Венцислав_

Да... Във Франция има нещо като "общество за изследване и възраждане на катарството". Повечето литература, която ни е достъпна идва от тях, като авторите са все председатели на съответното, или подобно... Това са Ан Бренон, Жак Блум, Рьоне Нели... На български език има поне 5 техни книги, които в исторически аспект са добри... Могат да се открият по бибиотеките, но не се сещам за имената им. Ако някой сериозно се интересува от темата и особено отвъд външната хронология, няма как да пренебрегне Антонен Гадал, който някои смятат за последния член (патриарх) на това братство... Официално на български няма нищо от неговото наследство. А като гледам резултатите в книжарниците, търсенето на спекула и провокации от страна на комерсиалните интереси са определено в ущърб на любознателния читател... Но катар, значи чист... Вероятно ще се срещат техни последователи и сега... И на същата тази база, те имат критерии... А, да, трябва някой път да отидем да видим Ломбривите... Любимите пещерички-храмове. И да се разходим из околностите на Тулуза и съседните графства...

и всичко

За всички групи, групички, групчовци и т.н. малко по-специално за немодераторите за всички срещащи се и цупещи се пък накрая и за мен: http://youtube.com/watch?v=uIMQNhuZeoQ&feature=related

Не исках, но трябва да раста. Затвориха се, отразяващи детето, очите и - две перли нежност, мекота, а превърнаха в гранит сърцето. Аз не гледах с тях. Но и сега не виждам. Не виждам нови радости, копнежи... Но и не искам. Сега света обиждам за всичките му пориви, стремежи... В нея само за мен се той отвори. Само в нея аз вдъхнах красота. Без нея черни са всички кръгозори и надежда нямам никаква в света. Та туй растене е световен ход. Натам отиват всичките вселени. Тя не бе от техния умиращ род. Но не ме спаси от точно "туй растене".

Великите хора са велики, защото умеят да говорят? И аз съм велик тогава. Но хилядократно по-велики има, пребивавали в словесна сянка. Но не техните уста ги извисяват, а нашите уши и очи ни принизяват. Е, стигнахме до "колкото мога" - то си е напредък, ама пък сега се опитваме като Бог. Ами че нали това ни доведе дотук - това е основата на грехопадението, което някои хора може би не признават. Като палим собствени огньове, то вече сме загърбили Централния. Думите са нищо тук. Всеки живее живота си, но в различни позиции и близост спрямо Живота. До нас Той е по-близо от ръцете и краката ни, но ние от него сме далеч. Добре щеше да е, ако нямахме нужда да го осъзнаваме, понеже осъзнаването е и болка, оргомна. Но тя чисти. Е, явно само тези, които имат нужда. И инструментите не са ни от полза, ако не знаем какво да правим с тях. Най-добре е, да ги предоставим на Майстора, че ще ни научи на занаят. Ама сами...

Явно нищо друго не ми остава, освен да се удивя на свободата ти. Кажи ми, нямаш ли желание Земята да е приказка? Защо в твоята неорганиченост не го постигаш? Аз нямам нищо против да съм част, като някое елфче, примерно. Личност - какво означава? Толкова красноречива дума. Какви отворености да търсиш тук? Чрез атрално-менталните образи, които ние създаваме, увеличаваме затвореността. Те са нашите решетки и отделителя от Светлината. Аз го изпитвам със всяка моя фибра, а с това именно съм по-свободен. В света, в който аз съм творец, няма място за Бог. И обратно. Затова решавам да затихна, за да бъде Неговата воля. Тези, които не могат да се доближат до този копнеж нямат и никаква база да му се противопоставят философски, нито нравствено, понеже нямат представа за какво става въпрос. Иначе можем да се замерваме в лицата с "приемане и отвореност". Дънов е велик, затова и ние не можем да го разберем.

От Извора на Живота не извират личности. Децата на Аболютната отвореност не са затворени системи. Къде е разминавката?! Хората са братя и сестри по живот, не и по его. Добре е да пречупват егото си през Живота, но не им е в природата - обратното им е присъщо.

А Бог е вложил в теб Себе си. Но ние наричаме божествено и това, което ние сме развили. Така именно губим и двете. Разчитай само на това, което Бог е сложил в теб, ако копнееш за единение с Него. Всекиму според пътя...

На обрязани, на обрязани мозъци. Ако мислим да отговаряме импулсивно, нека поне се замислим какво означава "обрязан" на библейски език. От гордост най-много, значи, да класифицирам своя мозък като обрязан, ама нейсе... Пак ли сгреших, че писах? Ами, явно...

Дреха е астралното тяло, което нещо като есенция на личността и егото. Нова дреха трябва - чиста, тоест астрално тяло-почва-тишина. Прииждане на нов живот ше рече отвореност за Бог, но за нея сме структурно непригодни. Та нали преди време сами решихме да се затворим, защото бяхме голи (спрямо едното око, а спрямо другото - събожествени). Обаче с новата дреха могат и да ни приемат в Небесния Йерусалим, пременени като за сватба...

