д-р Тодор Първанов

,,наистина аз всеки ден чета в нета и задълбавам все повече''' Това го пишете днес, въпреки че преди 3 дни Ви писах, че първото, което трябва да направите, е да спрете четенето в нета. Ако наистина не сте ме послушала, то какво правим?...... Нали искате да се справите? Няма как да стане докато не спрете да четете и се самопрограмирате.

Психотерапията навлиза масово като метод за лечение на соматични заболявания през седемдесетте години. Причината за това са нейните успехи в лечението на рака. Сам разбирате, че там подлежащият физически проблем е дори по- реален от вашият. Няма какво повече да добавя към мнението на невролога.

Няма нужда да казваш нищо на приятелката си. Направи следното: напиши всичко, което смяташ, че трябва да и кажеш, на един лист, запечатай го в плик и го надпиши с адреса на приятелката си. Всеки ден отрязвай с ножица лента с дебелина 4-5 мм. от късата страна на плика и я изгаряй. Трябва да го правиш по едно и също време. С изгарянето на всяко едно парче ще се чувстваш все по-спокоен и по- спокоен.

,,,Но се надявам, че сте ЧЕСТЕН ЧОВЕК'' Аз не бих отминал тези думи и веднага бих попитал Поля- а какво би станало ако Орлин е нечестен човек.Какви последствия би имало това за Вас и другите които той съветва - разбирате,че ако той е НЕЧЕСТЕН ЧОВЕК това няма да е само спрямо вас, а спрямо всички.

Не е много по-темата, но не мога да се стърпя и не го пусна- Да не си полудял?! Веднъж при Рамакришна дошъл един човек, който се скъсал да го хвали, да му се кланя и накрая казал: Вие сте направо велик отрекли сте се от света. Вие сте такъв велик човек. От колко много сте се отрекли! Рамакришна слушал, засмял се и казал: Чакай! Отиваш прекалено далече, истината е точно обратната. Човекът казал: Какво искате да кажете? Рамакришна казал: От нищо не съм се отрекъл ти си се отрекъл. Ти си велик човек. Човекът казал: Не се ли шегувате? Аз да съм се отрекъл. Та аз съм светски човек отдал съм се на нещата, имам хиляди страсти. Много съм амбициозен, много обичам парите. Как може да бъда наречен велик? Не, не вие трябва да се шегувате. А Рамакришна отговорил: Не. Пред мене съществуват две възможности, две са възможностите и пред тебе. Ти си избрал света и си се отрекъл от Бога: аз съм избрал Бога и съм се отрекъл от света. Кой наистина се отрича? Ти си се отрекъл от по-великото, по-значимото и си избрал безсмисленото. А аз съм се отрекъл от безсмисленото и съм избрал ценното. Ако пред нас има голям диамант и обикновен камък, ти си избрал камъка и си се отказал от диаманта; аз съм избрал диаманта и съм се отказал от камъка и ти ме наричаш велик мъж великият мъж на отричането? Да не си полудял?!

Съгласен съм с теб, че оплакванията са свързани с повишения стрес. Започни със спорта. Намери със търсачката начини за справяне със стреса, прочети 5-6 теми за това, набележи си точките, които трябва да изпълняваш и ги прави в рамките на един месец. Искам да излезеш от темата "ОКР" и да влезеш в темата "справяне със стреса". Ако след един месец нямаш отчетливо подобрение, ще се наложи да потърсиш специалист. Ако подобрението е налице,просто продължаваш да правиш нещата, които правиш за справяне със стреса. Но според мен по-големия проблем е четенето по форумите. Казах, че натрапливостите са вид самохипноза. Ясно ти е, че колкото повече четеш, толкова повече ще се плашиш и симптоматиката се разширява. Избери какво ще правиш и след това спри изцяло влизането във психологични форуми и сайтове

Постът на Донка ме накара да споделя мои наблюдения по този въпрос. Доста години съм се занимавал с подбор на хора. Подборът беше на базата на много критерии, включително и стандартизирано психологично интервю. Постепенно един от най-важните въпроси от това интервю, от който можеше да се съди за евентуалните бъдещи конфликти и проблеми, стана въпроса за отношението към родителите. Пряко видях как хората, които отговаряха, че са в конфликт с родителите си и не признаваха техния авторитет, особено на бащата, веднага пренасяха този конфликт на работното си място с началниците си. Така разбрах, че човек, който не се е научил още в ранните си години да уважава родителите си, трудно ще го направи на каквато и да е възраст, ще отхвърля всички авторитети като колкото по-голям е даден авторитет, толкова повече той ще се стреми да го отхвърли. Така той се опитва да докаже себе си. В случая Учителят и Бог са на върха на пирамидата и оттам нататък..... За протокола: На 50 години съм и съм бил винаги в добри отношения с родителите си. Те са ме научили да приемам спокойно авторитети и мнения на хора, различни от моето. Това е и в основата на цялото ми обучение и като лекар, и като психотерапевт.

Авторът на поста, мислейки, че не съм го видял, ми е писал и на лични. Видях още снощи поста му, но няма какво ново да предложа. Давал съм консултации на много места по темата, като мнението ми категорично опира до следното: при ОКР човек трябва да потърси непременно специализирана помощ, всичко друго е губене на време и излишни страдания.. Това, което може да се прави самостоятелно са следните неща: 1. Непременно трябва да сподели с близките си за проблема, като под близки разбирам хората, с които живее в момента. Несподелянето и криенето води до допълнително напрежение и затруднява решаването на проблема. Най-често укриването става при жените, които се страхуват мъжете им да не ги помислят за луди и да ги изоставят. Даже тези, с деца, си представят как и децата им са отнети от тях. Тези мисли сами по себе си поддържат натрапливостите и затрудняват психотерапията. Поради това аз не се съгласявам да започна работа с човек с ОКР, без той да дойде с партньора си. Затова призивът ми към всички е спокойно да споделят с половинките си за проблема. 2. Непременно тряба да се включи спорта като средство за намаляване напрежнието. 3.Има много начини за справяне, но аз не вярвам, че човек може да ги приложи сам. И причината е, че състоянието на натрапливи мисли, може да се приравни с вид автохипноза и е изключително трудно самохипнотизиралия се сам да се изведе от това състояние. (за да съм коректен, ще подчертая, че понякога нещата са неовладими само с психотерапия и препоръчвам, изключително рядко, прием на медикаменти, на чиито фон да се прави психотерапията)

Писах ти на лични.

Първата стъпка е да спрете да влизате във всички форуми за психични заболявания и да четете по темата каквото и да е. Преди минути писах за това, че внушаемостта при хората достига до 90%. И внушенията, които може да си направите са наистина неприятни. Второ: започнете редовно да спортувате. Трето: има доста написано по темата за ОКР тук от Орлин. Мисля, че и аз съм писал по нея. Не четете всичките ни постове, за да не се объркате. Просто изберете някоя техника(подчертавам-една) и я правете. Ако имате проблем с осъществяване на техниката, питайте този, който я е дал за допълнителни пояснения. Четвърто: ако в рамките на 10 дни няма ефект, потърсете специалист, който да ви помогне.

