д-р Тодор Първанов

Трябва да приемеш истината-имаш натраплива невроза или както сега се казва ОКР. Предстои ти борба.Мога само да ти препоръчам, да прочетеш моите постове по темата пуснати този месец.От тях най- важното е, да признаеш,че не може да се справиш сама и потърсиш психотерапевт. Успех!

,,,усмихвам се забавлявам се ,,, Моята идея излиза малко от тази рамка- идеята ми е да празнуваш и то не само да празнуваш ,,сърденията ,, на съпругата си, а да ги превърнеш в истински празник. Ако ти беше мой клиент, бих отделил доста време за обсъждане на подготовката за празнуването- то трябва да е грандиозно. Като тънкостта е, не само в грандиозността на празнуването, а и в постоянството-всеки път, когато се сърди, празника не бива да се пропуска.Бих обсъдил и това, дали ще се празнува винаги по един и същ начин или всеки път празника ще е различен. Размисли върху идеята и ще видиш, че каквото и поведение да има съпругата ти, ти все ще печелиш.Ако не се сърди ще се чувстваш добре, ако се сърди започваш да празнуваш и пак си добре. Казах, че задачата е трудна защото в началото ще ти е малко трудно, до сега си свикнал да се огорчаваш от сърденето, а сега ще трябва даже да го празнуваш.Но искам да те уверя, че така ще е само в началото.

,,Бих искала д-р Т.Първанов да си каже най-накрая "трудния начин", защото съпругата на приятел по същия убийствен начин му вади душата с хастара навънка, а ние се налага да сме безмълвни свидетели в името на запазването на семейното приятелство. ,, Дискусията ми харесва, предполагам, че резултата от нея ще удовлетвори питащият и не виждам смисъл да се намесвам.

Знам един сигурен начин да решиш проблема, но е много труден и ще го кажа само ако никой не предложи нещо по-лесно.

Сърдечни благодарности за написаното, и благодаря, че ми дадохте насока, къде да променям.НО въпроса ми е КАК да повиша самоувереността си, нашите проста са такива и такъв паниран са ме отгледали.. тяхна грешка, а не моя. Човек във всеки един момент прави най-доброто на което е способен.Твоето възпитание и самооценка наистина са формирани от родителите ти, но просто това са били техните възможности.Така,че да ги виним или им се сърдим би било напразна загуба на време.Наистина, въпроса трябва да е, как да повишиш самооценката си.Има писано по темата от Диди, просто ще ти трябва време и усилие да я промениш. А отделно това, което казахте за Вселената, че е добронамерена към мен или не го разбирам или не знам. В противен случай тя, ако беше добронамерена, защо щях да имам ОКР? Това е, все едно да си се изкъпал и мокър да стоиш няколко часа на течение, а после, след като си хванал пневмония, да се сърдиш на вселената.ОКР е просто физиология, имаш ниска самооценка, тя генерира неувереност и стрес, а той блокира спирачката на страховете.Така идват натрапливостите.Но, избора да промениш ситуацията е изцяло в твои ръце. А относно мисълта за самоубийството как мога да я махна. Тя се проявява единствено в това, че се хвърлям отнякъде, поникакъв друг начин и това се получава от това, че като бях 4-ти клас една се се метна от блока и падна пред мен.. много гаден спомен, но... и май е някаква травма и слабо място.. Доста неща трябва да променям по себе и мисля, че ще успея, ако знам че ще се махнат натрапливостите, ако съм СИГУРЕН че няма да ги има ако се преборя веднъж завинаги с този стрес и както казахте да го "минимизирам". Ха, ха! В живота има само едно сигурно нещо и то е, че ще умрем.Нищо друго не е сигурно и ако не го разбереш, ще си останеш в стреса и натрапливостите. Противно на множество наши мисловни навици, в нашия свят господства екстремното, непознатото и крайно невероятното (невероятно според настоящото ни познание), а през цялото време се занимаваме с общи приказки, наблягайки на познатото и повторяемото. “Черният лебед” на Насим Талеб

Здравей! Написаното от теб е интересно, но се нуждаеш от няколко пояснения, които ще са ти полезни. Първо, правилно си уловил зависимостта СТРЕС-НАТРАПЛИВОСТИ.При едни хора стреса води до силни неприятни усещания в тялото и тогава ние говорим за панически кризи.При други, той води до различни психосоматични прояви-инфекции, хипертония, гастрит и т.н. При трети, като теб, се нарушава контрола който мозъчната кора/ рационалното мислене/ има върху центъра на страха.За да ме разбереш си представи, че между мозъчната кора и центъра на страха има една сложна система от невронни пътища, които играят ролята на спирачка върху страховете.Когато ти си спокоен, тази спирачка работи безупречно.Например, ако ти мине мисъл, че ще се самоубиеш, казвайки си,че това е абсурд , спирачката се задейства и центъра на страха се успокоява.Когато обаче си в стрес, адреналина и кортизола блокират тази спирачка и центъра на страха остава без контрол.Затова когато се опиташ да игнорираш,, страшната ,, мисъл това не само не става, но и дори нещата се влошават, тъй като мислейки за нея ти генерираш още повече стрес.Това е, все едно да караш кола, с която някой си е направиш зловеща шега, не само е блокирал спирачката, но и е закачил към педала и газта и по тази причина натискайки я, ти не само не спираш колата, но дори по-лошо, ускоряваш я. Пиша ти това, за да разбереш,че ти си един от групата хора при които силният стрес ще блокира ,, спирачката на страха,, и ще се появяват натрапливости.На медицински език това се нарича ОКР. Второ, щом стреса е в основата на твоето ОКР, основната насока на твоите усилия трябва да бъде за повишаване на твоята стресоустойчивост.Нарочно не казвам да се бориш с него, защото самата борба е вид стрес.Тук правилните термини са, минимизиране на стреса и контрол на стреса. За да увеличиш своята стресоустойчивост е нужно да насочиш усилията си в две насоки. Първата е, изграждане на максимална увереност в собствените сили.В случая, ако ти я имаше, кандидатстуденстката кампания не би предизвикала такъв стрес в теб и натрапливостите нямаше да се появят. Второто направление е изграждането на оптимистичен мироглед.Или ако перифразираме Айнщайн, който казва,че най-важното решение, което един човек трябва да вземе в живота си е, да приеме или отхвърли ,че Вселената е доброжелателна към него, ти трябва категорично да приемеш нейната доброжелателност.Тогава, знаейки,че имаш една такава подкрепа във всеки един момент не бил толкова стресиран. Не бих могъл да кажа,че работа по тези направления ще е бърза и всичко ще стане за една нощ, но времето което би отделил за тези промени, ще е изключително полезно за теб и то не само по причина,че ще редуцира моментите в които ще имаш натрапливости.Ако се замислиш, ще се убедиш сам,че човека със силна психика в много голяма степен контролира своят стрес. ,,Лечението ми беше вечерта на терасата и седене и мислене към 3-4 часа.,, Това, което описваш се нарича ,, десенсибилизация,, или привикване.Ще отбележа само, че то е станало възможно едва когато основният стрес, свързан с кандидатстването е отминал и ,, спирачките,, не са вече толкова блокирали.

