Венцислав_

Аз лично съм изумен от голямото внимание което се отделя на тази тема. Последно като ми бяха актуални тези неща, преди около 4-5 години си бях казал "Ами, щом ми е поизпита енергийката, значи не е била моя, а явно пък някой е имал нужда от нея". Освен това, резултантното състояние въобще не е толкова дългосрочно, освен ако не си го направим самите ние такова. Енергийния вампиризъм си е чисто физичен процес, но най-важнен разбира се му е психо-аспекта - всеки каквото си е повикал му се обажда. Ам'чи как иначе. Зависимостите не ни се натрапват, ние си ги градим. Ам'чи как. С подобно, ярко изразено отношение определено не бихме се освободили от тях. Ам,чи...

Щом намираш Истината в мисъл...

А плевелът как се изкоренява? С моята ръка ли да го дърпам, или да викам бабата, внучката, куче, коте, мишка... А, все тая и все същата. Бесът се храни с много неща. Или пък с всички неща от тази природа. Ама, чакай, с тоя още не сме се запознали... Каква беше темата? А, да! Тайната? Била съхранена между двама само когато единия не я знае. Пък тази тайна е предостъпна на човека като негов атрибут. Ама шшшт, тихо, да не ни подслушва някой, че... тайната...

Умеем всички да преобразуваме "отрицателните" в "положителни" мисли и то много добре. Какво ни носи това обаче? Светлина? Ами, не. Така само затваряме прозорците, или спускаме щорите на вече затворените, а знае се - светлината влиза през отворени. Астрална светлина с определена вибрация притежава всяка мисъл, но не това е Божествената светлина, а тя не е мисъл, тя е Христос, помоему - женския му аспект. Умеем да наблюдаваме мислите си, да. Дори да не е в момента на зараждането им, пак ги наблюдаваме. Какво ни носи това? Може би нужната дистанция за изчистен поглед - е, изчистен, ама пак през нашата си призма, която в случая просто е малко емоционално разредена - личностна обективност. А неличностната обективност си има общо с Истината, която така не се доближава до нас. Що бе, то и като вършиш нещо с рутина влагаш мисъл, ама не за това което вършиш. Пък то, за рутинните неща не е много от полза да се нерутинно концентрираш, защото нерутинните пък ще преминат покрай теб съвсем рутинно.

Нагледен диалектичен пример, как всяко нещо се превръща в противоположността си. Всъщност, допускам, че съзнаваш как си направил добро на съпругата си от завист. Самокритичност, добре, но последвалото надграждане на новите тухли върху старата основа до какво ли води? До срутване, поредно... А понякога и няма срутване, стига се дотам, че постройката остава, а ние - затворени безвъзвратно вътре. За кой ли път - храмът стар трябва да бъде тотално разрушен. И после, новите тухли и нови ръце да издигат, неличностни. Разрушаването става чрез затихване, а тогава сами идват новите ръце и водят към река Йордан... Пустинята... Пасха, безквасен хляб... Тайната вечеря в горната стаичка... Предаването... Разпятието... Възкресението... Пък тогава вече и самокритичност няма....

Думите на Щайнер ми даваха навремето отговори, но отдавна не ме удовлетворяват. Не знам дали в случая удовлетвореността е помагаща, но радвам се, че намираш обектите на търсенето си.

Ти сама прокара основното ни разногласие - "паднал". Не е зле да повдигаме човека, но е зле да принизяваме Бог. Ако сме наистина образ и подобие божие, то ти ще си права. Обаче отдавна сме бледи сенки на образа и подобието. Някъде там в сенките сподирихме и думите. А когото Словото беше "превеждано" за човека, тогава той нямаше ум, а Дух.

Така е ако го гледаш времепространствено - безкраен е, но гледната точка е изключително несъстоятелна, понеже е миниатюрна част от неговата позната есенциалност(на макро/микро, значение няма и разлики също). И Пътят на душата не е обвързан с тази безкрайност, а повече с освобождаването от нея, понеже точно тя е най-ограничаващата рамка на живота. А животът в неговата чистота не е обвързан нито с пространства, нито с тяхното дете - времето. Ако погледнем откъм дълбочината на проявление ще видим също безкрайност, но само отнесена към нашата възприемчивост, а в същото време ще усетим, че съществува и място но покой - не на временен отдих, а на пълен покой. Разбира се и това в известна степен е отнесено към сегашната ни възприемчивост, но когато ти си самото развитие, с всичкия му необхванат потенциал, какво точно ще се развива в теб; когато ти си самия път, с безкрайната му положеност и неположеност, какво още ще се извървява? Е, докато съществува нуждата(субективна) да познаваш нещо, каквото и да е то, то познаването му не ще вижда край.

Паднал, паднал, ехеее... И това Слово, не ми го побира главата, как може да го отнасяме към думите. Словото е първоначалната изява на непроявения Бог. За ограничените ни разбирания може да го определим като Неговото ментално излъчване, което ражда Логоса (Христос, Слово). Какви думи бе? Или сигурно: "И рече Бог да бъде светлина"(примерно) си го представяме много ясно. Да, аз виждам секретаря му до него как стенографира, че да можем да си прочетем сега тези думи и ние.