Искам да отбележа някои съществени разлики между ПР и социалната фобия. Разлики, които обуславят и различните подходи към тяхното лечение. Тук ще поясня защо въпросът за социална фобия, зададен от едно момиче, остана без отговор http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=10852 Ще отговоря и на Студент за каква диагнза се касае при него. Започвам с няколко уточнения: 1.В поста си ще използвам цитати от Международната класификация на болестите 10 ревизия/ МКБ-10/ За тези, които не знаят, това е класификация изработена от СЗО, в която са описани всички критерии за поставянето на която и да е медицинска диагноза. МКБ позволява лекарите от цял свят да ,,говорят ‘’на един език. Така, когато аз поставя диагнозата социална фобия и напиша кода и, всеки лекар, независимо каква специалност е и в коя страна е, може да си направи справка в МКБ-то и разбере за какво точно става дума. 2. Написаното ще важи само за социална фобия и Паническо разстройство. В практиката те се съчетават с други психични разстройства, например депресия и агорафобия - тези случаи не са обект на поста ми. 3. За отговора на Студент ще използвам написаното от него, но до датата на моята задача (нямам възможност да следя всичките му постове). 4.Някои от пациентите, с които съм работил, преди да се видят с мен, са писали в различни форуми, посветени на тревожните разстройства. С тяхно разрешение, за да няма спекулации относно истинността на думите ми, нарочно ще ползвам техни постовете. Ще използвам и цитат от форума на човек, който не познавам, но изразява добре същността на ПР. Започвам с дифиницията, дадена в МКБ-10 за соц.фобия и ПР. Соц.фобия е – страх от критично отношение от страна на други хора, водещо до избягване на социални контакти. По – тежките соц. фобии обикновено се съпровождат с понижена самооценка и страх от критика. Те могат да се изразяват в страх от изчервяване, треперене на ръцете, гадене или позиви на уриниране. / тук може да влезе всеки симптом, предизвикан от симпатиковата нервна система, подчинена на адреналина - за по кратко ще пиша само адреналин – мое уточнение/. Пациентът понякога е убеден, че една от тези вторични прояви на тревожност, е основният му проблем. Симптомите могат да се задълбочат до пристъпи на паника / но въпреки това в случая няма да се пише диагноза Паническо разстройство, ще се разбере по долу защо-мое уточнение/ Паническо разстройство (епизодична пароксизмална тревожност) – Основна характеристика са повтарящи се пристъпи на тревожност/паника/, които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредвидими. ……….Често се среща вторичен страх от смъртта, от полудяване и загуба на контрол. И така вече става ясно защо соц.фобия не е ПР и защо ПР не е соц. фобия. Първо - пристъпите на паника трябва да са непредвидими и внезапни. Второ - те трябва да са епизодични, като между кризите поне в началото имаме нормално функциониране. Трето – мисълта, която е в съзнанието на човека с ПР е ,,АЗ УМИРАМ’, а на човека с соц фобия – „ИЗЛОЖИХ СЕ… ЩЕ МЕ ПОМИСЛЯТ ЗА ЛУД ИЛИ ГЛУПАК” Четвърто - в езика ни има различни нюанси за изразяване степента на страх- опасение, уплаха, страх-лек или силен, паника /ужас. Думата фобия означава страх, т.е. соц. фобия означава, че човекът изпитва само страх /подчертано е, че рядко може симптомите да са толкова силни, че да се говори за паника/ Докато при ПР те са винаги силно изразени до степен на паника. Защо от постовете на Студент диагнозата Паническо разстройство се изключва? Цитат- „Няма час от деня, в която да нямам никакви симптоми. Те са толкова много....» ----МКБ_10 - казва обаче за ПР – повтарящи се пристъпи, даже се подчертава, че става дума за Епизодична пароксизмална тревожност При Студент нещата не са на пристъпи. Само това е достатъчно да изключи диагнозата ПР. Нека видим как са нещата при ПР – цитат от форума/не познавам потребителя/ ,,,,за определено време всичко е идеално и изведнъж пак се появяват паническите атаки.при мен те са свързани със сърцебиене и започвам да си мисля че ще получа сърдечен пристъп.инфаркт или нещо подобно.вече мисля че няма да изляза никога от това състояние.когато премине па си казвам че нищо няма да ми се случи ,но по време на самата атака просто изпадам в ужас’’’’ Както виждате човекът има пристъпи, но има и периоди, в които няма никакви оплаквания. Обърнете внимание и какво си мисли по време на паниката - инфаркт, естествено това е свързано и с представата за умиране. Да се върнем на Студент - преглеждайки постовете му ще видите, основно пита за възможността да падне или припадне пред хора. Ето какво казва: ,,,,,,Но на следващият ден отидох на лекции, там имаше много нови и непознати хора, пред които ме е страх да не е изложа.. и симптомите и страхът се появиха с пълна сила, защото се появиха и мислите, които ги провокират. Симптомите се появиха отново, а запомних и мислите, които залагах в момента - Ще се изложа, какво ще ме правят другите като падна, ще ме видят слаб, ще си направят заключение че съм болнав, защото съм паднал и мн други такива.. Много ми е трудно да съумея да не е страхувам от мнението на другите, много. А знам, че спре ли да ми пука за него, ще изчезнат всичките ми симптоми и тревоги’’’’’’’ И ето нещо изключително важно, изключващо ПР- ,,,,,,Толкова ми беше писнало, че отидох на кафене и си казах: "този път вече наистина не ме интересува дали ще припадна, дали ще падна, дали ще се олюлея и дали ще се изложа пред някой". Даже исках точно това да се случи - най-после да взема и да падна. И познай - за пръв път престоят в кафенето мина без никаква симптоматика.’’’’ Вече разбрахме, че за ПР говорим когато паниката се стовари абсолютно неочаквано и непредвидимо върху човека. Тя не само е неочаквана но и неконтролируема на разсъдъчно ниво. Всеки с ПР се е опитвал да си казва каквото и да е – това там не работи или поне не до степен да спре пристъпите на паника. И за да приключим със Студент давам следният цитат: Отивам в кафене и замайването в началото е точно толкова силно, колкото и вкъщи (т.е поносимо и съвмем необезпокояващо). След малко обаче, ако леко се засили за секунди, веднага минават мислите, които го насищат със страх и те са: ще падна, ще се изложа, ще изглеждам слаб и други познати механизми Така че категорично може да кажем - в случая се касае за социална фобия. Паническото разстройство като диагноза се изключва. Това разграничение е важно за лечението. Нека да кажа няколко думи и защо никой не отговори на въпроса, зададен от момичето. В България диагнозата „социална фобия” рядко се поставя. Ако някой я постави, то е или психолог, или самият потърпевш /За Бога хора, престанете да четете форуми и си поставяте разни несъществуващи диагнози. Внушаемостта варира от 35 до 90 %. След като си внушите нещо, после кой и как ще ви помага?/ . Защо психиатрите не поставят тази диагноза? Нима те не могат да я диагностицират? Могат, разбира се. Всеки начинаещ психиатър знае кога пациентът има социална фобия, ПР или друго невротично р-во. За него това обаче няма никакво практическо значение. Всички невротични разстройства се лекуват с комбинация от главно две групи лекарства – антидепресанти и транквилизатори. Много рядко се използват и невролептици в ниски дози. Поради това няма да ги споменавам. Ако някой смята, че за всяко невротично разстройство има специфична комбинация от лекарства, греши. Няма такaва. Всеки психиатър има 2-3 схеми с медикаменти и започва с едната. Ако тя не проработи, я сменя с втората и т. н. Затова и човек с монофобия, ПР, соц. фобия и т.н. попаднал при един психиатър, ще се лекува с едни и същи медикаменти и това ще бъде правилно. Когато човек със соц фобия посети психиатър, в почти всички случаи той му поставя диагноза ПР, а не соц.фобия. Защо? Защото ПР или страховата невроза( името му преди години) е много по-популярно сред хората. А и форумите са пълни с хора, които са се самодиагностицирали като болни с тази диагноза. Така лекарят избягва многото обяснения, а казва просто:”имаш ПР, пий тези лекарства и ще ти мине.” Ако пациента попита – на какво се дължи ПР –отговорът е кратък -серотонина ти е малко./Мнението на повечето психиатри е, че лекарствата трябва да се приемат цял живот, както при диабет. Това разбира се е абсурд, защото твърдението, че ПР се дължи на ниски нива на серотонин няма потвърждение./ Ако обаче психиатърът каже: „Вие имате соц. фобия” ще трябва да влезе в много и противоречиви обяснения, които в никакъв случай няма да обосноват приема на медикаменти. Един диалог би протекъл примерно така: Лекар - вие имате соц. фобия Пациент – какво е това? Лекар – имате страх от критично отношение от страна на други хора(цитатът е отМКБ-10/ Пациент – на какво се дължи това, от къде идва този страх? Лекар – от ниската ви самооценка. Понеже оценката ви е ниска, вие се самооценявате чрез мнението, което изказват другите за вас. Ако самооценката ви бе стабилна, нямаше да се интересувате какво мислят другите за вас и всичко щеше да е наред. Пациент – вярно, ако самооценката ми беше висока, нямаше да ми пука за това, което другите ще си кажат, когато ми стане лошо и понеже нямаше да ме е страх от мнението им, страхът щеше да бъде невъзможен. Каква е причината за моето ниско самочувствие? Лекар-всеки студент знае, че това, детето да има стабилна самооценка, е фукция на бащата. Вашият баща е този, който не си е бил на мястото, не ви е научил да бъдете смел /ако е момче/, че сте страхотно момиче/ако се касае за жена/. Пациент-питам се обаче, как лекарствата ще променят моята самооценка? Как практически ще я повдигнат? И тук лекарят няма какво да отговори. Никой няма да се хване на въдицата да твърди, че някакво хапче ще може да вдигне самооценката на пациента (изключвам наркотиците но и там е за няколко часа, а и кой лекар би искал да влезе в затвора, давайки наркотик, за да повиши самочувствието на пациента си) Мисля, че вече е ясно защо няма много поставени диагнози „соц. фобия” и всички те се дагностицират като ПР. От гледна точка на психиатрията това не е грешка и няма значение точността на диагнозата. Друг е въпросът, че те, лекарствата, не помагат за повишаване самооценката на пациента и проблемът не може да бъде решен по този начин. Това може да бъде постигнато единствено с психотерапия. Защо болшинството от психотерапевтите също не говорят за соц. фобия и не я различават от ПР? Според мен причините са следните: 1. Голяма част от школите твърдят, че причината човек да има невротични оплаквания е залегнала някъде далеч в миналото. Това са някакви нерешени конфликти с родители или други хора и когато те се разрешат, невротичните оплаквания ще изчезнат заедно със симптомите. От тази гледна точка тях не ги интересува това фобия ли е, ПР, или соц. фобия. Принципът е – реши проблемите в миналото и всичко се нарежда. Тук не мога да се стърпя да не разкажа нещо. Декември месец приключих работа с една пациентка от сайта за ПР на Розали. Тя от 8 години бе на АД. На края на терапията момичето ми каза следното:” След първата си среща с Вас през целия път до дома си мислех „този човек изобщо знае ли какво прави? Та той нищо не ме пита за миналото” Развеселих се от признанието и. За какво ми е да се връщам в миналото? ПР се формира или от едно рязко стресово събитие, или на принципа „капка по капка”. В писмото си тя не ми беше казала да е имала рязък стрес и по тази причина знаех, че ПР при нея е от множество малки стресови ситуации. Това ми беше достатъчно. Разбира се, понеже работя на час, можех да отделя 4-5 часа, ровейки се ненужно в миналото и. Но смятам, че след 8 години страх и лекарства, човек заслужава максимално бързо да се чувства свободен. (отплеснах се малко) 2. Други психотерапевтични школи твърдят, че невротичните симптоми се дължат на някакъв подсъзнантелен конфликт. (това ми е много сложно и не мога да го разбера) Казват, че всеки симптом си има тълкование и т.н. По тази причина те не говорят за диагноза, а за симптом – стягането било израз на нещо, сърцебиенето на друго нещо и т. н. При мен са идвали такива клиенти, на които предишните им психотерапевти са им направили подобни внушения. .....Въпросът опира до това – въпреки, че знаеха тълкуванието на симптома, страхът не ги напускаше.Няма и как да се повиши самоценкта ти ако мислиш,че стомаха ти се свива защото имаш скрита агресия към баща си или майка си. Ето накратко и моето мнение. Психотерапията е средство, което трайно и завинаги може да реши проблема с ПР и със социалната фобия. Но за да е ефективна, тя трябва да раздели едното от другото, защото се използват различни подходи. Лекарствата няма как да доведат до трайно овладяване на страха.За да се обоснова, ще цитирам отново МКБ 10. ПР е :Основна характеристика са повтарящите се пристъпи на силна тревожност (паника), които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредсказуеми. От опита ми- отделните пристъпи продължават няколко минути или по-дълго. От медицинска гледна точка пристъпът се прави от внезапното изръсване на адреналин и активиране на симпатиковата нервна система и колкото по-силна е кризата, толкова е по-кратка тя. Това е просто за обяснение – адреналинът е крайно количество. Бързото отделяне води до бързо разграждане и успокояване. В този смисъл стремежът да се избегне кризата я прави по – слаба, но по- продължителна по време. Характерно е, че след силна криза идва период, чист от кризи.(причината е – няма адреналин) Разбира се, с времето синтезата се увеличава и се стига до няколко кризи дневно. Има още един феномен. Тъй като основния страх при ПР е от смъртта, то след кризата често настъпва известно облекчение – дължи се на ендорфините. Mисълта ”все пак и сега оцелях” води до отделянето им. (предствяте ли си какви катаклизми претърпява човешкото тяло, каква каша е понякога в него?) Искам да подчертая, че истинската паническа криза няма нищо общо със страхa при соц. тревожност. То затова и едното е ПР(паника), а другото фобия (страх). Защо адреналинът при хора с ПР се отделя толкова силно и рязко, а при хора със соц. фобия не? Причината е проста: основната мисъл при ПР е „аз умирам”. Този човек има страх, че ще умре по време на криза. Нещо повече - в началото той е уверен в това и трябва да минат години понякога, докато се убеди, че няма да умре. Тогава и паниката става по-лека, но зад нея пак стои мисъл за някакво неоткрито тежко заболяване. Каква е основната мисъл при соц. фобия? „Да не се изложа, да не ме помислят за луд или глупав.” Ясно е колко по-малко адреналин ще се отдели при такава мисъл. Да, но затова и тревожността е почти постоянна, с усилване в ситуация с много хора. Обърнете внимание на тези думи на студента- ,,,Вечер пък преди заспиване получавам някакъв огромен прилив на енергия и едвам заспивам.’’’’ Прилива идва от успокоението, че вече няма да излиза –е ндорфините и тук са се вдигнали, както и при паниката, но там е веднага след кризата, а тук - едва вечерта. Накарах Студента да чете постовете на Донка. Те са много наистина, но дори 4-5 да беше прочел, той щеше да разбере, че тази жена има стабилна самооценка и много добре знае коя е. По тази причина тя никога не може да започне да се страхува до такава степен от мнението на другите, че да се говори за соц. фобия. Стабилната самооценка е ваксината и и тя е доживотна по отношение на възможността – соц. фобия. /Четейки постовете на Максим, Божидар-Зим, Иво и още доста хора, мога да кажа същото./ Каква е самооценката на хората с ПР и играе ли тя роля във формирането на проблема? Наблюденията ми са, че в повечето случаи тя е стабилна. От тази гледна точка въпреки добрата си самооценка, Донка може да има ПР, както го може и всеки, сблъскал се със силен, остър стрес, продължителен стрес с ниска интензивност, или човек с малко по-хипохондрична основа (разбирай хипохондрични родители, а не на последно място и лекарските внушения Още една подробност: по определение паниката при ПР е пароксизмална (непредвидима). Всъщност това я прави още по-страшна. Докато соц. фобия е конкретна – Студент говори за кафето, улицата, аудиторията. Страхът при нея е предвидим и може да се избегне като човек започва да бяга от тези ситуации. Така че вече е ясно: задължително условие за формиране на соц. фобия е ниската самооценка. Само нейното наличие кара човек да почне да се страхува от мнението, което може да има човек/хора за него в определена ситуация. И то толкова да се страхува от това мнение, че страхът да ограничи свободата му. Затова дадох задачата с постовете на Донка. Има един, в който тя споделя как не се притеснява какво ще си кажат хората, гледайки ги как играят паневритмия. От тази позиция мога да кажа, че поне 50% от студентите по медицина са имали панически кризи или хипохондрия. Откъде бихме могли да знаем толкова добре симптомите на кризата? И това е нормално. Когато след втори курс влязохме в болниците(до тогава нямахме достъп до пациент), никой не ни беше предупредил какво ще видим и как хората могат и да умират в ръцете ни. Разбира се, че има и малка част от хората с ПР, които са с нестабилна самооценка. Малка са, но това трябва да бъде разграничено диагностично добре, защото развитието на проблема при тях е различно от тези, със стабилна самооценка и ПР. Така като обобщим, се получава, че има следните възможности: - социална фобия със задължително ниска самооценка. -ПР - много голяма група със стабилна самооценка( след няколко години кризи самооценката се повлиява и в тази група в значителна степен, защото започват дасе губят социални функции) -ПР - малка група с ниска самооценка Подходът при първата група: психотерапията трябва да бъде насочена към повишаване на самооценката. Няма как да се овладеят трайно симптомите без тя да стане стабилна. За да се ускори процеса, аз бих работил успоредно и за овладяване на симптомите, но никога само за овладяването им. Това не е възможно да стане в разумни срокове. А и да стане, животът може да му предложи нови, непознати срещи и тогава нещата да се върнат в изходно положение. Подходът при втората група: когато самооценката е добра, по нея няма какво да се работи. Остават симптомите. Те карат човека да мисли, че ще умре и поддържат страха. Какво ще стане ако го науча да контролира 2-3 симптома от тях, по възможност най-плашещите го? Когато добие контрол, дори частичен върху симптомите, то митът, че ще умре, рухва. Край. Човекът се успокоява, разбира че не е болен и паниката изчезва. Няма да се появи отново. Подходът при третата група: контрол върху симптомите и паниката се овладява. При малка част остават елементи на соц. фобия, но се работи за повишаване на самочувствието и нещата се решават. В тази група има един много неприятен вариант. Паниката е овладяна, човекът знае, че няма да умре, но самочувствието му е ниско. То отново генерира адреналин, той дава повишена тревожност и идват натрапливостите. (ОКР) Такива хора се молят паниката да се върне, защото натрапливостите са нещо много по-неприятно. Но паниката няма как да се върне- човекът знае, че няма да умре. Има и значителна разлика в мотивацията за справяне с проблема. При хората с ПР, особено ако са били в състоянието 8-10 години, тя е много голяма. При соц. фобия мотивацията е доста по ниска. Затова когато дадох задачата на Студента да прочете постовете, той ми отговори следното: «Д-р Първанов, потребителят към който ме насочвате до момента има 4100 поста. Не бих си направил труда да прочета тези постове дори да съм на смъртно легло и от това да зависи живота ми.» А това е пост от друг сайт на една моя бивша клиентка с ПР: „От осем години страдам от паническо разтройство.Опитала съм всички лекарства, които са известни: Ривотрил, серопрам, пароксат, анафранил...сигурно съм пропуснала нещо.От 10 дни съм седнала пред компютъра и търся някакво разрешение на проблема - мисля, че намерих.” Сами виждате – макар и 4000 поста, студентът би прочел постовете на Донка за не повече от 2-3 дни. Само че той знае, че няма да умре. И не го прави. Докато Илиана/ така се казва жената/ беше уверена, че ще умре по време на кризата. Затова е седяла десет дни да чете и търси решение. Мисля, че отговорих изчерпателно и, надявам се, разбираемо и на двата въпроса. И накрая ще завърша с изказването по въпроса за разликата между ПР и соц. фобия, която ми даде една клиентка: „Какво ми пука какво ще кажат за мен хората, след като аз умирам? ” ПП.От думите ми може да се помисли, че Орлин води Студента в грешна посока. Това не е така. Както казах, в случая трябва да се работи за да се изгради в момчето една стабила самооценка. За съжаление с консултация по нета това няма как да стане. Така че и аз да бях, щях да работя само за овладяване на симптомите, разбира се по свой начин. След като ги овладееше, бих му пояснил, че за да бъде трайно състоянието се нуждае от поне малко реална терапия с цел повишаване на самооценката. Студента би ме изслушал, но понеже е добре, не би го направил. Резултатът ми е ясен, след няколко години отново щеше да пише в този или друг форум по повод на същият проблем. По тази причина се опитах да насоча мисленето му в друга посока. Не успях и сега плащам неуспеха си с този дълъг пост.

