще постигнем, когато осъществим истинското си битие. Всяко желание, което носим в себе си, ни приближава към истинското ни битие. Ако вече не желаем да изпитваме нещо, ние оказваме съпротивление. Вече не следваме жизенния поток, В това е и причината за всяко страдание – неприемане на преживяване, което сами сме избрали. Без да го преживеем напълно обаче, ние не можем да се отървем от него. Голяма част от това, което е заключено в нас, ние не желаем да изпитаме. Ние не желаем да носим в себе си нищо подобно, отричаме ненавистта, агресивността, нетърпимостта, а така също и силата и т. н. Представите ни за добро и лошо, за това какви би трябвало да бъдем, определят какво приемаме и както отричаме и изопачаваме. Но ние носим в себе си тези качества и като не ги приемаме, ние създаваме състояние на напрежение и страдание. Всичко, което не приемаме в другите, което считаме за лошо, показва какво смятаме за лошо и в самите себе си, но не желаем да видим и признаем. Безпогрешно откриваме тези неща в другите, вярвайки, че с нас те нямат нищо общо. Прекрасна заблуда! Но другият, „противникът”, служи само за пусков механизъм. Причината за въздействието на другите хора върху нас се намира в самите нас. В крайна сметка хората, с които общуваме, ни показват какво не ни достига. Така например агресивните чувства по отношение на друг винаги са насочени към техния носител. Нетърпимостта, ненавистта, гневът – винаги заслужаваме самите ние. А поведение, което не осигурява добро самочувствие, рано или късно става причина за развитие на различни заболявания. Ако изявим готовност да преживяваме това, което сме избрали, ако прекратим съпротивлението, бихме разбрали, че не съществува добро и зло, правилно и неправилно. В това висше състояние на съзнанието всичко е единно, отсъства система за оценка, което разширява възможността за въздействие върху вътрешния ни свят. Да бъдем честни означава не само да казваме истината, но и да действаме така, че да отразяваме истината. Усмивката не прикрива тъжното настроение, а гневът и злобата също трябва да се изразят открито. Всяка нечестна постъпка е израз на страх от нещо. Честността изисква сила за противопоставяне на страховете, но тя е единственият път към истинското щастие. Само честността може да разреши проблемите – „истината ще ви освободи”. Всяка криза, всеки конфликт е призив към честност. Всички ние се стремим да обичаме себе си. Ако не сме в състояние да обичаме достатъчно себе си, търсим любов от другите хора. Ние представляваме любов и обичаме, когато сме самите себе си. Ако сме самите себе си, ние обичаме – любовта просто се случва, той като тя е нашата истинска същност, която се стреми да се изрази винаги и навсякъде. Но когато играем роли и сме заети с представления и навици, не съответстваме на себе си и не можем да обичаме истински. Стремежът ни към щастие не е друго, а именно стремеж към любов. Когато обичаме, ние сме щастливи, а тъй като нашата искинска същност е любовта, то нашето предназначение е да бъдем щастливи. Ние не се нуждаем от нищо отвън, за да оличаме и за да бъдем щастливи. Любовта е нашата висша цел. Колкото повече познаваме и признаваме себе си, толкова повече се обичаме, обичаме другите хора толкова по-често срещаме любовта във външния свят. Способността на човек да обича е показател за неговата душевна зрялост.

