Венцислав_

Както и за всичко друго - за вярата всеки е прав според съдържанието, което сам той напъхва в рамките на буквосъчетанието. Но търсейки значимости, навярно все към тая ще се стремим - дето колкото грахче е, а планини премества. Но в търсенето, значимостите, стремежът - пак определящи ще са субективните тежести, а измъкването от тях е вид умиране. Някои го проклинат, други обожават и никой от тях не уцелва пътя с отношението си, защото пътят е за вървене, по възможност без отношения... Чия ли възможност е тая? Та, вярата... Не ще да е форма на привързване към непознатости, а смата тя е вид познаване. От онова, най-вътрешно, неспособно да бъде човешки изразено и самото по природа нечовешко. Не ще да е сляпо придаване на общение между отделности, а самата тя е взаимност - пъпна връв, на още неродено детенце в плацентата на Абсолютност...

Най-тесният път...

Адам - Първият човек - 9. Аз - днешният човек - 4. Но тези изгубени 5 нива на проявление са просто в изолация, не и изчезнали. 8000 години назад - 9-8 = 1 - завръщане в Извора, само тук е правият път, а в същото време го няма, защото няма към какво да води. Тук е добродетелта, а в същото време я няма, защото няма към какво да се прояви и насочи. Тук е Мъдростта само, но я няма, защото няма какво да познава. Тук е Любовта, само тук, но я няма, защото няма какво да обхване. Всичко е тук, където нищо друго няма, освен цялост. Където от нас остава само 1 !!!

Липсата на съзнателност довежда до липса на съзнателност. Съ-знателност - поглед, знание за себе си. Обективност. В английския (вероятно не само) език, думата за съзнателност се образува от от корена съвест и наставка за наличност, притежание. Самоубийството е процес на потъпкване на съвестта, а естествения резултат е животното, тоест замиране на самата съвест.

Дали това са страдания въобще?! Не и пред страданието от тежестта на кръвта. Непосредтсвено живеене на структурна непригодност за... Защото птиците като тази са рядкост, а повечето искат да летят и без да имат криле, а клонът им е сраснат за краката. И говорейки за потенциали, нека знаем, че потенциалът е нещо, което само по себе си не би се проявило. Нужна му е правилна концентрация на плътността, което изисква енергийно захранване. Преди да се познава потенциалът (което ще е явно само при изявата му вече) такова насочване не би могло да се осъществи, което ще рече, че сам той, доколкото е новозаветен, не би могъл да се осъществи. Това е суровата действителност на личностната воля. Когато нея я няма, прозира една друга действителност, но нека не я петним с думи и особено с прокламации за притежание. Хубаво е да страдаме. Защото би могло да докоснем нещо отвъд нас, за малко, но достатъчно да ни запали...

Страданието е най-изявения разрушител. Божественото благо е единствения градител на непреходност. У хората тя липсва, но те се изживяват като тотално завършени. Поради това имат нужда от разрушения, за да се освободи място за нова постройка.

Знам, че по друг начин виждаш нещата, но много хора тук ще видят твърдението (като такова си е твоето), че именно страданието, смъртта, грехопадението са от Бог. И няма да са съгласни.

Да дадеш сигнал Нему, значи да се уповаваш на Бог. Да се уповаваш, значи да ти бъда единствена основа. Да ти бъде Бог единствена основа, първо, значи, че същността ти няма идентификация, различна от свързаността с Отец, а понеже при него идентификацията липсва, то...; второ, подобно нещо като опасност тогава не би могло да съществува, понеже тя може да бъде насочена само и единствено към тленното и преходно, което би могло да се измени (към което е насочила острие и т.нар. опасност). ПП: Навсякъде и наоколо, има хора които твърдят и вярват, че подават този сигнал. Аз пък никога не бих повярвал на такъв. Твърдението е нещо непривично за него, но също и контактът му с мен. Това е човек - Иисус, който на света може да говори само с притчи, каквото и да значи това... Но вярвам, че се опитваме да умерим пътя към сигнала.

За съжаление да "държиш" на Искрицата Божия не е като да си и изцяло отдаден. Пък самият захват си е атрибут на...

Точно и ясно Да, така е... И това, не щеш ли, означава, че човекът много отдавна е умрял. Ама вие не помните ли?! И аз почти не помня...

Провери си блокировките на браузъра (пробвай и с друг браузър, ако имаш) и флаш-версията. По-смешно е ако са ти познати мутрите, ама тъкмо ще се запознаеш. Приятно ни е!

