Венцислав_

Глас ли е, не е достатъчно вътрешен. Темата е много важна, но... Всичко, с което можем да осъществим връзка като личности, е само егрегор. Както определящо за нас е астралното ти тяло, а дихалното му поле е населено с всякакви мисъл-форми, така то е взаимоотражаемо с цялостното земно електромагнитно поле и контактува с неговите съответствия на мисъл-формите, които, поради подхранването от множество личности се превръщат в егрегори и в определен момент придобиват и собствено съзнание. Всички осезавани от личността ни мистични преживявания, от каквато и природа да са, кореспондират с егрегорите. Просто не би могло да бъде по друг начин и е естествено. Едни други с тях се взаимооформяме и взаимоподдържаме, защото това е диалектичния живот, който солидарно утвърждаваме. Изход от този конкретен проблем няма, както няма реален изход от никой общочовешки проблем. Има само Изход, който е универсален. За да преодолеем всичко земно "извън" нас, е необходимо да преодолеем земното в себе си, което е личността. Темата се припокрива много с тази за Висшия аз, но...

Нисшият аз е производен на висшия. Всеки от тях, чрез утвърждаване на себе си, утвърждава и другия. Нисшият бива управляван от висшия чрез изливане на неговите сили в плексус сакралис и чрез система от електромагнитни фокуси в мозъка. Целта и на двата аз е култивацията им. Пътят към отслабване на юздите на Висшия е чрез отказване от нисшия и неговата себецентрираност. Висшият аз, според розенкройцерите и висшият аз на Блаватска и сие е едно и също нещо. Само е погледнато от различни ъгли. Това мнение е вероятно малко по-основано от обратното на Станимир. И ми е ясно защо и как това е трудно за приемане.

Всъщност, нещата май не стоят точно така, но би могъл да се информираш, ако се интересуваш. Важно обаче беше какво е казал. Или пък какво сме чули... Ти, между другото, прочете ли? Аз цитати почти никога не чета, но този силно го препоръчвам на всички Азове.

Към него имам някои резерви и лични съображения за тях, но го уважавам, както и останалите т.нар. учители. Би трябвало и любителите на теософията и на Блаватска да проявяват интерес към него, имайки предвид, че тя го обяви за "всемирен учител" и опита още от дете да го присвои в обществото си. А също и за онези, които пък умишлено странят от теософските доктрини, понеже и той решително се разграничи от тях. Каза, че няма да бъде ничий "всемирен учител", а ще бъде, каквото ще бъде. Ето, какво казва Кришнамурти: "Истината е земя без пътища"

Човекът, отделността, не може да осъзнае цялото единство и взаимосвързаност в света. Може само да си втълпи, че понеже е чел за това, някак го почти разбира и т.н. Но когато оставиш съзнанието за отделност да си отиде, Единството и Пълнотата, чиято природа е да СА, просто биват непосредствено осезавани, като съществуване. И друго нищо не съществува. Колкото и да се лъжем тук, това е непроменимо. Ние сме точка (център). Колкото и да я храним, тя може само в един момент да се пръсне. В момента, в който точката се разтвари, остава Цялото. Тя може да се разтвори само като е неограничена и чиста, защото така все пак още пази усет за цялото и истинско съзнание за принадлежността си към него. Но като започнем да я уголемяваме с натрупвания и особено "духовни", тя просто започва да трупа тлъстини, да става по-тежка и инертна. И като спечели състезанието за най-тежката точка в майя, получава грамота за хващане на Господ за шлифера. Честито! Аз си имам колекцийка с такива грамоти. Понеже са непоклатими, не успявам и да ги домъкна до контейнера за смет. Сигурен съм, че шлиферът няма да ми се сърди, ама... ПП: Стан, нещо не си схванал. Аз не искам веднага да се слея с Бог. Аз искам просто да липсвам. Вярно е, че е едно и също като резултат, но... (ако някой усети това, думите относно всичко останало ще са излишни)