Именно. Съгласна съм, че е трудно да се интерпретира смисъла на думи, извадени от контекста, както и други хора по-рано в тази тема са отбелязали. Въпреки това тези мисли за любовта си заслужава да бъдат прочетени. Аз съм ги чела няколко пъти и всеки път откривам нещо ново. В същата тази книжка пише, че когато мислим за нещо или някого, ние всъщност упражняваме контрол върху него и в това се убедих практически съвсем наскоро. Някой изпраща мисъл, а я приемат всички. Ако мисълта е заредена със силна емоция, като любовта, тя добива и голяма сила. Ако е изпратена с любов, ще вдъхне любов. Ако е изпратена с желание за контрол, ще предизвика обратна реакция. Хората, които не са развили необходимата чувствителност, улавят мисълта, приемат я за своя и реагират със съответно усещане и евентуално действие. Промяната на мисълта води до промяна и на ефекта върху другия човек - повечето хора не осъзнават с каква сила разполагат. С думите се минава границата на несъзнателното и ситуацията се "материализира". А чувството на любов е достатъчно само по себе си. Това пише във всяка книга, това е казано във всяка песен и филм, това казва всеки написан стих, всяка нарисувана картина - а повечето от хората никога не успяват да го разберат. Но виждайки мъглата, в която съм била преди година и половина, осъзнавам, че където се появи истинско желание за разбиране, се появява и разбиране. Живеем в свят, който удовлетворява всяко наше истинско желание

Днес вече зная отговорите на всичките си въпроси, поставени в тази тема. Преди няколко месеца ми се случи да усетя раждането на любовта на един човек към мен. За първи път през живота си съзнателно преживявам този процес - усетих как започна, наблюдавах развитието му, усетих края му, когато той направи своя избор. Невероятно красиво изживяване. В началото не изпитвах нищо, освен симпатия, но започнах да усещам неговите чувства и неговите чувства започнаха да събуждат ответни чувства в мен - а в началото не изпитвах нищо и не вярвах, че нещо може да се получи между нас. Любовта няма нужда от думи. Думите превръщат любовта в нещо друго. Думите са свързани с очаквания за ответ и всъщност са претенция към другия.

За това получих обяснение тук във форума преди време - че се касае за собственото ми его, което трудно приема подаръци. Маги, постави се на мястото на другия - дали той няма същата сила да изтърпи болката за малко, но и правото да се почувства с чиста съвест. Излиза, че ти се възприемаш като по-силна, по-... а той е принуден да живее от духовните подаръци на другите. Ами може и той да иска да подари нещо, може и неговата душа да е силна като твоята ...поне ... Поставям се непрекъснато. Затова и по-горе, в началото на темата написах, че към настоящия момент смятам, че на първо място сме самите ние - отговорност носим на първо място за себе си, собствения си живот, собственото си щастие. Другите хора имат същите отговорности към себе си и всеки има възможността да гради собественото си щастие и задължението да носи отговорностите си. И въпреки това за мен все още си остава отворен въпросът - до каква степен помощта ни е помощ за другите хора?. Преди време някъде бях прочела, че помощ е онова, което прави другия човек по-силен, по-независим. И въпреки това преценката е много трудна.

Императорът е символ на стагнация по-скоро, на самоконтрол, който не позволява естествения ход на събитията. Аз лично хич не обичам да го виждам, най-малко пък на последно място. Но всичко се променя.

Тъгата е другата страна на щастието. Ако щастието е състояние на висока енергия, тъгата е състояние на ниска енергия. Ако едно махало от центъра си се отклони наляво, то неизбежно ще се върне към центъра, ще го подмине и ще се отклони вдясно... и така докато не затихне. Това е естественият ход на всички процеси в природата. И тъгата е нормално състояние. Преди време се стараех да я държа под контрол. Докато един ден не осъзнах симсъла й. В двете крайни състояния - на силна любов и на силна мъка, човек става истински. В тези моменти остава само това, което има истинско значение за човека и място за самозаблуди няма. И вече използвам моментите на тъга, за да разбера какво наистина желая, към какво наистина се стремя, какво наиситна мисля по даден въпрос. Макар и тежки, тези моменти ми дават ценна информация за мен самата, въз основа на която взимам решенията си в последващите хубави моменти.

