Виктор

В Библията се описват вътрешни душевно-духовни процеси. Тези епизоди имат външни изяви с второстепенно значение. Дори бих казал, че е напълно възможно нещо от тях да не се е случило на физически аспект. Имената, като действащи лица, са символи на духовни превъплъщения. Описаните действия-взаимоотношения между символите са душевно-духовните събития. Човешкото съзнание и мисъл не би могло самостоятелно да се адаптира в библейските описания понеже физическата сетивност е безпомощна в скритото познание.

Вярата е докосване на Житното зърно (което е и присъствие) с Обетованата земя. Нещо като преход ... Този преход е събитие оставащо незаличим отпечатък във все още неизчистеното диалектично астрално тяло. Този печат, роден от прехода-докосване-присъствие, дава увереност, че поетият Път е Третия - Кралския път, водещ към Дома.

Аз те обичам също!

Малко хумор с един виц: "Българин отива в Мадрид и влиза в ресторант да обядва. Вижда на съседната маса сервират някаква огромна порция, която изглежда много вкусно и пита келнера: - Извинявайте, каква е тази гозба? - Това са тестиси от бик убит по време на коридата. - Бих искал да си поръчам. - Съжалявам, но дневно се сервирата само по веднъж, защото има само една корида, но може да си поръчате за утре. Поръчал си нашенецът и на другия ден отива в ресторанта. Сервират му блюдото, той започва да се храни, но му се струва, че нещо не е наред. Вика келнера и пита: - Вчера порцията ми се видя доста по-голяма. Защо така? - Е-е, понякога се случва и бикът да победи..."

Да ти призная този въпрос ме уцели точно "между очите". Много ми хареса, но отговаря и на подписа ти " знанието не е мъдрост". "Носителя" е едно, а "Регистратора" друго. "Регистратора" в природния човек е нисшия аз по общо казано - егото. "Регистратора" е усещащия. Важно е този субект ще го бъде ли или е смъртен. Изживяното от "Регистратора" остава в Ауричното същество което след смъртта на егото се въплащава и създава ново его, за което то е нещо като бог. Те си кореспондират през целия ни живот, нещо като игра на пинг-понг. В Универсалното учение се говори, че е възможно трансформацията на този смъртен "Регистратор" в безсмъртен носител, но това е дълга тема.

Кой е носителят на спомена? Според мен има две възможности: 1. Ауричното същество (липиката); 2. Праспомена, който е вибрация излъчвана от Праатома на духовната искра.

Душата каза - "Здравей, Нов Ден!". Кръвта го запомни. Плътта се загуби!

Душата е в кръвта. Каквато е кръвта, такава е и душата. Душата може да се трансформира чрез кръвта.

Интуицията е неосъзнат спомен.

Има едно сетиво чрез което е осъществима връзката с Този когото не познаваме - Бог. От времето което не помним, а сме чували само легенди за него - грехопадението, в човешкият микрокосмос липсва това сетиво - духа. В повечето случаи мисля, че бъркаме изявите на душата - душевното, с липсващия дух. Според мен трябва да се прави разлика между душевно и духовно. Звучи стряскащо, но природния човек няма дух.

Тези думи са добре известни. Но кога ученикът е готов? Как може да достигне до тази готовност? Какви качества трябва да притежава човек за да бъде приет като ученик? В какво точно се изразява ученичеството му? След достатъчно брой натрупани опитности, нисшият аз осъзнава, че се върти в омагьосан кръг или просто му омръзва и не намира нищо интригуващо в досегашния си начин на живот. Според мен това е мигът в който природния човек желае да излезе от кармичния кръг и да тръгне по пътя на Ендура. Качеството е изява на натрупани опитности, а именно тяхното количество формират такова качество на висшия аз (липиката) което след поредното си прераждане създава едно его служещо като "инструмент" в процеса на новораждането на Йоан. Ученичеството е процес на адаптиране на природното същество към Божествената Вибрация, която не е от този свят, но е в него. Това адаптиране е и вид лечение на падналия Адам. Когато има възприемчивост и поносимост с тази Вибрация кандидатът става ученик. Всъшност решението за ученичеството е изцяло лично. Това е моето мнение.