http://www.youtube.com/watch?v=CR6nIKQCXdU

Не желая да участвам в полемики, но няма как да не отбележа, че този пост говори много... За мен е абсолютно неасимилаемо, как смяташ, че този безкраен егоцентризъм може да те доближи по някакъв начин до онова, което дори само ти смяташ за бог. Наистина ли здравото стискане на всичко, което си придобил и безспирната алчност за още, ще ти донесе някаква универсалност... По принцип за всяка една способност от тук изброините, бих могъл да ти докажа, че отнесена към човека тя не е истинска, но в момента няма смисъл да дребним погледите си, пък и няма да извикам друго у теб, освен съпротиви. Разбира се, че натрупването е нещо външно, иначе не би било натрупване. И по-големия проблем е, че ние се идентифицираме чрез това външно нещо и дори си мислим, че растем чрез него. Ами, всъщност, до голяма степен сме прави - растем. А това идва да покаже, че май самите ние сме само външни и нищо друго. Радостно е, от една страна, че човек има стремежи към подобни качества. Това означава, че не е изгубил напълно несъзнателния спомен за своята събожественост. Но е трагично, че той се опитва от кал да създаде външни имитации на атрибутивни за определена същност излъчвания. Нима наистина е възможно да си помислим, че опитвайки да развиваме в себе си сенки на проявления, можем да достигнем до същността, която ги изявява като част от себе си... Да, това е човешкото безумие... Но ако случайно нещо от тази същност все още не е безвъзвратно изгубено в нас, дали наистина можем да достигнем до това най-дълбоко, най-чисто и най-тихо местенце в нас чрез натрупвания... Или по-скоро чрез освобождаване от всички натрупвания, за които можем само да се надяваме, че не са успели докрай да го задушат, а само са го упоили. Бо, пътят от Първоизвора до този порядък на съществуване ли наричаш еволюция?! Да, материята е еволюирала във формите си, като естествено следствие от затворения в нея дух (само в този порядък), чието постепенно приближаване към нея, която го е отразявала, е носело и отсрещното нейното "оживяване". Но точно по силата на отразителната и способност, духът, идеите, са извървели обратния път - на пропадане, обездвижване и т.н. Това ли наричаш еволюция? Без опита не бихме стигнали до тук. С опита не бихме могли да стигнем до никъде другаде. Точно той е онзи тесен тунел, за който, до колкото си спомням, именно ти беше повдигнал тема. Това са стълбите под краката ни, но също и стените ни. Хайде сега да познаем, кои са онези храмови стени, които Христос казва, че ще разруши... Защото само така би могъл и да вдигне Нов Храм. За три дни. Казах си каквото имах, но вие по-добрете забравете какво съм казал, защото няма да продължа да споря. Прави сте си.

Ех... Не знам защо разделяш нещата... Но след като си търсещ, предполагам не се задоволяваш само с външното и твърдо-явното. Та, Моисей е символ именно на Висшия Аз (или връзката му с нисшия). А каменните скрижали са неговата дреха, липиката, карма... Той е почти първосвщеник, но както добре знаем, той повежда народа израилев към обетованата земя, но в никакъв случай не го извежда. Нужни са 40 години в пустинята, изпълнени с глад, мор и т.н. и предаването на водачеството на Иисус Навин, който единствен е способен да освободи Израиля. Точно както 40 дневния Иисусов пост в пустинята... И когато противникът изкушава Иисус с хвърляне от крилото на храма в светия град, му споменава част от псалм 91: "Ще заповяда на ангелите Си за Тебе: И на ръце ще Те дигат. Да не би да удариш о камък ногата Си". Но Иисус знае как се изпълнява това: "Махни се, Сатано, защото е писано: "На Господа твоя Бог да се покланяш, и само Нему да служиш". 11 Тогава дяволът Го остави; и, ето, ангели дойдоха и Му прислужваха." И да кажа ли какво ще да означава: "Да не би да удариш о камък ногата си." Става въпрос за онзи камък, върху който е написан закона... На въпроса ти, може ли да ти задам един друг въпрос - според теб Бог има ли карма? (надявам се да не подлежи на обсъждане)

В цялото послание към римляни се говори за закона и в полочината към галатяни, а се споменава и в първо към коринтяни и евреи. И сто пъти да ги прочетем, едва ли ще ни стане много ясно за какво се говори, ама, знам ли, може поне нещо и да допуснем... Като сме тръгнали с изрезки, ето и от мен малко:

Стан, виж къде е основната отлика в нагласите ни... Манас няма нищо общо с каквито и да е натрупвания, независимо дали ни харесва да ги наричаме "духовни". Той, който е духът, няма как да натрупва каквото и да е. Той е просто е единосъщен с Пълнотата. И именно натрупванията, ако ще и наддуховни да са, сами по себе си са доказателство за отделеността ни от него. Именно поради това, завръщането не се осъществява посредством тях, а напротив - посредством освобождението от тях. Е, те, разбира се, са ни необходими, от гледна точка на законите на тази природа, с която взаимно се самоопределяме. Но някъде около осъзнаването на тези неща вероятно проблясва и възможността за нещо, което само на тази база би могло да се нарече Освобождение. Ап. Павел казва, че законът е доказателство за греха. Съзнателното изпълнение на закона е нещо, което ни помага да се движим по-безпрепятствено и облагодетелствано... в тъканта на греха (отделеността). Явно освбождението е нещо съвсем различно. Нека преди да възразим да помислим...

Целите не са обективности, а психични проекции, чиято база, много ясно, се намира в обуславящото изграждащо минало на тази психика, която смята, че в този конкретен момент ги полага. Колко твърдо и непроницаемо звучи... Точно като нас и почти колкото висшия аз. И колко жалко... За онова най-фино пламъче, което в даден момент отново е замъждукало в нас. За да ни обезпокои. И по този начин да ни направи търсещи, с един много далечен интуитивен белег за едно изгубено състояние на божественост. Но човек не би могъл да си позволи да се отдръпне от себе си, за да има това пламъче достатъчно кислород, за да се разрастне. Точно това е любимия момент на Висшия Аз, който заявява на отрочето си: „Ето, виждаш ли, ти трябва да бъдеш съвършен, започвай да натрупваш вече други придобивки, които по-трайно да носиш в раницата си.” И ние започваме да се мъчим да бъдем все по-малко егоцентрични, за да можем качествено да нахраним... егото си. И трупаме. И растем. И пламъчето се задушава. Но какво значение има, ние вече сме поели една друга посока, която ще ни изведе към така желаната вездесъщност. И тя наистина е постижима. Сава богу, че имаме този Висш Аз, който да ни помага с полусъзнателни импресии за всичко, което е било, което е и което предстои, за най-добрите начини да се издигнем.... В този свят. Какво?! Има само един свят, какво е това определение?! Разбира се, че има само един свят за личността и висшия аз, които са негов продукт. Личността се развива неимоверно, придобива много способности (как би могло да има нещо егоцентрично в това) и стига до онези среща в пустинята, представена ни в новия завет. Само не е преминала през онзи 40-дневен пост, но пак се среща в пустинята с когото трябва, със своя бог. И когато той и предлага да превърне тези камъни в хлябове, тя изпълнява, за да подчертае вездесъщността си. Ако случайно откаже да упражни тази магическа дейност, защото по някакъв странен в случая начин, е дочула от някъде, че това би предизвикало огромно обврързване с материята и причинно-следствените закони, то е възможно тя да достигне до следващия етап в тази среща. Тогава висшия и аз и предлага да се хвърли от ръба на твърдата материя, за да докаже, че е покорител на света. Тя изпълнява, защото над видимата материя вече ще се превърне в съзнателна част от диалектичната йерархия и ще служи на света. Но ако по някакъв начин, ама наистина много странен, тя успее да осъзнае извора на подбудите си, че все пак се касаят за личното възвеличаване, то има някакъв шанс да се достигне и до третият етап на тази среща. И когато висшият аз заведе личността на най-високия връх и и покаже целия свят, с обещанието, че ще и го предостави. Тя, разбира се, му се поклонява, та нали той е нейния бог и наистина получава света. И готово. Всичко, което някога е било пожелавано, е осъществено. А тази личност се слива с бога... на този свят. За радост, в един подобен миг, онази Първична жизнена искра, която е била тотално задушена, се завръща в своя Първоизвор, но необогатена и несъзнателна. На личността тя определено не и трябва, защото се е сляла с цялостния порядък на този свят и нито би могла да си представи, че би могло да съществува нещо отвъд него, нито има начин вече да бъде освободена от него. Просто когато необходимостта от този авариен порядък отпадне, поради освобождението на останалите Божествени искри, всичко ще потъне в космичната нощ, но не завръщайки се във Великата непроявеност, а просто изчезвайки, поради липсата на каквато и да е истинност в неговите форми. Те бяха създадени от човека в неговото все още близкобожествено състояние, когато тръгна (избра) по пътя на отделяне. Просто защото като изолиран (свободен) от всеобщия план, той имаше нужда от свое собствено отражение за изява. В последствие той трябваше все повече да се отделя от Пълнотата, поради което и външното му отражение ставаше все по-изолирано. Сега е естествено ние вече да нямаме и грам спомен или съзнателност за първоначалното състояние, но и заради това вече не сме съзнателни и в дотворяването на нашия си свят и затова той е вече напълно затворен за божествените сили. И все пак, Светлината свети. Светлината свети и в мрака. Но той я не позна. В този личен вариант на Новия завет инициативата на Ирод с младенците беше успешна. Ние дори не можем да навлезем в новите си предпоставки ( за този етап на земно съществуване), а да не говорим за изпълнение на този Нов завет. Природният бог на стария завет така или иначе никога няма да пусне юздите си. Можеше служенето нему да бъде само подготовка. Получихме невъоразимата милост на тази възможност. Но не успяхме да я използваме. Защото и нея опитахме да обземем. Нима Универсалното може да се хване за дръжката, за да бъде придърпано към личното... Е... все е път...

