Венцислав_

Победа ли? Да бъде тишина. И не моя, щом държа ръката ти. И не уплаха, а светла ведрина поникна в мен, изцяло от словата ти.

Тоз дуел е явно с неочакван край... Не ще пролея кръв. Ще те прегърна. Ще пристъпя тихо в твоя рай и заедно към светлината ще се върнем.

Вземи, щом искаш, мойта муза също, че аз съм в думи силен като десет. Пък знаеш, че оръжията са присъщи на професията ми. Пък битките - и те са. И не бягай, тук стой, че ще те затворя във килия влажна, тъмна - абе, арест. И с мъчения ще те накарам да говориш, ако трябва даже може да повтаряш.

А може и да са излишни, защото той само своето знае, да слуша му е непривично, трябва той да е начало и край. ПП: Я, тази тема е скрита, не излиза в активните теми. Тогава ще те разнебитя в дуел на устите големи.

Не, не... Та точно това ти е критерий... Със сетивата сам, е сам по земно. Зад тях - виделината ще намериш и ще си сам - многобемно... Сам, защото си едно... В свещено съвършенство - сам... сам в покоите на Бог - самота не тлее там.

Емоционалната обвързаност е едно от многото лица на егото. А към обективност се стреми пак именно то. Усещането преди да попиташ интуицията е предварителната настройка на егото. След като я попиташ (това, което искаш да е интуиция) вече идва опасното подвеждане на егото. Не, че те води към грешния отговор, не, това рядко се случва. Води те към собствените си затвори, в повечето от които сме попаднали вече, щом наричаме една допълнителна негова перцепция - интуиция. Новородените са в яслите. Ние не избираме твърдостта, защото не познаваме друго. Съжалявам, че попаднах в дискусия. Оттеглям се. Не искам нищо да защитавам. Достатъчно защитаваме егото си, защитавайки интуицията.

Инетересно е, че сега се навеждаш към тази мисъл. Понеже аз говоря именно за твоите благодарност и прошка, когато ти четеш. И за моите, когато аз пиша. На мен твоите няма как да са ми опасни. Ти решавай, за себе си, в кои да се взираш. Но ние тях не можем да променим, а само да замаскираме. Промяната може да се извърши само в цялостното животосъстояние. Тъй се променя и погледа, обаче, а ние в никакъв случй не желаем той да се изменя, понеже сме щастливи... Сложен е човешкият ребус... И прост, когато истински си осъзнал, че не ти можеш да го решиш.

Интуицията (за която говорим) идва от егото. Доказателство е търсенето на граници и разделни форми (които споделяме). Астралното усещане и възприемчивост направо са си връх в его-изявите. Възвръщането на способността да отразяваме в главите си Духа, която способност бих нарекъл интуиция, се извършва чак когато Йоан кръсти Иисус в Йордан (стигналият до ръба на на диалектичните възможности човек се предаде напълно в ръцете на Божията воля, чрез което се свързват обновените глава и сърце). Който мисли, че има общо с този процес, просто е близо до своята втора смърт. И има най-твърдото и огромно его. Бог да му е на помощ!

Ей ги, аз ги виждам... Не биха могли лицемерието и високомерието, които крещят и се самозаявяват, да бъдат опасни. Тях никой не ги пропуска и никой не ги взема за друго... и са само досадни. Е, всеки да избира за какво да внимава.

Не си безкраен източник, не си... Защото центъра си в теб полагаш, не в Отца. Ако в отвореност сърцето заискри ще извира в него и ще се влива там света. И пак ще си сама, но някак инак... Едничка ще си, но излята в пълнота. И преди от тук да си заминеш ще отвориш още множество сърца.

Виждам, че освен лицемерна, благодарност също може да е и много високомерна...

И на мен най-често ми е неудобно, като ми благодарят. Но се е случвало и да съм озадачен, че дори не са ми благодарили. Високомерие... Най-високомерна е прошката пък... Това, което може да бъде наранено у мен, е само високомерието. И после евентуално именно тои може да прости. Благодарността е като отплата, всички стигате до този извод. Ами, значи, естествено, е лицемерие. Да искам искрено да благодаря, ще значи и без да търся конкретни поводи. Нещо се смущвава сигналът на тези честоти обаче...

Именно, децата възприемат непосредствено скритите психични влияния... астрал. А фините тела на хомосексуалистите са пообъркани, поради смущения в полярността им (точно като физическото или по-ското то, като тях). Децата пък сега образуват своите фини тела, като използват средата. Тази постановка въобще не е толкова проста, но няма и смисъл много да я обсъждаме, понеже ни липсва възможност да я разгледаме по-многостранно.