Смейте му се на тоя: http://www.elfyourself.com/?id=9635912059

В голяма степен ние като личности сме именно резултат от мислите си, но не днешните, е точно онези - на по хиляди години. Те се изписват с електромагнитни букви върху микрокосмичното ни небе, а в последствие са част от ауричната система на човек. Така той бива винаги един затворник на собствените си астрално-ментални образи, но в краткосрочен план те се приемат дори като нещо външно за неговата система. От тази позиция той бива експлоатиран. Имайки предвид, че човек участва и изгражда планетарната липика, той той по същия начин взима участие в земните астрални прави и обратни проекции. Така на него му въздействат и още по-външни електромагнитни сили/диалектично слово, определящи почти изцяло съществуването му. На човекът му трябват нови моливи, които пробиват планетарното и аурично небе и отпечатват графитите си на едно друго, много по-далечно Небе. Те са подарък от Татко, но разбира се, за Рождения Ден... За целта обаче трябва да захвърли целия си настоящ евтин комплект, което е достатъчно трудно, при положение, че той именно с него се идентифицира и то напълно.

Нима ще трябва да разглеждам един етикет за да му поставя насила друг?! Видимо е, че се говори тук за движения, та доброто ще да е напредък, а злото - нещо противоположно. От тази позиция, понеже няма как движението само себе си да изтрива, то и едната категория самичка решава да си отпада. Понеже действието на света е движението, то съ-действието в света, няма как да е против него. И това въобще не се нуждае от личност - да го разгледа и приеме. Напротив, изживяването му е възможно само отвъд личността. Спрямо нея то може да бъде само табела, но такава, към която тя е привързана и с която обича да се идентифицира. Та и аз до тези изводи стигам чрез надграждане върху тленните си основи. Друго е чистото познаване, което е едновременно света, съдействието и доброто.

Астрал вали в очи от плът и преспи сторва - непрозрачни. Не брод посочва! Кръстопът - в светове от себе си по-мрачни. Астралът облак е, а облакът - вода, текла някога във собствените вени. И пак ще дойде, и ще иде, докога?! Те са вече вени - уморени... А облакът обгръща ни отвътре във всеобемна диспозиция! И животът по корем се тътри! Не това е интуиция!!!

А всъщност, в истинското му възприемане, вече дори няма аз. Това е - "Да бъде твоята воля, както на небето, тъй и на земята!" А земята - точно това е "аз". И щом Волята на земята ще бъде както на небето - вече няма "аз", никаква отделност, нито външна идентификация. За човек този път е непостижим. За Бог в човек, това е именно волята му. Но ние вървим с азове, а така вървим и в друга посока. А как всичко онова, което се случва в живота да не е добро, щом единственото Добро е именно Животът. Но ние не сме в него, а в "аз",който преди много време е опитал да затвори този живот в себе си и продължава да го прави. И по този начин бива асимилирано и споменатото добро. Е, така вече то е нещо друго, както си е решил "аз" да го види и кръсти, а "аз" кръщава с пръст и тление. Затова признанието трябва да е дълбоко. Не, не тук, много по-дълбоко!!!

Аз пък тук виждам обърнато внимание към неотлагането и към единствената състоятелност на днешните действия. Нашите деца са ползите на бъдещето - собствени творения-илюзии. А да не очакваме повече, отклолкото от себе си, означава да сме съзнателни в настоящето, без да се обвързваме с релутатите.

Истинската вяра е неосъзнатата свързаност с Бог, посредством божествената ни искра. Любовта е осъзнатата връзка, която е резултат от раждането (пробуждането) на Иисус (Искрата). Тогава "аз и Отец ми - едно сме".

Мисълта на деня представлява отновния заряд на "Бхагават гита". Най-общо - необвързване с цели и очаквани резултати. Разбира се, това е част от пътя към Витлеем, където тепърва се ражда Младенецът.

