д-р Тодор Първанов

Отлично!

Виж, имаш натрапливости.Те могат да бъдат във всяка една форма и представа-тоест безброй.Нали не мислиш,че имаме време да отговорим на безброй твои постове? Потърси професионална помощ!

Имаш най - обикновени религиозни натрапливости и страх,че ще полудееш. Нищо особено.Всички натрапливи мисли са лъжливи, успокои се.Ако не знаеш, голяма част от християнските светци за били с ОКР като твоето.Тогава не се е знаело,че това е само едно разстройство на мозъка симптом на солен стрес. Поне 40 процента от хората с ОКР имат и страх от полудяване.Една от тях си, както казваше едно моя пациентка ,, Мислех,че съм единствена, а то се оказа. че съм банална,, .

Пътя е много прост-трябва да научиш мозъка си, че си точно този човек който си. Как се учи мозъка? Чрез системно повторение.Ако дадено твърдение бъде повтаряно достатъчно пъти за един дълъг период от време то мозъка го приема за истина и тази истина се проявява в поведението и чувствата ни. С две думи-тази представа която си написала за човека когото би обичала трябва да формулираш точно и подредено и за започнеш периодично да си а повтаряш-започвайки с ,,АЗ съм....,, Така постепенно то ще стане истина за твоят мозък и ти ще започнеш да се обичаш.Повечето хора казват, че това няма как да се превърне в истина защото те не вярват в думите си.Това не е така, тук вяра не е необходима, на мозъка му трябва само повторение.Прави се и друга грешка, заявлението се прави няколко дни и се спира, казвайки че няма ефект.За няколко дни мозъка няма как да се обучи.Нужно е време.Поне няколко месеца. Звучи много просто, но мозъка така работи и който се съобразява с неговата физиология, може да направи чудеса.

Най-честите проблеми, за които хората се обръщат към нас, са или паническо разстройство и генерализирана тревожност или ОКР. Ако, проследиш постовете ми, ще видиш, че съвета за справяне с ОКР е само един-да се потърси помощ от специалист.Що се отнася за тревожността и ПР, повече от половината от хората се справят с този проблем сами.За това има достатъчно съвети книгите и в нека, какво да се прави.При ОКР- лъжеца, или както писа един човек във форума ,,саботьора ,, е в самият мозък, човек не може да излезе отстрани и разграничи истината от лъжата.То и всичко, в случая е лъжа.За това, му трябва помощник-психотерапевт. С негова помощ, той постепенно престава да се връзва на лъжите на ОКР-то.

Много въпроси. Не може да се отговори на всичките.Без реален преглед няма как да стане това. Във всеки случай, аз съм на мнение, че трябва да се започне лечение и то от психиатър.И в двата града има добри психиатри / аз не познавам никой от региона /, убедете я да започне лечение при някой от тях. Ще се успокои и заживее много по-спокойно.

Ако имаше друг път, бих ти го казал, но няма. Продължавай, всеки ден, бъди открит и всичко ще си дойде на мястото. Не приемай нищо лично Нищо от това, което другите правят, не е заради вас. Всичко, което те вършат или говорят, е проекция на собствената им реалност, на собствения им сън. Когато сте имунизирани срещу чуждите мнения и действия, вече няма да бъдете жертва на ненужно страдание.

,,Наясно съм, че някъде там съществува друг човек, който може да ме направи щастлив. ,, Ти или не си прочел какво съм ти пуснал за четене или ......просто си глупав. Няма такъв човек.Никой и нищо извън нас не може да ни направи щастливи. ПП. Предполагам, не си прочел поста ми.Направи го.

Нямаш тумор, обикновен стрес. Много си страхлива, на кого си се метнала такава страхливка?

,,А как се култивира тази любов към себе си? ,, Много е просто-ти какъв човек би обичала?