Бихме ли могли да спорим, че в дълбините на всесъществуването има Един Първоизвор... Но на онзи, който твърди, че този свят е непосредствено Негово творение, просто му липсват елементарни езотерични познания. И тук въобще не става въпрос за някакви философски системи, древни предания или тям подобни, с които малцина биха могли да имат невероятната избраност да се запознаят, прибавяйки ги към всичко вече натрупано. Не, става въпрос за поне бегло понятие, поглед, проникване в начина, по който нещата си функционират - сега и по принцип. Ясно е, че материята има основна атрибутивна склонност - да запечатва. По-фината материя, естествено, възприема много по-лесно идеи и макар, че е много по-пластична, тя привлича своите подобия и по този начин се уплътнява, докато в даден момент не се роди и видимата за нас форма. Затова и земният астрал бива наричан още и "огледална сфера", макар определението да би било по-подходящо за частта на видимите явления, на които по им приляга да бъдат определени като рефлекции. Къде обаче се образуват заобикалящите ни форми и кой ги зарежда... Знам, че ние все обичаме да търсим "дълбочината", но нека сега започнем от очевидното. Нашата жалка "творческа" дейност, под формата на емоции, мисли и т.н. от гледище на огледалната сфера, позната и като колективно подсъзнание, остава следите си точно като пътеките с боклуци, които сипем предимно поради цивилизованост. И понеже нашето съзнание образува своите лични форми посредством "преписване" от баткото "колективно подсъзнание", но после пък му предава листа с бисерите си пак на него, то последния събира достатъчно хартия, за да не спира да си прави оригами. И така се раждат видимите форми в любимия наш свят. Това е нещо, което е достатъчно видимо, ако ние сме недостатъчно повърхностни. И някак ни говори за съмнителна изолираност от всичко останало. В голяма степен висшият аз може да се приеме за индивидуализация на цялостното колективно подсъзнание. Но е и малко повече, тъй като по доста по-осезателен наин се явява създател на личността и в последствия я управлява, според своите потенциали. Такива, които са изграждани според изявите на всички предходни личности, населявали съответния микрокосмос. Той наистина е бог. Богът на този свят. И тъй като външното и вътрешното взаимно се отразяват, той е баща, но и дете на този свят. Къде тук е Първоизворът?! Ако кажем, че тук няма нищо от него, това ще бъде абсурд, защото просто нямаше да съществуваме. Но едно обикновено разумяване на тази постановка би достигнало до действителността на един друг абсурд - частта, която сме имали от Бог, просто сме решили да си я откъснем (щото нали и ние сме много божествени). Изолирали сме я от Пълнотата. Е, не е кой знае какво. Голяма работа... Само дето, отрязаните пръчки вече нямат нищо общо с лозата. Най-много след време да могат да се използват за тор, макар да е много по-вероятно просто да бъдат изгорени. Мислих още много да пиша, ама ме домързя. Аз няма да затварям цикъла на това изложение - нека, който има върху какво да се замисли тук, да потърси изхода си. "Ако светът ви намрази, знайте, че мене преди вас е намразил." (Йоан 15:18)

