Диляна Колева

А така  . Сега пак прочети последователно това което ти написахме с д-р Първанов и Орлин. Но свали емоцията и прочети постовете ни обективно, никой не е писал за теб, а по принцип. Поддържаме този сайт доста години и знаем какво пишем. Дадохме ти 3 джокера.
Моят е: Страхът не е това, което е!!!! Продължи със следващите постове и се опитай да синтезираш от написаното от д-р Първанов и Орлин техните джокери, сигурна съм, че ще навържеш пъзела, стига да се освободиш от емоцията и съпротивата към нас.
Чети обективно и спазвай първото правило на Дон Мигел Руис - " НЕ ПРИЕМАЙ НИЩО ЛИЧНО!" Едва  тогава ще започнеш да чуваш. 

А така  . Сега пак прочети последователно това което ти написахме с д-р Първанов и Орлин. Но свали емоцията и прочети постовете ни обективно, никой не е писал за теб, а по принцип. Поддържаме този сайт доста години и знаем какво пишем. Дадохме ти 3 джокера.
Моят е: Страхът не е това, което е!!!! Продължи със следващите постове и се опитай да синтезираш от написаното от д-р Първанов и Орлин техните джокери, сигурна съм, че ще навържеш пъзела, стига да се освободиш от емоцията и съпротивата към нас.
Чети обективно и спазвай първото правило на Дон Мигел Руис - " НЕ ПРИЕМАЙ НИЩО ЛИЧНО!" Едва  тогава ще започнеш да чуваш. 

Здравей, цитирам точно тази част, защото за мен тя е ключова. 
Преди всичко е важно да се знае, че симптомите и страха, са две отделни неща при тези състояния. Когато се говори за приемане и разбиране се говори за страха, когато става въпрос за симптомите, няма такова нещо. Какво са симптомите - НАЙ ОБИКНОВЕНА АДРЕНАЛИНОВА РЕАКЦИЯ. Какво има да и обичаш????? Това е просто адреналин, има обяснение, какво представлява, как се разпространява в тялото и защо чувстваш всичко, което чувстваш. Описвали сме го многократно, всеки лекар на който отиде тревожния може да му го обясни /друг е въпроса, че не го прави/ . Адреналинът е хормон подтикващ ни към действие. Всички, които имат симптоми, обаче, понеже не си познават тялото и не знаят какво е адреналин и ефекта от отделянето му вместо да станат и да се пораздвижат, лягат да умират, ами..... изненадата е, че с това си действие и най - вече придружаващата го мисъл те засилват и повтарят адреналиновия поток. Толкова за симптомите. Нито са страшни, нито са нещо кой знай колко сложно за преодоляване, нито има човек, който да не ги е получавал и да не ги получава ежедневно.
Друго нещо е страха. МЕН МЕ Е СТРАХ!!!! Ключовия момент за повтаряне и затвърждаване на състоянието, Тази мисъл създава невронни вериги като корабни въжета, с които закотвя страха в мозъка. 
Целта НЕ Е да се фокусираме в симптомите, а да разберем какво идват да покажат. 
Например: Винаги съм била угаждаща и послушна дъщеря, правя виско, което майка ми е искала от мен, за да има мир и да ме обича. Имам гадже, което тя харесва, но аз разбирам, че ненавиждам. Стоя с него заради нея, но искам това да приключи. Знам че, с това може да я загубя и тя да спре да ме обича................ не го осъзнавам по този начин /разбира се, това лъсва на терапевтичната сесия/  Става вътрешен конфликт в мен - искам да се измъкна от връзката, но ме е страх да не изгубя връзката с майка си. Това е толкова нова ситуация за мен, моя досегашен механизъм не работи - угаждането, аз нямам нова стратегия, а и не осъзнавам стаха си. В мозъкът ми вече се е зародил сигнал опастност......, ще стане нещо, за което не съм подготвена. А сигнал "Опастност" е стартовия бутон на адреналина. И така един хубав ден, тялото ми дава достатъчна доза адреналин, за да получа симптоми, които пък ще ми помогнат да стигна до усещането на онзи страх, който не осъзнавам. Тялото не иска да ме плаши, реално то ме спасява. Но аз понеже много съм чела, решавам, че има поне 10 болести, на които мога да припиша този симптом и започвам да измествам все повече и повече страха от мястото, в което се е зародил, към някакво място, в което изобщо нямам работа. 
 