Човекът, който не вярваше в любовта Искам да ви разкажа една много стара история за човека, който не вярваше в любовта. Това беше един обикновен човек като вас и мен, но това което го правеше специален беше неговото мислене. Той смяташе, че любовта не съществува. Разбира се, той притежаваше голям опит в търсенето на любовта, и беше наблюдавал хората около него. Голяма част от живота беше прекарал в търсене на любовта, само за да открие, че тя не съществува. Където и да отидеше този човек, беше свикнал да казва на хората, че любовта не е нищо друго, освен изобретение на поетите, изобретение на религиите, за да манипулират слабото човешко съзнание, за да имат контрол над хората, за да ги накарат да вярват. Той казваше, че любовта не е реална, и ето защо няма човек, който би могъл да открие любовта, дори когато я търси. Този човек беше високо интелигентен и много убедителен. Беше прочел много книги, беше завършил най-добрите университети и беше станал уважаван учен. Можеше да застане на всяко обществено място, пред всякакви хора и логиката му беше много здрава. Той казваше, че любовта е просто като дрогата. Може да те издигне много високо, но създава и силна необходимост. Може да силно да се пристрастиш към любовта, но какво става ако не получиш своята дневна доза любов. Просто както и при дрогата, ти се нуждаеш от твоята всекидневна доза. Той обичаше да казва, че повечето любовни взаимоотношения са като взаимоотношенията между наркомана и доставчика на дрога. Този, който има по-голяма нужда, е като наркомана, а този, който има по-малка нужда, е като доставчика. Този, който има по-малка нужда, той контролира взаимоотношенията. Можете да видите тази движеща сила съвсем ясно, защото обикновено във всяка връзка единият обича повече, а другият обича по-малко и се възползва от този, който дава сърцето си. Можете да видите начина, по който те взаимно се манипулират, техните действия и реакции, и ще откриете, че те са точно като доставчика и наркомана. Зависимият, този, който има по-голяма нужда, живее в постоянен страх, че може би няма да получи следващата доза любов или дрога. Зависимият казва: “Какво ще правя, ако тя ме напусне?” Този страх предизвиква у него силно чувство за собственост: “Това е мое!” Зависимият става ревнив и изискващ заради страха да не би да не получи следващата доза. Доставчикът може да контролира и манипулира този, който се нуждае от дрогата, давайки му по-големи дози, по-малки дози или като изобщо не му дава никакви дози. Този, който има по-голяма нужда, напълно се предава и ще направи всичко каквото може, за да не бъде изоставен. Човекът продължаваше да обяснява на всеки защо любовта не съществува. “Това, което хората наричат любов, не е нищо друго освен взаимоотношения на страх, базирани върху контрола. Къде е уважението? Къде е любовта, която претендират, че имат? Няма любов. Младоженците при представянето им пред Бог, пред техните семейства и приятели дават много обещания един на друг - да живеят заедно завинаги, да се обичат и почитат едни друг и обещават, и обещават. Забавното е, че те наистина вярват в тези обещания. Но след брака, една седмица по-късно, един месец по-късно, няколко месеца по-късно – можете да видите, че никое от тези обещания не е удържано. Това, което виждате, е война за контрол - да се определи кой кого ще манипулира. Кой ще бъде доставчикът и кой ще бъде пристрастеният. Ще видите, че няколко месеца по-късно, уважението, за което са се заклели, че ще изпитват един към друг е изчезнало. Можете да видите негодуванието, емоционалната отрова, как се нараняват един друг. Малко по малко негодуванието расте и те не разбират кога любовта свършва. Остават заедно, защото се страхуват да бъдат сами, страхуват се от мнението и обвиненията на другите. Страхуват се също от собствените си обвинения и мнения. Но къде е любовта?” Този човек претендираше, че е виждал много стари двойки, които са живели заедно 30, 40, 50 години заедно и са горди, че са живели толкова дълги години заедно. Но когато говорят за взаимоотношенията помежду си, казват: “Ние съхранихме брака”. Това означава, че единият се е предал на другия. В даден момент тя се е предала и е решила да устои на страданието. Този с по-силна воля и по-малка необходимост е спечелил войната, но къде е този пламък, наречен любов? Те се отнасят един към друг като към притежания. “Той е мой. Тя е моя.” Човекът продължаваше да говори за всички причини, поради които смята, че любовта не съществува и казваше на другите: “Минал съм вече през това. Никога повече няма да позволя на никой да манипулира съзнанието ми и да контролира живота ми в името на любовта.” Неговите аргументи бяха доста логични, и той убеди много хора с думите си. Любовта не съществува. После един ден човекът си вървеше в парка и тук на една пейка седеше красива жена, която плачеше. Когато я видя да плаче, го загложди любопитството. Седна до нея и я попита дали може да й помогне. Попита я защо плаче. Можете да си представите каква беше неговата изненада, когато разбра, че тя плаче, защото любовта не съществува. Той каза: “Това е изумително – жена, която вярва, че любовта не съществува!” Разбира се, той искаше да разбере повече за нея. “Защо казвате, че любовта не съществува?”, попита той. “Ами, дълга история”, отговори тя. “Омъжих се, когато бях много млада, с цялата си любов, с всички илюзии, изпълнена с