В повечето случаи, когато малко дете си отиде от земята, то се въплъщава в ново тяло общо-взето веднага. Дори наченките му на фини личностни тела не се разрушават напълно, поради което и именно това са случаите, в които човек има реален спомен от минал живот, съвсем актуален и ясен в настоящия. Това говори, че или са се преплели проявите на диалектичния закон и спрямо самия него се е получила грешка относно смъртта, или същото, но относно раждането (демек условията, средата и възможностите и са неблагоприятни за развитието на конкретния микрокосмос). При всички положения съществува и възможността оформянето на фините тела (личността) да предложи някакъв вид аномалия, не според кармичната обремененост на микрокосмоса, а според замръсените финоматериали нива на земята. Тогава е нужно веднага да бъде изтеглен, вероятно. Има и още възможности, но едва ли можем да обхванем всички и пълно с това си съзнание, или поне моето е неспособно. Няма да си мерим надменностите сега. Аз предполагам, законът полага, а Бог разполага. Основи, разбира се имам, а преценката ми за твоите е точно надменна. Извинявам се на себе си, ще работя по въпроса. Грешки много и разни, кой каквото може обхваща. Грешка е и това, че се въвлякох в тази полемика.

Смисълът не е във волното обичане, а в приемането, в непоставянето пред другите на наши изисквания и критерии. Пълната му проявеност е много трудна за човека. Много от нас си мислят (че може и всички), че са постигнали нещо в това отношение, но точно тази ни нагласа скрива по-нататъшния ни път.

Ние не можем да виждаме друго от света, освен неговото отражение в нас. Няма как за това отражение да има каквато и да е друга причина, освен нашата изкривеност. Ние редим едни големи конструктури и си лягаме, а сутрин гледаме сънено и се чудим кой е стоварил това до леглото. Да знаем е добре, ако умеем да използваме това знание, но ние не умеем, затова и не знаем, което също е добре. И все пак, всички сценарии са наши, що се отнася до егоцентричното приемане на света. И всъщност кой не се приема за център на своя свят? Докато имаме сетива, а те са създатели на вектори, няма как да изтрием точката им на събиране. Който избере нищото ще спечели абсолютност.

Просто не е пред очите ти. То е едно от имената на истината, а тя не може да бъде написана, или прошепната от някой. Така или иначе, то е доста далеч от възприятията ни, а ние живеем в тях. Затова, дори и сега, говорейки за него, ние се заблуждаваме един друг. Но го има. То е това, което е. Ние не сме...

Всъщност, само Той може да обича. Той обича децата си. Човек не може да обича, но ако пропусне през себе си обичта на Отца, той изживява свързаността със своите братя и сестри. Това, което ние постигаме в това направление е едно ментално наше творение, изтъкано от нагласата, че трябва да усещаме другите така. Ние се обвързваме все повече с тази наша (почти) рожба и изживявайки нея, ставаме подвластни на собствената си заблуда и не допускаме по никакъв начин да проведем през нас божествената обич. Но да обичаш както Бог означава точно това. Не аз, а Той в мен, но Той ще доходи само когато мен наистина ме няма.

Това е прекрасно и по същия начин е казано. Мисля, че с нашите вмъквания и тълкувания можем само да го опетним.

Да опиташ чпвешкото ще рече да не се идентифицираш с него. В момента, обаче, това е невъзможно, понеже друго не познаваме. И представите и усещанията за най-съвршенния Първоизвор също са човешки. Тях също трябва само да опитваме - те са продукт на света на явленията и рисуват по неговия лист, а пред Обекта (уж) си поставят непрозрачни воали. Отдалечаването само, в смисъл на тишина, от това човешко, ще донесе божественото. Неговото прилагане никога не би могло да бъде цел, защото целта е човешка и представлява идентификация. То ще бъде само резултат от кръвната промяна на човека, който се отказва от живота си, за да го получи. Понеже е нужна отправност и по този път, а всяка позната отправност е човешка, то именно вярата, е тази, която може да ни води. Но тази вяра, която има друга природа, се отразява в повърхностите на човешкото и оттам предизвиква хоризонтално действие и реакция. Когато и се освободи нужното пространство да расте, тогава тя е колкото синапено зърно. Тогава тя е истинския божествен зародиш в нас и ни води по стълбата нагоре.

