Тази публикация е продължение на Приказницата. Който иска да върже събитията, ще трябва да я прочете първо нея.
МЕЧТАТА
След срещата с Живителния, Козлето Хлъц премина в необятното междузвездно пространство. Намираше се близо до планета сияеща в светлосин ореол, а близо до нея, гравитираше огромна луна. Той отвърна взор от тях и се съсредоточи в далечния Космос. Размишлявайки върху новото си местоположение, пожела да изживее близостта на една едва блещукаща светлина - и така, неусетно се оказа близо до нея. Размерът на звездата се беше стотици пъти по-голям от слънцето на синята планета, но около нея не възприе да има сателитни планети. След като съзерцава извисно време тази самотна грамада от огън, той концентрира интуицията си към комета минаваща безшумно през далечна галактика. И в миг се присъедини в движещата се пламтяща скала. Тези пожелавания в един момент поомръзнаха на Сиромаха, тогава си спомни за мечтата на Козлето, легнало по гръб на поляната пред вкъщи, наслаждаващо се на отблясъците на Млечният път, далечните звезди и невидими галактики, тайнствените черни дупки с падащите метеорити, и как само желаеше тогава да е сред тях, в този далечено-необятен космос, но сега, след като му се сбъдна тази мечта, а тя се оказа едно самотно занимание, той се почувства измамен. Мечтата е илюзия. Това прозрение го накара да вникне в случващото се около и в него. Изолирайки времето с придобитите умения на Проникновение, индивидуалността му проумя сензорната еволюция на материята, от чиято субективност се изграждаше Всемира. Планетите, слънчевите системи, галактиките и вакуума изпълващ космоса вкопчен във времето, изкристализираше в твърд диамант. Сякаш допира на творящата сила с този предел, от който се раждаше материята се парализираше. Всичко, което засвидетелстваше се оказа красиво, но обречено на вкаменяване. Това беше диамантена вселена, изящно красива и необятна. Светлината пробивайки си път през диамантените луни, в един момент уморено се свиваше и превръщаше в смарагди, рубини, кристали и сапфир. В тази бавна смърт замираше и мечтата на горският жител - малкото Козлето легнало по гръб в ноща на поляната пред дома. Мечтата изкиристализира в твърд студен и красив минерал. Той летеше самотен между звездите със своята загубена мечта. Навред запечатени в смарагдите, кристалите, сапфирите и рубините, от които се изграждаха планетите и звездния прах - различаваше очите на милиарди същества, те бяха застинали в твърдотата на минералите, и вглеждайки се в зениците им, разчиташе животите , тяхната мъка, загуба на близки, роднини и любови.
И така обрулен и без мечта, Проникновението с вряза на повърхността на луната гравитираща около кристалната синя планета. На един хребет, той различи силуетите на дванайсет приседнали фигури с размерите на планини. Те стояха застинали, а лицата им гледаха в посока на недостижимите звездни системи. Козлето закръжа около гигантите с цел да привлече вниманието им, но те сякаш бяха вече не живи. Почти обезкуражен тъкмо да поеме в друга посока забеляза, че в лицето на единият от дванадесетте все още блещукаше живот. Хлъц се приближи до очите му в сравнение на които, той беше като прашинка. Те се фиксираха в него, а от устата на гиганта с мъка се процедиха неразбираеми звуци. Тъй като нищо не разбра от тях, Сиромаха притеснявайки се, че няма да бъде чут извика с все сила:
- Кои сте вие?
Очите на гиганта се оживиха и след дълга пауза проехтя триада от думи.
- Ние сме дванадесетте проявления на Горския зодиак, общността от зависимости, чрез които земните гадатели даваха предписания и характеристики на обектите числящи се към дванадесетте метафизични сфери, които са имуществото на Домакина – настойника на Гората.
Козлето не чуваше това създание да диша, но сякаш след време достатъчно за един дъх, той продължи:
- Ние сме тук за да служим и направляваме твоите роднини, но плана се обърка, вероятно, защото изгубихме връзката със Светлината на тринадесетата Звезда - Сина на Пустотата, помещението от което се е породило братството на Свободните зидари. Баща ни ни нарече Съзерцателите, а за вас бяхме носители на информация за горското бъдеще, но може би си забелязал, че то е към края си. Единадесетте ми братя от зодиака, окончателно се материализираха, аз съм последния, но краят наближава и искам да ти кажа нещо много важно.
Съзерцателят отново спря да говори сякаш за да си поеме дъх, но нищо не последва. Хлъц се подразни, че ще изпусне крайната заръка на последния жив зодиакален символ и се приближи още по-близо до зениците му, а те зееха като тъмни черни дупки срещу него. Монаха се взираше в чернилката, но в нея нямаше и капка признак на живот. Той нямаше намерение току-така да си тръгне, все се надяваше, че Съзерцателя, ще събере сили за да му каже най-важното, но напразно.
