Венцислав_

Това е отделен философски сонет, който няма общо с писмото на Сен Жермен до Филотон, представляващо "Пресветата Тринософия". Но ми се струва, че при преводите е загубен част от смисъла... Ето един друг поглед, предложен от мен, чрез английския превод: Любознателен изследовател на цялата природа, съзрях могъщо злато в дълбините на двойния живак, улових субстанцията му и повлиях на трансформацията му. По този начин обясних как душата, чрез майчинството си, става дом за него, отнася го като семенце от пшенични класове във влажната пръст; едничкия клас, а от друга страна цялата лоза, са хляба и виното. Беше Нищо, но Бог пожела и Нищото в нещо се превърна, аз не бях убеден и потърсих основите на вселената, Нищото поддържаше равновесието и крепеше всичко. И тогава, с тежестите на хвалебство и вина. Аз претеглих вечността, която призова душата ми, Умрях, Поклоних се, Познах Нищото. "Нищото" си е с главна буква в текста, което има значение. Не съм променил дори странните и не съвсем уместни препинателни знаци.

А имате ли въобще представа (извън изкуствената нагласа) какво се е случило? Ако за мен направите нещо подобно ще ви играя шамари наред. (макар сами да сте си поели последствията, неотнели, а напротив усложнили и онези за мен...)

">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350">

Лесен начин да кажем, че сме невежи, но имаме ли основания да го твърдим? За мен Акаша си е аспект на Астрала. За да го позиционираш добави колкото измерения си поискаш, но да не забравяме, че физиката опитва да математизира чрез отправнмите системи, а не да пригажда към метафизична възприятийност. Иначе, общо взето, и там си има движение и последователност, тъй че...

Ами Хитлер е един от първите изявители на водолейския импулс, но въобще не е вярно, че Нострадамус е споменавал околна дата за края на света. Според него трябваше да започне трета световна преди няколко годинки, а след нея, човечеството, макар и крайно редуцирано, да живее благички стотици години до нещо си там, дето ще ознаменува после някакъв край. Иначе, добри идеи прокарваш, но не съобразяваш, че всичко, така или иначе, си тече в установени рамки и се подчинява на физичните закони. Нещата не стават с магически пръчици и щракване на пръстче, освен ако самики вече не са узрели... А белезите за показ на онова, което наричаш истина, са съществували винаги, но поради нейната природа, са били твърде тихички и доловими за отделни уши. Затова и настъпва време, в което ще се покрещи, за да могат повечко деца да чуят, ама можеш да си представиш какъв би могъл, евентуално, да е крясъкът на планетарната ни система... Ако корекциите ставаха така лекичко, въобще нямаше да стигаме до явната им нужда. Но човеченцата са твърдички... бая...

Тя си има авторегулиращи механизми. Именно те ще направят така да се освободи от почти целия си човешки товар... (това не е лошо пророчество, съвсем добро си е)

Ако нямаше хора, нямаше да я има и планетата, какво остава за животните...

Ако човека не беше самоосъзнат (макар и частично), той щеше да е много по-възприемчив към информационното съдържание около себе си. Нямаше да може да го асимилира, но щеше да го осезава. Общо взето, земната изява на човешката система преди доста време е била такава, но е "еволюирала". Повърхностната познавателна способност и нагаждането към условията, които са достатъчно натрапени, няма потенциал да се отнася към самосъзнанието. Те са си психо-физично естествени. Иначе ще намерим и достатъчно белези в "неживата" материя, че притежава самосъзнание. Животните не са еволюционна вълна като човешката. Материалната човешка еволюция се дължи на доближаването на тялото носител и микрокосмичната изява, слизаща към същото тяло (процес на отражаване). Нищо друго на земята не притежава микрокосмос с централен житейски принцип, а е възникнала пак като отражение на различните активности на нашите микрокосмоси.

Може би е добре да намерим разграниченията между обосновката и оправданието. Примерно: може и да прилича на обосновка, а на оправдание. А думичката "оправдание" си има обективен етимологичен смисъл и въобще не е задължително да се свързва със заглаждане на "грешни" следи.