Много хубава тема. В индивидуален план аз смятам за много полезно човек отвреме на време да прави нещо, което не обича, защото така ще разбере какво именно обича и защо. Само при сравнението може да се усети истинската стойност на всяко нещо. Всеки човек, без изключение, има възможност да прави каквото обича - но ако по някакви причини е решил да прави каквото не обича, това не значи, че е принуден. Значи, че не си вярва. Значи, че не иска да полага усилия, не иска да поеме риск. Преди време, мислейки по тези въпроси, ми хрумна една аналогия с дивите и домашните животни. Дивите животни осигуряват прехраната и живота си както сами успеят, със собствени сили, но са свободни и правят каквото си искат. Питомните животни получават готова храна и защита, но зависят от стопаните си и се съобразяват с това. Дали е по-щастлив лъвът в джунглата или лъвът в зоопарка - всеки може сам да прецени. Мисля, че това е валидно в пълна степен и за хората. Свобода или сигурност - всеки има избор и всеки го прави във всеки момент от живота си. Добре е човек сам понякога да се опитва да променя стереотипите си - така би могъл да избегне залитането в една посока и да си осигури балансирано развитие. Каквото не правим съзнателно и доброволно, налага ни се да направим несъзнателно и недоброволно.

Човек може да е щастлив, само когато е в хармония със себе си, добър по собствените си представи. Докато не тръгне против тях, той е щастлив, но най-често го осъзнава, когато тръгне против тях и стане нещастен нещастието пък е добра отправна точка за връщане към себе си.

Благодаря и аз, късметче Идеята ми беше по-скоро за отношението и отговорността ни към другите хора - защото винаги някой остава засегнат и винаги стои въпросът аз или някой друг (директно или индиректно). С ума си намерих отговора, с душата си все още не мога. В избора между своята болка и болката на другия все още избирам своята - като се замисля, може да е защитна реакция, защото моята болка е под мой контрол, тя преминава за известно време, но съвестта ми остава чиста, а това, от което съм се отказала заради друг, най-често получавам по друг начин. Може би да обичаме другите е висшата форма на любов към себе си. За материалните неща съм напълно съгласна - живеем в материален свят. Но те не са истински цели на душата. Наскоро попаднах на едно упражнение, което се оказа доста популярно. И много ефективно. Разделяме един лист на две части и за 5 минути пишем всички цели, всички желания, всички мечти, без значение дали ги смятаме за възможни или не. След това си представяме, че ни остават 5 години живот - зачеркваме целите, които за това време губт смисъла си. Остава ни 1 година живот - зачеркваме. = месеца, 1 месец, 1 седмица, 1 ден, 1 час. Това, което остане, преписваме в другата половина на листа. Остават истинските цели на душата, непреходните. За всички мои познати, които са правили този тест, останаха само душевни цели, остана любовта и отношенията с близките хора. Всичко в живота ни има значение, всяко нещо тежи на мястото си. Просто някои неща имат по-голямо значение - това имах предвид. Важно е да можем да оценим приоритетите си и да действаме според тях.