След като чака доста време и започна да губи надежда, лунната повърхност, на която бяха приседнали Зодиаците се разтресе, прозвуча силен грохот, Козлето се отдръпна бързо от замръзналото туловище на Съзерцателя и вида как едната му ръка се прекърши от рамото и полетя към повърхността. Той се учуди, защото тя се разпръсна на безброй отломъци, а се състоеше от гранит - как така се счупи не проумя, но частите се подредиха в права линия и сякаш образуваха букви.
Сиромаха се издигна по-високо за да разчете последното послание на Съзерцателя, члена на общността на Горския зодиак. Светлината едва достигаше до буквите, но по техните сенки Хлъц разчете следното:
„Измъкнеш ли се от тук не се връщай.”
Това обръщение го замая. От него сърцевидността му се промени и пробуди. Тази новост зароди в индивидуалността му една нова мечта, вероятно, защото старата умря. Мечтата му се стори странна, но пък си беше негова. Размисли, че не би я споделил със семейството си, защото щеше да ги уплаши. Тя беше твърде необичайна и нестандартна.
Но нямаше много време трябваше да реши какво да прави.
Имаше две алтернативи. Първата – връщането му в Гората - равнозначно на доизкристализиране в субстанцията изграждаща диамантената вселена. Втората – да влезе в тунел с размерите на аурата му - той избра нея. Леко пристъпи в овалната червена дупка, която се състоеше от биологичен материал. Няколко идеи по-навътре стоеше врата, като клапа, през която едва успя да се промуши. Оказа се в просторно помещение., но след като влезе вътре се почувства изтощен. Приклекна на колене за да подбере сили. В тази поза постоя доста дълго време и чу в стаята да се носи ритмичен приглушен тътен, подобен на звук от тъпан. Заслуша се в отмереността и точността, с която вибрациите обливаха цялото му същество. В унеса на ритъма, той неволно вдигна възприятия. На две крачки от него стоеше изправен човек. Осанката му беше стройна, съсухрена със свежо и бодро излъчване. Лицето, скулесто с издължен елегантен нос, в основата си с дискретни ноздри, рунтави бели вежди, а под тях блещукаха две топли, малки, присвити очи. Бялата права коса се спускаше, като водопад до изящните му рамене, а брадата се виеше като бял облак до гърдите. Облеклото се състоеше от бяла широка роба стигаща до нозете. О ръцете му се виждаха само пръстите – дълги и фини, като клавиши на пиано.
Хлъц захласнато наблюдаваше ефирното бяло видение и неволно запита:
- Кой сте вие господине?
- Аз съм Учителя – сякаш очаквайки този въпрос отвърна той.
- Но кой учител?
- Твоят. Аз съм твоят учител Проникновение – изчака малко и продължи – от колко еони време се скиташ из проявеното и най-сетне се намерихме.
Монаха падна по очи от изненада и недоумение. Не можеше да повярва, че случващото е истина.
Учителя продължи да стои изправен пред него в очакване на нещо. Сиромаха вдигна плахо глава и се вгледа в призрачния му образ. Тогава видя как косите и бялата му роба плавно се движеха напред-назад в такт с приглушения тътен на движещите се стените на помещението.
- Къде се намираме Учителю?
- Ние сме в твоето сърце.
- А ти от кога си в него?
- Аз винаги, но ти – не.
- Как така, нима съм нямал сърце?
- Ти го имаше, но нямаше връзка с него.
- Как съм живял без сърце тогава Учителю?
- Ти никога не си бил истински жив. Може ли без връзка със сърцето да се живее?
- А какво съм правил през тези еони време до сега?
- Ти мислеше, мислеше, мислеше ... но вече си пробуден.
- Какво ме събуди Учителю?
- Знанието чедо, което вкуси от Извор-Знамението Сисонг.
- Но това Знание е тежко и боли!
- Да, но вече си жив. Такава е цената на пробуждането.
- А какво ще стане с Мама Козана, Татко Брададко, Сестричка Козичка, Мечето Момчето и всички други Горски жители Учителю?
- Обстоятелствата, чрез които биха могли да се оживят са в ръцете на Този Когото не познаваш.
- Учителю, какво ще стане с мен сега? На къде да поема? Аз се загубих.
- Никой не може да ти помогне. Ти трябва да извървиш пътят си до край. Това е твоя лична отговорност.
- Но Учителю, аз съм много изморен, без сили и се чувствам обречен. Съдбата ми е много тежка.
- Ти вече си без съдба. Съдбата ти е зад теб.
- А какво означава – „Съдбата ти е зад теб”?
- Означава, че си свободен.
- Свободен!?!
- Да, свободен. Но има още нещо...
- Какво е то Учителю?
- Отвъд сърцето ти гори огъня на Ендура. Ти и само ти ще трябва да решиш – ще отидеш ли в него.
- А ще изгоря ли?