Да. Но не това е основата. Основата е търсенето. И отчаянието. Фанатикът е точно като нас. Желае да стъпи върху една истинна основа. И обхожда всички посоки, за да я подири. Но когато успее - без значение дали полусъзнателно или напълно подсъзнателно - да прозре фундаменталната си невъзможност, посредством дадеността си да докосне Онова, което е скрития извор на същността, той без избор отдава цялостната си личност на външното. Той изпитва нужда да се отдаде напълно и с това е много повече от всички нас. Но не успява да притихне в този си стремеж, за да потъне към основата на нещата. И се самопосвещава на някаква конкретна твърдост, защото осезанието и му носи удовлетворение. Той е просто човек. С посока. И ние не сме по-добри с нищо. Превъзхождаме го само с надменност. Мирът на нашия Господ да дойде върху нас!

На какви езици говорим... Нали се самоцитирах именно заради обосновката. Прочети по-внимателно какво съм написал.

Да, точно обратното е.

Това е много опасна посока към себезаблуждение. Няма такова нещо като сливане на личната воля с божествената. Може само личната воля на нисшия аз да се слее с волята на висшия аз и поради невежеството ни да си мислим, че сме я слели с божествената. Но за да стигнем до божествената воля реално, има само един начин - личната воля да се предаде и разпъне на кръста. Тя трябва да умре, защото когато изчезне, чисто и просто остава онава, което прониква всемира, на което ние пречим с нашите индивидуалности. Когато тях ги няма, съществува само онова, което Е. На който не му харесва думата "умиране", да я замени с "предаване", но тотално.

Всъщност, точно кармата обуславя проявата на тунела. Той не може да се променя, само относителната му посока, но си остава винаги ограничаващ и изолиращ. Тунелът е отражение на твърдостта на човешкото същество. Нашите желания и стремежи не правят нищо друго, освен да го стесняват допълнително, независимо колко "благородни" са. С евентуалната им така наречена "по-висша" природа само попораства онзи инструмент, чрез който се придвижваме през него, та да дойде момент, в който поради огромната си "благонравност" вече не можем дори да се помръднем, заседнали между стените. И да, тунелите са наистина реални и осезаеми. И винаги ще бъдат такива, докато и ни сме такива. Обаче когато това спре да ти пречи, защото, първо, си осъзнал закономерността му и човешката невъзможност за измъкване, а после си я и приел, надвивайки вездесъщото си его... тогава започваш да се смаляваш. И съвсем физически естествено се оказва, че тунелът главоломно се разширява. Изведнъж в неговите граници попадат и допълнителни възможности. Но колко коварно - решиш ли да прегърнеш някоя, сам избираш да стесниш отново стените си. Ние, човечетата, сме толкова невежи, че направо ми е трудно да го опиша. Лично на мен ми стига само и непосредственото осезаване на тази затвореност. Но за сметка на това - това е единственото състояние, в което без капка човекоприсъща лицемерност би могъл да кажеш: "Не моята, но Твоята воля да бъде". А тогава, много ясно, стените падат. Филипяни 3 "12 Не че съм сполучил вече, или че съм станал вече съвършен; но гоня изподир, дано уловя, понеже и аз бидох уловен от Христа Исуса."

Мислиш ли, че цялото това раздробяване може да достигне до отговори? Лошото на науката е, че има посоки, тоест предварително зададени ограничения. Бих спорил по всички точки, които тук представяш като даденост (определена от други), но така само допълнително ще раздробим общото безсмислие на всички физични постановки. Предполагам, че скоро нещата ще започнат дори и там да се връзват, но това определено ще се дължи на един съвсем различен подход. Ето един пример - ентропията не е нещо по-различно от потенциалната енергия на някаква частичка, която е обратнопропорционална на кинетичната. И ако се замислим, това въобще не са различни сили, а само различно впрягане, различна посока (навън или навътре). Редът е изява на определени възможности. Безредието е с по-ниско ниво на изява, кристализация, уплътняване и т.н., поради което с по-голям брой възможности за евентуална изява. Така стигаме до теоретичния извод, че тоталният хаос би било единственото начало на евентуалното всичко. Точно както ако бе възможно една частица да достигне до абсолютен кинетичен покой, това би означавало, че притежава безкрайна честота на собствено трептене, което пък ще рече, че тя е навсякъде едновременно. Това ми хрумна сега, за момента и мога да ти изкарам сигурно още един куп физични теории, които ще са съвсем логични и доказуеми, но няма да има никаква полза от тях. Иначе, ентропията бихме могли да я усетим в себе си, ако не трябваше да се наливаме с обяснения и теории за нея в стремеж да търсим центъра в периферията.

