Венцислав_

">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350">

Мислих, че ще си доволен, че ще си запазиш храма. Аз съм съвсем недоволен, че не мога да го срутя. Но съм доволен, че в думите ми виждаш съвети. Ще те оставя малко да си отдъхнеш, преди да се върне титулярът - Азбуки. Свободата - нашето разбиране и размисли за нея...

О, това ми е омрзънало, но просто ще отбележа: Уклонът, който придаде на моите думи е точно този, срещу когото те бяха насочени. Изчисти си храма, украси го, лепни му и една реклама. Няма днес да бъде срутван. И няма Онзи, с правата мисъл, да изгради на негово място за три дни Нов храм.

Няма права мисъл, има прав мислител. Учителя може и да е мислил право, ние не можем. Въпросът именно е кой може - и да му дадем да мисли. Така, обаче, пак звучи изключително криво, защото ако си пълноценна част от плана, то ти не мислиш, а го живееш. Понятието "мисъл" се загубва извън личността. А има ли личност, има призма - няма непречупване, няма "право". Всеки, който заяви, че мисълта му може да е права, аз бих запитал - докъде може да те отведе високомерието... Мисълта е астрална форма, тя не може да не вземе участие в процесите на земния астрал, а за тях споменах в предния постинг. В този смисъл може да говорим и за чистота. Свободата идва след чистотата...

Дали е толкова просто: "Мислим, енергията ни следва нашите мисли и те стават неща", които после трябва да отглеждаме и храним, а те растат и ни правят все по-зависими от самите тях. Това ли е свобода? Самата мисъл е плод на ограниченията и границите, защото тя е финоматериална форма, излъчвана от друга форма, притежаваща творчески сили според одушевеността си. Мисълта се ражда за да достига до нещо, а липсата на ограничения би означавала пълнота и слятост, както с това "нещо", такаи с всичко. Но ние наистина създаваме своята реалност... в която отдавна сме се заключили. Именно по силата на своята необективност, тя е липса на свобода.

Логосът е първосътворен. Това е проявеността на Твореца, неговото лице, обръщането му навън. Не е Отец, а именно синът, Слово, Логос, Христос... И само така и точно така "аз и Отец ми, едно сме" - когато съм храм на Логоса. Тогава ще съм и Христос, чрез пълноценно участие в неговото тяло. Не знам дали това е степен. Сигурно е, след като е толкова далеч от мен и търся стълбички към нея. Но и не е, защото е всичко. "Jesus mihi onmia"

Уау... Нямам думи... Трябва да те пипна, че все не вярвам, че може да съществуват такива същества, толкова... Ти говориш за някакви нападки и ... вярно... твоето не е нападка, то е някакво безумие, което успя здраво да ме ококори. Още не съм успял да повярвам, че съм попаднал на него. Може би беше добре да ме уведомиш, че ме игнорваш, за да знам. И да се чудя какво да ти напиша, за да се възползвам от съответната постановка. Много е грозно да го кажа, но наистина съжалявам, че опитах да ти предоставя малко информция за да ти помогна (напомням - не по моя инциатива). От там насетне - вече нищо не разбирам, освен, че така или иначе не бих могъл да имам желание да ти пиша каквото и да е. Сега специално още не мога да зацепя и да повярвам, че съществуваш... Ето, представи си, че и тук си включила такава опция. Изнасям се. И аз не бих искал каквото пиша да се отнася за теб, много сме хармонични тук. Леле, леле... Започвам да изгубвам смисъла на някои животи, наистина...

Аз пък мислех, че темата е за пасажи от Писанията, а не за теб. Пък именно, ако обсъждаме тълкувания, то слугите ще да имат голямо значение... Следва искрен интерес... ПП: какво ли ще означава да не намираш смисъл в живота... (какво да му намираш, след като вече те е боднал на кръста си) Явно просто за различен смисъл и за различен живот се говори.

