Венцислав_

Всъщност, точно това е основното, но бе просто да бъде казано, а изживяно. Всичко друго е глупост, не по куха дефиниция, а защото е наша проекция, каквото малко по-глобално представлява света. Това са "бедните по дух" и само те могат да започнат истинското вървене по пътя, защото им светва, че заблудата явно е... заблуда. Не знам защо Валентин ги наприказва точно тези глупости, но знам, че целта му е да провокира. А онези, които виждат тук реклама, показват само собствената си несигурност. Техните критерии биха могли да се приложат към всеки пост и ще излезе, че всеки рекламира нещо си. На Рила преди няколоко дни се оказа, че можем мирно да си съжителстваме и да намираме и общи, поне информационни нишки. Петър Дънов не е ваш, розенкройцерството (дума, която аз не бих използвал, но други я въведоха в обръщение) не е наше. Пътят не е ничий, но би могъл и да е на всички. Повечето от авторите и текстовете, които четем, или поне сме чели, са едни и същи за голяма част от участниците в този форум. Различни са възприятията ни и това никога не би могло да бъде по друг начин, докато сме азове. И точно за това говорим, споделяме, понякога спорим. Нека показваме недоприемане само на чуждите позиции като свои лични. Онзи, който тук казва "вие", зад думите си опитва да каже и че форумът е негов... В моите думи, когато казвам "ние" е видно, че визирам всички човеци, както когато казвам и точно "човеци". Не разбирам защо, след като все се намира някой да се засегне, не се засягам и аз... Темата била за висшия аз... Май не сме опознали нисшия, че какво се изхвърляме. Няма и да го опознаем, защото как субект ще наблюдава обективно? Наблюдението, доколкото съществуват отправник и отправимо, само по себе си е илюзия. Познаване има само когато липсва разделност. А Азът е манифестация на разделността.

Когато сме философски настроени ни е лесно да приемем, че потокът на времето е роден в човешката психика. Да, донякъде е разумно да се отбележи, че движението, само по себе си, е една обективност. Но малко по-значимо за разбирането на това движение би било осъзнаването, че от момента, в който съществува личността, няма и една частичка във вселената, която да притежава независимост в материалното си съществуване. Вселената може да е необятна, но се влива в една едничка точка на възприятие, обусловена от някакви си психични особености на индивида. Всичко останало просто не съществува, тъй като няма към какво да отнесе съществуването си. И уж сме научени, че нашето настояще, което донякъде припокрива съдържанието на тази асамблираща точка, разделя условно потока, иначе непрекъснат, на минало и бъдеще. Но нека помислим, щом това протичане е подчинено на човека, как точно се изявява неговата действителност... За човека съществува само и единствено минало. То е онова, което е оформило възприятията му, чрез всякакви натрупвания, опит, знания... Наричат го изграждане, а синоним му е закостеняването. Не съществува истинско разбиране, като проницание в действителността, защото можем да възприемаме само онова, което вече ни е познато. И е повече от ясно, че това, което сме нарекли бъдеще, е проекция на части от това познато, тоест, проекция на миналото. Затова нищо във всемира не би могло по никакъв начин да бъде разбрано! Но би могло да бъде съзерцавано, ако оставим в себе си единствено “очите си” и нищо друго. И тъй като очите са органа, с който приемаш светлината, да си просветлен, означава да си останал само очи...

А ако слънцето обичаше само луната, със сигурност нямаше да има земя. Нима безусловно означава насочено, ограничено, лимитирано?! Ако някой обича еди си кво, значи няма никаква представа какво е Любов.

Какво е страданието? Изгубването на нещо външно, с което егото до сега се е идентифицирало. Посоката на действие зависи от осъзнаването на горното.