надежда, че ще споделя живота си с този мъж. Заклехме се един на друг в лоялност, уважение и почит и създадохме семейство. Но скоро всичко се промени. Аз бях преданата съпруга, която се грижеше за децата и за дома. Съпругът ми продължи да развива своята кариера. Неговият успех и имидж извън дома бяха по-важни за него отколкото семейството. Той загуби уважението си към мен и аз към него. Наранявахме се един друг и в един момент аз открих, че нито той ме обича, нито аз него. Но децата се нуждаеха от баща и това беше моето извинение да остана с него и да го поддържам. Сега децата пораснаха и ни напуснаха. Нямам повече извинения да стоя с него. Няма уважение, няма доброта. Знам, че и да открия някой друг, ще бъде същото, защото любовта не съществува. Няма смисъл да се оглеждам за нещо, което не съществува. Ето защо плача.” Разбирайки я много добре, той я прегърна и каза: “Права сте, любовта не съществува. Ние търсим любов, отваряме сърцата си и ставаме уязвими, само за да открием егоизъм. Това ни наранява, дори да не смятаме, че ще бъдем наранени. Няма значение колко взаимоотношения сме имали, винаги се случва едно и също. Защо тогава да търсим любовта?” Те толкова си приличаха и станаха най-добрите приятели. Беше чудесна връзка. Уважаваха се взаимно и не се упрекваха. С всяка стъпка, която правеха заедно, бяха щастливи. Нямаше завист и ревност, нямаше контрол, нямаше притежание. Взаимоотношенията продължаваха да се развиват. Обичаха да са заедно, защото много се забавляваха. Когато не бяха заедно си липсваха. Един ден мъжът беше извън града, когато му хрумна странна идея. Той си помисли: “Хм, може би това, което усещам към нея е любов. Но то е толкова различно от това, което съм изпитвал досега. Не е това, което поетите казват, не е това, което религията казва, защото аз не съм отговорен за нея. Аз не искам нищо от нея. Не се нуждая от това, тя да се грижи за мен. Нямам нужда да я обвинявам за моите трудности и да й предавам своите драми. Най-добре се чувстваме, когато сме заедно, забавно ни е. Уважавам начина, по който тя мисли и чувства. Тя не ме безпокои, не ми досажда изобщо. Аз не изпитвам ревност, когато тя е с други хора. Не изпитвам завист към успехите й. Може би любовта съществува, но тя не е това, което хората смятат за нея.” Едва чакаше да се прибере вкъщи и да говори с нея, да й каже за странната си идея. Веднага след като започна да говори, тя каза: “Знам точно за какво ми говориш. Имах същото усещане от много време, но не исках да го споделям с теб, защото знаех, че не вярваш в любовта. Може би любовта съществува, но тя не е това, което мислим.” Те решиха да станат любовници и да живеят заедно и удивителното беше, че нещата не се промениха. Те все още се уважаваха, подкрепяха се един друг, а любовта растеше все повече и повече. Дори най-простите неща караха сърцата им да пеят с любов, защото те бяха толкова щастливи. Сърцето на мъжа беше толкова изпълнено любов, че една нощ се случи велико чудо. Той гледаше звездите и откри най-красивата, а любовта му беше толкова голяма, че звездата започна да пада от небето и скоро падна в ръцете му. След това се случи второ чудо и душата му се сля със звездата. Той беше крайно щастлив и едва чакаше да отиде при жената и да сложи звездата в ръцете й, за да докаже своята любов. След като той постави звездата в ръцете й, за миг тя изпита съмнение. Любовта беше поразителна, но в този момент звездата падна от ръцете й и се счупи на милиони малки части. Сега има един възрастен мъж, който обикаля света, който се кълне, че любовта не съществува. Има също красива възрастна жена, която седи вкъщи, чака мъжа и рони сълзи за рая, който някога имаше в ръцете си, но за един миг на съмнение, тя го изпусна. Това е историята на мъжа, който не вярваше в любовта. Кой сгреши? Искате ли да познаете какво не беше наред. Грешката беше от страна на мъжа, защото мислеше, че може да даде на жената своето щастие. Звездата беше неговото щастие, и грешката му беше, че постави своето щастие в нейните ръце. Щастието никога не идва отвън. Той беше щастлив заради любовта, бликаща от него, тя беше щастлива заради любовта, извираща от нея. Но в момента, в който той я направи отговорна за своето щастие, тя разби звездата, защото не можеше да бъде отговорна за неговото щастие. Няма значение колко го е обичала жената, тя никога не би могла да го направи щастлив, защото тя никога няма да разбере какво той има в съзнанието си. Тя никога не би разбрала какви са неговите очаквания, защото не познава мечтите му. Ако вземете своето щастие и го сложите в ръцете на някой друг, рано или късно той ще го разбие. Ако оставиш щастието си в ръцете на друг, той винаги може да го отнесе. Следователно щастието ви може да дойде само отвътре в резултат на любов и вие сте отговорни за своето щастие. Никога не можем да прехвърляме на друг отговорността за нашето собствено щастие, но когато отидем в църквата, първото нещо, което правим е да си разменим пръстените. Поставяме звездата си в ръцете на другия, очаквайки че той ще ни прави щастлив и ние него. Няма значение колко обичате някого, вие никога няма да бъдете това, което другият очаква от вас. Това е грешката, която повечето от нас правят още в началото. Основаваме щастието си на другия и нещата не вървят по този начин. Правим всички тези обещания, които не можем да удържим и предварително се проваляме.