Предполагам, че постът на г-н Тодоров е адресиран към мен, защото се използват мои думи и принципи, които спазвам в практиката си. При това тонът е почти назидателен. Идеята вероятно е да се започне дискусия или дори спор. Искам дебело да подчератя, че дискусия и спор не може да има. Няма как да се случи това. Както виждам, ние практикуваме диаметрално различни психотерапевтични школи, с различна философия, техники, подходи, мащаби, а вероятно и с различни резултати. Това е все едно да се сравняват риба и птица. Несравними са. Ще коментирам само ника. Това наистина досега не съм го пояснявал и сигурно някои се питат защо съм hip? Когато започнах да пиша в този форум, аз бях началник на отделение с основна дейност психотерапия на тревожни разстройства към БА и не беше уместно да излизам с истинското си име в нета, за да не се тълкуват някои от постовете ми като изтичане на класифицирана информация. По същата причина и постовете ми в сайта на СУ, са подписани или само с малкото ми име, или с името ми на латиница. Колкото до идеите за психотерапия, които се опитвате да внушите – за мен са опасни и вредни за потенциалните клиенти. Няма как човек да не се интересува за срока и цената на терапията. Тя не може да бъде безкрайна и трябва да има определена цел, план и срок. Това означава честност, коректност и точност към съответния клиент. И поради това, че аз зная какво мога, отговорям на тези въпроси конкретно. Знам възможностите на своята школа. Аз съм краткосрочен терапевт. Това означава среден брой 8-12 сесии. Знам много добре и своите възможности и благодарение на опита ми сесиите са средно 6-8 при повечето случаи. Така работя 16 години психотерапия и нямам съмнение в принципите си. (когато започнах психотерапевтична практика в България имаше само две утвърдени имена: д-р Давид Йерохам и д-р Тома Томов). Имам достатъчно опит в практиката, за да се опитвам да доказвам нещо на Вас или някой друг. В рамките на психотерапевтичната школа, в която работя, всяка специфична психологична интервенция, която води до промяна в мисленето, поведението и отношението, водещи до положителна промяна в качеството на живот на клиента Е психотерапия. Без значение на продължителността на терапията. Съжалявам, ако това не Ви харесва. Плашите с връщане на симптомите. Да, това е възможно или когато терапевтът е неопитен, или когато няма достатъчно клиенти и иска да създаде зависимост към собствената си персона. Нито съм неопитен, нито се нуждая от повече клиенти. Нямам нужда от никаква реклама. Моля всичките си клиенти ако са доволни от мен, да не пишат името ми в нета, ако са недоволни – да пишат където и колкото искат. Това е уговорка още при започването на терапията. Тук четат и пишат мои бивши пациенти, те могат да потвърдят това. Когато през 2004 година пишех в сайта на СУ за историята на психотерапията в България, Вие (ако става въпрос за същия Т. Тодоров), пишехте като студент в Шуменския университет. Зад мен стоят няколко хиляди решени терапевтични случаи...някои от които са уникални за страната. Винаги съм твърдял, че не членуването в една или друга структура, а отзивите на хората, с които работиш, са най-добрата атестация за един терапевт. От тази позиция каква дискусия очаквате да започна с Вас? Казвате, че написаното не е срещу личности, и ако е нападателно, е срещу професионални роли. Ще Ви разочаровам. Аз не съм клоун или актьор. Аз съм личност. Имам своя опит, знания, авторитет и успехи, които стоят зад гърба ми. ПП Смятам, че в поста си изложихте добре вашите виждания за психотерапията. Всеки от четящите би могъл да ги разбере. Колкото до дискусията, която очаквате: като навлезете в практиката на психотераевтичната школа, в която работите и добиете достатъчно социален опит и зрялост, ще видите, че тя няма как да се осъществи. Всяка школа се е появила, за да отговори на изискванията на времето си и място за сравнение, дискусия и спорове няма. Аз разбирам виждането Ви за психотерапията, но не го споделям. Ако искате да дискутирате своите подходи в психотерапията, можете да продължите дискусията в някой професионален форум или в собствения си сайт. Още повече, както разбирате по името, това е сайт, посветен на Учителя и вярата – идея, която, както се вижда, Вие не споделяте. Аз съм до тук.