Самотата... е най-истинното чувство, което би могло да бъде изпитано от човека. Когато той е сам със себе си, усеща онази вътрешна фундаментална празнота, от която толкова много го е страх и заради която започва да търси всякакви външни начини да не си позволява да остава в нейните прегръдки. Той се привързва към хоби, към професия, към партньор и т.н., само и само да започне да се идентифицира с нещо различно от него самия, защото той, изолиран от всички придатъци, знае, че е непълен. Не, той не знае, той го осезава и тази негова нецялост го разкъсва отвътре. Заради нея човекът става търсещ, издирва авторитети и учители, писани и неписани знания, които може да излива в себе си до безкрай, но всичко това е само за да не остане със себе си. И затрупва себе си с духовни придобивки, които се формират в последствие във вътрешен глас, чиято роля е единствено да не бъде чут най-вътрешният глас. Той е чувал отвсякъде, че смисълът на пътя е себеопознаването, но точно колкото конкретните външни източници на тази аксиома, толкова и търсещият човек, допуска само етикетната и форма. Той не би могъл да остане със себе си, защото там ще открие фоновото си несъвършенство. Нали затова е тръгнал към всички учения, които му заявяват, че светът е съвършен, че човекът е неразгърнат потенциал и е достатъчно единствено да пожелае да изяви възможностите си, за да полети. Всъщност, всичко това би могло да бъде и вярно. Но не и за търсещият човек, който си прибавя само чужди ментални форми, които отчаяно опитва да приобщи към съзнанието си, но те винаги ще бъдат външни. Реалното опознаване на себе си се оказва един абсурд, защото кой би се потопил в своята самота, кой би тръгнал да я разглежда от всички страни и да потъва все повече и повече в нея... Не е ли по-лесно да избягаме от реалността и да си харесаме някоя друга, която да наречем също реалност, но с голяма буква. И така никога няма да приемем себе си. И само ще говорим и ще имитираме онзи величествен потенциал, но никога няма да достигнем до него. Той е тук и сега, вътре в нас. Вътре, където ние никога не бихме влезли. Самотата е единственото нещо, което свързва азовете. И само чрез нея, като начало на себепознанието (наистина себепознание, а не придобиване на информационни форми), може да бъде преодолян Азът, за да остане само свързаността. Онази свещена и същностна свързаност, която е основа на всичко съществуващо и която единствено е Любов.

Само да не изтървете моя важен, важен Аз. Макът не е важно цвете, но пък има ален глас - ще посвирим, ще попеем, я за рози, я бодли... Който макове посее явно опиум цели, щото все за Важно семе си говорим тук и там - Вярно е, секретни теми, ама аз добре ги знам. Махай розовите пъпки, макът ще ни извиси - хем ще бъдем без постъпки - кармата да ни виси. Азът няма да му пука, висш ли е, или висшист. Давай маковете тука, огънче и малък лист.

Добре е, че си ти, да балансираш полемиката, да и привнасяш спокойствие и да поясняваш всеки какво си е наумил.