О, нима не знаеш ти, че покаянието не е просто дума, не е един удар на сърцето, а процес, дълъг, на структурна промяна, на придобиване (възвръщане) на способността да приемаме Живот... Че ако не беше Исус способен да го спре, то Петър щеше да е и без това сърце, едва заченало от силата на Словото, освобождаващо с болка мрак из всеки собствен удар... И казваш, по-инак ги виждаш нещата, пък само в друга форма и на друг етаж постави имената. Вече съм едноух, другото уше ще си го пазя.

Петър изгражда църквата си като част от тялото Христово. Той има нужда от връзка с хората, които са вече част от това тяло или са готови да влязат в него. Той не гради църква за себе си. Тази църква става в света, но не от света. Тя се строи с наддиалектични материали, които строителите получават в душите си само ако са ги отдали на Бога. Да не забравяме, че основата му е онзи камък, който беше отритнат от земните строители. Още са ми цели ушите.

Петър е символ на вярата. Когато идват войници да заловят Иисус, той хваща меч и дори отсича ухото на един от тях. Той е вяра, на която и липсва чистота и познание, насочена към външните форми. За такава вяра не би могла да изгрее Утринната зора, тоест да се роди Новия човек. Ако тази вяра три пъти се отрича от онова, което смята, че познава, то тя три пъти ще навлиза в нови дълбочини към пълнотата си. Защото само на истинската вяра, която е отражението в сърцата ни на Господа, само върху нея Той може да стори истински храм от нас. А ние всички все още се опитваме да режем уши... Това е само мнение, не ми пречат ушите, които не ме чуват.

Много си прав. Всичко в природата е на степени. Обаче, някои хора просто искат освобождение от познатата природа и именно от тези степени и оценки (не разбирай неправилно тази дума, биха могли и да са естествени). И именно това "отвъд" природата те свързват с духовното. Да подчертая - не нейното скрито лице, а отвъд... Понеже се говореше и за вечност наоколо, ще те помоля да ми приложиш принципите си и да направиш едно, било и условно, разделение на вечността на степени. (ясно, че за духовното няма да се разберем, вероятно защото се реем из "различните му степени", ама поне вечността да пленим)

По този начин казано не остава ли малко неопределено... Защото има едни тънки разграничителни линии, които никога не можем да сме сигурни, че добре виждаме... Все пак, на дихателното ни поле са му нужни определени качества... И понякога, копнежите ни за вечност са много хоризонтални, но понякога - може би не... И обикновено, всички сме в стагнация - все още структурно непригодни за каквото и да е отвъд земната ни природа... А степента... това вече е глупост.

">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350">

Как да се научим да обичаме ПП: статията би била вярна и със заглавие "Как да се научим да общуваме"... ...все пак, обичта е най-красивата форма на общуване ...и патогенна

Сега пък евфемизъм ме нарича... Заради такива като теб, в следващата манвантара няма да ви снеса нищо. Стойте си неродени потенции.

Хм, любезни, а кой го е снесъл това яйце, от което ще се сътворява Универсума? Не е ли нЕкоя си кокошка?! Аз пък не бих казал, че си любезен. Как така ме наричаш кокошка?

Много ясно, че е първо яйцето - онова, от което се е излюпила космическата кокошка.

Вярвай бе - ако някой се заяжда с теб, бесовете ти са виновни. Ама темичката стана на пихтия, не мисля, че добре ме възпитавате тук.

Ууу, какичко, хайде да си поиграем на влакче или куклички.

Матей 18:3 Истина ви казвам; ако се не обърнете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство.

Аааа... ти може да си много напреднала в разните способности, но аз още не мога да си позволя да хабя енергия за телепортации. Дойдох в тази тема - да ме възпитават.

Абе... верно съм изкуфял вече... мъ не помня да съм го казвал това.

Ми, то, щото, можем да разберем нищичко, само ако сме го поживели.

Е, па, не ни пречи, ако ги разбираме, да живеем и според цитатите...