Позицията на този поглед е фактическа дупка в твоите доброта и щастие, които сама си пробила. Разбира се, нямам никакво право да искам да се замисляш над тези въпроси, особено с оглед твърдостта на позицията ти. То, устояването, е добра черта. Въпросът е кой в какво устоява. Аз, примерно, не искам да устоя на нищо мое или от света. Бих желал светлината да ме помете и да не остави следи от мен и всичко, което ме идентифицира. Но и самото желание е крачка в обратна посока. Ама пък кръвта ми е много повече крачка в обратна посока. А нашите усещания за щастие се раждат единствено там, в кръвта. Ако тя беше златна, можеше да роди нещо духовно... Но сега си разполагаме само с червени и бели кръвни колелца. Това го знам и без микроскоп, но на някои и наноскопа няма да им свърши работа.

Брей, виж каква е темата, а аз говоря за месо... Важно е кое ще ни подтикне да извървим обратния път. А като тръгнем, ще се понаместят и грешните благодарности и прошки.

Точно истинското осъзнаване на нещастието и общата солидарност в него ни прави отворени и истински съпричастни към другите, без високомерие. Защото е писано, че сме братя по живот, но сме далеч от непосредственото изживяване (само четем и наизустяваме), обаче когато сме и братя в боя, тогава се ражда приятелството. А съм чувал, че приятелите са добри едни към други (макар и пак с техните си натоварености на това взаимоотношение). На това бойно поле враговете са вътре в нас.

То, това за ябълката е малко скалъпена работа, ама приемаме, че ябълката е символ на новите Евини възможности за отделяне от първоизвора си. Значи, пардон, понеже познавам отсамната страна на съществуването, трябва да се сърдя на кака Ева, защото тя ми е подарила тази страна. Иначе, лицемерно, разбира се, съм благодарен на себе си, че съм спрял да ям месо. Малко по-малко лицемерно съм си бесен, че въобще съм започвал.

Думите са показност и имат конкретни цели. Друго е едно истинско състояние на благодарност, но то може да е отправено само към Твореца и не, защото ни има (малко му се сърдя аз за това), а заради всичко (ама баш всичко).

И аз това казах с първия ред.

Нали за това става дума, ако животното е решило да се жертва (което не се случва), тогава няма да има агресия. Като ни помоли да вкусим от плътта му, много невъзпитано ше бъде да му откажем, след като дори живота си е дало за това свое желание. Ние не се храним само с плодовете на растенията, отдавна. По-малко отдавна не се храним и само с растения. Още по-малко отдавна не се храним само с рстения и продукти на живи животни. Скоро пък, ако продължаваме по същия начин, няма да се храним само с животинско месо. Има благодарност и благодарност. Едната ние не познаваме, именно защото сме си лицемери. Много преди греха, човек се е хранил само от пълнотата на Извора си. С отделянето си от тозиИзвор е започнал да се храни и с много фини енергии, понеже, сам е решил да се отделя от живота и е трябвало да си го набавя грубо и изкуствено. Още тогава храненето е било грях. Какво да кажем за плодовете...

Това оправдание не съм го чувал. Но е нужно да се благодари на растенията за жертвата им. За животното простата благодарност няма да стигне, защото то има изразена воля и оживяващия го принцип е по-обвързан с конкретния индивид. След като има воля, то за да извиним агресията си е нужно и разрешение. Животно да разреши или пожелае да се жертва за нас. Но и да поискаме във високомерието си разрешението, груповият животински дух не би ни го дал, тъй че...

Толкова, доколкото чуждата враждебност предизвиква допълнително вкостеняване в собствената идентификация, като вкопаване в окоп. В същото време, никой не би могъл да отнеме възможността за трансформация. В същото време, конкретно това явление е предизвикано от финоматериални дисонанси, които трудно биха били преобразувани, поради това, че самите те са основи за преобразуване...

Да, Слънце, как да не се съглася... (запиши си го някъде) Затова и споменах за "някои" перспективи, понеже други са насочени срещу, обратно - диалектика, от тази, дето не можем да приемем, че изгражда падналостта ни.

Но щастието не е удовлетвореност и се крие именно в отвореността за все по-дълбоки перспективи. А доволството от нещо ограничаващо и твърдо по форма е също и самозахлюпване ( много радваща дума). Доволството ще да е като щастие в точка, а щастието ще да е като доволство в безкрайността. На което малките размери са перманентно изчерпани, та не можем да облечем в него човеченцата. Пропуснах: именно усета на някои от перспективите (надчовешки) е в състояние да те направи и малко по-добър (по човешки).