,,Може ли да ме насочите към терапевт, с който да работим максимално ефективно/бързо (6-8сесии) - или по-разредено, но няколко месечните/годишни терапии не ми допадат особено като идея. Какво мога да очаквам от толкова сесии?,, Уважаеми Хака, най-мощният подтик за промяна е страданието.Правилото е,че колкото по силно е то, толкова по-готов е човек, да направи нужната промяна и се избави от него.Обратното също е в сила, когато страданието липсва или е леко то, какъв би бил стимула за промяна-никакъв.От постовете ти не личи при теб да има някакво страдание, за това промяната, ако изобщо е възможна би била много трудна и бавна.По тази причина за теб е подходяща дългосрочна психотерапия-поне 4-5 години.Само чрез нея може да се създаде мотив за промяната която търсиш.Като това, че за тези години ще си дал поне десет хиляди лева за терапия също ще е основателна причина да се промениш. Що се отнася за краткосрочната терапия от няколко срещи, която ти искаш, тя е подходяща за хора, които или много силно страдат или страданието е от много години.

По-лош от това, да започнеш активно да спортуваш

Откъса е от М.Норбеков, но понеже много отдавна съм го извадил от книгата не мога да кажа коя точно е тя.Предполагам е от ,, Опита на един глупак,,

Адреналина е боен хормон.Той разширява заниците ти, за да можеш да виждаш по-добре с периферното си зрение-врагът може да те изненада отстрани.Това е, нищо особено и страшно както виждаш.Понякога разширяването може да е толкова силно,че дори да се загуби зрението за минути.Ако искаш, може да прочетеш в тази тема-http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=10682&hl=, тази жена повече от десет години беше обикаляла различни специалисти за да намери отговор на въпроса ти.

Не е свързано с ривотрила, просто си по-тревожен.Нормално е кризите да са сутрин, има денонощно колебание в адреналина-той е най-висок сутрин.Само промени мисленето си и всичко ще е наред.

Когато чета такива истории, изпитвам доста противоречиви чувства. От една страна ме е яд на това, че човека по независещи от него причини, е загубил много години живеейки в страх и несигурност. От друга страна, знаейки колко много усилие ще са нужни за да се промени, в мен има известна несигурност - ще може ли да направи той, това което се иска от него, за да се справи със страховете си. Знам, че ако го питам, той веднага ще каже,че е готов на всичко да се избави от страховете си, но за съжаление пътя понякога изисква повече упоритост и желание отколкото човекът може да даде. Твърде често мотива - искам да се справя за да съм добре, не е достатъчен. Понякога просто трябва да му е писнало както на императора от този пост-http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=14544. В профила ми е адреса на електронната ми поща, пишете ми там за да обсъдим евентуална съвместна работа. ПП. Пуснах поста ви във форума само за да може хората да с подобен проблем да си направят точният извод и не разчитат на хапчетата за справяне с ПР.

