selsal

Макар без вокала и гения на Фреди Меркюри, Queen имат - най-сетне - нов албум. Queen - We Believe

Поздрав за всички настъпателни натури (всъщност поздрав и за по-плахите натури). Напред!

Вчера е починал Пол Нюман. Пол Нюман - 1925-2008 Има един филм с него, който винаги ми е харесвал, повече от "Омбре", повече от "Бъч Касиди и Сънданс Кид" и повече от "Непокорният Люк". Котка на горещ ламаринен покрив

Всичко е духовно, защото всичко е в духа. - Максим (Злото и то е духовно?) Духът е способен да проникне във всичко, да окрили всичко, но това е различно от една теза на пандуховността, която ни въвлича в един абстрактен идеализъм. Въпросът е защо трябва да съществуват парите, те опорочават много неща, включително приятелства. - Максим Парите в духа ли са? Или порочността, тя в духа ли е? Не, нали (все пак има разлика между Бога и Мамона). Парите опорочават привидните приятелства, а истинските приятелства осмислят употребата на парите (и изобщо на всичко). ---- И аз се издържам сам, но никак не бих се чувствал подтиснат, ако това не беше така. В нашия свят има едно - според мен - грозно изискване да работиш. Работиш ли и всички наоколо се успокояват. В това има твърде много социалност в лошия смисъл на думата. (моя силна увереност и опит е, че много, ама наистина много хора дълги години симулират работене и точно те са най-върлите поддържници на вездесъщия смисъл от работенето). Парите не са духовна материя и нямат духовно съдържание, но не са и зло. Просто те привличат злото у нас и всички наши недуховни нагласи.

Духовност е когато всяко действие на човека се превърне в духовно занимание. - Станимир Но, Станимире, това не означава ли, че например кръстоносните походи са духовно занимание, след като са водени със съзнанието за божията слава. Нали, не всяко действие е пригодно да се превръща в духовно занимание? Това, че вземаш пари за извършваната от тебе работа, не я прави по-малко духовна. Нима трябва да оставим тежестта по издържането ни на другите? - Станимир (Буда и Исус - брамини, жреци и свещеници - са направили и правят точно това). Добре, нека се издържаме сами, но наистина взимането на пари сочи, че заниманието, за което се взимат тия пари, не е духовно по своята същност. Да поддържаш физическото си съществувание не е духовна дейност; разбира се, то би могло да се върши с дух, но не бива да се проектира тоя дух, като сърцевина на физическото съществувание. Да делиш духовните занимания от недуховните означава, че в едни моменти си духовен, а в други не си - каква духовност е това? - Станимир Още с първия си пост в тая тема се сетих за това възражение и се постарах да му отговоря. Щом се налага, ще го направя пак. Възможно е с дух да се подхожда към недуховни занимания. Ако не беше така, то щеше да има нещо особено егоцентрично, ако считах, че щом аз съм духовен, то всичко, с което се занимавам тутакси се превръща в духовно занимание. Това би било едно надценяване на собствените ми въздействия. Според мен по-точният изказ е: ако успея да разгранича духовните от недуховните занимания (това е основната цел в йога, брахманизма и будизма), то ще знам, кое занимание се нуждае от моето активно духовно усилие, за да бъде облагородено, и кое занимание, поради своята присъщна духовност, ще бъде активно спрямо мен, за да ме изпълни със своя дух.

Ако един дух е наистина свободен, то той не се вълнува от въпроси за собствената си свобода. Той самият е свобода, където и да се намира. - Силвия Ти (навярно) разменяш местата на духа с психологическия анимус. Докато анимусът в своята основна част е несъзнаван и без да е нагон има нагонови аспекти, то духът за разлика от анимуса е рефлексивен. Анимусът свободее, без да е свободен, и за това твърде често е стихиеен, ала духът винаги дефинира свободата си, той не е волен летеж, а ориентиран полет. Ако някой наистина работи с обич работата си, тя няма да е нещото, от което ще иска да се освободи духът му, за да практикува духовност. - Силвия Работата е работа, защото е възнаградена, защото служи за да изхрани човек, една работа даже да има нематериален предмет, тя е обвързана с материално обезпечение. Ако човек толкова обича онова, което работи и държи духът да е изпълнил тази работа, той ще се откаже от всяко възнаграждение свързано с нея (например, Светият Дух се дарява не по заслуги, а по благодат, тоест няма цена). Но ако човек смята работата си за духовно занимание и в същото време стомахът му се ползва от тия занимания, този човек не е коректен в интерпретациите си, той е самомнителен (какво да се прави, стомасите придават тежест). Отново казвам, едно е да се одухотворят заниманията, друго е - те да се нарекат духовност.