Яков 4:4 "И тъй, който иска да бъде приятел на света, става враг на Бога." А онези, които обичат този свят, са наречени в библията прелюбодейци. Интересно, че в този форум, те същите говорят и за омраза, като опитват да я приписват на останалите. И това е просто едно доказателство, че същите, говорейи за любов, имат предвид някакво си диалектично чувство, тоест заблуда. И двете крайчета на тази скАла подхранват нисшия и висшия аз еднакво. И двете им запалват поредните електромагнитни фокуси, които от тук нататък вече участват в управлението на цялата система. Това ние наричаме "личен път". За радост обаче, тази любов няма нищо общо с другата Любов. Тя е просто привързаност. И за пред някои тълкуватели е наложително да спомена, че обратното на тази привързаност, е липса на привързаност. Коринтяни 15:24 "Тогава ще бъде краят, когато ще предаде царството на Бога и Отца, след като унищожи всяко началство и всяка власт и сила." Май нямаме шанс скоро за нещо подобно. Омразата е нещо, което може да изпита единствено онзи, който бясно утвърждава аза си и не го интересува нищо друго. Когато му пречат, той чувства именно това. А който опитва да разруши стените на личната си индивидуалност, дали повече или по-малко стени го разделят от околния свят... Докато се грижа единствено за здравината на мембраната си, едва ли мога да твърдя, че съм пълноценна клетка в организма. Но вярно е, ако тя бъде унищожена, няма да мога въобще да изпълнявам фукциите, дори и тези, които не съм самопридал. Затова мога да унищожа само онова, което съм Аз, защото останалото е онова, което е Цялото, а него, колкото и да искам, не бих могъл да му повлияя, в азовото сис състояние. В него и критерият за Аз и Цяло го няма, защото отвъд стените на мембраната няма нищо. Има го само всичко онова, което аз съм проектирал по стените и. Наричам го свят, но то е само част от Аз. Само когато целият този Аз (заедно със света) изчезне, ще остане истинският Свят. Колко е безумно... Чертаем пътищата си към неизвестното, на базата на всичко вече натрупано в хранилищата на главите ни. А то е известно. Няма как да ни поведе отвъд себе си, а само да създаде свои безплътни форми, които, когато уплътним, ще приемем, че сме достигнали нови "неизвестности". А то, Неизвестното, си е тук, чака само някой да се окаже от всичко известно, за да достигне до него. Това е "Царството божие е по-близо от ръцете и краката ви. То е вътре във вас."

Мъртва е всяка Любов, която е в Себе, защото Любовта е безусловна. Да твърдиш, че имаш живот в себе си, е потъпкване на Живота, защото той е неизменен и непрекъснат. И най-нелепо е да говориш за тях, като качества, които трябва да украсят Аза, защото единствения начин да ги докоснеш е, когато се стопиш. Аз просто нямам думи, когато чуя някой да казва, че има любов в себе си. Това е най-сигурно доказателство за вида на неговата "любов" - егоцентрична. И във всеки, който в пълно отчаяние осъзнава невъзможността си да проведе Любовта, която не е от него!!! , аз виждам нейните кълнове.

Аз не бих казал, че имам такъв проблем. Не желая умът ми да ми е компас, защото неговият Север е твърде раз~личен от Универсалния. Когато отхвърлиш всички компаси и разпънеш стрелките им на кръст, следват три дни пълна тъмнина. Там, в гроба на Йосиф Ариматейски, умрял за света, след три дни ще се появи Нов компас. Само дрехата ще остане, докато все още може да послужи...

Мария - майка, море, материя, които на езотеричен език означават едно и също, не е някаква висша утроба, а Девическа! Тя е първичния чист астрал (примаматерията), който отдавна не е в човека. Мария е чистото астрално тяло. Чисто не означава с някакви си "възвишени" форми в него, а изчистено от форми. Този процес започва именно в нисшия аз, който отказвайки се от себе си разхлабва и връзките си с висшия. Това е пълното смирение и себепритихване. И докато сърцето има потенциал в себе си за зачеване от Светия дух, малко по трудно е да бъде прието от мистичния дърводелец Йосиф, главата, който също трябва да последва този път. Само когато и двамата напълно се изпразнят, могат да стигнат до Витлеем (домът на хляба) и да им се роди син Божи. И нека не забравяме, че за тях нямаше място в никой хан или къща. А ние все се опитваме да ги настаним, дори още преди да са стигнали до Назарет...

Мисля, че не взимаш под внимание достатъчно фактори. Ако търсим съзвездията, които пресичат еклиптиката, едва ли ще се окажат дванадесет. Явно тогава смисълът на дванадесетте е някъде другаде и тук е само проекция, която се изявява не чрез раздробяване на въздействията, а чрез дванадесет централни фокуса - образно. Иначе ще трябва да се съобразяваме не само с яркостта на звездите, но и с цветовете, възрастта, разстоянието до тях, фактическата и относителната им големина и т.н. Не, че те не са взаимозависими, но просто вече говорим за нещо съвсем различно от електромагнитната зареденост на космичния свод, който е само отражение на микрокосмичния.