,,Кога ще спре това чувство на нереалност, ще бъда ли същото жизнено момиче някога…,, Предполагам ще ти прозвучи малко парадоксално, но за да спре чувството на нереалност-което е плод на стреса ти, първо ще трябва да станеш ,, същото жизнено момиче,, което си била. Поради липса на време за обосноваване, ще си позволя да използвам един готов материал по темата от Норбеков.Уверенен съм ще разбереш логиката. ...Един император се разболял. Свитата се ужа­сила, свитата се оживила. Неразположението го при­ковало на легло. Лечителите взели да го церят. Ден след ден се опитвали да му помогнат, но състояние­то му не се подобрявало! Минавали дни, минавали месеци, минавали го­дини, а той лежал парализиран и не мърдал. Толко­ва държави бил покорил, такива народи бил поста­вил на колене! Владеел половината свят, ала бил без­силен пред болестта. Неочаквано се разярил в своята безпомощност и наредил: - Да се отсекат главите на всички лечители, които не можаха да ме изправят на крака, и да се наредят по градската стена. Минало време. Крепостните стени побелели от спечените черепи на мъдри лечители. Тогава импе­раторът повикал великия си везир: - Везирю! Къде са лечителите ти? - О, повелителю мой! Няма повече! Нали на­редихте да им отсечем главите? - Нито един ли не остана? -Тъй вярно, господарю! В цялата ни страна ня­ма нито един лечител, който да е достоен да се яви пред очите ви. - Мамка им, така им се пада... И пак се заточили безрадостни дни. Веднъж обаче императорът отново попитал: - Везирю, помниш ли какво ми каза? Че не е останал нито един лечител, достоен да се яви пред очите ми. Обясни ми какво премълчаваш. - Повелителю мой, в държавата ни остана един-единствен лечител. Той живее тук наблизо. - Умее ли да цери? - Да, умее. Ходих при него, но той е толкова невъзпитан, прост, такъв грубиян! Щом отвори ус­тата си, от нея се леят само ругатни. А наскоро се похвалил, че знае тайната, как да излекува самия император. - Защо не си ми казал? - Как да го доведа, повелителю мой, нали вед­нага ще ме обезглавите заради поведението му. - Няма да те отделям от главата ти, обещавам. Докарай го тук. След някое време везирът довел лечителя. - Казват, че си можел да цериш? Последвало мълчание. - Защо мълчиш? Отговаряй! - наредил гос­подарят. - Повелителю мой, забраних му да си отваря устата - обяснил везирът. - Аз ти позволявам, говори! Наистина ли си способен да ме излекуваш? - Туй въобще не ти влиза в работата! Можеш да ме питаш дали умея да управлявам държавата, защото си император. Но къде си пъхаш държавни­ческия ум в медицината? Какво ти разбира тиква­та? Ти си велик в своята област, но от медицина раз­бираш колкото всеки обущар! - Стража! - яростно изревал императорът. -Отрежете му главата... Не, чакайте... Първо го набучете на кол, после го залейте с врял катран, а нак­рая бавно го насечете на дребни късчета! Никой никога дотогава не си бил позволявал дори само да си помисли за нещо извън дворцовия протокол, камо ли да говори с такъв тон пред самия император! Стражата сграбчила дръзкия лечител, извила му ръцете зад гърба и го помъкнала към тъмницата, а той извил глава през рамо и се присмял: - Ей, уважаеми! Аз съм последната ти надеж­да! Можеш да ме убиеш, но не остана никой друг освен мен, който да те изцери. Мога още днес да те вдигна на крака. Императорът веднага забравил за гнева си: - Везирю, върни го! Върнали лечителя. - Започвай да ме цериш. Ти каза, че можеш още днес да ме вдигнеш на крака. - Но първо трябва да приемеш три мои усло­вия и едва тогава ще пристъпя към лечението. Императорът преглътнал поредния си гневен изблик, стиснал яростно зъби и изсъскал: - Казвай! - Нареди пред вратите на двореца да докарат най-бързоногия жребец в държавата и една торбич­ка злато... - Защо? - За подарък, много обичам конете. - Ако ме излекуваш, ще ти подаря цяло хергеле, четирийсет коня, всеки с по две торби злато. - И това ще стане, но после... Ще ми ги пратиш допълнително. Второто ми условие е по време на лече­нието никой от придворните ти да не остане в двореца. - Това пък защо? - Защото може да те заболи, може от болка да се развикаш, нека никой не те вижда безпомощен. - Добре. И трето? - Третото е слугите ти да не се отзовават на призивите ти дори и при заплаха от смъртно нака­зание, и чак след един час да започнат отново да изпълняват твоите заповеди. - Не те разбирам, обясни ми. - Може да ми попречат и да не доведем лече­нието докрай. Императорът приел условията на лечителя и наредил всички да излязат от двореца. Останали са­мо двамата. - Започвай! - Какво да започвам, дърт пръч такъв?! Кой ти е казал, че мога да лекувам? Сам се хвана в капана ми! Имам цял час на разположение. Отдавна чакам подходящия момент да те накажа, кръвопиец прок­лет! Чуй сега трите ми отколешни мечти, трите ми съкровени желания. Първото е да те заплюя в крал­ската мутра! - и лечителят сочно и от душа се изхрачил в лицето на императора. Господарят пребледнял от гняв и безсилие, ка­то се усетил в какво положение е изпаднал. Взел да върти безпомощно главата си, за да си придаде вид, че поне се противопоставя на подобна нечу­вана наглост! - Ах ти, изгнил кютук, старо вмирисано псе, ще ми се извърташ, а? На ти още една храчка! Втората ми мечта... Ооо! Откога ми се ще да ти се изпикая върху императорския фасон! - и той пристъпил към изпълнение на второто си съкро­вено желание. - Стража! Стража! Насам! - ревнал императо­рът, но се задавил от пикнята. Взел пак да върти гла­ва, дано някак избегне струята, надигнал рамене, за да забие зъби в нозете на оскърбителя си. Стражарите чули зова на повелителя, но не посмели да нарушат заповедта му. -Ах ти, мършо - рекъл лечителят и яко го сритал. Императорът усетил ритника и го заболяло. Из­веднъж си спомнил, че до леглото му има стойка с наредени оръжия. Само да докопа кинжала, и ще му среже крака! Обсебен от единствената спасителна мисъл, да се справи с мерзавеца, той се опитал да посегне към оръжията. - Оп-па, значи си можел да мърдаш? - поглед­нал го презрително лечителят. - Третата ми мечта... Но когато императорът чул тре-е-етата мечта на самозванеца, изревал като ранен звяр и заскърцал със зъби! С нечовешки усилия се претърколил на ед­на страна, изпълзял от ложето на пода и подпирайки се на лакти, запълзял към стойката с оръжия. - Ще те заколя - ръмжал през зъби той, - лич­но ще те накълцам на парченца! Вбесен, надигнал се на нефелните си крака и като се придържал о стената, успял да достигне ме­ча си. С разтреперани от гняв ръце го измъкнал от ножницата, извърнал се, но в двореца вече нямало никого... Едва се добрал до портала на спалнята. О, как съжалил, че се е хванал в капана на то­зи подлец и че му е дал най-бързоногия си жребец. Осъзнавайки цялата си безпомощност, той все пак със сетни сили стигнал до първия кон, който видял, и се помъчил да го яхне. Но къде ти! Вкопчил зъби в гривата на коня, с немощни ръце го обхванал и се претърколил на седлото. Пробудил се духът на великия воин, пробудил се духът на великия повелител, пробудил се духът на великия пълководец. - Къде е тоя бъзльо? - изкрещял императорът на слугите, които се били скупчили наблизо. Но те не посмели да гъкнат и само кимнали към пътя, по който отпрашил беглецът. Императорът препуснал по дирите му. С всеки миг чувствал как силата му расте. Профучал през градските порти и продължил нататък, пришпорвайки коня си миля подир миля. И изведнъж се усетил: „Боже! От двай­сет години не съм яздил! От двайсет години не съм виждал пред себе си конска грива! От двайсет години не съм държал меч в ръка! От двайсет години не съм усещал вятърът да бру­ли лицето ми!" Не щеш ли, зад гърба си чул отдавна забраве­ни звуци. Към него приближавал тропот на копита, отеквали възторжени викове. Стотици негови вое­началници препускали подире му и размахвайки ме­чове, надавали вик: - Да живее императорът! Когато стигнали до него, видели, че господа­рят им се въргаля по гръб в пътния прахоляк, раз­махва във въздуха ръце и крака и едва си поема дъх от неудържим смях: - Ах, лечителю, твоята мама!... Ах, кучи сине! Заслужи си цял керван злато! Разбирате ли вече защо и как? За да пробудя истинската ви природа на побе­дител, да я мобилизирам, аз ви оплювам, но не бих­те могли да се оплачете, че ви препикавам или нещо подобно... А сега сваляме от небето короната на повели-теля, на съзидателя и с всичка сила си я изхлузваме чак до ушите. Впрягаме волята и изпъваме рамене. И от този момент гледаме на живота като властелини, като сътворители. Не ми се сърдете. Искам да променя настрое­нието ви и по-лесно да пробудя у вас агресия, от­колкото да ви разсмея. Целта ми е да ви извадя от обичайното ви равновесие. Много е трудно да си личност, защото самота­та е ужасно нещо! Да, самота, тъй като автоматично се озовавате на върха. Личността не може да е бед­на, болна, нереализирана. Но още по-ужасно е да се кандилкате в си­вата безлична маса. Каква скука! За това ли е даден животът? Кажете, моля ви, когато оставате насаме със себе си, нима вътрешният глас не ви казва: „Какво правиш? Ти можеш и заслужаваш повече!" Цял живот добивате някакви професионални умения, учите какво ли не, а случвало ли ви се е поне за час да седнете и да опознаете самия себе си? Никога! Най-много се боим от себе си и най-далече бягаме от нас самите! Знаем много неща, а себе си не познаваме. За­това се бутаме в живота като слепи. Болни, нереа­лизирани, неспособни да решим оптимално и най-простия проблем, безпомощни като деца, ние изкус­но се маскираме като възрастни лелички и чичков­ци, играем роли и се правим на важни. Кого лъжем? Когото и да се опитваме да излъ­жем, излъганите сме ние. Запомнете! Тълпата винаги се стреми към по­кой. А покоят има крайния си стадий - вечен покой. Тълпата поначало е мъртва. Тя може само да плюска и да... Какво си помислихте? Да ходи на събрания... Значи да си здрав, е лесно. Просто трябва да станеш ЛИЧНОСТ. Всяка ваша победа, всеки успех ще зависят само от вас. Всичко започва от самозачитането ни като ЛИЧНОСТ, като ЧОВЕК с главна буква. И така, въпрос. Готови ли сте да се обречете на успех по собствено желание? Единственото, ко­ето се иска от вас, е да се задействате. От днес започваме изкуствено, подчертавам, изкуствено да се измъкваме от стереотипа на по­ведение, мислене, оценки, ценности, твърдения, мнения и т.