Момче, имам хиляда и петстотин поста в този сайт.Ако в един от тях има нещо писано за някакъв Едипов комплекс ти давам каквото искаш. Нещо повече, в сайта са писали много мои бивши пациенти, питай кого си избереш, говорил ли съм с някой за Едипов комплекс или нещо подобно. Разбираш сам,че пътя по който си вървял е много правилен.Единствено, поради това, че е бавен, бих ти препоръчал работа с психотерапевт.

Търси се терапевт, не метод. Нека си представим, че метода е транспортната машина.Тя си има и водач.Нека си представим, че ти искаш да се придвижиш от точка А до точка Б.Средствата с които това може да стане са десетки, от реактивен самолет, до рикша. Всичките те ще те доведат до точка Б. Най-бързият, изглежда е реактивният самолет управляван от пилота Иван. Ти не би ли се замислил преди да се ангажираш и качиш в самолета на Иван, той прекарал ли е поде един пътник до точка Б. Аз бих го направил.Защото и преди час говорих с момиче, абсолютно непознато, което ходи на терапия за ОКР, но сама разбира,че това което правят с терапевта и няма как да и помогне.Аз не я питах, нито кой е колегата, нито в каква школа, работи. Питах я само какво правят и когато тя ми каза, се съгласих с нея, че това не е пътя. Ти обаче няма как предварително да разбереш, компетентен ли е човека или не.За това питай, питай хора които са имали сходен проблем, за това, кой терапевт им е помогнал да го решат.Това е.

Здравейте! Един следобед, преди почти двадесет и пет години, както си четях книга, чух в лявото си ухо нещо като жужене.Беше подобно на звука който издава неизправна луминисцентна лампа, но в много по-висока честота. Лекар съм и обяснието ми беше, че се е възпалил слуховият ми нерв.Не предприех нищо, знаех от учебника, че или ще ми мине или няма.Зачаках.След няколко дни се появи същият шум и в другото ухо. И….така си и остана.Нямам обяснение от какво е. Но, това което виждам е, че двамата имаме различно отношение към него.Като лекар, знам, че не мога да помогна на всеки.Има оплаквания, които съвременната медицина все още не може да лекува .Аз самият съм казвал на хора, че единственото, което могат да направят в даденият случай е да се примирят с оплакването.За това и ,,моят,, шум никога не ме е дразнил-приех,че е нещо нелечимо. Чувам го когато е тихо-вечер, сутрин, след събуждане, когато съм преуморен и когато мисля за него.Има ли звуков фон-музика, разговор или друго, нещо не го чувам.Но, важното е мисленето за него.Например, когато четох поста ти беше тихо, но аз не си давах сметка да чувам шума.В момента, когато зачетох поста и стихнах до тиниуса, започнах да го чувам и то много силно.Но, това никак не ми пречеше, да продължа да чета и мисля какво да ти пиша. С две думи, аз още в началото съм приел,че шума е нелечим и не съм се борил с него.За това и нямам никакви проблеми със свикването.Ти си очаквала да се излекуваш и понеже това не е станало, си разочарована и непрекъснато се наблюдаваш- има ли го или не. Така и непрекъснато , мислейки за него го чуваш. А, аз не съм се наблюдавал, защото не съм очаквал него да го няма. Работейки в армията, видях подобен начин на мислене сред артилеристите.Почти всички бяха със шум в ушите.но понеже знаеха от по-старите си колеги,че това е нормално, никой не се оплакваше от него и беше свикнал. Просто трябва да разбереш, че ще си така до края на живота си и това е. Не мога да ви консултирам, не работя.

Не виждам причина, поради която да не се посъветваш с някой психолог, относно твоето емоционално състояние.Пиша нарочно ,, посъветваш,,, защото не смятам,че то е достойно за някаква друга помощ-психотерапия.От друга страна, ако не го направиш, ще страдаш излишно и дори може да разбиеш връзката си. Потърси някой колега за няколко консултации.Само, може да спечелиш от това.