Аз се чудя, като говорим тук за Бог, за Любов, за Истина и за стремежът на Аза към тях. Чудя се какво от това, което говорим, наистина е в нас. Човек и свят са едно и също нещо. Само различен аспект, ъгъл, осветеност, посока - човекът е изявата навътре, а светът е изявата навън. Разбира се, когато кажем, че Истината е тук и не би могла да не е тук, защото е всеприсъстваща, ние няма как да не сме прави. Проблемът е, че го казвам, защото така сме се научили, а не защото Истината е част от нас. Тя не би могла да е част от нас, точно поради нейната неизменност и непрекъснатост. Тя наистина е тук, но само и единствено когато Аз не съм тук. Когато аз стана прозрчаен евентуално през мен ще може да се вижда, а тази "дематериализация" е изявата на психичното ми отношение (както всичко). Когато Аз се стремя към истината, стават по-ярък и контрастен. О, как обичаме да сме ярки и конктрастни и в глупостта си да наричаме това духовност. Точно тогава обаче истината я няма. Тя е безкрайно фина и безплътна и нашата развита устойчивост я убива. Затова предимно и лъжем, като казваме, че тя е тук. Когато аз избледнея обаче, започват да изпъкват нейните черти. Има човешко семе, има и Божествено. Да, повечето от нас носят в себе си и Божественото. Но има светска утроба, има и Божествена. Само Мария и само ако е девица може да зачене от Божественото семе. Който е имал уши, нека е слушал. Тук вече е късно за чуване.

О, не, не е общо казано, а със съвсем конкретни поводи. Досещаш се, че няма как да кажа името. Ако го направя пък, ще трябва да започна да изреждам и други и да намеся също масони, антропософи и дори МОСАД (не ги слагам в една група де). И докато засега тези неща са наистина спекулативни, за черния маркер си има проверима действителност. Всички тези неща, обаче, не са моя работа. Ани, разбира се, че всички учения са проведени. Затова с времето от тях остава само обвивката. Но ако беше само това, би било по-добрия вариант, защото по-често биват използвани в последствие за користни цели. Истинските мисионери са онези, които разпространяват светлината. Това не става с думи. Да, Иисус, Боян мага, Мани, Орфей, Заратустра, Залмоксис, Питагор, Буда, Лао Дзъ и много други оставиха след себе си и думи, но не с това се измери същинската им работа и не заради думите ние имаме възможност да ги последваме. А иначе, дори и думите им, предадени до нас чрез други, не са напълно автентични... Мисионерство означава работа.

Бо, ако не е принцип, то само моят Висш аз ще да е Луцифер(изиран), твоят въобще няма да го има, а съседът ще си има няколко резервни ...

Зависи от контекста. Сатана и Луцифер са принципи. Не са някакви си там паднали ангели, а онова, което е довело да падението НИ. Луцифер е центърът. След като се е отделил от Цялото, чрез което е предположил своята затвореност се е наложило да се обвърже с твърдостта. Тук вече се ражда Сатана, според мен. Целият видим свят е творение на човека!!! Това е безспорен езотеричен факт, елементарен. Първичния чист астрал ние населихме с менталните си форми, които после се уплътниха до етерни, чрез което се наложи и твърдоматериалната им изява. Този процес не е спирал, ние продължаваме непрекъснато да правим това, с тази разлика, че вече дори и в създаването на астрални форми нямаме много варианти, защото сме зависими от вече наличните, които са придобили власт над нас. Затова светът е дело на Луцифер и Сатана. Първо Луцифер го отделя от Цялото, после Сатана го втвърдява. Не е лъжа, че е дело и на Бог, защото творческите способности на Л и С са остатъци от божествеността им, само че са изолирани вече от нея. И нека пак уточня, защото тук се изумих от "разбиране", че всичко това са микро и макрокосмични принципи, а не някакви същества. Самите имена можете да заместите с каквото и да е друго, важно е съдържанието. А според нашите човешки активности се оказва, че всичките ни стремления към бог са всъщност към Луцифер - по силата на индивидуализацията и според центъра на този свят. Представям си, че някой пак ще побеснее, но за мен това е знак, че все пак е налична реакция - егото все пак успява да възприеме нещо, нищо, че не би могло да не го отхвърли. Тази картинка, въпреки, че е пречупена през мен, е построена основно на базата на философията на богомилството, манихейството, гностицизма въобще, Новия завет, хереметизма и зороастризма (сравнена допълнително с будизма и даозима). Когато някой каже след малко "вие", нека има някаква представа кого включва...