Има два вида цели. Истински цели на човека, цели на душата, чието постигане води до удовлетворение, щастие, развитие на човека. И цели на ума, които са наложени от обществото, семейството, околните ни хора - вила на брега на морето, скъп автомобил, много пари - цели, чието постигане води до прогресивна душевна пустота, до искане на още и още и колкото повече постига човек, толкова по-празен остава. Очевидно, природата се е погрижила човек да следва истинските си цели. Така че тук изобщо не говорим за егото - не всяка цел и желание на човека идва от егото. Желанията на егото не носят удовлетворение, а още по-големи желания, които ни правят още по-нещастни и неспосособни да постигнем удовлетворение. Страданията и болестите не са нищо друго, освен признаци, че човекът върви в погрешна посока - да, съществуват и са точно признак на неправилно мислене. Да кажем, че светът е създаден такъв, какъвто е, че има природни закони, които действат безусловно и ако ние имаме правилно отношение към тях, ако ги разбираме и се съобразвяаме с обективната реалност, няма да имаме причини да страдаме. Страданията са плод на нашето неразбиране и идват да ни покажат точно това - че в нещо грешим. Страданието изчезва в момента, в който човек приеме и се откаже от заблудата си - поне това показва моят опит. Болка, която съм търпяла години, е изчезвала за минути с едно просто решение, решението да приема ситуацията каквато е. Имам щастието (нещо, което дълго време смятах за голямо нещастие) да получавам бърз отговор от страна на реалния свят в резултат от мислите, чувствата и действията си - и затова не смятам, че съдбата е нещо, което се търпи. Сътворяваме съдбата си във всеки момент с всяко свое решение. във всеки момент имаме избора да продължим по стария път или да тръгнем по нов, а всяко промяна води до голяма промяна в живота ни, в обкръжението ни от хора, в начина на на мислене. Не смятам, че болестите са нещо, което човек трябва да търпи. Известно е, че всеки проблем, характеров или физически, който оставим неразрешен, се предава на децата ни - това ли искаме за тях? Има хора, които успяват да променят това - значи може и трябва. Не съм съгласна, че трудните ситуации са нещо, което трябва да влачим до края на живота си. Дадена ни е възможност да променяме нещата - да променяме себе си, да променяме отношението на другите хора към себе си, да лекуваме тялото си, да се борим за щастието си - и това е, което всеки уважаващ себе си човек би направил без да се замисли - би избрал най-доброто за себе си. Сещам се за историята за жабата, която паднала в млякото, но в отказа си да умре избила маслото Преди няколко дни попаднах на книгите на Ноел Батън (които горещо препоръчвам на всички, които не са ги чели) - човек, който се е излекувал сам от "нелечими" и неразбираеми за меицината болести. Скуката е естествена реакция, предназначена да ни предпази от бездействието и застоя. Отегчението е хормонална реакция, която поддържа тази функция на организма ни. Чувството на отегчение изчезва незабавно в мига, когато просто сме завладени от мисълта за нова и предизвикателна цел. В момента, в който спрем да се развиваме, нашият организъм е устроен да намали отделянето на хормоните на въодушевлението и да увеличи хормоните на безпокойството (кортизол и други хормони), които пораждат чувството на скука. Ако не се погрижим за себе си в този момент, отделянето на тези хормони ще се повиши още повече, засилвайки безпокойството ни, и вероятно ще породи потиснатост и недоволство. Щом започнем да работим за постигането на определена цел, особено ако тя развива личността ни или ни носи чувство за сигурност, отделянето на кортизол ще се нормализира, а в същото време ще се увеличи отделянето на хормоните на вълнението (адреналин, интерферон и други) и на хормона на удовлетворението и любовта (допамин), които ще породят и засилят чувството ни на любов към живота. Добрите цели, към които се стремим и в които се съсредоточаваме, са изключително ефикасни при регулирането на отделянето на хормоните, които повишават качеството на съня ни. Научно доказано е, че хубавата идея също предизвиква това отделяне на положителни хормони и именно това ни кара да се чувстваме въодушевени от добрата идея, която ни е завладявала. Влюбването също води до тази реакция на щастие и положителни реакции, тъй като за сърцето и тимусът чувството на любов е като блестяща идея. Само хормоните на радостта и щастието позволяват истинското възпроизвеждане на клетките ни по време на R.E.M. съня, а отделянето на тези хормони се предизвиква единствено от положителното и радостното отношение към света и чувството на любов към живота. “Радостното чувство” на любов и слънчевата светлина, действащи заедно, предизвикват отделянето