Ах, у дома, тъй топлия пламък на студена самота
и свежия полъх на лепкава мъгла.
Поглед, не, допир, не, а безумно бродене
но накъде?
Луната тъй бледа в мъртвешката си красота
под нозете ни постила сребро от своята снага
и от къде ли идвам, на къде ли вървя,
но винаги се сгушвам в полите на нощта.
И до мене седна Тя, обвила мойте рамена,
подпрян във вечна нищета поведе ме тя.
Ох, почивка!
Но не звезди в безкраен летен небосвод,
а изначална гръд и плът закриват погледа ми, без път.
Мини сега и вземи плода, който това дърво така силно държи.
Опитай го-може би ще горчи!