Тези дни прочетох интересна статия в списание "Пентаграм" брой 2 от 2007г. страница 24, и тъй като мисля, че е важно (поне за мен) реших да я цитирам и тук. "Руският философ Николай Бердяев пише "Противопоставянето на Дух и Природата трябва да се разглежда като фундаментално. От гледна точка на материята, Духът въобще не е реалност и не съществува в смисъла, в който се признава в реалността и съществуването на природата". Бердяев разяснява, че всичко, което се числи към природния човек - душа и тяло - принадлежи на този свят и се различава от животните само по качеството на материалното съдържание. Духовният човек обаче, първоначалната истинска същност на човека, според него, принадлежи към съвсем друга реалност. Оттук възниква въпросът, дали Духът изобщо действа в този свят. Бердяев казва: Духът поема в себе си света само в необятните си дълбини, и излъчва над него една друга светлина". Следователно Духът може да докосне "малкия свят" - микрокосмоса на човека - само в най-съкровеното място. Ако даден човек притежава и най-малка отвореност, докосването на Духа ще бъде причина за неговия копнеж. Този копнеж обаче, може да се превърне в блуждаеща светлина, ако се насочи към отраженията на материята, а не към самия Дух. Човекът търси рая, но се свързва все по-здраво с джунглата на култивирания и цивилизован свят на природата, защото не притежава познанието."

Цената е паричен еквивалент на стоката. Стойността е калкулация чрез която се определя цената. Живото не притежава стойност, цена нито пък калкулация. Труда който влага човека е остойностен и той има споменатите атрибути (цена, стойност и калкулация). Н о човекът не е труд.

Учителю Гаутама Будда! Ти знаеш защо съм тук. А пътят е различен. Но бях слаб. Прости ми!

"Цветчетата са съвършени" Последния самурай

Ех, защо не се казвах Неделчо! Всяка неделя щях да имам имен ден.

Качеството е изява на натрупани опитности. Опитностите са изживявания от миналото. Щом едно изживяване е минало, каква полза от него? Количеството опитности оформят поведението на личността. Личността е съвкупност от взаимоотношения между индивидуалността и заобикалящата я среда съхранявани в паметта. Личността е отношение. Отношението е външен израз на качеството, което е опитност, но то е минало. От миналото се възползва бъдещето. Бъдещето е възможност. Възможността е твърде несигурно нещо. Каква полза от несигурността? Духовният човек е над опитностите. Той притежава качества, понеже е във физическия план на съществуване, но е над тях. Това което притежава духовния човек различно от качеството, което е опитност не би могъл да го прояви и да се забележи външно, защото той не го притежава и не е негово. Това непритежание е божествената му същност. Тази същност е присъствие на Бог в света и то не може да се манипулира от егото. Егото е абстракция и като такава то няма представа какво е Бог. Духовният човек може единствено с пасивно присъствие да облагородява Съществуванието.

В Европейския съюз или извън него положението си е същото. Нета е пълен с порнография по телевизията за да е "интересно" ни зомбират с халтура и "модерни" предавания на живо. Класациите са със СМС-си за да се печели. Природата - единственото Божествено нещо се руши от човешката цивилизация. Докога ли? Обществените отношения са остойностени до максимум. Според мен тази цивилизация е извън Божия план и се развива със собствени сили, до колкото може. Бог не подозира, че съществува България, Европейски съюз, НАТО, САЩ или ООН. Това са си човешки дела и Той не се бърка в тях. Винаги съм се удивлявал на освещаването на бойни знамена. Една и съща църква в различни държави освещават бойните си знамина и те се срещат на бойното поле. Кое от двете знамена е по-свещено? Освещават се офиси, търговски обекти дори покойния папа благослови пазарната икономика! На мен всичко това в последно време ми е доста чудно, странно и чуждо. Но както се казва в Библията гледам да съм в този свят, но не от него, а и Исус Христос го е казал "Аз не съм от този свят" - цитирам по памет.

Възкръсването на Исус Христос е доказателство за възможната безсмъртност на човека. Но неговото възкресение, осигурява ли ни автоматично нашето? Необходимо ли е да правиме нещо за да възкръснеме след смъртта или Господ Исус Христос ще се погрижи за това? Според мен трябва да разбереш, кое умира от теб и да го изоставиш за получиш това за което всички мечтаем - безсмъртие. Постинга на Силвето много ми допада и ще си позвола да го цитирам по-долу:

"Крайната цел на живота" Какво е край ? Ако нещо притежава "край", какво се случва след реализацията му? Какво е цел ? Кой си поставя цели? И най-важното - какво е живот? Аз не знам какво е край, а най-малкото какво се случва след него. Целите ме правят нещастен. Живота не познавам ... Това което си поставя цел е смъртно.