на хормона на любовта (допамин). Доказано е, че положителното отношение поражда отделянето на допамин от substantia nigra в средния мозък. Допаминът често бива определян като “хормонът на любовта” и неговият недостиг се забелязва, когато човек преживява депресия. Допаминът е също така много силен имунен медиатор. Ние сме устроени така, че трябва да завършим и изживеем докрай всяко нещо в нашия живот, за да можем да постигнем мъдрост. Функциите на паметта ни зависят от две части на нашия мозък, наречени hypocampus и amygdala. Тези две части на мозъка се грижат за подреждането и обработването на информацията от различни секции на мозъка, подобно на задачата на библиотекаря в библиотеката. Науката предполага, че преди спомените да бъдат допуснати и предадени за “дългосрочно” съхранение, те се държат в кората на предната част на главния мозък. Ако отказваме да се изправим и да “приключим” определени преживявания, като ги осъзнаем и разберем своята истина за тях, amygdala и кората на предната част на главния мозък се превръщат в “нашите препълнени кофи за боклук”. Ако веднъж се справим с нашите потиснати чувства и преживявания и се научим от тях, те могат да продължат пътя си към складовете на паметта и amygdala и мозъчната кора ще се освободят от товара си, а функциите на нашата памет и биологичния ни часовник ще възвърнат идеалната си форма. Освобождаването на amygdala и на мозъчната кора от “незавършените дела” позволява на дълбокия R.E.M. сън да настъпи. Без постигането на това състояние на дълбок сън, ние намаляваме ползотворността на митозата, което от своя страна води до липса на енергия и отслабване на имунната система. Ето защо можем да кажем, че за да излекуваме всяка форма на дисхармония и разстройство на тялото ни, е най-добре да започнем с подобряване на ефективността на дълбокия R.E.M. сън. Тъй като амигдала и мозъчната кора имат здрава и тясна връзка с хипоталамуса, когато бъдат задръстени с огромно количество незавършени дела, те дават на хипоталамуса сигнал да попречи на настъпването на R.E.M. съня, на натрупването на енергия и на хармоничното функциониране на нашите органи. Хипоталамусът е нашият главен емоционален контролен център, нашият център за реагиране на органите и биологичния часовник, който измерва работата на нашето тяло. Ако отказваме да изпразним препълненото с неразрешени проблеми кошче на нашето съзнание и нашият потиснат негативизъм продължава да расте с годините, накрая ще предизвикаме безпокойство, емоционална неуравновесеност и пристъпи на депресия, а в някои крайни случаи и автоимунни разстройства. Любовта във всичките й аспекти е единственото нещо, което ни позволява да постигнем редовен дълбок R.E.M. сън. Тези аспекти включват и любовта към живота, любовта към близките около нас, уважение към нещата, които създават щастието. *** Бележита личност, която е преодоляла невероятни препятствия на съпротива и нещастен късмет, за да остави неизменна следа в историята на успеха, е Ейбръхм Линкъл, шестнадесетият президент на САЩ. Неговата лична история е доказателство за наградата, която получават постоянството и човечните дела, и често се използва като пример за мотивираност и постигане на целите. След избирането му за президент той премахва робството и обявява равенство за всички хора. Невероятната упоритост на Ейбръхъм Линкъл, роден през 1809 година Майка му починала през 1818 година, когато той бил на десет години. Сестра му умряла при раждане през 1828, когато той бил на деветнадесет години. Баща му се отказал от него през 1831 година и той напуснал дома си на 21. Претърпял провал в бизнеса през 1833 година. През 1835 година загубил любимата си от детските години. През 1836 година претърпял нервен срив. След като през 1842 година се оженил, имал четирима синове и трима от тях умрели, преди да пораснат. Първият починал през 1850 – на четири години, вторият през 1862 – на дванадесет години, а третият през 1871 година – на осемнадесет. Препятствията в политическата му кариера 1832 Загуба на избори за щатския законодателен орган. 1838 Победен е в изборите за говорител. 1843 Загуба на предварителни избори за кандидати за конгреса. 1848 Загуба на изборите за конгресмен. 1849 Кандидатства за длъжностно лице в службата за управление на публичната собственост и молбата му е отхвърлена. 1854 Загуба на изборите за Сената на САЩ. 1856 Загуба на предварителни избори за номинация за вицепрезидент. 1858 За втори път не успява да спечели на избори за Сената. 1860 В крайна сметка е избран за 16-тия президент на Съединените щати.

Аз съм написала това, което съм написала, след опит, подобен на твоя И затоав вече знам, че ние едно си мислим, а нещата са съвсем различни - и по някое време се случва да разберем себе си по-добре.