н. Щом пациентът е хронично болен, значи всич­ките му мисли и действия не съответстват на съзида­нието. Ако човек не е реализиран в живота като лич­ност, материално е затруднен и постоянно губи ори­ентири, значи мирогледът му до голяма степен е сгре­шен, много от гледищата му са безпочвени. Затова нека заедно влезем в ролята на съзидателна Личност. Природата не търпи празно пространство. Всяка работа дава някакъв резултат, но какъв - зависи от вас! От нищото, от пустотата нищо няма да се появи. Когато с усилие на волята предизвиквате са­моуважение у себе си, изкуствено повишавате самооценката си, задълбочавате вярата в собствени­те си сили, всичко това ще рикошира към всяка клетка в организма ви, към поведението, постъп­ките, делата ви. Повтарящата се постъпка създава навик, формира характер, повлиява съдбата. Днешното малко по-голямо самоуважение от вчера ще ви направи малко по-различен утре. Така постепен­но ще станете човекът, какъвто искате да бъдете, и със спортна страст ще преодолявате всякакви житейски препятствия. Болестта „не пуска" хората, които на послед­но място слагат грижата за себе си, за здравето си. Хронично болният е човек, който изобщо не държи на себе си или дори напротив - безкрайно държи на болежките си. За такъв човек една летва от ограда­та на вилата и дори един ръждив пирон у дома зна­чат повече от живота му. Защо съм толкова сигурен? Защото опитът ми сочи: няма човек, който да не може да се излекува! Разбира се - ако е без крак, няма как да му лекува­ме коленната капачка. Но всичко друго... Значи започваме формирането на нелогич­ното поведение. Още днес ви предстои да станете ненормален човек. Нормалният казва: „Първо искам да се видя оздравял, после ще се възрадвам в душата си. Е, чакам!" При такъв подход ще се радвате, защото логика­та се крепи на факта, а фактът, че сте оздравели, лип­сва. Ето ви капан за заблудени души с научни степени! Как мислите, кое е по-лесно: да оздравеете или да се зарадвате, че ще оздравеете? Разбира се, да се самонакарате изкуствено да се зарадвате като малки деца е много по-лесно и може да стане мигновено. А за да оздравеете, се иска много труд и време. Така че да започнем от по-достъпното. Остава само едно: да измислим, да изсмучем от пръста си радост и да я играем като роля, докато не получим резултат и това състояние не се превър­не в наша същина. Как? За да си помогнете, си спом­нете как отидохте на първата си среща. Отидохте ли? Та вие летяхте, може и да сте пълзели от страх и спонтанно да ви се е случил енурезис[1]. А душата ви бе изпълнена с трепетно очакване на нещо необикновено, сърцето ви бе замряло от щастие... А първата целувка? А бързането за танцовите забави? С други думи, открийте случай, когато сте се чувствали окрилен, вдъхновен, на седмото небе от щастие... Ако сте жесток злодей, си представете някоя „прекрасна" картинка. Направете някому нещо гад­но и открийте за себе си радостта. Има хора, които се чувстват добре само ако другите са зле, и се чув­стват зле, ако другите са добре! Например имате проблеми със здравето, за­щото жена ви „композира", тя е внучка на Чайковски! Ами представете си, че взимате музикалния й инструмент, тази нейна цигулка, и я изхвърляте... Или началникът ви не ще да се пенсионира и това ви вдига кръвното. Представете си, че аз на­реждам той да бъде уволнен и на негово място съм повишил вас. Или мъжът ви задиря чужди булки - гледай ти, на стари години още го харесват! Нали? Създайте си радост! Или съседът ви всеки ден нещо стърже, реже, дупчи с бормашина. В същия момент си представе­те, че сте грабнали големия чук, доближили сте го изотзад и дум... по кратуната. Той се просва. Какво щастие! Нали? Или още по-добре! Ще ви напиша рецепта за аптеката: „За съседа - цианкалий три пъти дневно на гладно... До пълно постигане на целта!" Значи измисляте си свой собствен образ на радостта! Нали? Но не ви говоря за тази радост. Скъпа читателко, ако сте майка, какво изпи­тахте, когато за първи път дадохте на детето си да суче? Представете си, че същото става сега! Усете­те в цялото си тяло нежност, трепетно блаженство, сладка отмала. Това е един от ключовете за създаване на вътрешен подем при изпълнението на упражненията. Нищо привнесено отвън, нищо чуждо - вие го имате У себе си. Използвайте разумно своето богатство. Възможностите на организма са неограничени. А знаете ли, че мозъкът може да изгори тяло­то? Ако сте под хипноза и ви се покаже някакъв же­тон или монета, а после ви се каже, че ще я залепят за кожата ви нажежена, докато всъщност ви докос­ват с картонче, на същото място ще се появи истин­ски белег от изгорено и ще ви остане за цял живот. Очакваното изгаряне наистина изгаря кожата. След година или две пак под хипноза ви се казва, че онова тогава е било топло картонено кръгче. До две седмици белегът ви ще се изличи завинаги. Орга­низмът сам премахва последиците. Имах интересен случай в практиката. На паци­ент с белези от 60 на сто изгаряния кожата успешно се почисти и стана равна и гладка. Разбрахте ли ме? Да разгледаме в един от случаите какво може да задържа клетника окован в заболяването. Нека си представим следната ситуация. Ле­карят ми предписва хапчета. Аз отварям човка, пар­дон, уста, пускам вътре хапчето, чакам да цамбурне и си седя. Чакам! Как мислите, какви банални мисли може да ми се въртят в главата? „Ще помогне ли - няма ли да помогне? Ами ако не помогне? Надали ще помогне, защото досега почти не е помагало." Въпрос: участвам ли в изцеряването си? От­говор: не. Нещо повече, пасивното очакване на резултата, а дори и съмнението оставят лекаря очи в очи с болежката ми. Ако аз самият не участвам в оздравяването си, може ли лекарят сам да победи болестта ми? Дори да е мъдрец, той е обречен на неуспех в опита да излекува болник като мен. Тук може да победи само хирург, който със или без ваше съгласие ще ви ампутира някой орган, и толкова. Няма орган - няма проблем. Значи ще се радвам, след като получа поло­жителния резултат, но засега изчаквам. Осанката и мимиката ми (тоест „мускулният корсет") какви са? Съответните - чакаме! Нормално поведение на нор­мален болник несретник. Защо го правя? Защото всички го правят. Бе-е-е-е! Това е една от закономерностите на затъване-то в болестта. От гледна точка на разума постъпвам съвсем правилно. А разумът способен ли е да гради? Не. Той само пази създаденото. Разумът се уповава на логиката. Логиката - на факта. А разполагаме ли с факта, че сме оздраве­ли? фактът е, че сме болни. Кръгът се затваря. Няма изход. Ето омагьоса­ния дяволски кръг, който трябва да се разкъса. Как? Направете така: добийте външния вид на щас­тието, тоест мимиката на сит канибал и осанката на напуйчен пуяк, после ще се получи синхронизиране на външната форма и вътрешното ви състояние. Изкуствено създайте в душата си радостно очакване, че щом глътнете хапчето, ще оздравеете. Глътнахте ли го? Сега си представете какъв искате да сте и про­дължете изкуствено да повишавате радостното си състояние, включвайки и силата на духа. Желание­то ви ще започне да се изпълнява. А какво представлява веригата, която държи хронично болния далеч от оздравяването? Да разгледаме скритите мотиви в поведе­нието му. Всичките му подсъзнателни постъпки и стъпки в повечето случаи работят в защита на самото забо­ляване. Да-да, колкото и да е парадоксално, така е! Цялата му природа въстава против оздравяването, следователно и против лекаря, който се мъчи да му помогне. В такъв случай и двамата - и лекарят, и болни­ят - са обречени на провал. Това продължава пос­тоянно с месеци и години. Постепенно шансът за изцеляване намалява, намалява, намалява, защото болестта все по-дълбо­ко прониква в съзнанието, във всяка клетка на тяло­то, във всяка фибра на душата. С десетилетия бол­ният постъпва по един и същ начин и едно си знае: „Искам, искам, искам да съм здрав!" Когато пациентът чака някой да го излекува, лекарят остава сам срещу болестта му. В това се крие една от тайните на хроничните несполуки във всички сфери на живота. Принципът на поражението в живота, на изос­таването от живота, на разрушаването на живота, принципът на конфликт с околния свят е един и същ, схемата е приблизително еднаква. [1] Напикаване (гр.) - бел. прев.