,,Дали ще мога сам или ще трябва да посетя психолог на живо и да се проведе терапия ? ,, Разбира се,че можеш сам. Следващите 20 - 30 години може да и го направиш. Това е все едно да учиш чужд език сам.Става.Обикновено се получава следното- Джордж ме прекъсна: — Не казвай нищо повече, разбирам. Освен това дойдох да си поговорим за нещо съвсем друго. Виж това. Подаде ми една книжка с червена корица. Беше английски разговорник за немски туристи. Започваше „На кораба“ и свършваше „При лекаря“. Най-дългата глава бе посветена на разговор в купето на влак, пълно със свадливи и невъзпитани лунатици: „Не можете ли да се отместите от мен, господине?“ „Невъзможно, госпожо, съседът ми от другата страна е много дебел.“ „Хайде да се помъчим да сместим краката си!“ „Бъдете така любезен, моля ви се, да си свалите лактите.“ „Моля, не се притеснявайте, госпожо, щом ви е удобно да се облягате на рамото ми“ (нищо не подсказваше дали тези думи трябва да звучат саркастично или не). „Ще трябва да ви помоля да се поотдръпнете, госпожо, направо не мога да дишам.“ Идеята на автора, изглежда, е била, че по това време всичките пътници лежат един върху друг на пода. Главата завършваше с изречението: „Най-сетне стигнахме, слава Богу! (Gott sei Dank!)“ — благочестиво възклицание, което при описаните обстоятелства трябва да е било изречено в хор. В края имаше и приложение, в което немският турист получаваше кратки съвети, как да запази здравето и спокойствието си по време на престой в английските градове, като основните бяха винаги да носи със себе си достатъчно дезинфекциозно средство, да заключва вратата на стаята си и внимателно да проверява дребните си пари. — Не е от блестящите произведения — отбелязах, връщайки книжката на Джордж. — Не бих я препоръчал на познат германец, който се кани да посети Англия. Според мен би го направила неприятен на хората. Но съм чел книги, издадени в Лондон, за пътуващи в чужбина англичани, които не са по-умни. Изглежда, някой високообразован идиот, недоучил седем езика, се занимава с писането на тия книги за погрешно осведомяване и неправилно напътствие на съвременния европеец. — Не можеш да отречеш — каза Джордж, — че тези разговорници много се търсят. Зная, че ги купуват с хиляди. Във всеки европейски град могат да се видят по пероните на гарите и по пресечките хора, които четат на глас от такива книги. Никой не разбира на какъв език говорят, и не може да схване какво казват. Но така е по-добре. Ако им разбираха, щяха да ги бият — после добави: — Идеята ми е да проверим какво ще стане, ако ги разбират. Предлагам рано сутринта в сряда да отидем в Лондон и да обикаляме час-два из магазините с тая книжка в ръка. Имам да купувам разни дреболии: шапка, домашни чехли и др. Корабът ни отплава от Тилбъри чак в дванайсет, ще имаме време. Искам да опитам тоя род реплики там, където ще мога да преценя какво се постига с тях. Да видя как се чувства чужденецът, когато му говориш по тоя начин. Хрумването ми се видя интересно. Обзет от въодушевление, предложих да дойда с него и да го чакам пред магазина. Казах, че сигурно и Харис ще иска да се присъедини към него… не, по-скоро към мен. Джордж заяви, че това не съвпадало точно с плана му. Предложението му било двамата с Харис да влизаме с него в магазина. Харис с неговия внушителен вид трябвало да го подкрепя, а аз да стоя при вратата, за да викам полицията, ако се наложи. Само при тези условия, уточни той, щял да се реши да предприеме подобно нещо. Отидохме у Харис и го запознахме с предложението. Той разлисти книжката, поспря на главите, посветени на покупката на обувки и шапки, и каза: — Ако Джордж каже на някой обущар или шапкар нещата, дето ги пише тук, няма да има нужда от полиция, ще трябва направо да го носим в болницата. Джордж се ядоса. — Говориш — каза той, — сякаш съм някое смахнато безочливо хлапе. Аз ще подбирам от по-учтивите и не толкова дразнещи изрази. Ще прескачам по-грубите. След като се уточнихме окончателно, Харис даде съгласието си и се разбрахме да тръгнем рано сутринта в сряда. Влакът пристигна на гара Ватерло малко след девет и ние веднага пристъпихме към изпълнение на проекта на Джордж. Отворихме разговорника на раздел „На пиацата за файтони“, приближихме се до една от колите, свалихме шапки и пожелахме на файтонджията „Добро утро“. Той не позволи да бъде надминат в учтивостта от някакви си чужденци, истински или престорени. Извика на свой другар на име Чарлс да подържи коня, скочи от капрата и ни отвърна с поклон, който би направил чест на самия господин Тървидроп (Учителят по танци от „Студеният дом“ на Дикенс, олицетворение на превзета учтивост.). Явно от името на нацията ни поздрави с добре дошли в Англия и изрази съжаление, че нейно величество в момента отсъства от Лондон. Не можахме да му отвърнем подобаващо поради липсата на съответна формулировка в разговорника. Нарекохме го „коневодач“, при което той отново се поклони до земята, и го запитахме ще има ли добрината да ни закара до Уестминстърския мост. Той притисна ръка до сърцето си и обяви, че това щяло да бъде голямо удоволствие за него. Джордж прочете третото изречение в раздела — въпроса „Колко ще струва?