Здравейте! Както съм отбелязвал и друг път, едно от хубавите неща на този форум е, че ние психотерапевтите сме от различни школи и направления и може да даваме различни гледни точки върху проблема поставен от питащият.Така той получава повече варианти които може да използва за решаването му.По тази причина реших да споделя и своето мнение по поставеният от вас проблем. Орлин е написал един страхотен от научна гледна точка отговор. Но въпроса е дали той се отнася точно до вас. Вие сам го казвате ----- ако не изгледам няколко филмчета на ден,усещам че ми липсва някаква тръпка--- Тук възловото е тръпка.Тръпката означава едно - прилив на адреналина, който я дава. И точно в това е разликата в разсъжденията ни с Орлин. Той говори за допамин и обърнете внимание поне няколко пъти подчертава: порно-мастурбация. Да, ако мастурбирахте, бих се съгласил с него, но вие подчертавате, че не го правите. В случая вашето състояние не е по различно от това на пристрастения към адреналин човек-независимо дали е геймъра, катерача, картоиграча или състезателя по екстремни спортове./Имах такъв пациент, целият беше потрошен от някакъв спорт, чието име не знам, но беше катерене с крос мотор в планината. Живееше в Балкана и тръпката го караше да избира все по-сложни и сложни маршрути, което бе свързано с все по-рисково каране и тежки падания./ Според мен при вас се касае за зависимост от адреналинов тип и в случая съдържанието - дали е порно филмчета или скално катерене /благодарете се, че не е това, защото наистина е опасно/нямат значение. Затова не бива да изпитвате вина относно порното. Ако има нещо лошо в него, то е че ви отнема време и нарушава социалните контакти така, както например и зависимостите към игри го правят./дъщеря ми в чужбина работи точно в такава правителствена програма-за предпазване от зависимост към игри и интернет/. Вариант за поведение: трябва да мислите за алтернативен начин за ,,доставяне’’ на тръпката -разбирай покачване на адреналина. Ако сам не откриете начина, потърсете специалист, но не сексолог.Разбирате,че там могат да ви вкарат в доста неприятен филм.