Нима езикът на сърцето е словесен?

Е, вече вярвам, че в семиотиката и езикознанието ще намеря Аболютната неизменност - Истината. Душата човешка, като по-фино стпало от индивидуализацията му сигурно има две усти и малко по-голям речник. Душата човешка, като надличностен животворен принцип има десетина усти и знае пет-шест езика. Архетипният микрокосмос е покрит целия с усти и сам си приказва. Духът е нищо друго освен една голяма уста...

Първият Адам не познаваше думи, прекалено голям беше за тях. След като част от него избра пътя на кристализацията и стана безмерно малка и твърда, тогава се родиха думите - малки и твърди, според природата на създателя си. Докато ние продължаваме тази линия на развитие те определено ще са ни напълно достатъчни.

За инакомислещите да кажа, че първоначално въведеното приключване се отнасяше до конкретната полемика със Селсал, а не за форумската тема. Не съм и предполагал, че ще може някой да разбере друго.

За твоя постинг беше първото абзаче, а второто бе предизвикано от този на Аорхама.

Първият ти ред показва, че не си в настроение да четеш внимателно. Вторият - не си в настроение да се опитваш да разбереш какво искам да кажа. Третият мой ред казва, че не ми се участва повече в тази дискусия. Не съм я и искал, исках да не мислиш всичко за еднакво твърдо. Ако съм се объркал в тази си преценка, ами това е най-добрия вариант. Но ако решиш да допсунеш и другия, може пък да има полза за общата форумска хармоничност и то, не заради форума, а заради учстниците, които не са потребители, а души. Извинявам се за разсейката! Ако искаш ме филологизирай, но тази тема да я приключим.

Аз съм започнал, но не публично. Съответното исках от теб, но не принципно. Предполагам, че си го правил, а молбата ми беше да го направиш и сега. Хайде, специално да въведем нова наука, че да постигнем съгласие в упражняването и от теб - произходна филология. Пък после за други може да въведем филошамария. Те, шамарите, са винаги здравословни за този, който ги получава.

За някои, поставянето на дадена цел също означава, че сме объркали пътя. А самото постигане не е обвързано с цели, или себеутвърждаване, на което целите служат.

Хайде бе! Смирението е личностно ли, привързващо към силата и сило-центрично ли? Или нов вид акумулатор. А стремежът пък не е толкова продукт на смирение. Стремежът е активност, а смирението - затишие пред подобни активности. То е утробата на Новия живот, чиито активности грешно биха били назовани стремежи. По мое мнение нали.

И т.нар. психо-анализ се изгражда от преценки, а дали използването на въведени формализации там ги смекчава, или уякчава не е много ясно. Но субективния елемент всъщност го изяснява... Аз преценявам и ето: една моя преценка: - Selsal, много си груб! И обвинение! И молба - все пак, не бъди! Размишлявай върху консистенциалността на душата...

Всеки вижда каквото си иска и с каквото иска се съгласява. Съдържанието, отвъд грубата форма на Орлиновия пост е също субективно и аз го отнесох към частта от поста ми, която ти реши да загърбиш. Той може би нямаше да се съгласи, както решаваш и ти да направиш. И отново думите ни органичават доста, но в сучая не само те. Самите емоции при жените и мъжете имат различна природа, както и т.нар. мисли, но това е друга тема и въобще нямам намерение да се впускам в нея. Между другото, в някои отношения напоследък диалозите по разните теми приличат повече на тенис партия. Ами, сигурно е добре за динамичността и белите дробове.

Какво да ти кажа - ако менталното и етерното тяло на жената са приемащите (отрицателни), то тя просто ще е мъж, без значение какво си виждала и какво - не.

Живял е в Атлантида.

Това може донякъде да се приеме за правило, но само за жените, с тяхното приемащо астрално тяло и отдаващо ментално.

Ама как да ми се яви Сатанчо като е част от мен, а Люси е дори повече от част. Вярата е от Бог? Да, разбира се. Вярата в кривия бог си е от кривия бог, вярата в природния е от него, в атропоморфен - от него и т.н. Обаче всички богове не биха ти натикали никаква вяра в главата, ако си обезглавен. Сърцето сега е друга работа - то си е астрален сензор и е много лесно да му се въздейства и тага да изпитваш копнеж по някоя костенурка примерно, дето държи четири слона върху черупката си, а пък те - света. Иначе ще да има и права вяра някаква, но просто ви подарявам критериите за менталното и определяне: НЯМА такива! Категоричността е хубаво нещо, но когато идва от такава аморфна пихтия като човешкото съзнание. И то било от Бога. Хм... Било е, ама не е било - зависи от бога. Когато съзнанието е било от Бога, то не е било човешко и не е било точно съ-знание, а съ-божественост. Съ-знанието е свързано с индивидуализацията, тя пък с падението, то пък с едни други, дето хората обичат да наричат "бог".