Освен това разграничение (с което, общо взето, не съм съгласен), трябва да направиш още едно - между страданието и болката. Няма ненужно страдание - то винаги разрушава старото. Този с крадените пари, като пострада няколко пъти за тях и види, че все ги печели, после губи, накрая може и нещо да разбере.ю и да стъпи на нова основа. Да кажа сега и за рака. Той винаги се дължи на конфликти вътре в системата и не знам доколко само тичането по болници ги изглажда. Страданията около него обаче задължително вършат все някаква работа. На майка ми лекарите няколко пъти са и оставяли по няколко месеца живот. Предпоследния път беше с открит много лош рак на дебелото черво, видян чак след като са и извадили половината черва поради преплитане. Беше съвсем неспасяем. Това беше преди 6 години някъде. Наполовината от тях ракът беше изчезнал. А майка ми беше много промененена, като личност. А самият аз винаги съм бил лош син и не съм я подкрепял достатъчно (това не го казвам като пример за подражание, а само за размисъл)... Точно днес и правят операция на катаракта, може да започне и да вижда по-добре. Вероятно и е време. Винаги е била много умна жена, вече е и по-спокойна и се бори с някои свои твърдости.

Тези думи не ми харесват (на мен), защото са думи. А изпълнението е човешко, пречупено през ограничения ни поглед и критерии... в които същинският им смисъл е отлетял. А иначе, наистина, в казалия ги не мога да видя друго, освен възгордяване, поради факта, че го изтъква. Ако днес помниш, че вчера си помогнал на някой с планинския багаж, то явно не си го направил само за да го облекчиш, поради нуждата му.

Странно нещо е състраданието. От една страна, чуждата болка понякога е толкова изведена на видно, че обхващата съболезненост е просто поглед. Но тези извеждания всякога целят нещо конкретно и за себе си, независимо от умишлеността. От една страна човешките несгоди са точно толкова преходни, колкото и материалните придобивки и сериозното отношение към тях е нещо като езотерично лекомислие. От една страна, приемането на нечие страдание показва не друго, а приемането на нашето превъзходство, поне в това отношение. Високомерие. От една страна нашите лични недъгавости са достатъчно съразмерни с всички чужди, а ние не умеем дори клъм себе си да проявим чиста съпричастност. От една страна, бивайки некултурно да причиняваш болки на другите, то показването на повод за сътрадателност към теб, си е чиста агресия. И още много страни... но обичта все е нещо, което опитваме да лепнем върху си, за да запушим привидно всички евентуални пробойни в себевъзприемането около подобни и други психически взаимодействия.

Стани мир!

Само дето ние сме камъка, а скулпторът не се опитва да прави нищо с нас, след като имаме достатъчно твърдо мнение за това, как трябва да изглеждаме и се опитваме сами да го постигнем с врязване в насрещните зъбери. (лесно можем да си представим резултатите) Инак, принципно, на сулптора въобще не би му било трудно.

След като всичко придобиваш по множество пъти, а после, закономерно, оттърсваш от себе си и започваш отново, от проходилката... Вероятно вече няма да има, но не само какво да губиш, а и какво да печелиш... Тогава се сменят посоките и осите... Стан, прави стъпките си все утре (само утре, не чакай вечността), може и да стигнеш донякъде. Прочетох ти пак предния постинг и трябва да добавя, че освен страх, там зад "смирението" се крие дори високомерие, което е изгубило всякакви основи, но отчаяно си намира най-спекулативната, за да може да си се поддържа (притежанието на вечност). Да не казвам на какво прилича още... Администраторска бележка: Моля избягвайте такива "анализи" във форумите на портала. Личните въпроси обсъждайте на ЛС. Спазвайте дух на уважение и толерантност.

Лесна работа - само сменяш стикерчетата. И продължаваш да си оперираш с тях, че дори и идентифицираш...

Ние не разполагаме с никаква вечност! Единственото, което имаме е "тук е сега". Това, което ти нарече "смирение" тук, другаде ще го нарекат "страх". Все пак, само думи са... А Пътят не е...