Ето един от терапевтичните подходи.
Без да е минал човек през подробно проучване на себе си, няма как да си обясни, какви са тези симптоми. Понеже ние, които работим с тези състояния, много добре познаваме механизма на тревожността и знаем, че това което хората коментират е много далече от същността, можем единствено да кажем "Нищо ти няма, това е адреналин, не му се плаши" 
Ако повярваш, повярваш, това е най - добрия вариант, спираш да изразяваш страха през тяло и си давъш възможност да го живееш този живот и да натрупаш житейска опитност, с която да промениш механизма, който провокира стреса. Това е лесния, удобния и практичния вариант. Когато човек, обаче не се довери, няма смелостта да прави експерименти със себе си, за да види, че тялото не му е враг, а приятел, тогава става сложно. Без психотерапия никога няма да стигне до решаване на вътрешните си конфликти.
Когато някой започне постове наред да повтаря въпроси за симптомите и да се фокусира в тях, става ясно, че той няма ресурс да се справи сам, дори и да успее ще е за кратко. След третия пост ние вече няма какво да му кажем, не и тук, не и по този начин. Дори да изпишем сложни теории и обяснение, възприятието е изкривено от страха и вътрешния конфликт и всичко прочетено се изкривява. 
По тази причина често в темата не се отговаря повече от 2-3 пъти. Просто няма смисъл. А когато пишещите са със съмнения и е видно липсата на доверие, смисълът съвсем изчезва. 
От това което съм цитирала, става ясно, че съвсем са объркани представите ти за състоянието и първо има работа по пренареждането им. Едва след това можем да говорим за приемане и себеобичане. Да обикнеш страха, означава първо да се себепознаеш и после да се научиш да се обичаш, а за това е необходима доза себеувереност, която обикновено липсва в хорат с ясно изразена тревожност. 

Здравей, цитирам точно тази част, защото за мен тя е ключова. 
Преди всичко е важно да се знае, че симптомите и страха, са две отделни неща при тези състояния. Когато се говори за приемане и разбиране се говори за страха, когато става въпрос за симптомите, няма такова нещо. Какво са симптомите - НАЙ ОБИКНОВЕНА АДРЕНАЛИНОВА РЕАКЦИЯ. Какво има да и обичаш????? Това е просто адреналин, има обяснение, какво представлява, как се разпространява в тялото и защо чувстваш всичко, което чувстваш. Описвали сме го многократно, всеки лекар на който отиде тревожния може да му го обясни /друг е въпроса, че не го прави/ . Адреналинът е хормон подтикващ ни към действие. Всички, които имат симптоми, обаче, понеже не си познават тялото и не знаят какво е адреналин и ефекта от отделянето му вместо да станат и да се пораздвижат, лягат да умират, ами..... изненадата е, че с това си действие и най - вече придружаващата го мисъл те засилват и повтарят адреналиновия поток. Толкова за симптомите. Нито са страшни, нито са нещо кой знай колко сложно за преодоляване, нито има човек, който да не ги е получавал и да не ги получава ежедневно.
Друго нещо е страха. МЕН МЕ Е СТРАХ!!!! Ключовия момент за повтаряне и затвърждаване на състоянието, Тази мисъл създава невронни вериги като корабни въжета, с които закотвя страха в мозъка. 
Целта НЕ Е да се фокусираме в симптомите, а да разберем какво идват да покажат. 
Например: Винаги съм била угаждаща и послушна дъщеря, правя виско, което майка ми е искала от мен, за да има мир и да ме обича. Имам гадже, което тя харесва, но аз разбирам, че ненавиждам. Стоя с него заради нея, но искам това да приключи. Знам че, с това може да я загубя и тя да спре да ме обича................ не го осъзнавам по този начин /разбира се, това лъсва на терапевтичната сесия/  Става вътрешен конфликт в мен - искам да се измъкна от връзката, но ме е страх да не изгубя връзката с майка си. Това е толкова нова ситуация за мен, моя досегашен механизъм не работи - угаждането, аз нямам нова стратегия, а и не осъзнавам стаха си. В мозъкът ми вече се е зародил сигнал опастност......, ще стане нещо, за което не съм подготвена. А сигнал "Опастност" е стартовия бутон на адреналина. И така един хубав ден, тялото ми дава достатъчна доза адреналин, за да получа симптоми, които пък ще ми помогнат да стигна до усещането на онзи страх, който не осъзнавам. Тялото не иска да ме плаши, реално то ме спасява. Но аз понеже много съм чела, решавам, че има поне 10 болести, на които мога да припиша този симптом и започвам да измествам все повече и повече страха от мястото, в което се е зародил, към някакво място, в което изобщо нямам работа. 
 
