Венцислав_

Само ми отговори какво представлява душата. За останалото... Ще ти пожелая светлина! Може и да не желаеш да получиш, вероятно си имаш доста. Тогава, най-егоистично, ще се зарадвам пожеланието ми да се върне, защото аз имам нужда.

Абе. добре, ама Истината и човешките взаимоотношения нямат много общо. Факти, нагласи, събития, отношения... са това, което са. Това не са форми на Истината. Истината, неизменното, нещо не се намира много в нас. А това, което пък си имаме от него, не можем да го впрегнем - най-вече, когато си мислим, че го впрягаме. Ако пък имахме именно него за база, ако то беше свързаността помежду ни, въобще нямаше да ни занимават нечии действия, кой какво казал и т.н. защото щяхме да бъдем само относителни частички в една хармонична пълнота. Между нас нямаше да има любов, а самите ние бихме били любовта. Това го вмъкнах тук, където не му е мястото, провокиран от началната главна буква на Донка за истината. Иначе, действителности можем да си изясняваме до края на света, ама действителността наичстина е нещо, напълно обвързано с конкретната личност... Демек, действителността не е действителност, ама...

Колкото по-отдалечен си от центъра, толкова по-отдалечен си от центъра. Колкото по-периферен си, толкова по-периферен си. Но центробежността, която сам си избрал да бъдеш, преди време, сега няма как да се превърне в центростремителност. Тя е нещо съвсем друго. А само да си мислиш, че пребиваваш в центъра, когато си в периферята, просто ще увеличи скоростта ти дотам, че би могъл в един момент да се откъснеш от системата. И правилно е, че извън нея не съществува нищо. Това ще бъде втората ти смърт...

Думи ли? Молитвата е нашия опит да се докоснем до Христа. Тя е отправността ни към Него. Би могла да е облечена с думи и то, тези, които сами, като фини пръсчици, се откъсват от самия стремеж към разумността ни... Какво общо има с това някоя готова форма, която някой си нейде е написал... Тя по-скоро е някакъв опит за ритуал, в който чрез външни неща се опитваме да уподобим символно някои непреходни стойности. Но връзката с тях завсиси само от вътрешното ни състояние. Ако то е молитва, тогава и ритуалът ще има смисъл... А иначе пак има смисъл, но... само ни свързва с отраженията си в астрала и създадените там, чрез използването му, силови концентрации... нататък няма да продължавам, че е грозно...

Абе човек, остави това колело, хората не го харесват... То и аз не обичам да ми се вие свят.

Аз да ти припомня... Материята беше дадена на теб, да си играеш с другите деца и твориш разнообразието на формите на живота. Това беше възможно, защото цялата челяд бе едно с Отца си и динамизираше неговата вездесъща потенциалност. Но ти, аз и още няколко малчугани, решихме, че не ни харесва да сме под постоянен родителски надзор и решихме да избягаме от тази площадка, за да си създаваме нова. Малко се бяхме пообъркали, че живота е нещо в нас, което си ни е иманентно. Заради това не беше съвсем очаквано, че ще започнем да го губим в един, вече доста предопределен процес на затъване. Но поради същността ни, ние си носехме навсякъде с нас нашата площадчица, понеже тя си беше наше огледало. Та сега, явно е, че материята, която познаваме (не само видимата) няма как да се пръкне от нищото и е вибрационно пренасяна от първия пясъчник. Но още по-видно е, че тя вече, извън тази безполезна абстракция, няма никаква връзка с него. Дори напротив, нашето заиграване с този пясък, ни пречи на ръцете да попипат някой малко по-ситен.

Бъдещето зрее. Колкото по-зеленичко е, толкова и по-пластично. (не става въпрос за време тук)

Ако можеше да виждаш и процесите наобратно и да си отговориш на въпроса - защо високите вибрации са се посковали...

Надявам се няма да чакаш 2012 да видиш облаченца, оседлани от Човешкия син и т.н. Лично второ пришествие е Апокалипсиса, когато си го постигнал и изживял, точно като Йоан на остров Патмос. Земята исусовци няма да предложи. Инак да почваме да копаме...

