Така е ако го гледаш времепространствено - безкраен е, но гледната точка е изключително несъстоятелна, понеже е миниатюрна част от неговата позната есенциалност(на макро/микро, значение няма и разлики също). И Пътят на душата не е обвързан с тази безкрайност, а повече с освобождаването от нея, понеже точно тя е най-ограничаващата рамка на живота. А животът в неговата чистота не е обвързан нито с пространства, нито с тяхното дете - времето.
Ако погледнем откъм дълбочината на проявление ще видим също безкрайност, но само отнесена към нашата възприемчивост, а в същото време ще усетим, че съществува и място но покой - не на временен отдих, а на пълен покой. Разбира се и това в известна степен е отнесено към сегашната ни възприемчивост, но когато ти си самото развитие, с всичкия му необхванат потенциал, какво точно ще се развива в теб; когато ти си самия път, с безкрайната му положеност и неположеност, какво още ще се извървява?
Е, докато съществува нуждата(субективна) да познаваш нещо, каквото и да е то, то познаването му не ще вижда край.