- Със сигурност ще се дематериализираш и то безвъзвратно.
- А какво ще стане с теб Учителю?
- Всеки по пътя си Проникновение. Ти по твоя, аз по моя. Време е да се сбогуваме.
Сиромах Проникновението се изправи и застана лице в лице с Учителя, погледите им се срещнаха, и така стояха тихо и топло дълго време.
Учителя плавно и незабележимо се абсорбира в Светлина.
Монаха остана сам със собственото си сърце. То заби по-бързо и шумно в очакване на Огъня на очистението. Пламъците заобгръщаха това, което беше останало от Козлето Хлъц. Той беше бедняк, без съдба, но свободен, без мисъл, но със сърце, с отговорността на Знанието, но жив. Може би това е пътят водещ до безсмъртието?
Огънят го изпълни целият и гореше ненужното, а сякаш то беше всичко. Нима всичко, от което се състоеше е излишно и ненужно за във вечността? Разбирайки този факт Горският жител го обзе страх. Нищо не го болеше, но неизвестното го притесняваше.
Тогава той си спомни за книгата на Съкровеното, писана през незнайни времена от Човеците-Легенди, подарена на семейството му от Бухала съсед Алабак, при който работеше като отчетник Татко Брадатко.
В паметта му все още стоеше един неовъглен спомен. Споменът, че не е прочел последната жълта страница от книгата. Докато все още не беше станало късно, Хлъц разтвори Словото на тази страница и целеустремено се заобозначава.
В началото пълзяха следните елементи, част от конструкцията на безличен, неодушевен и безплътен феномен, наподобяващ възвание.
„До президента на страната на Горските жители, но и нейните поданици, както и столицата им Ада.
ПРИСЪДА
Далече от вас и вашите оръжия, както и желания за самоутвърждение, копнежи за придобиване и убиване на това, което не разбирате – клетата земна природа – заявяваме следното:
Бог няма.
Вие сте роби.
Там където свършва вашият бог, от там започва свободата, живота, истината и вечността.
Път към Тук няма.
Вие нямате око за Светлината на Тринадесетата Звезда.
Вие нямате сърца, а негови копия – материална сянка от предишните им съществувания.
Вие не сте живи относно асцедента на Тринадесетия зодиак, Абвиеатурата на Катедралата – Домът на Извора, породил неизменната родина на Човеците Легенди.
Ни не сме роднини и нямаме плът, но сме от Този Когото не познавате.
Там където сте, не сме стъпвали.
Ние никога не умираме.
Вие се експлоатирате взаимно, но ви експлоатират сили, които сте създали. Вие сте техните богове, те вашите. Отвъд тази взаимозависимост няма Бог.
Някои Горски жители си мислят, че се прераждат с цел да се учат, но ние им казваме, че единственото нещо, което трябва да знаят е, че не им е мястото там, където са.
Ви не разбрахте земният живот на най-старшия Брат, който е Еманация на Тринадесетият Аспект от Слънчевият култ, породен в Пустотата на защитената Истина, съществуваща за да свидетелства за живота на неинволюиралото човечество.
С крепки поздрави за здраве и благополучие до следващото ви възникване – Подпис: не се чете.
П.П. Обективността няма допирни точки със субективността.”
От тук на сетне изографисаното премина в Словесна Пантомима.
„Ти, който си пил от Извор-Знамението Сисонг, благодарение, на което си научил Словесната Пантомима, чрез която си се обозначил в книгата на Съкровеното – физическото откровение на Първопричината.
Ти имаш право на едно последно желание, което е Присъдата, но е необходимо съдържанието му да съответства по броя на знаците обрисувани по-долу.”
-- ----- -- ----.
Следваше в долният десен ъгъл подпис инкростиран с птичи пера:
Преписал и размножил, чрез Алхимична манифестация в „n” на брой екземпляра – Бухала съсед Алабак – член на веригата от „Последните”. C.R.”
Потресен и облян в сълзи, Козлето Хлъц гореше в огъня на Присъдата. От него не беше останало почти нищо, нямаше желания, спомени, чувства, болка и тъга. Той беше – един гол и бос бедняк.
И така – стоейки в жаравата на собствената си карма усети, че в него е останало едно единствено нещо, един единствен атом от Горския жител – Козлето Хлъц, обозначения монах от Мемориала на сломените кръвни насочености,. Този атом, беше мечтата родена сред звездите. Той реши, ако съответстваше на броя на знаците отредени за последното желание да я запише нея. За голямо учудване, насочеността й се вместваше в тях.
Сиромаха пое с отмалели ръце торбичката, която мама му беше дала, преди да тръгне по този път. С треперещи пръсти бръкна в нея за да намери една писалка, която татко му я даде, за да им пише писма, което така и не направи. Накрая с последни сили сподели мечтата си:
„Аз мечтая да умра.”
И отрони:
- Свърши се!