Мислите пораждат нашите чувства, чувствата пораждат нашето поведение. За да променим дадена ситуация ние имаме 3 (три) възможни интервенции: 1. Интервенция за промяна на мислите- отнема месеци до години 2. Интервенция върху чувствата - с помощта на психотерапевт може да стане бързо, но самостоятелно отнема месеци 3 Интервенция върху поведението - най-лесната е и е под наш контрол. Така че когато искаме да направим нещо самостоятелно ,променяме първо поведението си (което може да стане на секундата) а повтарящото се поведение променя нашите мисловни нагласи и чувства. Затова когато излезеш и служиш и помагаш на хората, правейки го достатъчно дълго време, неминуемо от тяхната радост, задоволство и благодарност, ще започнат да се появяват и положителни чувства. Ще си казваш: да, аз правя нещо важно и ще се промениш. Поне от 10 години аз самият следвам собствения си съвет и помагам на определена група хора напълно бевъзмездно. Правя го за собствено удоволствие. Колкото до другите коментари по темата ще кажа следното: Няма специалист в страната, който да е работил с повече хора, които са заявявали ,,Аз искам да се самоубия’’от мен.Става дума за няколко хиляди човека. Ще поясня за какво става дума - през тези 14 години, в които работих в армията, съм изследвал с теста за ,,Общо психично здраве ‘’ на Голдбърг над 100 000 войника.Колегите психолози, които пишат в сайта знаят, че теста съдържа 4 въпроса, касаещи намерението за самоубийство. При положителен скрининг веднага на другия ден се провеждаше психологично интервю и при нужда се започваше психотерапевтична работа със съответният войник. Без да влизам в подробности, но да кажем сме работили системно/ за 14 години/ с няколко хиляди души със суицидни намерения. Като казвам системно разбирайте, че имаше специална програма за профилактика на суицидното поведение, която обхващаше поне 10 мероприятия. Така че, когато писах предният си пост, нямаше как да игнорирам опита си с реални хора, правили опит за самоубийство или искащи да се самоубият. Ще ви кажа, че за този период се самоубиха трима души. Нито един от тях обаче не беше казвал или споделял за намерението си. Не беше и правил опит преди това да си отнеме живота. Първият се гръмна в 11 часа в неделя, точно в този час майка му сключваше втория си брак. Уби се, за да я накаже. Вторият се самоуби по същият повод, само че за да накаже приятелката си, която беше скъсала с него./Чел съм писмата им и го знам от там./ Третият разви шизофрения и по налудни мотиви се самоуби. Пускам този пост искайки да подчертая, че това, което се пише по темата, няма много общо с реалната психологична работа, която осъществявахме и която не позволи никой от тези няколко хиляди човека със суицидни намерения да се самоубие. Накратко ще поясня за какво става дума, но първо искам да си представите, че за всеки човек, който е заявил, че иска да се самоубие, средното време за преглед е било не повече от един час. В този час трябваше да се намерят отговори на няколко важни въпроса: - наистина ли има сериозни суицидни намерения - ако това е така, зад тях седи ли някакво психотично състояние- шизофрения или друго. В този случай нещата бяха много лесни-настаняване в болница и уволняване - какво да направим, когато човекът е здрав, но е в ситуативно обусловени депресия или стрс, които го карат да иска да се самоубие. Тук се прави психологична интервенция, която да доведе ако не до отказване от тези намерения, то поне до отказване във времето. И всичко това за час- час и половина. За да поясня по-общо какво правехме, искам да си представите в какво състояние идваше този човек. Той беше в състояние на свръхсъсредоточено внимание в проблема, което не му позволяваше да види каквото и да е решение освен самоубийство. Преведено на обикновен език, този човек беше в състояние на негативна автохипноза. Ясно е, че трябваше да го извадим от това състояние-да го дехипнотизираме. Така той щеше да разбере, че проблема има решение и се откаже от суицидното намерение. Щяхме ли ние да успеем да го извадим от състоянието, ако подхождахме емпатично /така както пишат тук голяма част от хората/? Човекът, който решава да се самоубие, вече е претеглил всички „за” и „против”, т. е. всичко това, което ние бихме му казали, вече е обмислено от него и първоначално би го отхвърлил. Разбира се съчувствието ни, вниманието към него може би биха го отказали от намерението му, но реалния срок това да подейства е 20, 30 или повече дни/нямахме толкова време/. Затова използвахме най-логичният и достъпен метод, който вади човека от самохипноза /сън/ Предизвиквахме в него нов, по-силен стрес. Това го вадеше от съсътоянието и тогава можехме да му изложим всички логични доводи за решаване на проблема. Звучи просто на теория, но е много сложна психологична интервенция. От тази гледна точка ако един човек каже, че утре иска да се самоубие, подходът демонстриран от Мона би бил по-ефективен за да го извади от състоянието му или отложи намерението. За въздействието на емпатия и съчувствие няма време. Друг е въпросът, ако човекът каже, че иска да се самоубие след 3, 4 или 5 месеца. Тогава емпатията и съчувствието имат смисъл. - Но тъй като авторката не е заявила, че ще се самоубие, мисля, че няма нужда от дискусия повече по темата. За мен тази тема е изчерпана и не смятам да вземам повече отношение. Въпросът е доколко този, който дава тази емпатия и внимание, ще издържи да го прави? Опитът ми сочи, че на хората им писва да го правят и имат право. Резултатъ е, че въпросният човек отново заплашва, че ще се самоубие и започва да търси нов хора, които да бъдат внимателни и емпатични към него. И за да не продължи този цикъл през целия живот, аз написах първия си пост.