“. Тези думи придадоха користен оттенък на разговора и кочияшът сякаш се докачи. Обясни, че никога не вземал пари от изтъкнати чужденци. Ако можело, да сме му оставели някакво сувенирче — брилянтна игла за вратовръзка, златна кутийка за енфие, изобщо дреболия, която да му напомня за нас. Понеже вече се бе събрала малка тълпа и файтонджията очевидно обръщаше шегата срещу нас, се качихме без по-нататъшни обяснения и потеглихме сред весели възгласи. Спряхме файтона малко след театър „Астли“ пред обущарски магазин, който ни се стори подходящ. Беше от ония претъпкани дюкяни, които, щом вдигнат сутрин кепенците, изригват стоката си навред наоколо. Сандъци с обувки стояха накамарени на тротоара и в канавката на отсрещната страна. Обувки висяха на гирлянди пред витрините и на вратите. Навесът над входа напомняше лозница, родила гроздове от черни и кафяви обувки. Когато влязохме, търговецът отваряше с чук и длето поредния сандък с обувки. Джордж свали шапка и каза „Добро утро“. Търговецът дори не се обърна. От пръв поглед ми направи неприятно впечатление. Изсумтя нещо, което можеше да е „Добро утро“, можеше и да не е, и продължи да си гледа работата. Джордж каза: — Вашият магазин ми е бил препоръчан от приятеля ми господин Х. В отговор търговецът трябваше да изрече: „Господин Х. е много благороден човек, за мен ще е извънредно голямо удоволствие да услужа на негов приятел.“ Той обаче каза: — Не го познавам. Това объркваше цялата работа. Разговорникът предлагаше три-четири подхода за купуване на обувки. Джордж избра тоя с „господин Х.“ като най-учтив. Героят на диалога разговаряше доста продължително с търговеца за „господин Х.“ и едва след като установяваше по тоя начин дружески отношения, естествено и с лекота преминаваше към непосредствената цел на посещението си — придобиването на „евтини и хубави“ обувки. Грубият материалист, на когото бяхме попаднали, очевидно пет пари не даваше за изтънчеността в търговията на дребно. С такъв човек се налагаше да се пристъпи към сделката без всякакви любезности. Джордж се отказа от „господин Х.“, прелисти на предната страница и прочете напосоки едно изречение. Изборът не се оказа сполучлив — това бяха думи, напълно излишни като обръщение към който и да е търговец на обувки. При дадените обстоятелства, засипани и притиснати от всички страни от обувки, те говореха за пълен идиотизъм: „Казаха ми, че имате тук обувки за продан.“ Едва сега търговецът остави чука и длетото и ни погледна. Заговори бавно, с нисък дрезгав глас: — А за какво според вас ги държа тука… за да ги мириша ли? Беше от хората, които започват спокойно и после все повече се ядосват. Озлоблението шупва в тях като квас. — Да не мислите, че съм колекционер на обувки? — продължи той. — За какво държа тоя дюкян… за да си гледам здравето ли? Или мислите, че съм влюбен в обувките и не мога да се разделя с нито един чифт? Да не би да ги овесвам тук, за да им се любувам? Не са ли малко много? Това да не е международно изложение на обувки? Или според вас е музейна сбирка? Чували ли сте някой да държи обущарски магазин и да не продава обувки? Смятате, че украсявам дюкяна с тях, за да стане красив? За какъв ме имате, за кръгъл идиот ли? Винаги съм смятал, че тия разговорници са безполезни. Спешно се нуждаехме от английско съответствие на добре известния немски идиом _Behalten Sie Ihr Haar auf_ (Буквален превод на английския идиом _to keel your hair on_: запазвам спокойствие, не нервнича, не се горещя). Но такова нещо в книжката нямаше. Все пак трябва да призная, че Джордж избра най-подходящото изречение в нея и го прочете: — Ще дойда друг път, когато може би ще имате по-голям избор. Дотогава довиждане. След тия думи ние се върнахме при файтона и потеглихме, а търговецът излезе на накичената си с обувки врата, за да ни изпрати с някои забележки. Не можех да чуя какво каза, но на минувачите, изглежда, се стори интересно. Джордж държеше да спрем в друг магазин за обувки и да проведем още веднъж опита. При това ни уверяваше, че наистина му трябвали домашни пантофи. Но ние го убедихме да отложи покупката, докато стигнем в някой друг град, където търговците ще бъдат по-привикнали към такива приказки или пък по природа по-любезни. Но за шапката остана непреклонен. Заяви, че не може да тръгне на път без шапка, и бяхме принудени да спрем пред едно дюкянче на Блакфрайърс роуд. Съдържателят беше приветлив и буден човек. Не ни създаде мъчнотии, опитваше се да ни помогне. Когато Джордж прочете от разговорника: „Имате ли шапки?“, той не се ядоса, а позамълча и замислено се поглади по брадичката. — Шапки ли? — каза той. — Чакайте да помисля. Да — усмивка на неоспоримо задоволство озари добродушното му лице, — сега се сещам, че май имам една шапка. А защо ме питате? Джордж му обясни, че иска да купи каскет, пътнически каскет, но най-същественото беше да е „хубав каскет“. Лицето на търговеца помръкна. — О — възкликна той, — май ме хванахте натясно. Вижте сега, ако бяхте поискали лош каскет, който не струва сложената му цена и не става за друго, освен да си бършете прозорците с него, можеше и да ви го предложа. Но хубав каскет… не, нямаме. Почакайте минутка — продължи той, когато забеляза изписаното върху изразителното лице на Джордж разочарование, — не бързайте толкова. Имам тук един каскет — той отиде до едно чекмедже и го отвори, — не е хубав, но не е и чак толкова лош, колкото повечето, които продавам. Той го поднесе на дланта си. — Какво ще кажете за него? — попита той. — Дали ще ви задоволи? Джордж си го сложи пред огледалото и избра друга реплика от разговорника: — Става ми, но според вас дали ми отива? Търговецът се дръпна назад и го измери с оценяващ поглед. — Честно казано — отговори той, — не мога да твърдя, че ви отива. Той се обърна