ПРИКАЗКА ГОРСКИТЕ ЖИТЕЛИ Една съчка изпука и Козлето Хлъц се сепна от обзелата го дрямка. Огънят хвърляше мека светлина наоколо, а от нея се образуваха игриви сенки. Всяка вечер семейство Кози - така се казваха - сядаше около огъня и най-старшия - Татко Брадатко четеше историите от Книгата на Съкровеното. Тази нощ беше вълшебна! Въздухът, пропит с аромат на билки и треви, вдъхваше наслада, тук там в тъмата проблясваха светулки, а из дърветата се носеха звуци на нощните птици, в тревата скрибуцаха щурци, на небето имаше безброй звезди, а Луната спокойно се рееше сред тях. Козлето Хлъц беше щастливо! Семейството му също. Те бяха Горски жители. Сутрин рано преди изгрева на Слънцето, Мама Козана – така се казваше - ставаше да приготви закуската. Татко Брадатко се пробуждаше след нея, сядаше на масата хапваше, пиеше топъл чай и тръгваше на работа. Той помагаше като отчетник в семейната библиотека на Бухала Съсед АлабаК- това му беше името. В знак на благодарност за предания труд Бухала подари на семейство Кози Книгата на Съкровеното. - Вземи я Татко Брадатко – му беше казал един ден Бухала Съсед АлабаК – така и не успях да я разчета, може на теб да ти се отдаде. Тази книга ми е наследство от незнайни времена. Предците ми казват, че е писана от Човеците-Легенди. Оттогава всяка вечер Татко Брадатко четеше откъси от протритата книга в уюта на семейната обстановка. Но много често Козлето Хлъц забелязваше, че баща му някак разсеяно гледа в жълтите страници. След като изпратеше Татко Брадатко да се труди, Мама Козана сядаше на закуска с двете си дечица: Козлето Хлъц и Сестричка Козичка - така се казваха. Сестричка Козичка се роди четири години преди братчето си Хлъц и като кака много се грижеше за него. След приключване на сутрешните домашни занимания, Мама Козана отиваше в гората. Там събираше съчки, горски плодове, коренчета от ядливи растения, билков чай и други вкуснотии за малките палавници. Козлето Хлъц притежаваше един верен приятел - Мечето Момчето - така се казваше. То беше родом от семейство Мечокови от близката дъбова гора. Баща му Цанко Мецанко работеше като горски паж при кмета. Мама Мецана имаше домашни ангажименти. Хлъц ходеше почти всеки ден у Мечокови. Мама Мецана го гощаваше със сладко от боровинки или боров мед. Беше много приятно! Като сплотена дружина Мечето Момчето и Козлето Хлъц всеки ден бродеха из близките шубраци и играеха на стражари и апаши. Вечер, след като се наиграеше до насита, козлето се прибираше у дома гладно и изморено, но с видно удоволетворение. Цялото семейство сядаше около софрата и хапваха прясно набрана тревичка, коренчета или супица от жълъди. И както обикновено Татко Брадатко събираше около огнището семейството, почесваше многозначително с копито дългата си брада, взираше се в Книгата на Съкровеното и ... Те бяха щастливи! Но един ден Сестричка Козичка изчезна. На Козлето Хлъц така и не му обясниха къде е кака му. Занизаха се тъжни дни. На въпросите „Къде е кака Сестричка Козичка” Мама Козана му отговаряше с мълчание и наведена глава. Но веднъж таткото на Хлъц го извика насаме и му каза: - Виж сине, сестра ти я прибра Домакина. При всеки Горски жител рано или късно идва този Домакин, а той като представляващ Гората има правото да ни приютява за нея. Това е което зная, а какво става след това го пише в Книгата на Човеците-Легенди, затова чедо, трябва да придобиеш уменията на Сиромах-Проникновение за да се обозначиш в нея. - Но тате, какви са тези умения и що за книга е това? – попита с широко отворени от почуда очи Хлъц. - Сине, откакто се помня сред Горските жители се носи мълвата за значението на уменията и обозначението с написаното в книгата на Бухала Съсед АлабаК и затова, отиди в Центъра на гората в него имало поляна, а в нея стои Явната Тайна и може би ще проникнеш в знанието за Гората и представляващия я Домакин. - А откъде знаеш за Центъра, Явната Тайна, Домакина и Гората? - Всички Горски жители са чували за тях, но никой не ги познава. От уста на уста се предава неразбираемите от мен думи, че Гората е Витален самобитен Принцип, а Домакина обслужващата му Изява – каза замислено Татко Брадатко. И така една ранна утрин Козлето Хлъц нарами торбичката, приготвена