Само че, ако разгледаме всички митологичнни концепции за първото грехопадение, ще забележим една съмнителна прилика на разказите, подобни на следното грубо представяне: Духът видял отражението си в материята и се влюбил в него (поради което и в нея), затова слязъл, за да го доопознае, доизследва и т.н. И идентифицирайки се с това отражение, създал първата илюзия, която от тогава насам, както и самия процес на навлизане все по-дълбоко в материята, се разширява. Окултният ни път най-често е свързан с повдигането към по-фините нива на осезаемото, но държа да подчертая, че това не е посока към измъкване, а обратното, защото просто се ангажираме още повече със света на илюзията, обвързвайки се с нейните по-дълбоки и относително определящи слоеве. Наистина, придобиваме по-обхватен поглед вътре в самата нея, но това съвсем естествено означава, че допускаме по-голяма част от нея в себе си. Стан, бих бил много признателен ако не отговаряш на този постинг, но ти си знаеш...

Да, донякъде това има нещо общо с пазача на прага. Малкия... А пред големия ти предлагаш да се поклоним, когато той ни казва, че целия свят ще ни предостави в краката. Не знам кой би могъл да определеи това като липса на егоцентризъм, както и желанието да придобиваме качества, особено благородни, както и най-вече стремежът към единение с Бога. Това е върховен егоцентризъм, който ни прави съвсем непробиваеми за онази Светлина, която свети (защо ли) в мрака. Защото ние, ама много ясно, опитваме да се самосътворим здрави, завършени, гладки... А Светлината, което също е ясно, се движи в пространството, а не във формите, и най-много да успее да проникне през пукнатините ни. Висшият аз е носителя на светлина (Luciferus), който употреби новопридобитата си свободна воля именно за свобода - отделяне от Твореца. Той отразяваше светлината му, а пожела сам да излъчва. И ето, че ние, макар и само продукти на този висш аз, все още искаме това, да излъчваме. Измисляме си наши любови, които красим с всевъзможни определения, като безусловна, безлична и т.н., които, видиш ли, бихме моли да изпитваме. Любовта няма нищо общо с нас, но евентуално преминава през нас, ако и предоставим път. Не да се строим и да наричаме стените си "любов", защото действаме както някой някога е казал, или написал, или за да поддържаме самодоволството си. А да се срутим, за да може Тя, Изпълващата Любов, да осени празнотата ни (тя може да осени само и единствено празнота и няма нищо по-логично), защото тя е фундаменталния фон на всемира. Но не на тази ограничена част от него, която ние сме създали и в неведението, слепотата и безпаметността си приписваме на друг демиург. Тази Любов не се усеща, не се придобива, не се получава, не се проявява, не се обитава... Тя просто е. Но не някаква невъзможна абстрактна категория, а просто Свещената Пълнота, която се зацапва дори от фрагментарното определение "свързаност на всичко с всичко". И подобни неща пише в книжките, които ни учат как да живеем и как да поемаме "правилните" посоки. Но шансът Любовта да ретранслира сянката си чрез нас е само в безпосочността. Аз, като индивидуализация, точка, съм точно обратното на Пълнотата. Но хубавото е, че когато аз изчезна напълно, остава само Тя. Тя не може да ме докосне, понеже докато аз съм, тя просто не съществува в никакво отношение към какъвто и да е вид отделност. Но когато мен ме няма, Цялото е. Не е нужно да правим разграничения тук, какво е Висш аз (вторична монада), какво е първичната монада и да спорим по този въпрос. Едното е индивидуализация на диалектичния Логос, който в нашето състояние ние приемаме като Абсолют, а другото е отразяващото атомче на нещо много по-велико. Показателен е просто пътя ни. Да победиш себе си чрез култура и изфиняване няма как да стане. Но пък е лесно да завладееш света и да го управляваш (нямайки никаква представа от последствията). Нека всеки избира...