Според мен правилният избор е бил да потърсиш психотерапевтична помощ. И днес може да го направиш.За здравето на детето не се притеснявай, но все пак ти в момента със своите хормони формираш неговата нервна система.Щом ти си тревожна би могло да се очаква детето ти да е с един тревожен темперамент.

Предполагам, че това което описваш не е депресия, а тревожност.Изразът ,, стискам зъби ,, ме кара да мисля така. Поясни, защо стискаш зъби.

Настоящият пост е пример как две деца-майката и бащата, създават трето дете. И как всички страдат от това. Wisp, ще трябва да приемеш и се примириш с това, че вместо разумни зрели родители, имаш за такива две големи незрели деца.Ти искаш и очакваш от тях обич. Няма как да ти я дадат, та те самите изпитват по-голяма нужда от теб да получат обич. А когато дадено нещо липсва на човек, той няма как да го дава на другите. Това е все едно, аз да нямам лев в джоба, но да искаш да ти дам хиляда лева-няма от къде да ги взема след като ги нямам. Така,че не ги съди, те са деца които няма как да ти дадат обич, защото самите имат огромна нужда от такава. Затова я търсят в новите си връзки. Не вярвам обаче да я намерят, любовта е нещо, което се дава, а не получава и когато един човек не може да я даде на собственото си дете, няма как да я даде и на който и да е друг. Разбира се, остава въпроса, кой ще задоволи твоята нужда от обич. Ако това не стане, колкото и да не ти се вярва след време ще заприличаш на родителите си. Тъй като проблема е доста сложен и не вярвам с някакви съвети по интернет да може да бъде решен, ти предлагам да потърсиш помощ от психолог. Няма как да забравя как една жена на средна възраст ми каза-Аз не крия,че хода на психотерапевт и когато го споделя с някой познат, той започва да се чуди, защо аз, която според тях имам всичко и външно нямам проблеми ходя на психотерапия.Тогава им казвам-доктора ме учи да се обичам. В това трябва да ти помогне някой колега - да се научиш да се обичаш.