Отказът да ти се плати е отказ да видиш какво си дал, колко "струва" духът ти. - Силвия Това е така. И още дори - отказ (освобождаване) от разбирането, че си дал. Що за дух е духът, който измерва стойността си. Финансов дух? Никой не бяга в духовността (за да не бъде споходен от кутии шоколадови бонбони). Просто бонбониерите чувстват, че духът не е в една от клетките им и разпознават в тая липса - бягството. Нима самата работа не е вид духовна практика? - Силвия То е мирянска практика.

Ако от духа е останал само дим, то не е имало никакъв дух и преди и след свършването на работата. А на този свят всичко си има цена. Дори и това колко точно дух си вложил, най-вече това. Всъщност, това е цената. - Силвия Пу, че превратно. Унасяш се (разгаряш се) в спора, започваш да следваш формалната му линия и се налага човек да те щади. ---- За да не остане от духа само дим, просто не вземаш пари, страниш от благодарността. Цената е отказът да ти се плати цената. И в него случай иде ред от работата да остане само дим.

Интересно, според двамата писали след мен, тогава, къде е духът им, когато са на работа. - Силвия Двамата писали след теб имаха грижата да обяснят по свой начин онова, което ти е интересно, преди да питаш за него. ---- Аз втъкавам своя дух (дотолкова, доколкото силите ми го позволяват) във всичко, което правя, включително и в работата си. Но работенето, както много други неща, се явяват обществени занимания, те могат да бъдат одухотворени, но не духът е водещ при тях. Максим добре изрази колко важна е за хората мотивацията от възръщаемостта при работенето и в същото време стремежа да се надмогне подобна мотивация и да се търси автентичния духовен корен. В часа, когато се получава заплата, доход или благодарност, в него час всяко дело става работа, просто работа. И от духът остава само дим.

Вярно е, много атеисти черпят своите значения единствено от бог, за да доказват и преекспонират атеизма си. То е като ония, дето цял ден мислят колко мразят хомосексуалистите и по тоя начин хомосексуалността се оказва дълбоко проникнала в сърцата им. Или като антикомунистите, дето говорят повече за комунизъм, отколкото самите комунисти. Но с екзистенциализма не е така. Сартр, например, обосновава своя атеизъм, след което се наема да изгради своята феноменология самостоятелно и независимо. Даже Ницше, който е най-яркият отрицател на християнството, разгръща собствените си интерпретации за живота на автономна база. Философите все пак не са някакви хейтъри.

А на мен напълно ми съответства това разбиране на Гуруджи. ---- Всъщност моралът на роба е да надценява работенето си. И да губи всякакъв смисъл, щом не работи. Всяка работа - даже творческите занимания - имат социален характер. В тях може да се внесе духовност, но духът не им е присъщ. Аз работя с много желание. Намирам, че работата ми балансира моята крайна интровертност, което не мога да не оценя, но работата винаги е външна спрямо мен самия. Нито духът, нито онова, което обичаме, може да носи пари. И колко добре е това!