Здравейте, Не мога да взема отношение като психотерапевт. В случая Диана е права - няма заявка за помощ. Първото и най - важно нещо в психотерапията е точна, ясна, конкретна заявка, или цел, към която да се стреми терапевта, работейки с пациента. По тази причина никой от нас не е писал до момента по темата. Като обикновен човек ,аз имам дадено мнение по въпроса, което ще изразя използвайки готови цитати. Така нещастието се превръща в една голяма инвестиция. Уважавай тези, които са щастливи, недей да уважаваш хората, които живеят в мизерия и си я създават сами. Те са болни, патологични. Това и за тях ще бъде от голяма помощ, ще бъде истинско състрадание за тях. Ако не ходите при тях, те ще се върнат към живота. Но вие продължавате да ги уважавате, да удов­летворявате егото им. Така нещастието се превръща в една голяма инвестиция. Ако си нещастен, излез и служи Как тогава би могъл да бъдеш нещастен? Невъзможно. Ако си нещастен, излез и служи. Ще бъдеш щастлив. Направи малко служба. Нещастието идва, когато седиш и мислиш за себе си, притесняваш се за себе си. Свещта гори за теб, не е нужно да правиш каквото и да е. Слънцето грее за теб, няма нищо което да направиш. Трябва да бъдеш благодарен, седни удобно, наслаждавай се и служи, бъди влюбен. Просто е. „Ако имаш, още ще ти се даде.’’ Исус е казал една от най-мистериозните сентенции: „Ако имаш, още ще ти се даде. А ако нямаш, дори и това ще ти се вземе." Никой друг не го е казвал по такъв начин. Исус е просто несравним: „Ако нямаш нищо, дори и това ще ти се отнеме. А ако наистина имаш нещо, още ще ти се даде." Но пък е невероят­но вярно, абсолютно вярно. Когато си щастлив, дава ти се повече щастие; когато си нещастен, получаваш повече нещастие. Когато си щастлив, получаваш още: нови врати се отварят. Божията милост слиза върху теб. Той обича тези, ко­ито танцуват, които идват при него пеейки. Но онези, които идват при него с оплаквания - с тъжни лица, кървящи, - те не могат да бъдат обичани. Те не са били способни дори себе си да обичат - как би могъл да ги обича Бог? Те не са успели. Като не могат да обичат себе си, как ще ги обикне Бог? Помни това: ако не можеш да обичаш себе си, никой не може да те обича. Забрави за Бога - дори обикновените човешки същества няма да те обичат. Първо трябва да обичаш себе си. Само тогава и другите ще те обичат. И ти трябва да обичаш себе си така безгранично, така цялостно, че в теб да не остане дори и най-малка частица на омраза към самия себе си. Едва тогава Божията любов и милост ще станат достъпни за теб. Той безкрайно обича тези, които обичат себе си. Той е лю­бовникът на любещите. Милостта му слиза върху теб, когато танцуваш, а не когато си застанал в позата на мъченик. Тази поза е една от най-грозните, които човек може да заеме.

Съвет: ако сте в страната, предпочетете лична среща. Нищо не може да замени личната среща с психотерапевт. Аз самият работя оналйн, но само с българи, живеещи извън страната. България е достатъчно малка за да може всеки да се предвижи до която и да е точка.

Здравей, Отбелязвал съм и друг път, че постовете ми тук са адресирани до три групи хора: - самия питащ - хора с подобен проблем, но само четящи форума - по-млади колеги, които четат и искат да научат нещо от практиката В този смисъл не мисля, че нито ти, нито другите биха имали полза, ако аз дам кратък отговор. Напротив, отговорът ми би трябва да бъде аргументиран, със съответни цитати така както казах и ти да го направиш. По тази причина ще ми е необходимо известно време и когато мога ще го пусна. Междувременно съм сигурен, че някой високо мотивиран клиент вече чете постовете на Донка и изпълнява задаите, както и че някои от по-младите колеги вече тръпнат да видят ефекта и, прилагайки я при свои пациенти.(в този смисъл Донка ще стане много четена в близко време, в което няма нищо лошо, защото според мен постовете и звучат много зряло и разумно ) А междувременно, докато аз стана готов, ти би могъл, след като отново прочетеш постовете си, в които описваш проблема, да отговориш на въпроса "Може или не може Донка да има същия проблем?" подкрепено със съответните цитати. ПП Сега съобразявам, че може би си в сесия и бих приел друг разумен срок, например 7 дни.

Донка няма проблема, който е описал Студент. Не е възможно и да го има колкото и дълго да живее. Казано на медицински език – тя е имунизирана. Как се е имунизирала? Мисля, че прочитането на не повече от 20 -25 нейни поста щяха да са достатъчни за да се разбере това. От тук нататък става лесно - щом един е изградил имунитет, всеки го може. И тук индивидуалността на човека няма значение, все пак ваксините, които ни правят са еднакви за всички. Това важи и за психологичният имунитет, определени неща ни имунизират към конкретен проблем. ПП. В поста си аз не използвах диагнозата Паническо разстройство.За да се постави такава диагноза се изискват строги медицински критерии, описани в Международна класификация на болестите - 10 ревизия/МКБ-10/. Нарочно отбелязах в скоби - под ,,проблем’’ разбирам нещата, описани в постовете ти, възможно е да имаш и други проблеми, те не касаят отговора - защото това което Студент описва според МКБ-10 не е паническо разстройство. Ако беше, не бих го карал да чете постове. Аз не вярвам, че четенето на каквото и да е, дори Библията, може да реши проблема със страха при ПР. За трайното и окончателно справяне с ПР има други средства и ваксини и те няма как да бъдат описани в нета или дадена психологична книга.

Четейки постовете на хората, които задават въпросите, няма как да не си представя, че човекът, който пита, е реален мой клиент. Правейки го, започвам да мисля какво би било най-добре да направя, за да може той да реши проблема си. Много пъти съм казвал,че психотерапията при мен е работа и аз непрекъснато карам хората да правят някакви неща, понякога дори странни, които да ги водят към спасението. Разглеждайки постовете на Студент си представих, как ако е мой клиент му давам примерно следната странна задача: ,, В сайта Беинса Дуно пише една жена, /тя може да е реална или не, това не ни интересува/.http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showuser=377 Твоята задача е да отговориш на следният въпрос ,,Възможно ли е тази жена, днес или в бъдеще да има твоят проблем/ уточнявам - под ,,проблем’’ разбирам нещата, описани в постовете ти, възможно е да имаш и други проблеми те не касаят отговора/?Искам отговорът да бъде категоричен и обоснован. Ако той е ,,да’’ трябва логически да ме убедиш в него, ако е ,,не’’- също. Разбира се, той трябва да бъде подплатен и със съответните цитати от постовете на Донка. Тъй като за отговора ти ще е необходимо да почетеш доста нейни постове и съответно ти е нужно време за обмисляне, смятам, че един срок от 4 дни е разумен да си готов. Предварително казвам, че не познавам жената, но четейки някои от постовете и, имам някакъв предварителен отговор на въпроса, който ти задавам. Това в никакъв случай не означава, че ти не би могъл с твоето аргументирано мнение да ме коригираш и промениш мнението ми’’. Разбира се Студент не ми е клиент и не е длъжен да изпълни задачата, но никой няма да му се разсърди ако той самият си представи, че е такъв и я изпълни. Може би ще трябва да се прочетат много постове, което е трудно, времемко и не всеки би го направил. Но в това е разликата между един високомотивиран клиент и другия вид клиенти, много подходящо наречени от Орлин „туристи.”