Хареса ми това което си написала.Хареса ми и подхода на психиатъра.Не бих приел,че е реклама и да кажеш кой е, добрите практики трябва да се споделят.

Благодаря! За да си полезна и на други хора ми се иска да поделиш пътя за справянето си.Много от нещата биха могли да са полезни на хора с подобен проблем.

Еритрофобията е вид социална фобия.Във форума многократно е поставян въпроса как да се справим с нея.Прегледайте мненията и ако има нещо неясно питайте.

,,Когато оратора зададе въпрос към публиката,аз се снишавам надолу в стола,изчервявам се,разтрепервам се и започвам да се потя без някой дори да ме е закачил.Представям си ако беше,сигурно щях да потъна в земята.,, ​Вкарахте ме в размисъл. Ако, това е поведение на човек със стабилна самооценка то тогава, какво би било в случая поведението на човек с нестабилна самооценка. Предполагам, обратното.Той би трябвало да се изправи и смело да започне да отговаря, без разтреперване, изпотяване и снишаване.

Правил съм терапия с хора с вашият проблем, но за съжаление не знам, как точно да ви помогна със съвет или мейли. За мен проблема е тясно свързан със стабилността на самооценката ви.Ако тя беше стабилна, вие нямаше да се притеснявате, какво ще си кажат хората за вас когато се изчервите.A, когато не се притеснявате от това , няма и защо да се изчервявате. Taka,че цялата насока на работа с такива клиенти е била, да добият нова, стабилна самооценка.Това е, продължителен процес и не вярвам във възможността нещата да се решат във форума.Но, това не значи, че непременно съм прав, може и да греша. Предполагам Диди ще ви даде идеи, другите също, пробвайте ги. ПП. медикаментите нямат място в случая, хапчето няма как да повиши самооценката на кого и да е.