Висшият Аз е това, което ни задържа в диалектиката. Липика, аурично същество. Хората точно него мислят за бог - значи е от божествен произход, но говорим за диалектична божественост. Той е събирателя на карма, съответно изпълнител, управляващ личността чрез електромагнитните си наслоявания и продължаващ да трупа още повече такива. Всяко наше действие предизвиква подобни - нали ни е единен в енергийност света - това е резултат. Понастоящем това е нашето микрокосмическо небе, което управлява напълно живота ни чрез своите планетарни и звездни влияния. Божествен е чистият микрокосмос, но той бе участник в катастраофата, наречена грехопадение, продължаваща още... Така неговото пропадане в света на преходността създаде Висшия аз - дегенерирал микрокосмос, който е княза на този свят от индивидулистична гледна точка. Първоначалният микрокосмос е отделен от човека, понеже съществува (слава Богу, все още) в архетипна форма, в т.нар. Небесно царство. Той е индивидуалната форма на Христос, Логоса. Грешката на окултизма е именно приравняването на Луцифер с Христос. На единия обаче царството е от този свят, а на другия не е. Та прилгането на божественото понастоящем се свежда до проекцията на духа в диалектиката, която е подвластна на груби закони. Така и проекцията е твърде груба, а по същество ние сме демиурзите на собствения ни свят. Но Спасителя можем да следваме само когато се откажем от всичко, тоест да спрем да творим в този жизнен план. А всяка наша мисъл, всяко наше чувство притежава електромагнитния си заряд, който продължава да манипулира финоматериалните нива на падналия свят. И ние се закотвяме още повече в него... Това е човекът. Разбира се, че има изход. Но ние сме от тези, дето имат очи, а не виждат... Това е човекът. Още малко...

Как ще е трудно, лесно е - имаме добър критерий. Кое е човешко, кое е Божествено? Всичко, което мога да отнеса към себе си е човешко. Тогава и със всичко трябва да се разведа. То и само така ще може да се възобнови бракът с духа. От личността - към душата. Тя е Невестата. Но докато си мислим, че личността, с нейната ниска четворност и една по-високичка октава е душата... Е, така също сме женени за един бог - природен бог, наречен Висш аз. Същият, който приласкаваше Христа в пустинята. А ние сме още твърде далеч от пустинята, какво остава за преодоляването на Онзи, който бива наречен и голям пазач на прага?! Ами, прилагайте божественото в живота - сиреч, очистете се от всеки собствен критерий, бил и сърдечен, бъдете просто отворени. Това е чистотата на утробата, която може да роди истинското божествено приложение. Ей това вече е трудно, защото личността не би могла да го приеме по никакъв начин. И ти, приятелю, който ментално се противиш на тези думи - естествено е, но не придавай обектвивност на собствената его-съпротива, защо ли егото се съпротивлява? Друг двигател ни трябва за практическата част.

Имало едно време един Син, новороден, неопетнен, всецял - наречен Логос. Той бил роден от себе си, но предрождената му същност се наричала Баща на всички неща. В същото време той бил и самото раждане. Отец бил абсолютно непроявен Абсолют (тоест по-нищо от нищото във физически план), но при самоосъзнаването си е излъчил своята ментална (спрямо него) енергия, която по неволя трябвало да бъде също абсолютна. Самата тази енергия вече е била форма на материалност - примаматерия. Логосът пък бил духовен (не и пространствен) център на поникналия макрокосмос. Имайки вече две първоначални полярности, светът е бил роден във всичките си степени на проявеност, познавайки утроба и семе... Там някъде се намира Животът. Там никъде не се намира умопостигаемост. Човекът бе носител на живот, сега човекът е само носител. Животът е съвършенство.

Страх? Подобно нещо не съществува. Нима мога нещо да загубя? Аз. Онзи, който ме е пратил на земята със сигурност е с мен. Онзи, който ме зове в Царството Небесно също, а само неговите цености са стойностни и не биха могли да се изгубят. Страх от какво?

Вярата е вътрешно притежание. Това, което е вяра, винаги е положено в Царството Небесно, защото самата вяра е неосъзнатата връзка с него. Божията Любов спрямо човека е свързана с развитието на тази вяра, съзнаването и преживяването на същността и. Те се крият само отвъд човека като линост и въпреки него. Само в това работно поле можеш да вършиш и Неговата работа.

Не води и не е доведена. Пребивава само в себе си. Ако съществува друго в нея, то вече е изменило абсолютността и. Най-висшия стремеж човешки, но сам стремежът спъва откриването и. Тя не е в човека, не е извън... Просто е. Където нищо друго няма. Няма нужда да прощава думите ни - те никога не биха могли да докоснат природата и. Единственото, което искам и което няма да постигна. Надявам се само Тя да ме заличи.

Тук ще трябва да изцапаме лъчезарността със собствените си критерии. Подобни, изплетени от любов - нямаме, а те не биха били собствени в никакъв случай. Всяко страдание изгражда, по отношение на любовта, защото страданието е разрушител на всичко, което не е любов. И точно и само любовта е тази, която се проявява чрез страданието - търсейки винаги себе си.

Христос е страдал много повече за други неща, поне в настоящия контекст. Какво може да причини плътта на любовта - нищо. Но Светлината, дето свети в мрака и той не я схваща - това е най-голямото страдание. Не по човешките ни представи... Любовта е, която познава най-големите страдания, когато няма повърхности, които да я отразяват.