Рекламата е агресия. Нужен е наистина само пример. Но специално с учението на Дънов и беседите му, хората все по-малко могат да имат конакт. Всичко, което се провежда през хора, губи първоначалния си импулс, а тук наистина участват много хора. И то как... Няма да споменавам имена, за да не стават конфликти, но някои от основните редактори и съставители на беседите, уважавани и известни, задраскват с черен маркер оригиналните ръкописи и стенограми, за да не може нищо под тях да се разчете и пишат отстрани собствени версии. И това е една от малкото злоупотреби на властимащите в организацията на онова, което би трябвало все още да е завет на Петър Дънов. Та, мисионерството е също провеждане през хора. А провеждането е по-скоро отражение, със съответното изкривяване (въобще не говорим за злоупотреби).

Тук никой никога не е правил реклама. Дори може да се каже, че бях леко възмутен от груповите определения на някои участници, като "вие казвате", "вашето учение" и т.н. Тук всеки говори от собствен опит и споделя своята визия за пътя. Всичко останало приема параноидни краски, което говори само за несигурност. И ето, стана реч за онова, което наричаме любов. Не, че не сме говорили много по тази тема... Ще се повторя, но не повтаряйки думите на нечий авторитет, а споделяйки онова, което аз непосредствено съм усетил. Любовта е свързаност. Тоест - обратното на отделността. Азът и стремежът му към индивидуализация са онова, което ни прави структурно непригодни да бъдем пълнокръвна клетка от Пълнотата. Аз много добре разбирам отрицанието на себезатихването, защото човек е определен основно от инстинкта си за самосъхранение. Затова затихването е и нещо невъзможно за него. Освен ако именно не е усетил, предполагам посредством запалената в него искричка, че затварянето на живота в отделността, пречи на самия Живот да се разгръща. Тогава тишината се превръща в необходимост, а по друг начин тя не би могла да се постигне, а само нейни имитации. И намаляването на акционния радиус на себецентризма отваря място за Любовта, която не се изявява в нещо отделно, а въпреки него.

Понеже някои неща ми се виждат "странни" за приписване на Буда и понеже се засегна темата за "добрите" егрегори, бих желал да дам един цитат, който със сигурност можем да отнесем към Него: "Ако тази земя беше всичко, за което мечтаят поетите, ако цялото зло бъде унищожено, всяка болка престане да съществува, всяка радост бъде изживяна, всяка красота - възвишена, дори и ако всичко тук би било издигнато до съвършенство, то душата пак ще се умори от всичко това и, освободила се от всички желания, тя ще се отвърне."