Ето един от терапевтичните подходи.
Без да е минал човек през подробно проучване на себе си, няма как да си обясни, какви са тези симптоми. Понеже ние, които работим с тези състояния, много добре познаваме механизма на тревожността и знаем, че това което хората коментират е много далече от същността, можем единствено да кажем "Нищо ти няма, това е адреналин, не му се плаши" 
Ако повярваш, повярваш, това е най - добрия вариант, спираш да изразяваш страха през тяло и си давъш възможност да го живееш този живот и да натрупаш житейска опитност, с която да промениш механизма, който провокира стреса. Това е лесния, удобния и практичния вариант. Когато човек, обаче не се довери, няма смелостта да прави експерименти със себе си, за да види, че тялото не му е враг, а приятел, тогава става сложно. Без психотерапия никога няма да стигне до решаване на вътрешните си конфликти.
Когато някой започне постове наред да повтаря въпроси за симптомите и да се фокусира в тях, става ясно, че той няма ресурс да се справи сам, дори и да успее ще е за кратко. След третия пост ние вече няма какво да му кажем, не и тук, не и по този начин. Дори да изпишем сложни теории и обяснение, възприятието е изкривено от страха и вътрешния конфликт и всичко прочетено се изкривява. 
По тази причина често в темата не се отговаря повече от 2-3 пъти. Просто няма смисъл. А когато пишещите са със съмнения и е видно липсата на доверие, смисълът съвсем изчезва. 
От това което съм цитирала, става ясно, че съвсем са объркани представите ти за състоянието и първо има работа по пренареждането им. Едва след това можем да говорим за приемане и себеобичане. Да обикнеш страха, означава първо да се себепознаеш и после да се научиш да се обичаш, а за това е необходима доза себеувереност, която обикновено липсва в хорат с ясно изразена тревожност. 

А така  . Сега пак прочети последователно това което ти написахме с д-р Първанов и Орлин. Но свали емоцията и прочети постовете ни обективно, никой не е писал за теб, а по принцип. Поддържаме този сайт доста години и знаем какво пишем. Дадохме ти 3 джокера.
Моят е: Страхът не е това, което е!!!! Продължи със следващите постове и се опитай да синтезираш от написаното от д-р Първанов и Орлин техните джокери, сигурна съм, че ще навържеш пъзела, стига да се освободиш от емоцията и съпротивата към нас.
Чети обективно и спазвай първото правило на Дон Мигел Руис - " НЕ ПРИЕМАЙ НИЩО ЛИЧНО!" Едва  тогава ще започнеш да чуваш. 

А така  . Сега пак прочети последователно това което ти написахме с д-р Първанов и Орлин. Но свали емоцията и прочети постовете ни обективно, никой не е писал за теб, а по принцип. Поддържаме този сайт доста години и знаем какво пишем. Дадохме ти 3 джокера.
Моят е: Страхът не е това, което е!!!! Продължи със следващите постове и се опитай да синтезираш от написаното от д-р Първанов и Орлин техните джокери, сигурна съм, че ще навържеш пъзела, стига да се освободиш от емоцията и съпротивата към нас.
Чети обективно и спазвай първото правило на Дон Мигел Руис - " НЕ ПРИЕМАЙ НИЩО ЛИЧНО!" Едва  тогава ще започнеш да чуваш. 