Компютърът ми отдавна ,,вие’’ от събралият се прах. Обикновено в такава ситуация го нося до сервиза и за 7 лева ми го почистват. Но преди Нова Година шумът ме ядоса и реших да го почистя сам - бях гледал как го правят в сервиза. Всех прахосмукачката и съвестно повторих наблюдаваните действия. След това го сглобих и бях очарован - когато го пуснах, нямаше никакъв шум. Извиках дори жена ми за да и се похваля с успеха, само че успех нямаше, защото екрана си остана пуст. Гасих и пусках, разглобих го отново и го сглобих, но компа не се зареждаше и това е. Така по празниците останах без моя компютър. Занесох го на ремонт, оказа се, че при слагането съм счупил някакво краче на процесора и така заради едно чистене, което не ми е работа, купих нов процесор. Много хора си мислят, че психиката е нещо много просто и могат да се справят сами. Обикновено резултатът е това, което постигнах аз с моето почистване. Това иска да ти каже с поста си Lifetime. Няма да полудееш, просто ще си губиш времето в излишни страдания и това може да отнеме не месеци, а години. Като начало трябва да споделиш с родителите си. Без тях шансът да се справиш е почти нулев.

---------,,,Трябва да работя над себе си и чувството си на безпокойство.''' Това беше и препоръката на доцента по генетика-да се поработи с вас за намаляване на тревожността.Тя би пречила и на възможността за забременяване и на възпитанието на детето. /Една от най-значителните промени в характера на човека има при ранната епилепсията.Първоначално се е смятало,че причината е в самото заболяване-припадъците.Днес се знае, че психологичнията фактор-тревожните родители, които разглезват детето, са не по-малко важен фактор за формирането на особеният характер на децата болни от тази болест./

Здравейте! По повод на въпроса Ви се консултирах с опитен лекар-доцент по генетика.И двамата мислим,че шансът да предадете заболяването на бъдещото си дете е максимум 20 - 25 процента. Казано по друг начин, възможността да имате здраво дете е 4 или дори 5 към едно.Това, както и факта,че евентуалната шизофрения на детето би се развила след 15 -25 години ни кара да мислим, че нямате основание да не опитате да имате собствени деца. В медицината това е много голям срок и най-вероятно в неговите рамки ще се открие ефективно лечение на заболяването. Весели празници!