от Мама Козана, сбогува се с родителите си и пое към невидимия Център. Преди това смяташе да попита своя верен приятел Мечето Момчето дали ще го придружи до непознатото. Нямаше намерение да се бави дълго. След като изслуша Хлъц, Цанко Мецанко поклати рошавата си глава и каза: - Е козле това е отговорно задание и сам не ще се справиш. Отидете с Мечето Момчето, може да успеете. Мечето Момчето много се зарадва, подскочи тромаво на задни лапи, прегърна приятеля си и двамата поеха да открият Центъра и прилежащата му Явна Тайна. ПЪТЯТ Козлето Хлъц се събуди внезапно. Нещо прошумоля край него. Слънцето все още не се беше показало над гората. Тъй като се чувстваше изморен, се отпусна на меката трева и като се замисли осъзна, че не помни колко дълго с Мечето Момчето бродеха из гората. По пътя си бяха срещнали доста Горски жители, но всеки един от тях не знаеше що е Явната Тайна, Домакина подсигуряващ Гората и Центъра в поляната, но все пак бяха чували за тях. Зайко Самознайко им разви нечувана теория. Бръмбара Бегач бе запален землемер и им се почуди на заниманието „Губите си времето” обезкуражи ги той. Елен Познавача бе сигурен, че Центъра на гората с поляната е в частното му имение, а миналата нощ една летяща мишка ги сметна за безумци. Всичко това натъжаваше Хлъц, но нещо вътрешно и непознато не му даваше покой да се отказва от търсенето. Мечето Момчето вървеше с него и се наслаждаваше на красивите горски пейзажи. СРЕЩАТА Първите утринни лъчи погалиха муцунката на козлето и то реши, че е време за ставане. В устата почувства горчивина и реши да пийне в близкото ручейче малко водица. Стана и бавно се заклатушка към него. Надвеси се и отпи няколко глътки, а от водата го наблюдаваха две сънени очи на стар козел. Хлъц се втрещи. Нима отражението от водата е негово? Нима бяха изминали толкова много години? А къде е изгубеното му детство, мама, татко и сестричката? Тези мисли го развълнуваха и той тихо заплака. Сърцето му, свито от мъка, сякаш беше спряло да тупти. В отчаянието си толкова силно започна да хлипа, че събуди приятеля мече. Мечето Момчето застана до него и заговори: - Приятелю какво си мислихме, а какво стана. Дали не се загубихме в нашето търсене? Не беше ли по-добре да си стоим в къщи? - Братко не знам, но снощи в сумрака по пътя насам, оттатък онзи хълм, минахме покрай един стар дъб, а той сякаш ми каза нещо, но умората ми беше голяма, та не го разбрах. В мен има нещо което ме кара постоянно да търся и не бих спрял сега – каза Хлъц и погледна към Мечето. - Аз също не се отказвам, защото гората е красива и ми е приятно да й се наслаждавам. Двама приятели поеха по обратния път към тайнствения дъб. Не мина много време и навлязоха в една малка поляна, в чийто център стоеше вековно дърво. Хлъц застана под него в очакване да се случи нещо забравено. Тогава чу: - Ти отново си тук? - Какво си ти? Аз не те познавам! – учуди се Козлето. - Аз съм Дъб-Явление. След известно време на тихо съзерцание Хлъц видя, че от корените на Дъб-Явлението се стелеха следи от пресъхнал поток и щом погледна към него малкото корито започна да се пълни със златиста вода. Потокът се състоеше от дванайсет свързани квадрата, а в центъра стояха различни по форма островчета. Всичко това на Хлъц му изглеждаше нереално, като на сън. Без да вдига глава попита Дъб-Явлението. - Що за необикновен извор! Не съм ли го чувал някога? - Той е Извор-Знамението СисонГ не винаги е тук и не всеки желае да пие и живее в него – отговори дъба. Козлето Хлъц разпозна, че квадратите представляват букви. То пожела да вникне в съдържанието им. Трескаво зарови в торбичката и извади забравената Книга на Съкровеното, разлисти я, но разочарованието му беше толкова голямо, че изстена на глас. Страниците бяха празни. Що за книга е това? Какво четеше Татко Брадатко всяка вечер? - Чедо – намеси се Дъб-Явлението – за да разбереш какво пише в древната книга слей се с Извор-Знамението СисонГ. Хлъц не вярваше, че му се случва всичко това, но бавно се наведе над потока и отпи три глътки. В устата не почувства нищо, но сърцето му сякаш заби по-бързо. В следващият миг страниците на Книгата на Съкровеното се изпълниха с букви, подобни на тези от извора. - Каква е тази