Обаче има един малък проблем... Да, апокалипсисът, който е и лично второ пришествие, е хубаво нещо, когато си го постигнал вътрешно. Но когато е трябвало да го постигнеш, а си избрал пътя на затъване в материята, но вселената и земята решават, че не могат повече да те чакат и на самите тях им е време да посрещнат една нова жизнена действителност... За която принципно е трябвало да им помогнат хората... Та те ще си я посрещнат и който е готов за нея, също... Е, всъщност всички ще я посрещнат, но лицето и ще бъде страшно за онези, които нямат съответното състояние развито в себе си. И... пепел на устата ми... ама...

Обаче, нека да правим разлика между примаматерия и материя. Между Великата майка и кристализацията. Между това, с което Духът твори и това, с което човекът твори заблуди.

Ето, другият голям проблем - центърчето, дето опитваме да си изработваме. Пък то, едно Истинско центърче така затулваме. Вярно, че отдавна вече не ни води, но нали искаме да възвърнем синовността си. Именно затова трябва да спрем да изработваме каквото и да е у нас и да разрушим всичко, което вече сме изработили. Да тръгнем по затрупаните стъпчици на надеждата, че може да нововъзстановим нашата царственост. Не чрез стремежа си, а чрез пускането от всички човешки стремежи, за да усетим божествения. Защото ние викаме към посоката, в която мислим, че е избягала Истината и така заглушаваме нейния глас, а тя ни зове. Но с глас, който е зад всичко друго, именно защото е неизменен.

Да, това е съвсем безспорно. Проблемът е, че невидимият свят е многоаспектен и докато ние сме му отворени книжчици, сами нямаме грамче критерий за него. А това се отнася с още по-голяма сила за онези, които имат по-обхватни възприятия. Те са най-лесна плячка за посяване на заблуди, защото астралът е много пластичен и лесноманипулируем.

За да се стремим към единността трябва да сме се изчистили от собствената различност. Формите са само проявления, но формите в нашия свят отдавна не са проялвение на единност. Тях ние сами ги създаваме. Подобия можем да намираме до безкрай, но те няма да ни уподобят на Светлината. А важни въпроси около нашите асимилации, освен "какво ми дава", са също и "как" и "на кое в мен". Това са малко допълнителни ушички, които въпреки, че чуват много сходни думи, изрази, дори пасажчета, пак разбират различията, а често и разриви в онова, което информацията носи със себе си. Това е важно, защото ние трябва и да прилагаме, но в никакъв случай - защото някой тъй бил казал. А личностни различия - бол. Аз, примерно, виждам (по-добре да е в минало време), че Дънов приема Христос много по-дълбоко от Щайнер. Щайнер разглежда някои допълнителни психологически връзки и така поутолява глада на любознателните, но Дънов, в зависимост от ... (как да го кажа)... реципиента, без да ти дава външна информация, ти пренася дълбинността Христова. Е, за да усетиш някоя подобна форма във себе си, навярно трябва да можеш да асимилираш неговата дълбинност, защото тя не може да бъде насилена - трябва и резонансност някаква... И именно, че по съвсем различен начин става, по съвсем различни пътища минават имуплите им в човека и по съвсем различен начин го манипулират. (последното да не се приема за лоша думичка, понеже не преследва лични интереси) Това казвам само като пример. И разбира се - мой си е възглед. Дори не е точно възглед, защото не отправям взор натам. Но влизайки в съответната тема чрез другите постинги, се оказва, че имам и мнение.

Аз пък в никакъв случай не бих сближил споменатите "автори на пътища". И ще направя едно най-грубо отнасяне: Щайнер дава път предимно за разумността, Руис - за чувствеността, Дънов - за волята. Казвам "предимно". Но именно в същината си, в основите, в начина на прилагане и във вида въздействие върху прилагащия - това са много различни пътища. Лошото е, че по този начин представени, светят и със своята ограниченост, но тя зависи предимно от възприемащия и би могла да се стопи в неговата многомерност. Тези въпроси имат изключително много аспекти, но изказвам именно това мнение, защото то също има основа, а радикалността му е повод за разсъждение. Няма да споря и ако някой смята, че не уважавам споменатите учители, той се заблуждава много. Самият начин на обсъждане тук на тяхното дело съвсем красноречиво ни показва, че за нас те са оставили предимно информация. Къде е силата на светлината, питам... Това е въпрос, не към тях насочен, а към нас.