"So let it be written So let it be done..." Metallica Моузес дишаше прахта, а плътта му гореше в огнена баня. Слънцето бе превзело небосклона и лъчите му раздираха всеки зараждащ се облак. Пирамидата се разстилаше изпод нозете му, незавършена, ала вече страшна. Дебелият дървен прът се завъртя в ръцете му, увисна за миг, а сетне се насочи в основата на двадесет килограмов каменен блок. Вмъкна се в процепа, който го отделяше от блока в съседство и с умело движение го намести в равната каменна редица, която се ширеше навред. Стотици мъже влачеха, повдигаха и подреждаха камъни, пирамидата растеше изпод кървавите им ръце. Моузес изтри потта от брадата си и пое отново дъх. Сто и петдесети ден усилието го превиваше. Сега плъзна длан изпод мишницата си и я спря на корема, наклони глава и подуши мястото. Плътта бе мека, мускулите сякаш липсваха, миризма на тлен се носеше оттам. Проказата се появи на третия ден, пирамидата тогава още я нямаше, първият ред каменни блокове още не бе готов. Десетима мъже в две колони издърпваха с въже нов каменен блок, други пет го бяха наобиколили и с прътове го насочваха по напречно разположените греди. Моузес чакаше, изправен едно ниво над тях. Грозният надзирател стоеше истукан и фанатично се взираше в робите. Масела бе в умът му. Не бе я виждал толкова време. Очите, страните, меката устна. - Ще ида и ще издигна храма на нашия Бог, Масела. - Иди, Моузес. Любовта ни не може да съществува без силата, която слънцето ни дава. - След това ще се завърна, Масела. При теб. - Знам, Моузес. Бог ще стори това за нас. Каменният блок се тътри още малко и се спря в краката на Моузес. Мъжете изправиха гърбове, надзирателят пуфтеше, както винаги не беше доволен. Основата на пирамидата се губеше далеч долу, върхът скоро щеше да възцарува тук, горе. Моузес вярваше във фараона, той беше живият Бог явил се на земята. Утрото идеше по негова воля, звездите се крепяха от неизмеримата му сила. Дори смъртта свеждаше очи пред светлината на величието му. Довлаченият каменен блок се наклони. За миг балансира на ръба. Но не се задържа и полетя. Не бе поставен точно? Зла мисъл го отмести? Или някой надигаше духът си в бунт? Не се разбра. Едно ниво под Моузес каменният блок блъсна приведен мъж, смаза друг и отнесе трети. Викове огласиха висината на пирамидата. Блокът тупна тежко, отново се наклони и пак за миг утихна върху ръба едно ниво по-долу. Моузес хвърли дървения прът, с който от дни не се бе отделял. Направи крачка и се отдели от пирамидата. Прелетя три метра и стъпи на по-долното ниво. И преди каменният блок да се стовари върху нов ред мъже, Моузес го сграбчи за двете гладки страни с голите си длани. Камъкът замря! Пирамидата ахна! Тялото на роба крещеше без глас и без дъх, умът на Моузес щеше да се пръсне, сърцето щеше да отлети. Ала камъкът спеше в двете му ръце. Робите не вършеха нищо, надзирателят зяпаше диво. Мястото на проказата се разкъса, гной, разкашкана тъкан и малко кръв се стекоха оттам. Дланите на Моузес държаха здраво и дори сантиметър от каменния блок не се изплъзваше под тях. Но камъкът дърпаше Моузес и искаше да го повлече. “Пусни го – извика някой – ще те убие.” “Спасявай се, глупако – ревна надзирателят.” Сто и петдесет дни Моузес градеше пирамидата, от десет секунди сякаш я носеше на плещите си. Тогава попита своя Бог какво да стори. Ала тишина се стовари в ушите му. На мястото на проказата зееше черна дупка. Последен опит, сетен въпрос: Амон, съвет ми дай, как плътта ти да спася? Нова тишина. Тогава дойде гласът, най-нежен, най-желан. Масела в сърцето му ясно рече: - Моузес, смело! Направи го! Робът се изви с нечовешка сила, камъкът извистя и остърга ръба на пирамидата. И след миг, блокът стоеше на равна и стабилна плоскост, а Моузес висеше отвъд ръба. Робът бе сменил своето място с това на камъка. Отново тишина, отново секунда на баланс. В сърцето на Моузес имаше страх, вихър и дивни чувства. А духът вливаше в ръцете могъща сила. Ако се държа, рече си той, ще повлека камъка с мен. Ако ли не… Тялото полетя, блъсна се по своя път два пъти в пирамидата и се понесе без препятствия към далечната земя. Някъде в корема се бе отворила бездна и докато робът падаше, тя свистеше с безумна мощ. В умиращото съзнание на Моузес не се водеше битка от мисли и скъпи спомени. Там имаше една жена и един Бог. И зачатък на бунт, който може би щеше да се надигне в един следващ живот. Ала днес камъкът стоеше непокътнат и високо спеше своя сън. Слънцето жулеше плътта му. Пирамидата обещаваше да съществува вечно.