писменост Дъб-Явление? – запита Хлъц. - Тя е Словесна Пантомима. - А какъв е смисълът от изявеното чрез дванайсетте йероглифа? - И в тях синко е втъкано Името на Неизразимото, произнесено само веднъж в мига на Сътворението, този миг никога не е съществувал, винаги е сега и ще бъде така и занапред. Името е изживяно единствено от Абсолвентите на Съществуванието. Хлъц не чувстваше тялото си. В съзнанието му звучеше музика от камбанен звън. В такава радост Сиромах-Проникновението погледна към отсрещния бряг на Извор-Знамението Сисонг, а оттам облято в светлина отстояваше Сребърно Същество. - Какво си ти? – попита Сиромах-Знамението. - Аз съм Човек-Легенда, Пазачът на Входа – прозвуча от устата на Съществото. Сиромах-Проникновението не чу звуци от произнесеното, но разбра, че Човек-Легендата общува като придава чувства. Красотата на Сребърното Същество зашемети обозначения Сиромах-Проникновение и той заплака като задълго. От очите се лееха сребърни сълзи и то по никакъв начин не можеше да ги възпре. Колко дълго плака не разбра, но губейки се във времето Сиромах-Проникновението се вторачи през сълзи в очите на Човек-Легендата - Пазачът на Входа. От тях струеше светлина. Тогава то съзря в себе си древна неутолена жажда и се надвеси за да я потуши от Извор-Знамението СисонГ. За негова изненада, от водата го наблюдаваше отражение подобно на Човек-Легендата. То инстинктивно се отдръпна. Отражението направи същото. Тази игра продължи известно безвремие и като в магия Сиромах-Проникновението разпозна в отражението на Извор-Знамението собствената си Индивидуалност. То не беше козел, а Сребърно Същество - Човек-Легенда. Сиромах-Проникновението прелисти с копитце Книгата на Съкровеното подарена на Татко Брадатко от Бухала Съсед АлабаК и започна да се обозначава в квадратните букви чрез Словесна Пантомима. ИЗБОРЪТ Регистрирайки безналичност от Виталния Самобитно-автономен Принцип изграждащ Гората, в която съществуваха Горските жители, прибирани от Домакина за нейната поддръжка, Сиромах-Проникновението се въздигна пред представилото се човешко Изображение, в очакване да се влее към неговите чувства. От Пазачът на Входа възникна следното изявление: - В предстоящото безвремие ти си Сиромах-Проникновение и имаш две възможности. Първата – Мисия-Избавление Benedictio – с която оставаш като Явление в Гората за да запознаваш чрез Словесна Пантомима Горските жители за това което видя, това което чу и това което си. С този избор придобиваш първите седем Природи от буквите на Извор-Знамението. При споменаване на първият избор откъм Дъб-Явлението се чу дълбок стон. - Втората възможност - Изход-Утешени Consolamentum – с който припознаваш деветте Аспекти-Йероглифа, които са първоначалните структурни Идеи от твоята същност, чрез което се обозначаваш с това което съм, а си бил и ти - Човек-Легенда, Сребърното Същество, част от Първоначалната Реализация на Непроизносимата Тайна. Сред възникналата тишина Сиромах-Проникновението въстана и рече: - Аз искам да съм ................ ! ( чувства ) ПРОЛОГ Над гората се стелеше сянката на залязващото Слънце. Птиците се гушеха сред клоните на дърветата, готвейки се за сън. Щурците подгряваха за нощната си серенада. Мечето Момчето държеше безжизнената глава на приятеля си. Цял ден Козлето Хлъц бълнуваше, мяташе се насам натам и говореше неразбрано. И ето сега всичко приключи... Домакинът го прибра. Мечето едва стана, остави бездиханното телце на Хлъц, закри с лапички кръглите си очички и зарида. Не му оставаше нищо друго освен да се прибере у дома. А имаше ли някой там? Все едно. Той се обърна към пътеката и тъкмо да направи крачка, забеляза пред него една сребърна сълза да виси във въздуха. Капката леко се откачи от точката си на присъствие и бавно пое към земята. При допира си с един камък, Мечето Момчето сякаш чу: - Мамо ... татко ... сестричке ... КРАЙ НА ПЪРВИ СЕЗОН

Личността е съвкупност от мисловни междуазови взаимоотношения. Смъртта е абстрактен факт съхраняван в паметта в която обитава й личността. Ако съзреш неперспективността на личността прекъсваш връзката си със смъртта.

Аз не искам да знам, но да Живея и не тук, а отвъд Втората Порта на Нирвана.

Аз никога не съм се раждал.