към нас двамата с Харис. — Според мен хубостта на вашия приятел е изплъзваща се — продължи той. — Има я, но не се долавя лесно. По моему с този каскет тя се губи. Джордж реши, че му стига толкова забавление с този търговец, и каза: — Добре. Да не изтървем влака. Колко струва? Търговецът отговори: — Цената на тоя каскет, господине, според мен двойно по-висока, отколкото той струва, е четири и половина шилинга. Как искате да ви го завия, с амбалажна хартия или с бяла? Джордж каза, че ще го вземе неопакован, плати четири и половина шилинга в сребро и излезе. Двамата с Харис го последвахме. На Фенчърч стрийт се спазарихме с файтонджията за пет шилинга. Той отново ни се поклони и помоли да поздравим от негово име австрийския император. Когато обсъждахме резултата във влака, стигнахме до заключението, че сме загубили с две на едно. Явно разочарован, Джордж изхвърли разговорника през прозореца. Уверихме се, че багажът и велосипедите ни са натоварени на кораба, и в дванайсет часа поехме с отлива по течението на реката. Или може да стане така --- Вечерта, когато останахме насаме двамата, той сам заговори на тая тема. Каза: — В някои отношения германците са големи особняци. — Какво се е случило? — попитах. — Ами с тая възглавница, дето исках да я купя — отговори той. — За леля ти — допълних. — Защо не? — сопна се той. Не съм срещал толкова докачлив човек на тема леля. — Защо да не изпратя възглавница на леля си? — Добре де, не се ядосвай — успокоих го. — Не казвам нищо. Дори те уважавам за това. Той се поуспокои и продължи: — На витрината, ако си спомняш, има четири възглавници, почти еднакви. Съвсем ясно е изписана цената на всяка една: двайсет марки. Не претендирам, че говоря немски свободно, но обикновено с известни усилия успявам да обясня какво искам, и да разбера какво ми отговарят, ако не приказват много бързо. В дюкяна ме посрещна едно момиче, хубавко и скромно. Дори ми се стори свито, изобщо не можех да предположа. — Какво не си можел да предположиш? — попитах. Джордж винаги смята, че знаеш края на историята, която току-що започва да разказва. Доста отегчителен метод. — Това, което се случи — отвърна Джордж, — нали него ти разказвам. Девойката ми се усмихна и ме попита какво желая. Разбрах я много добре, дотук нямаше грешка. Сложих на тезгяха двайсет марки и казах: „Моля, дайте ми една възглавница.“ Тя ме изгледа, сякаш є бях поискал пухен дюшек. Помислих, че може да не ме е чула, и го повторих по-високо. Май нямаше да се възмути повече, ако я бях погъделичкал под брадичката. Каза, че сигурно бъркам нещо. Не ми се обясняваше надълго, за да не се оплета. Казах й, че нищо не бъркам. Посочих двайсетте марки и за трети път казах: „Една възглавница за двайсет марки.“ Дойде друга продавачка, малко по-голяма на години, и първата й каза какво искам. Изглеждаше много развълнувана. Втората не й повярва, не съм бил приличал на човек, който ще си иска възглавница. Дори сама ме попита: „Сигурен ли сте?“ Започна да ми докипява. Ако не бях намислил да я купя, щях да си тръгна, но за какво друго бяха сложени на витрината, ако не за продан. Защо да не мога да си купя? Казах: „Да, искам една!“ Това е просто изречение. Казах го натъртено. Дойде и трета продавачка, събра се целият персонал. Тази, третата беше будно и живо момиче. Друг път сигурно щеше да ми е приятно да я видя, но сега появата й само ме подразни. Защо бяха нужни цели три продавачки за тая покупка? Първите две започнаха да обясняват на третата и преди да стигнат до половината, тя взе да се смее — май беше готова на всичко да се смее. И трите задърдориха като свраки и току ме поглеждаха. Онази, третата само се кикотеше, после и другите две взеха да се кикотят, сякаш бях клоун и им давах частно представление. Когато отново беше в състояние да се движи, третата дойде при мен и все още кикотейки се, ми каза: „Ако я получите, ще си тръгнете ли?“ Отначало не можах да разбера и тя повтори: „След като получите една възглавница, ще си отидете ли… веднага?“ Та аз това исках, да си отида. Казах й го. Но добавих, че няма да си отида с празни ръце. Бях решил да получа тая възглавница, ако трябваше да стоя дори цяла нощ в магазина. Тя изтича при другите две. Реших, че сега ще ми донесат възглавницата и всичко ще приключи. А стана най-странното нещо, което можеш да си представиш. Двете продавачки се смушиха зад първата и взеха да я побутват към мен. Трите все така се кикотеха и докато разбера какво става, първата сложи ръце на раменете ми, повдигна се на пръсти и ме целуна. След това закри лицето си с престилката и избяга, следвана от втората. Третата ми отвори вратата и съвсем недвусмислено зачака да си тръгна. Съвсем се обърках, наистина си тръгнах и оставих двайсетте марки. Не мога да кажа, че целувката ми беше противна, но всъщност не исках нея, а възглавницата. Не ми се ходи пак в магазина, а така и не разбирам какво се случи. — Ти какво поиска от продавачката? — попитах. — Възглавница — каза той. — Това ясно, но как я поиска на немски? — попитах. — Казах, че искам Kuss — каза той. — Няма от какво да се оплакваш — казах аз. — Ти си си поискал целувка, а възглавница е Kissen. Двете думи си приличат, други също са ги бъркали преди теб. Поискал си си целувка за двайсет марки и доколкото мога да съдя по описанието ти на девойката, цената не е била прекомерна. На твое място не бих разказал случката на Харис. Ако не се лъжа, и той има леля. Джордж се съгласи, че ще е по-добре да не му казва.