Болката е условие за осъзнаването, превъзмогването (угасването) на болката е самото осъзнаване. Вентила изразява болката, а Нирвин - угасването.

Донка, богът от цитатите на Чопра е един бог-инструмент, който служи в ръцете на човек, за да изрази (а най-вече за да обобщи) отделните негови страни. Една такава божественост, "която е нужна", е функционалност, тоест тя е подчинителна, и на практика е не друго, а материализъм, парфюмиран с духовност. На Изток има чудесни философии, но съвременните източни интерпретации, особено отнасящи се до боговете, са на светлинни години от християнската визия за бог, била тя православна, католическа или протестантска. А екзистенциалистите-атеисти имат капацитета да подлагат на критика именно християнския бог, какво остава за атавистичните източни книжки, които булевардите продават на килограм. Нека да вземем следното изречение: Свещена нагласа: В съответствие с него има Бог на чистото съществуване, кото не мисли, а просто е. Той ни е нужен, понеже без източник нашето съществуване въобще няма да има някаква основа. - Чопра В "Битие и Нищо" Сартр, в рамките на над хиляда страници, опитва (така, както например същия опит се прави в "Брахма-сутра") да изложи една онтология, тоест да представи основата (битието), което разбулва човека и неговия свят. Но въпросът се поставя наистина онтологически, тоест основата не се инструментализира, като "бог, който нещо ни е нужен" или като бог, който се прокрадва в нагласите ни, което в действителност означава, че ние сме създали бога и то не за друго, а за да го използваме като наш създател (в тоя смисъл Ницше разпознава психологията на религиозните хора). Екзистенциалистите вярно казват, че бог е ползван да замести (изпълни) празното място, което е оставено от нашето нежелание и неспособност да вникваме в нещата. Бог е един лесен и повърхностен отговор, даден от страх да се изправим пред въпросите на живота и смъртта. Всеки, който не може да мисли, си "мисли", че има интуиция. И наивно е уверен, че тая интуиция го води към бог и чрез нея бог го направлява. Философията е стремежът да търсим корените на нашето съществуване не в абстрактното "бог", не в "чистото съществуване", което е-ства и толкова. В това няма никаква основа, има симулация за произход и бащинство. Камю говори за абсурда, като грях без бог (а не Сартр, както Мона по-горе е посочила), имайки предвид, че ние стоим изправени пред света, заедно с нашите грешки и заблуди, без надеждата, че бог ще низходи и ще ни спаси. Това е мъчителна мисъл, но е мисълта, която ни спасява от базовата грешка и заблуда - че има смисъл, различен от човешкия смисъл. Богът иде - според екзистенциализма - щом нашите смисли се изчерпят. А философията е човешкият апотеоз да не се губи смисъла.

В "Чужденецът" Мьорсо бива осъден на смърт не за убийството, което е извършил, а защото не е плакал пред другите, отивайки на погребението на майка си. Идеята в случая е, че не убийството тревожи обществото, убийството е само повод за тревога. Свободата човек да избира своето мислене и поведение е същинската мотивация, към която обществото проявава неприязън. Средното обществено животно разчита свободата на другия, като желание да се навреди, да се извърши убийство, да се зачеркне света. Свещеникът, който в края на романа, "разбира" Мьорсо, е оня, който иска да опитоми неговата свобода. Отказа на Мьорсо да се поддаде, напомня един известен Петък, когато първосвещеничеството е разпнало един от човеците заради най-голямото престъпление - едно своеобразно суперубийство, заради което е помилван обикновения убиец - престъпление, което се изразява с пълното несъобразяване с порядките, които царуват в масовата душа.