"The last sin eater" "Остров"

Има истина. Обаче самото произнасяне не създава свързаност, а насоката и психо-емоционалното състояние на личността. Понеже те наистина се доближават при повечето хора, то те създават, в послествие подхранват, много мощни егрегорни форми, които чрез астралната си концентрация придобиват и индивидуализирана псевдо-жива форма. В сегашното ни жизнено състояние тази псевдо-жива форма е достатъчно жива за да ни убеди в абсолютността си. Особено нашите его-личности, които нямат съвсем никаква критерийност за Светлината на Живота. Просто е умопомрачително. Като говорим за божества, то бих могъл веднага да ги определя към егрегорната група. Ако говорим за божествени прояви, то едва ли бих могъл да допусна, че вътрешната насоченост човешка би могла да сочи тях. Имайки предвид, че най-съкровената ни същност е именно Божествена, то вътрешното пребиваване в нея не би могло да създаде общение с друго, освен със самия Отец, понеже "Аз и Отца ми - едно сме". Но именно съзнанието за подобна неотделност на човека и твореца му създава най-мощните егрегори, понеже той не съзнава падналото си състояние и насочва своята груба астрална енергия към съотвестващия и земен астрал. А там наистина, не би могло да се случи друго, освен да се подхрани здраво някоя астрално-егрегорна форма на живот. И разбира се, набрала мощ, тя експлоатира човешките същества и в голяма степен удовлетворява молитвите им, особено посредствените - за конкретни блага, било и за друг. Тези същности са тясно обвързани с т.нар. Висш аз и заедно чертаят и изпълняват съдбата човешка. Освобождението от едното става единствено чрез освобождение от другото, а знаем, само в Христовото име се гонят демоните успешно. Христовото име и изписано в сърцата ни, но надписа е на милиони години и много, много трябва вътрешните археолози да копаят, че да стигнат до него. А молитвата е истинска само когато е произнесена в пълна тишина, абсолютно затишие. В интерес на истината, тогава не е нужно и нещо да се произнася - това е състоянието молитва и само то може да предложи незначително усещане за Същността и Живота. По-значителното естъпва само върху алхимичната трансмутация. А още по - след последвалата смърт на всичко земно. Там е Животът - Абсолютният.

Смъртта е пре-красива. Ако беше жена, щях да съм безвъзвратно влюбен в нея.

http://youtube.com/watch?v=GuMMfgWhm3g&amp...ted&search=

Допускам, че подобно усещане е актуално за много от съфорумците ни. Лично за мен е, като онзи ми е като някакъв познат, не и аз, а в същото време се надявам и настоящата ми личност да изглежда така след време, пред една друга, новичка. Разбира се, срещаме стари познайници, оправяме сметки, но оставяме други неплатени. Не считам, че Фатум трябва да определя живота ми. Този живот така или иначе не е мой, но в този си формат не е и на моя Отец. И Съдбата не е негов закон. Тя е закон много по-обвързан с материята, отколкото с Духа. Корените му не са в облаците, а в грубата земя.

И последствията от регресията са доста разтърсващи, особено ако искаш да се освободиш от влиянието на ауричносто си същество (наричан от окултистите Висш аз). Случаите на описателни спомени често наистина са от минал живот на личността и са възможни само когато в голяма степен смъртта е била преждевременна. Тогава личността не приманава отново през поетапния разпад на финоматериалните си тела, а се превъплъщава отново, почти оформена. Относно някои спонтанни спомняния и сънищните такива трябва да се има предвид следното - точно най-добре "познаващите" проблема, пишещи, проповядващи и т.н. нямат нужната обхватност на погледа и не съобразяват характера на т.нар. Акашови хроники. Не просто възможно, а напълно естествено би било, в момент на астрална възприемчивост, човек да получи нещо като видения-спомени от съвсем чужди хора и събития, които просто са "прихванати" от енерго-информационната земна обвивка. И самото човешко съзнание и така запознатите автори нямат друго обяснение, освен "минал живот, браво". Това е закостенелост. Освен това, предишното превъплъщение на микрокосмоса си (нямащо общо с личността) не бих аплодирал, щом се е наложило и слеващо. Това, да нямаш спомен от предишно прераждане си е също практика и то най-благоприятната за нас. Това е единствената ни възможност да можем да стъпим на нова основа и евентуално да се освободим от клещите на смъртта. В настоящето ни жизнено поле, това е едно от най-ценните неща, които притежаваме - забравата. Пропуснах да отбележа - чрез земното култивиране на съзнанието до ниво аурчино същество може да се придобие нещо като спомен-есенция от всички минали животи. Този момент обаче е индикатор, че сме се обвързали непрекършимо с диалектиката. Някъде в процеса на смяна на личността при трансфигуристите е възможно да се долови същият спомен-есенция, но чрез микрокосмоса. Тогава обаче, той не представлява абсолютно никакъв интерес.