,,,започнаха някакви мисли от които се плаша ,,

Съжалявам за закъснението в отговора, но исках той да е изчерпателен. Понеже има неразбиране за сложността на проблема OKР, ще поясня с няколко думи, защо в случи като твоя, не вярвам, човек да може да се справи сам. Когато имаме обикновен страх, независимо дали се касае за паническо разстройство, агорафобия, социална тревожност и каквото и друго състояние да е, основното, което го подържа и ограничава свободата на човека е БЯГСТВОТО от страха. Затова тук правилната стратегия е борбата. Човек трябва да събере смелост и се конфронтира със страховете си. Доста от имащите такива разстройства го правят и резултатът е положителен.Така че някъде около 60 % от хората се справят сами. Затова и в доста от консултациите на такива хора аз препоръчвам да седнат и с помощта на Гугъл да си направят собствена програма за справяне със стреса - острата стресова реакция е еднозначна с паническата криза, хроничният стрес, с ,, генерализираната тревожност,,. За мен тук няма спор. Повече от половината от хората с ПР могат да се справят и сами. Въпросът е, че с помощ на специалист това ще стане по-бързо. Така че избора им е, бързо със специалист или бавно и все пак несигурно, сами. ОКР обаче е нещо друго. Тук сложността на проблема е с пъти по висока от тази на ПР. Там имаме един страх, че човека ще умре.Е, да се преодолее този страх не е много трудно. Сложността на натрапливостите е, първо в това, че те са няколко вида. 1. Имаме натрапливи мисли. Самите мисли, може да са под формата на думи или картини, в доста случи човека има и двете. 2. Имаме натрапливи ритуали. Понякога човека има и ритуали и мисли. Само че, пътя за справяне с ритуалите е различен от този за справяне с мислите.Отделно, с мислите под формите на думи пътя е един, за справянето с образи друг. 3. Накрая ще прибавя и натрапливите импулси, желания и страхове. Те искат отделно внимание и тактика. Друг проблем е че, много от хората с ОКР не могат да различат, коя мисъл е натраплива и коя не е. Както и кое действие е ритуал и кое не. Нека прибавим и това, че всеки с натрапливости има собствена стратегия за справяне с натрапливостите. Тази стратегия е неефективна, защото ако беше, той нямаше да ги има, но човека вярва в нея и се заблуждава, че още малко му трябва за да победи нарапливостите, нещо което не става. Например стратегията на мой клиент за справяне беше, когато му дойде ужасна натраплива мисъл, той да я замества с друга, по - малко ,,страшна,,.Например ако първата мисъл е – да умре детето ми, той веднага я замества с –да умра аз. Втората мисъл наистина му носи по- малко тревожност, но той я повтаря по цял ден за да се защити от първата и нищо друго не прави. Трябваха ни доста седмици, да сменим тази тактика с нова, която доведе до успех. Проблема е, че за до овладяването на новите неща, той оставаше за кратко беззащитен от тревожността и веднага се връщаше към заместването. Следващият проблем е стреса. Той е основната движеща сила на натрапливостите. Самите натрапливости го увеличават и се получава един омагьосан кръг. Ще си позволя цитат от вчера, от който се вижда, как момичето е добре, но едно на пръв поглед нямащо отношение към нея стресово събитие я връща в натрапливостите: „От средата на м.март до преди няколко дни смея да кажа, че се чувствах много добре-усмихвах се, смеех се, мислех позитивно за това как с приятелят ми ще се оженим и ще имаме дечица и т.н. Дори да се сетех за тези мисли, сама на себе си се чудех как изобщо са ми минавали през ума. Докато преди няколко дни се случи нещо ужасно в града ни с едно момче - убиха го по жесток начин.От тогава насам постоянно мисля за този случай, мъчно ми е, постоянно се поставям на мястото на майка му и приятелката му (без да познавам никой от тези хора) и си представям как се чувстват те в момента.С това същите натрапчиви мисли от преди няколко месеца се върнаха в мен. ,,, Затова се налага много сериозна работа, за да стане клиента стресоустойчив. Това може да стане само ако се променят неговите представи както за себе си, така и за света като цяло. А това изисква време, понякога много време. Отиваме на следващия проблем, недоверчивостта на тази група хора. Страхът ги кара да бъдат максимални песимисти, както по отношение на успеха на терапията така и в уменията и искреността на терапевта. Само че терапията се прави от клиента, а когато той не вярва в нея и в терапевта си, старанието му е никакво. Когато свършихме терапията с Autumn, я помолих да ми напише анализ и обобщение на всичко това, което направихме. В него тя пишеше, че вярата в успеха на терапията е дошъл чак осмият месец и едва тогава тя е започнала с цялото си сърце и душа да прави това, което съм искал от нея. И това съм го чувал нееднократно. Много пъти са ми казвали нещо подобно-аз не се съмнявам във вас, знам,че сте помогнали на много хора, но просто не вярвам, че тези неща ще проработят при мен. Следващ проблем - помощта и разбирането от страна на близките.Тя е много важен фактор за успеха на терапията. Само че дори когато те знаят за проблема, разбирането липсва. Да оставим на страна, че много от хората с ОКР изобщо не казват на близките си, че имат натрапливости. И само, който има такива, може да си представи, как ще сподели с майка си,че мислите са свързани с това как да я изнасили, или ще кажеш на съпругата си, че страховете му са свързани с възможността да има полов акт със собствените им деца. Знам, че за този, който няма ОКР, горните редове ще са стряскащи и плашещи. Непредубеденият читател на моите думи ще си зададе въпроса-нормални ли са тези хора с тези мисли, не са ли те опасни за децата и другите си близки? И въпреки категоричният ми отговор, че те са нормални и не крият никаква опасност за никого, не всеки ще ми повярва. Не може да не отчитаме и давността на натрапливостите. Отдавана се знае и аз съм го писал много пъти – мисленето променя мозъка ни. Така начина ни на мислене става стереотипен и колко по дълго време сме мислили по един начин, толкова повече време ще ни трябва да изградим нов, много по-различен начин на мислене. Правейки последното, ние буквално създаваме нова мозъчна неврология.Така че с тези, които имат ОКР от няколко години, терапията ще бъде с едни срокове, за тези които са ги имали от детските си години, сроковете ще са много по – дълги. Няма как да прескочим и употребата на лекарства. Ще се повторя и кажа отново, една жена с натрапливости от ранни детски години, преминала през всички възможни лекарства, отива в най-известната клиника, специализирана само за лечение на ОКР в Англия и ръководителя на клиниката и казва- трябва веднага да спреш лекарствата и започнеш психотерапия -няма как с лекарства да победиш натрапливостите.Това е клиниката-http://www.veale.co.uk/. Защо лекарствата са проблем? Както вече се разбра, човекът с ОКР трябва да направи доста големи промени. Лекарствата му вземат силата, която му е нужна за да ги направи. От друга страна те го подлъгват, че са правилният метод за лечение. В доста от случаите те водят до временно облекчение и намаляват силата на обесиите. Това кара човека да мисли, че да се справи с тяхна помощ и дори тази комбинация от медикаменти да не проработи, е само въпрос на време да се попадне на правилната.Така минават години в напразно лутане. Когато Даниела попита Моника сигурна ли е, че е имала ОКР ми стана смешно.От поста и ставаше ясно, че тя е контактувала с двама психиатри, така че дори аз да съм сгрешил, то шанса и първият, който е провел медикаментозното лечение да сгреши, е просто никакъв. Има обаче, нещо много важно, което Моника не пише- ,,започнах да търся информация в интернет, което само влоши нещата,след няколко дълги и мъчителни месеци реших да отида на психиатър,от нея разбрах че случващото ми се е ОКР,е ако очаквате да напиша, че съм се успокоила, не, не се успокоих,приех че имам диагноза заклеймих се като болна,започнах и прием на антидепресанти,те ми помагаха за тъжното настроение,но не и за натрапливостите,това продължи 1 година,през която аз не съм спирала да имам натрапливости, просто видът им се променяше,появяваше се натрапливост отивах на преглед казва за нея на психиатърът успокоявах се за кратко до следващият път при следващото посещение когато отивах с нова.Психиатърът приключи с мен след година а аз не се чувствах излекувана ,напротив продължавах да имам натрапливости .,, То е, че след едногодишният прием на медикаменти психиатъра не само и казва да ги спре, но и казва, че това са възможностите на медикаментозното лечение и щом обесиите ги има още, правилното ще е опита друг начин за справянето с тях. По случайност познавам този психиатър, той е добър не само като специалист, но и като човек.