Не виждам какво общо имат постовете ти с рубриката ,,психотерапия,,. Не мисля повече да ги публикуваме. Успех!

Този.

И милион пъти да ти кажа, че няма да полудееш съмнението ти ще остане.За това спирам да отговарям на въпроси в този смисъл.

В поста на момиче с име Есен, преди около 4 години беше.

Не изтрещяваш, при ОКР е така.

Момиче, има международна класификация на болестите, разработена от Световната здравна организация.В момента е в сила десетата и ревизия- МКБ-!0.Вътре в нея, са описани симптомите, които трябва да са налични са поставянето на която и да е диагноза.Намери ги-тези за шизофрения и БАР и сама се убеди-никъде в тях не се упоменават натрапливите мисли. Ако не се лъжа, в сайта на Р.Димитров я има. Провери и след това пиши, има ли ги натрапливостите в симптомите на двете заболявания .И не забравяй-това е международният документ, по който ние лекарите се ръководим. Всичко друго са празни приказки.

Разбира се,че е сериозен.Защо според теб ти препоръчвам да потърсиш помощ в САЩ?

Нищо не може да се направи.Нищо.

Така е, може да имаш само ОКР.Но и то не малко, бих казал дори, че е по-неприятното. Ако полудее човек, лекарствата ще му помогнат и той ще се оправи.Но за ОКР няма лекарства.Единственото е психотерапията.