Мисля си, че Иисус дойде, за да даде друг закон-единствен. - "Обичай ближния си, както себе си." Опрости прелюбодейството на Мария-Магдалена и накара другите, "безгрешните" да хвърлят камък. И до днес ние хвърляме камъни /разбирай съдим/ ближните си. Има важен ключов момент-да простим на себе си, да се обикнем, та и ближния да обикнем. Но... първо трябва да сме се опознали Какво ни е необходимо, за да сме щастливи-Прошка и разбиране Щом ти е нужен закон, можеш да сподириш и този в Стария завет... Иисус дойде да донесе друго. Нали това ни е проблема, че не можем да го приемем в себе си и все още се мъчим да изпълняваме писани предписания. Не, никакъв начин няма да постигнем щастието, което е Той.

И нещо друго се сетих, във връзка с една скорошна дискусия с един главен адвентен пастор... Най-важната основа: "Не моята, но Твоята воля да бъде" - спорове май няма във формата. Но разбирането... Ако това ще означава когато се съмнявам в избора си да се питам как би бил постъпил човека Иисус, то значи не е имало никакъв смисъл той въобще да идва на земята. Старият завет ни е напълно достатъчен и са му добри предписанията и законите... Иисус дали се е чудел как би бил постъпил някой негов батко...

Тук, но и според контекста на другата тема, в която днес писах, е видно, че от малко неща можем да се откажем. Стан, не можеш да се раздаваш, след като не можеш да се откажеш от себе си. Щастие можеш да намериш само там, където вече не се стремиш към постигане, защото то изключва всякакви напрежения, каквито пък представляват човешките усилия. В този смисъл ще кажа, че щастието не е в теб, то е много зад теб, отвъд... Можеш да достигнеш до него само ако си се се преодолял, а само тогава ще можеш и наистина да се раздаваш. Докато се взираш в своята светлина едва ли би могъл да познаеш слъчевата. И това, че ние отразяваме именно нея, беше вярно преди много, много години... За да стане отново вярно, е нужно да премахнем всичко, което си мислим, че сме. На никой не бих натрапвал подобно мнение. Прекалено е радикално за нашите личности, които обичат своите идентификации. Но само да не се провъзгласяваме за слънца, след като сме единствено неефективни ел. крушчици. Навремето микрокосмичното сърце беше фокус на божетсвената пълнота, а главата (добила своята позната форма доста след онези времена, обаче) отразяваше светлината на сърцето. Тогава, обаче, всички микрокосмоси бяха едни относителни отделности в общото тяло на Логоса. Съществуваха в пълнота и единство, във всеки смисъл на тези думи, до който бихме могли да се домогнем. Извинявайте, но след като сами сме поели пътища към отдалечаване от това състояние, е направо нагло да говорим за някакви абсолютности, които са си в нас. Всяко сърце да си знае мястото; всяка глава да си знае мястото. Тогава може да имаме и малко осветеност пред караката си, но истинска, а не тази, която създаваме (по чисто физичен и грубопсихологически път) със собствените си астрални активности. Та, наистина, това, което е необходимо за да сме щастливи, е нищо. Защото когато превърнеш преходното в нищо, ставаш едно с непреходното, което е всичко. По никакъв начин не би могло да стане инак. И докато съм тук и ви говоря умни неща и знам колко съм прав и т.н. нямам никакво право да ви казвам, че светлината е в мен. Да, светлината свети между човеците, но ние сме тези елементи в тях, които не я познаха. За да и отворим място, трябва да се освободим от себе си. Мислейки, че постигаме това с изфиняването ни и преодоляването на някои инстинкти, ние правим обратното, защото подхранваме личността. Личност - затвореност - отделност... за каква светлина можем да говорим тук, за каква любов... Те са точно обратното.

За да спечели щастието си, човек трябва да се откаже от него.