За това и спокойно ще напиша името му- д-р С.Герджикова. По темата за лекарствата ще добавя и че има неписано правило: когато имаме едновременно прием на медикаменти и психотерапия, първо се спират медикаментите, като ако двете са започнати заедно срока на спиране на психотерапията е равен на срока на приема на лекарствата.Тоест, ако медикаментозното лечение и психотерапията започнат заедно на първи януари и проблема бъде овладян напълно, което да позволи медикамента да бъде спрян на тридесет и първи декември, то нормално би било психотерапията да продължи през цялата следваща година, защото лекарството е приемано една година. Не мога да не отбележа още един проблем, хората с натрапливости имат най-ниска толерантност към каквото и да е напрежение в тялото си и това ги кара да реагират веднага, било с борба, било с търсене на защитата в ритуала. Обикновено когато имаме мисъл, която е негативна, това веднага отделя адреналин в тялото ни и ние се чувстваме напрегнати. Обикновеният човек приема тази напрегнатост, не се плаши от нея и не се стреми всячески да я избегне. При хората с ОКР е обратното, имаме негативна мисъл, тя поражда леко напрежение и веднага последва неистово желание да се справи с напрежението. Всъщност, точно това желание прави и натрапливостите. Ако натрапливостта е изразена в думи, веднага се започва борба и опровержение и борбата отнема часове и дни. А групата с ритуалите в стремежа си да се справи и с най-малкото напрежение, започва да прави ритуала си, борейки се с тревожността, резултатът е същият, часове и дни загубени в натрапливи действия. Простичко казано, ако човека с ОКР се научи да бъде по-търпелив с тревожността си и не се стреми веднага да бяга от нея чрез борба и ритуали, ще е от голяма полза за терапията.Така че терапевта трябва да работи и в това направление. От друга страна, тревожността в тялото може да се овладее чрез различни начини на релаксация. Само че, самата релаксация с усещането за пълно спокойствие и оставане насаме с мислите си е нещо, което ги плаши. Всеки, който е с натрапливости ще каже, че когато има работа и мислите му са заети с нея, нещата значително се подобряват и проблема се изостря, когато няма какво да правят.С две думи, техният мозък трябва непрекъснато да мисли за нещо, иначе натрапливостите се увеличават. Това ги уморява и допълнително напряга, така, че терапевта трябва да ги научи на нещо елементарно-да се наслаждават на моментите, когато нищо не правят, а не непрекъснато да са заети с нещо или да изпитват вина, когато би трябвало да почиват. Много е трудно, повярвайте ми. Мисля, че изброените проблеми са достатъчни и въпреки, че има още доста неща, които трябва да се отчитат спирам до тук. Надявам се, че всеки разумен човек ще си направи извода сам ли да се справя с ОКР или търси помощ. ,,Вие какво бихте ме посъветвали? Към какъв специалист да се насоча - психолог, психотерапевт или психиатър? Дали ще се наложи и употребата на медикаменти?,,, Това, което ще ти препоръчам е, да отидеш при човек, който си разбира от работата си. Мисля, че ти дадох знаци, как да разбереш дали това е така. Ако не си разбрала, ще ти кажа - в процеса на терапията ти, най-рано до третата или четвъртата среща, трябва да се работи по нещата, които вече изброих.Тоест, твоят терапевт трябва да ти изложи един ясен и логичен план, как ще постигнете овладяването на натрапливостите. Разбира се, този план ще се мени, но трябва да го има. Не само ти, но всеки клиент е длъжен да схваща логиката на психотерапията, която прави. В един от постовете, четох как една жена споделя, че ходи на психотерапия и цялата сесия преминава в разговор за нейните натрапливости. Помисли логично, ти имаш натрапливости, по цял ден мислиш за тях, отиваш при терапевта си и пак говориш за тях.Ще помогне ли това за овладяването им?Както се знае, колко повече мислиш за един проблем, толкова повече циментираш невроните, отговорни за този проблем.Така, че въпреки временното облекчение, което тази жена може изпитва след срещата с този терапевт, крайният резултат е негативен. Не съм си правил сметка на времето, но предполагам, че на съдържанието на натрапливите мисли отделям не повече от пет процента, от времето на цялата терапия.Така, че ако сесиите се провеждат само с обсъждане на съдържанието на натрапливостите, нещата не са наред. Отново ще се повторя, търси логиката в обяснението на терапевта. Например пишеш ,, От това, което съм изчела разбрах че тези мисли идват от прекалено много любов, т.е. ти обичаш майка си много и не искаш да й се случи нищо лошо, ,, Какво означава прекомерна любов? Ако прекомерната любов лежеше в основата на натрапливостите, какво да кажа на клиента си, който има напрапливости, свързани с това, че убива бог или дявола, твърдейки, че даже не вярва в тяхното съществуване? Или трябва да го убедя, че много обича дявола и бога и това поражда натрапливостите му. Или трябва да обяснявам, на друг клиент, който е с натрапливости,че ще убива всички хора на земята, колко много обича хората, та затова има тези натрапливости. Представяш ли си, как ще кажа на първия: спри да обичаш толкова дявола и бога и всичко ще се оправи, или да започна да убеждавам втория, че само, ако спре да обича хората ще се справи с проблема си? А, какво да кажа на този, който има натрапливости, че ще се самоубие - не се обичай толкава много и всичко ще е наред. Не виждам никаква логика в тези твърдения. И така пред теб има два пътя.Може да избереш пътя с медикаментите.Ако го направиш, може да се обърнеш спокойно към който и да е психиатър.В областта на медикаментозната терапия няма нищо сложно и всичко се знае. Медикамента който, отчетливо ги повлиява е флунаксола.Той рядко се прилага самостоятелно, обикновено се комбинира с АД, транквилизатори или невролептици.Разбира се, има и други работещи схеми без неговото участие, като всеки психиатър си има поне няколко такива.Проблема с лекарствата е, че след спирането им всеки по-голям стрес връща натрапливостите. Нарочно помолих Борито да пише в темата за справянето.Терапията ми с нея по повод на ОКР приключи преди около две години.Тази зима тя преживя изключително стресогенно събитие-влиза в тройката на най-стресиращите човека събития.Ако тя бе решила проблема с помощта на медикаменти, то стреса неминуемо би я накарал отново да започне приема и ги пие месеци наред, защото натрапливостите се върнаха.Само, че връщането не я накара да изпадне в паника, всички мой клиенти са предупредени,че в състояние на прекомерен стрес натраплостите ще се появяват.Въпроса е обаче, че това ще бъде за николко дни и използвайки знанията придобити по време на терапията могат да се справят сами.Така и стана в случая, тя се справи сама, ако не се лъжа за 2-3 дни. При положение, че искаш да се справиш с помощта на психотерапия, нещата стават сложни.За съжаление аз съм съгласен с почти всичко което написа Даниела, само мястото, където написа постовете си не беше подходящо.От 25 години съм психиатър, от 19 работя само психотерапия, правил съм невероятни неща с хора имащи различни проблеми, но когато чуя за натрапливости изпитвам респект.Изисква се изключително голям опит, точно в психотерапията на ОКР, особено ако проблема е започнал в детска възраст.Просто ще трябва да търсиш. Поста ми стана много дълъг, но както и преди съм писал, той е адресиран не само към питащият, към хората със сходни проблеми, но и към по-младите колеги, които четат форума-те трябва да си дават сметка когато поемат човек с натрапливости, с какъв сложен проблем се заемат.

,,Просто виждам, че наистина всяка моя болест или лошо преживяване, вече е придружено от силни симптоми на стрес.,, Уточнявам за другите четящи, не е само при теб така-при всеки е.Просто някои са по-чувствителни, а други по-малко.

Koгато ние се разболеем от остра инфекция, тялото ни има само един механизъм за справяне-пуска стресовата реакция.-това което ти наричаш паник атака.Да подчертая, медицинското име на стреса е ,, Общ, неспецифичен адаптационен синдром,,. Тоест, всеки път когато нещо нарушава адаптациата ни, реакцията на стрес е задължителна, за да подпомогне тялото да се върне в предишното състояние. Адаптацията може да се наруши не само от вирус, тук влизат и травмите, счупванията и т.н.. С две думи - вирусната инфекция задължително ,, пуска,, и стреса.Разбира се, силата му е различна и всеки го усеща по свой начин.Но за всички имали ПР е стряскащо и те започват допълнително да си го усилват, опасявайки се като теб, че страхът се връща.