Венцислав_

Най-голямото наказание е безсмъртие в света на смъртта. Няма да ти казвам дали е вярно, ще ти кажа - възможно е. Ако наистина го искаш...

Има само една Пълнота и тя определено не е същество. Няма завършено същество, ни едно... пък каквото искаш вади от себе си. То е и логично, че преди да осъзнаеш това, не би могъл и нещо кой-знае какво да извадиш, щото нищо кой-знае какво не търсиш...

Именно това е високомерие. И разбира се, най-опасното високомерие е това, което е "свободно" от егоизъм.

Тълковният речник дава като синоним на самота - уединение. За самотия - акцентът е върху тежестта, но от гледна точка на личното възприятие. Не е явление, само отразяващо условията, а субективно усещане.

Би могло да е свързано с липса на В12 или други от голямата му фамилия... Яде ли месо?

Вземане и получаване са различни неща !!!

По същата логика и критериите с резултата (който не е ясно как и от кого ще бъде определен), помощ може да бъде и вземането.

Ако ИСКАШ да помогнеш, значи просто си високомерен. Не бил могъл така да бъдеш проводник на помощта, а само на желанията (искенето) си, слепецо. Който смята, че не се отнася това за него е дважди сляп. Аз съм трижди, че го казвам, а не умея да го прилагам.

Просто са различни видове замръсяване... Думата е по-плътна, което я прави и по-тежка в астрала. Това означава, че от физична гледна точка е по-изявена. Лошата мисъл обаче, е по-ангажираща личния астрал и се задържа в него, което си носи последствията...

Виждаш ли... Дори когато си глътнал големия залък, някой се опитва да ти го извди... с думи.

И по повод прелюбимия ни ум, да имахме представа какво безумие е да сменяме плът след плът, да получаваме кръвно наследство от други хора, да се обличаме в свои и чужди кармични зависимости. Да, разбира се, лесно е да се каже и да се вярва "а, това е Божия план". Обаче по-голямо светотаство от това няма. И всичко това е изпълнение на човекия план. Който Бог с безмерната си милост допусна, за да може заблуденият му човешки син да има възможност да се завърне в Любовта. Защото Бог не забравя делата на своите ръце, които сме били. Но сега сме зависими и движени само от делата на собствените ръце, сърца и глави... Да, умът е най-важен по Пътя. Първо той трябва да бъде безмилостно стъпкан, защото само така би могло сърцето да се пречисти. Не да се облагороди според представите на същия този ум, а да се пречисти. За да изгрее в него Витлеемската звезда. Всичко било ум... Да, било е - Слово, Христос. Всичко е ум. Да, за човека е така - центростремителност, Луцифер. Няма значение кое се изявява тук и какво аз виждам. Желая ви различителна способност! Ако някой желае полемика - извинявам се, нямам сили да чета отговорите.

А нима умът служи на човеците единствено и само за да помнят "Отче наш"? Извинявам се, ако звуча грубо, но според мен красотата на ума е именно неговата индивидуалност. Нима следва да си облечем умствени униформи и да разсъждаваме в стил стадо? А сме облекли, не само умствени, ами какви ли не униформи, които всички много ни отиват... С "Отче наш" бихме могли много да съблечем, но явно не и след като още не сме намерили някое огледалце, в която ясно да се видим... Индивидуалността не е разделение, центростремителност, самоутвърждаване... Бих могъл да кажа - да, индивидуалността е красотата ни. Но не! след като тя не е стъпала на живата всеединност, към която уж все се стремим, а сами правим пътя си към нея невъзможен. Защото за да спечелим Истинската индивидуалност, трябва да се откажем от тази, нашата си. И думи, думи, думи... индивидуалност, ум, не знам си кво... и пак човек, пак пръстен... Защо молим Отца си, волята му да бъде на земята така, както е на небето?! Ми нали ние, земята, сме били много божествени... Нужно ли ни е нещо тогава?! И най-малко Той, Отец. Ами... от там тръгнахме. Големите му казаха "грехопадение". А ние все по същия път сме тръгнали да крадем светлината... Светлината, която не пускаме в нас. "Да се свети Твоето Име" (в нас) който няма уши ще чуе

Не знам колко са силни думите, но са тежки...