И защо изключваш възможността свободната воля да бъде използвана за сътрудничество на общия план? А сътрудничеството изисква отделно съзнание и отделна воля. И Любовта също изисква отделно съзнание. Май думите, че с числото две идват и страданията, и Любовта са трудни за разбиране. Ако аз трябва да изпълнявам нечий план сляпо, ами мерси – не ми трябва нито такъв план, нито такъв бог. Ако общия план е действително благотворен, то с духовното развитие на индивидуалносттта, последната във все по-голяма степен ще сътрудничи за реализирането му (така става и в действителност). На Бог, безмозъчни автомати, които да му слугуват безропотно ли му трябват или можещи, знаещи, силни, непреклонни, постоянни, загрижени за общия план и за братята си сътрудници? Стан, когато микрокосмосите получиха свободната си воля, повечето от тях използваха това, за да утвърдят Божия план. Част, обаче, тръгна по споменатия път и тогава се измени и понятието "свободна воля", защото поради затвореността на света (нали вече стана личен, именно това беше пожелано), се наложи всеки следващ миг да е само резултат на предходния. Така възникна и закона за причината и следствието. Бо, напоследък, гледам, те хващат бесните и е опасно да се обръщам към теб, ама да ти кажа, че по отношение на липсата на познание, разликата между нас е, че аз непосредствено го осезавам. Не на теб липсва, а на човеците и най-вече на мен. Всичко останало от теб просто ще игнорирам, понеже нещо ми се струваш извън кондиция и няма да те донапрягам, макар, гледам, точно напрежение гониш...

Правил съм го наоколо много пъти. Чрез първата стъпка на продължаващото все още грехопадение. Чрез получената свободна воля и пожелаването на отделност от общия план, като израз на доосвобождаване (от него, от общата събожественост). Така цялостния микрокосмос се раздели, тъй като божествения му архетип не би могъл да се отдели от създателя си, а онова, което се отдели, беше отражението му. Поради новоотделността то трябваше да отрази в и от себе си и ново поле за изява. Това са естествени процеси. Сега продължаваме да правим съвсем същото, но напълно несъзнателно и нямаме очички за подобни неща. Само доразвиваме падението си. Висшият аз тук наистина е бог и няма как да го възприемем по друг начин - и творец, и оживител ни е. Това е то, липсата на познание...

Сам? Може винаги да сме самотни, понеже сме си отделности, но сами не сме никога. Особено в егрегорите, нали. Да не говорим - в еоните, които на този етап направо са ни демиурзи. И архонтите с нас... Но когато се отказваш от себе си, нали именно от тях се отказваш (само трябва да я няма целта, а необходимост). И когато се изпразниш, онова, което се излива в теб, е най-свещената свързаност на всичко с всичко. Необходимост - за нея обаче наистина е нужна помощ. Личността я обзема и я превръща в цел. Нужна е среда на астрална чистота, за да може и нашият асрал да се изчиства, а не да замества "нисши" с "висши" форми. Земното жизнено поле не предоставя такава среда. Нали именно това, че сме го наситили до безкрайност с форми е основния ни проблем, който не позволява да изградим освобождението си чрез старите, вършещи работа в миналото пътища на култивирани и разделяне на личността... Но помощта от планините не се изразява с външни ръце, а готовото да я приеме сърце едва ли би останало без нея.

Висшият аз предоставя условията пред нисшия за неговите избори. Нисшият аз прави изборите си и с това носи конкретни придобивки, както за себе си, така и за Висшия. И после пак същото... Изборите са доказателство за несигурност. А целта им винаги е утвърждаване. Пътят, Истината и Животът не предполагат никакви избори. Те са просто Пълнота. Всички пътища пред нас служат само за това, да не приемем Пътя в себе си. Всяка наша действителност служи само за това, да не познаем Истината. Всяко съществуване служи на доотделянето ни от Живота. Пътищата, действителността и съществуването са ни подарени "свише" от висшия аз и неговия надиндивидуален еквивалент - диалектичния логос. Щом това търсим...

Портата на Сатурн... Веднъж - врата към отвъдното царство, Веднъж - врата към Небесното царство. Зависи кой минава през нея. Земното няма къде другаде да иде, освен в земята. Небесното може да проникне в земното само в степента, в която последното се е отдръпнало за да му предостави местенце. Не - нещо в мен да намалява, а друго да расте - това е рафиниране на земното. Аз да намалявам... Тогава Той със сигурност ще расте - онзи Нов Уран, който повежда към Другата порта на Сатурн.