Да, това е общото, както е представено тук, само в обвивката си. Но имайки предвид, че този стремеж е нещо много съкровено, че любовта е безкрайна отвореност, че мъдроста е нашата консумация на тази отвореност, че истината е неизменното, че правдата и доброто са нейните изяви... Именно те и пътищата към тях са това, което разединява някои от споменатите езотерични направления. Чисто теоритично има фундаментални разриви, а какво остава за практиката. Е, аз също минавах и обирах каквото мога от тях, но с една пълна неудовлетвореност. Изключение прави Агни йога, защото когато се допрях до Рьорих, вече ми беше много отегчителен, на базата на Щайнер, Блаватска и Дънов. Розенкройцери има всякакви, много от тях са градени върху споменатите. Гностицизмът е нещо малко по-друго, с дуалистичните му възгледи, примесени с Херметичното единство. И тук не става въпрос за теорията, защото дуалистичността е само възглед, който допълва абсолютността, но е такъв, който дава някои критерии и се отнася непосредствено към стъпките на търсещия. Прилагането, да, е проблем. Навремето виждах как то ме надгражда и извисява... а така ми бягаше дълбинността. Сега е по трудно, когато смятам, че дълбинността ми трябва да се самоприложи, като за целта аз трябва да се принизя. Само преди 6-7 години аз можех и знех всичко. Сега съм нищо. И пак съм прекалено голям да мина през портичката към Светлината.

Стан, Да, ама не съвсем. Защото не можеш в нови мехове да наливаш старо вино. Защото няма как от целулоза да построиш дом неръкотворен... Свет, възхитата от Твореца е изкуствена, когато съм я търсил във външното и чрез него оформял. Дон, Всичко е развитие, но с различни отправности. Освен това, акто казах, живеейки в информационен свят, ние нямаме избор и трябва да се храним от него, а и да храним други. Но толкова. Информацията може много да ни помогне да подредим добре онова, наречено "плът и кръв". С нея можем да се облечем и гримираме разкошно, за пред хората... Но "Бог не гледа на лице"... Вижте, аз не мога да отричам или заклеймявам любознателността. Но не мога и да преекспонирам възможностите и. Съвсем искрено, ако толкова цените трупането на знания, ви желая неограничени възможности! За мен е по-ценна тишината, но са ми много ограничени възможностите в тази насока, в голяма част именно заради някакви "знания".

Разликата е, че аз смятам, че като започнеш и да прилагаш, стените стават още по-здрави.То именно това е и целта на прилагането - да започнеш да си харесваш егото, то да порастне, да придобие "добродетелни" качества, защото така трябва да изглеждаме. Ако прилагаш поради вътрешната си необходимост, то тогава нямаш нужда от знания за целта. Но полезността е там, където ние самите се променяме, не според чуто и видяно и не поради човешката ни воля. Тази промяна е възможна не ако асимилираме добре знанието, а ако успеем да се оставим на Него, То да ни асимилира. Разбира се, става дума за онова знание, което от сътворяването ни е изписано в сърцата, но досега е само избледнявало.

Чакай, чакай, чакай... Какво ще рече "безцелно"? Няма действие без отправност - това се отнася и за "неживите" тела, а какво остава за човешката система... Цел не може да няма, въпросът е доколко е оформена и в коя плоскост се намира. Но как ще трупаш знания, ако не си любознателен? Опитвал съм, не става. А можем ли да наречем нещо "знание", ако е неусвоено от човек. Някакви букви, някъде там... примерно. Е, за мен, трупането на знания си е нещо безполезно, освен ако не ти трябват строителни материали за бездруго колосалните стени на отделността и затвореността ти. Това е, обаче, една малко абстрактна гледна точка, щото ми е ясно, че човек трябва постоянно да се адаптира, а това става чрез усвояване на новите условия, което също може да се приеме като трупане на "знания". Тук дори не можем да говорим за личен избор... Ех, че гърчав тоя свят бе...

Ама ти го гледа ли бе? Аз гледах първите две минути и три пъти по две секунди някъде напред. Е, ама знам какво пускам все пак. Ти виждаш ли какво изтърваш, като не получаваш Искровите мейли... (на другите по-малко внимание обръщам, но... като има само линк, какво да правя, все ще трябва и да го проследя; ама, ето, знам, че някой тук ще се загледа)

http://www.vbox7.com/play:7b9e986a