Материалната изява постоянно се развива. Като казваш, че е животинска, това е просто етап, част от еволюцията. Опитай да разгледаш еволюцията примерно след 1000 млрд. години. Тогава материалната ни изява ще е много по-съвършена, отколкото някой човек може дори и да си представи. Развиването на формите на изява на Божествената ни същност, води от една страна до все по-пълното и изразяване, от друга спомага за еволюцията на материята (съставляващите телата ни частици). Защо е нужно на Божествената същност да се изразява? А един престъпник може ли да твърди, че е честен човек и в същото време примерно да краде? Значи може Божествената му същност да изисква винаги да е честен, но ако той не прояви това на практика, то заложеното в Божествената му същност си остава единствено неразкрит потенциал и също така неопознат (всеки може да опита да свърже последното с фразата „Познай себе си“ и ще достигне до едно от безбройните и значения). Ние може да казваме, че Бог изпитва безкрайна любов към всичко съществуващо. Но за да изразим Божественото то ние самите, с нашата индивидуалност трябва да изпитаме според възможностите си любов към всичко съществуващо. Абе, много дупки в този твой еволюционен план. Първо, щом висшата ти индивидуалност е божествена, тя въобще няма да има нужда от приемането на личност в себе си. Ми нали е пълна и съвършена, не и трябва нищо да доизгражда. Или бог ще е решил, че и трябват окови, ей така, за да не му се пречка много-много в Небесното Царство... Значи, това със заложбите и неразкрития потенциал клони малко към Будизма. Обаче има една основна разлика - там няма Бог, към който се стремиш. Стремиш се към пустотата, поради несъществеността на всичко проявено.

То и тука из форума има кой да ни предложи.

Абе... не може да е повече от сега и по принцип.

Ама то, тогава, само трябва някой да ми одере кожата и ето, цял съм в Светлина...

Стан, виж какво ще ти кажа - ако "висшата" ти индивидуалност беше божествена, просто няма начин материалната и изява да е животинска и да населява диалектиката. Не знам как ги виждаш тези неща и какъв смяташ, че е общия план. То така щеше да излоезе и, че сам бог се опитва да пропълзява чист от света на явленията, но се сещам, че синът му беше роден от Дух и непорочна Вода (Мария). А неговата индивидуалност беше: "Аз и Отца ми, едно сме", "Не моята, а твоята воля да бъде", "На Теб предавам душата си"... Или да смятаме, че смирението е само позиция на ръцете... Ани, нормално така протичат вътрешните процеси при изгряването на пътя, защото индивидуалността (независимо коя нейна изява - личностна или аурична) обсебва процеса и се нагажда, запушвайки неговия Извор. Можеш просто да не го правиш (не, че е просто де, ама поне една сметка да си дадеш пак ще е нещо)...

Трудностите... или невъзможностите на духовния път... Труден е. Щото когато Искрата в сърцето събуди отново тимуса и той вкара една малка светлинка в кръвта ни, чиято цел е да стигне до мозъка, да предизвика някои нови мисли и да направи човека "търсещ", тази светлинка още по пътя потъмнява доста, поради гъстата и мръсна кръв, продукт изцяло на земната природа. Но не само това, ами стигайки до черния дроб и бъбреците светлинката бива изхвърляна от системата ни като чуждо тяло, щото, общо-взето, си е. И новите мисли в астрала ни биват филтрирани по същия начин. Та труден е... Ама най-често невъзможен. Защото чрез постоянното вкарване, ако сме отворили сърцето си, на светлинката в системата ни, тя започва бавно да се изменя, като целта и е да превзема напълно системата. За целта тя опитва да гради ново астрално тяло, което трябва да измести старото, съвсем да го изрита. Но ние нали сме големи индивидуалности, то и астралното ни тяло си е голяма работа и проявява атлантическата си хитрост като просто пренасочва волята си към уж следване на светлинните импулси, за да обзема всеки порив за промяна с примитивността си. Та невъзможен е... духовният път.

Мислиш ли, че бихме могли да убием нещо в себе си, ако е наистина от Бога? Не знам до каква полза водят насилствените нагласи, че видиш ли, това ми е от Бога, онова... Светлината пръска благодат поради своята природа - това евентуално се осезава на едно определено ниво, непосредствено. Но аз да си решавам, че нещо ми е божествено - това е не само нелепо, ами и грозно богохулство.