Здравейте, "Това е все едно на 10 години докато съм да ми хванат ръката и да ми отрежат пръстите, и като стана на 30 години да не ги обвинявам за това?" Въпросът е, че нищо не ти е отрязано. Ти си такъв, какъвто си и ако не се харесваш, можеш да направиш избор и се промениш. Проблемът е, че това не може да стане без да простиш на родителите си. Ще си позволя тук да цитирам един от любимите ми автори, Уейн Дайър: Роден съм през 1940 г. - най-малкото от три момчета, всичките под четиригодишна възраст. Баща ми, когото изобщо не си спомням, напуснал семейството ни, когато съм бил на две години. Според всички разкази той бил психично обременен човек, който избягвал честната работа, пиел много, малтретирал майка ми, имал неприятности с полицията и прекарал известно време в затвора. Майка ми работеше като продавачка в евтин магазин в източната част на Детройт и седмичната й надница от 17 долара едва покриваше разходите й за градския транспорт и наемането на жена да ни гледа. Тогава нямаше социални помощи за социално слаби деца. Прекарах голяма част от детските си години по сиропиталища, където майка ми ме посещаваше винаги когато имаше възможност. Всичко, което знаех за баща ми, беше онова, което чувах от другите и особено от двамата ми по-големи братя. Представях си го жесток, студен човек, който не е искал да има нищо общо с мен или с братята ми. Колкото повече слушах, толкова повече го мразех. Колкото повече мразех, толкова по-гневен ставах. Гневът ми се превърна в любопитство и непрестанно мечтаех да срещна баща ми и да си уредя сметките с него. Омразата, както и желанието да срещна този човек и да получа отговорите от първа ръка се превърнаха във фиксация. През 1949 г. майка ми се омъжи повторно и семейството ни отново се събра. Нито един от братята ми не споменаваше доброволно баща ни, а моите разпити бяха посрещани с поглед, който означаваше: „Той не струва пукната пара. Защо искаш да знаеш нещо повече за него?" Любопитството и бляновете ми обаче продължаваха. Често пъти се събуждах плувнал в пот и плачещ след особено ярък сън за него. Когато пораснах и станах мъж, решимостта ми да се срещна с този човек стана още по-жестока. Бях обхванат от натрапливата идея да го намеря. Неговото семейство го защитаваше, защото смятаха, че майка ми би го осъдила и биха го арестували за всичките години, когато не е плащал издръжка. Аз продължавах да задавам въпроси, да звъня по роднини, които дори не бях виждал, и да изминавам стотици километри до далечни градове, за да се срещам с бившите му жени и да открия що за човек е бил. Търсенията ми винаги завършваха с фрустрация. Или трябваше да свърша „на червено" от тези преследвания, или да се върна към личните си отговорности като войник в армията или студент в колежа, или осигуряващ прехраната на собственото си семейство. През 1970 г. ми се обади един братовчед, който никога не бях срещал преди това. Той ми каза, че според някакъв слух баща ми починал в Ню Орлеанс. Аз обаче не бях в състояние да проверя дали това е наистина така. По това време привършвах докторската си дисертация. Трябваше да се местя в Ню Йорк, за да започна работа като доцент в университета „Сейнт Джон", преживявах болезнен развод и бях „застопорен на място", що се отнася до писането на дисертацията. През следващите няколко години в съавторство написах няколко книги по консултативна психология и психотерапия. Знаех, че не искам да продължа да пиша за тясно професионална аудитория, но нищо друго не се задаваше на хоризонта. Бях истински загазил: лично (развода), физически (с наднормено тегло и никаква форма) и духовно (чист прагматик с никакви мисли за метафизиката). Сънищата ми за баща ми зачестиха. Будех се от яростни изблици, сънувайки как го пребивам, докато той ми се усмихва. Тогава дойде повратната точка в живота ми. През 1974 г. моя колежка в университета ми предложи да поема една работа на Юг. Тя беше координатор на федерално финансирана програма, занимаваща се с проучване на спазването от страна на колежите в Юга на законодателството за гражданските права от 60-те години. Тя искаше да посетя Щатския девически колеж в Калъмбъс, Мисисипи. Когато реших да отида, телефонирах в болницата на Ню Орлеанс, където според братовчеда е бил баща ми, и научих, че Мелвин Лил Дайър е починал преди 10 години от цироза на черния дроб и други усложнения и че тялото му е било изпратено в Билокси, Мисисипи. Калъмбъс, Мисисипи, е на около 200 мили от Билокси. Реших, че това е то - когато свърша с посещението в колежа, ще довърша пътуването си и ще направя всичко, независимо какво ми струва, за да завърша тази глава от живота си. Мечтаех да разреша по някакъв начин това неразрешено взаимоотношение. Любопитен бях дали баща ми е казал на администраторите в болницата, че има трима синове, и дали нашите имена стоят на смъртния акт. Исках да говоря с приятелите му в Билокси, за да видя дали изобщо някога ни е споменавал. Дали изобщо някога тайно се е опитвал да разбере как са бившата му жена и децата му? Дали го е интересувало? Дали е бил способен да обича, но го е крил от всеки? Най-много от всичко исках да знам как е можал да обърне гръб на семейството си за цял живот. Винаги търсех някаква благовидна причина, заради която може да си е тръгнал, но въпреки това гневът от поведението му през тези години още ме спохождаше. На 34 години бях контролиран от мъж, който беше мъртъв от почти цяло десетилетие. Наех съвсем нова кола в Калъмбъс, за да пътувам до Билокси. Наистина имам предвид абсолютно нова! Километражът сочеше 00000.8 мили. След като седнах зад волана, посегнах да си сложа предпазния колан, но открих, че дясната му част липсва. Излязох от колата, издърпах напред цялата седалка и там си лежеше коланът, прикрепен за пода на колата с безцветна лепенка, в Найлонова опаковка и ластик, стегнат върху нея. Когато отлепих лепенката и махнах найлона, открих напъхана в пликчето визитка. Тя гласеше: „Кендъллайт Ин[1]... Билокси, Мисисипи", и имаше цяла серия от стрелки, - водещи към хотела. Стори ми се странно, защото колата не беше използвана, преди аз да я наема, но пъхнах картичката в джоба на ризата си. Пристигнах в покрайнините на Билокси в 16,50 ч в петък и отбих на първата бензиностанция, която видях, за да се обадя на гробищата. В указателя бяха дадени телефоните на три гробища и след зает сигнал на първия и никакъв отговор на втория набрах третия номер, който съвсем не правеше впечатление в указателя. В отговор на моето запитване звучащ възрастно мъжки глас каза, че ще провери дали баща ми е погребан там. Нямаше го цели десет минути и точно се канех да се откажа и да изчакам понеделник сутринта, за да направя повече проучвания, той се върна с думите, които поставиха края на пътуване, продължило цял живот: „Да, каза той, баща ви е погребан тук", и ми даде датата на неговото погребение. Сърцето ми подскочи в този изпълнен със силни емо&shy;ции момент. По&shy;питах го дали мога веднага да посетя гроба. „Разбира се, само спуснете бариерата обратно на алеята, след като си тръгнете, и сте добре дошъл", каза той. Преди да мога да попитам за насока, той продължи: „Вашият баща е погребан точно до парцела на „Кендъллайт Ин". Просто попитайте някой на бензиностанцията как да стигнете дотам." Треперейки, бръкнах в джоба на ризата си и погледнах визитката със стрелките, нарисувани на нея. Бях на три пресечки от гробището. Когато най-накрая стоях пред плочата в тревата, гласяща Мелвин Лил Дайър, бях вцепенен. През следващите два часа и половина разговарях с баща си за първи път. Плачех на глас, без да се интересувам какво става около мен. Говорех високо, изисквайки от гроба отговори. Колкото повече минаваше времето, толкова повече започвах да изпитвам дълбоко чувство на облекчение и накрая утихнах. Целия ме беше обзело спокойствие. Бях почти сигурен, че баща ми е там с мен. Вече не говорех на надгробна плоча, а някак си в присъствието на нещо, което тогава, а и сега все още не мога да обясня. Когато възобнових едностранния си диалог, казах: „Чувствам се така, сякаш бях изпратен тук днес и ти имаш пръст в това. Не знам каква е твоята роля или дали въобще имаш такава, но съм сигурен, че е дошло времето да изоставя гнева и омразата, които толкова дълго носех болезнено в себе си. Искам да знаеш, че от този момент нататък всичко това си е отишло. Прощавам ти. Не знам какво те е мотивирало да преживееш живота си така, както си направил. Сигурен съм, че трябва да си изпитвал много окаяни моменти, знаейки, че имаш три деца, които никога няма да видиш. Каквото и да е ставало вътре в теб, искам да знаеш, че вече не мога да имам изпълнени с омраза мисли за теб. Когато си помисля за теб, то ще е със състрадание и любов. Пускам да си отиде цялото безредие, което бушуваше в мен. Със сърцето си знам, че просто си направил това, което си можел при условията ти на живот по това време. Макар че дори не си те спомням и въпреки че най-свидната ми мечта беше някой ден да те срещна и да изслушам и твоето обяснение, няма да позволя тези мисли отново да ме обземат и да ми попречат да чувствам любовта, която храня към теб." Стоейки пред този самотен надгробен камък в южната част на Мисисипи, казах думи, които никога не ще забравя, защото те посочваха как ще живея живота си от този момент нататък: „Изпращам ти любов... изпращам ти любов... Наистина, изпращам ти любов." В един чист, честен момент преживях чувството на опрощаване на мъжа, който ми беше баща, и на детето, което бях и което искаше да го познава и да го обича. Почувствах душевен мир и спокойствие, които бяха съвършено нови за мен. Макар че не го осъзнавах по онова време, този прост акт на прошка за мен беше началото на един нов живот. Бях на прага на етап от моя живот, който щеше да обхваща светове, за които дори не можех да мечтая в онези дни. Когато се върнах в Ню Йорк, чудесата започнаха да се появяват навсякъде. Написах с лекота „Вашите слаби места". Агентът пристигна в живота ми посредством серия от „странни" обстоятелства в абсолютно подходящия момент. Имах среща с отговорен служител от Т. И. Кроуел Пъблишърс и няколко дена по-късно той ми се обади по телефона, за да ми каже, че Кроуел ще издаде книгата. Всяка стъпка по пътя на написването на историята на „Вашите слаби места" беше друго чудо, което чакаше да се случи. Странни и чудесни събития ставаха с приятна честота. Точно човекът, който ми трябваше, беше там, където беше необходимо. Идеалният контакт се материализираше от най-странните обстоятелства. Програмата ми за изнасяне на лекции се натовари, а говоренето ми пред публика започваше да не изисква никакви усилия. Изоставих бележките си, макар че на семинари често говорех по шест или осем часа. По-късно тези семинари се превърнаха в серия от имащи успех записи. Личният ми семеен живот се подобри почти незабавно и вземах решения, които преди това с години обмислях. Сякаш с главоломна скорост постигнах онова, за което мечтаят повечето автори. Имах изключително добре продаваща се книга в САЩ, а мен ме канеха непрекъснато да участвам в директни предавания по телевизията. В следващите години писането ми, изглежда, ме водеше в нови посоки. Преминах от писане за „Как" да се използват специфични стратегии в разбирането на себе си към „Как" да станем по-утвърждаващи себе си човешки същества. Преминах от казване на хората как да правят нещо към писане за значението да Живееш на трансцендентални нива като човешко същество. Днес съм убеден, че преживяването на прошката, макар че беше емоционално изтощително в момента, когато стана, беше началото на трансформацията ми. Това беше първата ми среща със силата на собствената ми психика да отида отвъд онова, което преди това смятах за ограничения на физическия свят и физическото си Тяло. <

Здравейте, " Само да попитам - смяташ ли, че ако бяхме си осиновили дете, вместо да опитваме с репродуктивни технологии, нещастието можеше да ни се размине? Също бих искала да попитам hip какво мисли по въпроса (ако види темата). За него прочетох, че работи в център за репородукивна медицина. " Съжалявам за това което преживявате! На въпроса ви: сигурен съм, че ако Бог не беше искал, и сто ин витро опита да бяхте направили, пак нямаше да родите. По скоро си мисля,че детето е утехата, която е трябвало да имате след смъртта на съпруга ви.

Мона, сега видях, че си била на изгарянето на Ян Хус. Какво си спомняш още от този исторически момент?