Ето, че го подозираш. Но не желаеш да го живееш. Разстоянията са в дълбочина, вероятно ако насочваш погледа си по вертикала, ще видиш... Реалността на нашите мисловни образи е в това, че продължаваме един друг да се храним след (относителното им) създаване. Постановката ти с виждането от другите хора и по-изявената действителност спрямо твърдите предмети е съвсем безпочвена. Първо, че виждането не е истинско, защото чрез него не се създава връзка. Второ, че тези мисли са си твоите лични фантоми. Трето, че твърдите предмети вече са обективизирани в света на явленията... Може би твоето "истински" се отнася като за "живи" - но определено, след като дихателното ти поле поддържа живота на съответните мисли, те са реално живи само за теб, макар понякога да се опитват да смучат живот и от хората около теб, като ги направят зависими... И ти за тези мисли ми говориш... А ако съпоставяш личния си ум и онова, което в християнството се нарича Слово (казвам го така, щото явно думите те пленяват), просто със сигурност ще получиш един плесник по устата от някоя надчовешка ръка. Човек мисли човешки. Ако тъй не ти харесва, замисли се над сказуемото "мисли". Щото човек го може. Но би ли го казал за бога, макар и личния ти?!

Сети се и за капката вода, която е далеч от океана.

По-скоро би трябвало да е когато слънцето влиза в козирог. (а това е в средата на Ноември)

Нужно ли е да променяме другите за да направим нещо?

Ако всичко е ум, то нека замълчим, за да го чуем. (всичко е Ум, но не нашия)

Аз съм имал подобно преживяване. Беше следствие от моментното ми специфично емоционално състояние и Пълнолунието. Останалото - автосугестия. Различката е, че реших да направя всичко възможно умишлено да се измъкна от него (няма да обяснявам защо, че ще има бой ).

Христос е олицетворение на "Велики и Славни са твоите дела, о, Отче".

Всъщност, не е така. Те са само привързани, не обичат. Думите разбирам. Но прилагането им не се среща - противочовешко (и противоживотинско) е. Но все пак, ти искаш да кажеш - просто (чисто) да обичаш. Добре. Както обаче казвам - противочовешко е и си остава пожелание. Освен това, не можем да говорим за партньорски отношения в тесен смисъл тук, защото говорим за състояния, които не се насочват.

Добре, решаваш само да даваш. Какво ще даваш? Някой ще каже - любов. Добре. Тя обаче ще се изявява чрез делата ти. А те ще са изява на... какво. На лични критерии, намерени, представи... Тогава какво даваш? И даваш ли въобще? Дори да търсиш със сетивата си само онова, което партньора желае, от което има нужда (пък те като нищо си противостоят) и т.н. Няма как да бъдеш обективен, а често и нямаш възможност да предложиш съответното... Тогава? То, не е и само до даване. Или поне, не и преди да бъдат изградени онези мостове, които ще направят от двете села на срещуположните брегове - едно свежо градче.

Няма много разлика между двете - все са гордост и все вкостеняваща. За това говорех и аз за вяра...

Откъде знаеш? Може да се откажем от това да знаем, но това е само бягане от отговорност. Не е в знанието проблемът... Ооооо, не... Ако Слънцето реши да знае, че свети, веднага ще се появи едно ъгълче в него с липсващо излъчване. Вече няма да раздава във всички посоки светлината, която, съвсем между другото, то получава от едно друго, вътрешно Слънце... Ако част от лъчите угаснат, въпрос на време е да ги последват и другите. Имам прекрасен пример за извървяване на този процес - в огледалото. Аз лично, бих предпочел да не знам (да съм избягал от отговорност), че светя, но да е за всички, отколкото много добре да знам, че го правя - за двама трима. А първото е състояние, пък второто напън.

Ами... Ето картинка - глината може да се оформя, но когато решим, че формата ни харесва, решаваме даповярваме в нея и я изпичаме. Така вече е твърда и непроменлива. Вярата трябва да е придружена от една безмерна отвореност (не към всички външни неща, а като вътрешно състояние) и да е насочена по-скоро към нашата незавършеност. Да е в "себе си" дотолкова, доколкото опитваме да изпразним сърцето си за Божията благодат. А не онова втвърдяване, което ни казва, че тя вече е там. Тя никога не е там. Защото електромагнитните процеси са фундаментални. Ние трябва да я търсим с цялото си същество, за да я привлечем. Дори и да приемем нещо от нея, ако го индикираме, то обръщаме полюсите и запушваме Извора. Та, най-често вярата е именно запушване. Вкостеняване. Дори и не само тази - "в себе си". Тя трябва да е само отрицателния полюс, роден от нашата фундаментална незавършеност.