Здравей, цитирам точно тази част, защото за мен тя е ключова. 
Преди всичко е важно да се знае, че симптомите и страха, са две отделни неща при тези състояния. Когато се говори за приемане и разбиране се говори за страха, когато става въпрос за симптомите, няма такова нещо. Какво са симптомите - НАЙ ОБИКНОВЕНА АДРЕНАЛИНОВА РЕАКЦИЯ. Какво има да и обичаш????? Това е просто адреналин, има обяснение, какво представлява, как се разпространява в тялото и защо чувстваш всичко, което чувстваш. Описвали сме го многократно, всеки лекар на който отиде тревожния може да му го обясни /друг е въпроса, че не го прави/ . Адреналинът е хормон подтикващ ни към действие. Всички, които имат симптоми, обаче, понеже не си познават тялото и не знаят какво е адреналин и ефекта от отделянето му вместо да станат и да се пораздвижат, лягат да умират, ами..... изненадата е, че с това си действие и най - вече придружаващата го мисъл те засилват и повтарят адреналиновия поток. Толкова за симптомите. Нито са страшни, нито са нещо кой знай колко сложно за преодоляване, нито има човек, който да не ги е получавал и да не ги получава ежедневно.
Друго нещо е страха. МЕН МЕ Е СТРАХ!!!! Ключовия момент за повтаряне и затвърждаване на състоянието, Тази мисъл създава невронни вериги като корабни въжета, с които закотвя страха в мозъка. 
Целта НЕ Е да се фокусираме в симптомите, а да разберем какво идват да покажат. 
Например: Винаги съм била угаждаща и послушна дъщеря, правя виско, което майка ми е искала от мен, за да има мир и да ме обича. Имам гадже, което тя харесва, но аз разбирам, че ненавиждам. Стоя с него заради нея, но искам това да приключи. Знам че, с това може да я загубя и тя да спре да ме обича................ не го осъзнавам по този начин /разбира се, това лъсва на терапевтичната сесия/  Става вътрешен конфликт в мен - искам да се измъкна от връзката, но ме е страх да не изгубя връзката с майка си. Това е толкова нова ситуация за мен, моя досегашен механизъм не работи - угаждането, аз нямам нова стратегия, а и не осъзнавам стаха си. В мозъкът ми вече се е зародил сигнал опастност......, ще стане нещо, за което не съм подготвена. А сигнал "Опастност" е стартовия бутон на адреналина. И така един хубав ден, тялото ми дава достатъчна доза адреналин, за да получа симптоми, които пък ще ми помогнат да стигна до усещането на онзи страх, който не осъзнавам. Тялото не иска да ме плаши, реално то ме спасява. Но аз понеже много съм чела, решавам, че има поне 10 болести, на които мога да припиша този симптом и започвам да измествам все повече и повече страха от мястото, в което се е зародил, към някакво място, в което изобщо нямам работа. 
 
Ето един от терапевтичните подходи.
Без да е минал човек през подробно проучване на себе си, няма как да си обясни, какви са тези симптоми. Понеже ние, които работим с тези състояния, много добре познаваме механизма на тревожността и знаем, че това което хората коментират е много далече от същността, можем единствено да кажем "Нищо ти няма, това е адреналин, не му се плаши" 
Ако повярваш, повярваш, това е най - добрия вариант, спираш да изразяваш страха през тяло и си давъш възможност да го живееш този живот и да натрупаш житейска опитност, с която да промениш механизма, който провокира стреса. Това е лесния, удобния и практичния вариант. Когато човек, обаче не се довери, няма смелостта да прави експерименти със себе си, за да види, че тялото не му е враг, а приятел, тогава става сложно. Без психотерапия никога няма да стигне до решаване на вътрешните си конфликти.
Когато някой започне постове наред да повтаря въпроси за симптомите и да се фокусира в тях, става ясно, че той няма ресурс да се справи сам, дори и да успее ще е за кратко. След третия пост ние вече няма какво да му кажем, не и тук, не и по този начин. Дори да изпишем сложни теории и обяснение, възприятието е изкривено от страха и вътрешния конфликт и всичко прочетено се изкривява. 
По тази причина често в темата не се отговаря повече от 2-3 пъти. Просто няма смисъл. А когато пишещите са със съмнения и е видно липсата на доверие, смисълът съвсем изчезва. 
От това което съм цитирала, става ясно, че съвсем са объркани представите ти за състоянието и първо има работа по пренареждането им. Едва след това можем да говорим за приемане и себеобичане. Да обикнеш страха, означава първо да се себепознаеш и после да се научиш да се обичаш, а за това е необходима доза себеувереност, която обикновено липсва в хорат с ясно изразена тревожност. 

Като цяло, нищо особено не е - пак заспиваш след това. Тоест, стресът ти не е кой знае какъв. Аз бих ти препоръчал да промениш отношението си към това събуждане - да се научиш да му се радваш. Наречи си го "моят час за вдъхновение" или "молитвено време", но с едно все по-истинско смирение и доверие в тялото и ставащото, нека настройката ти е на доверие. След пишкането, осъзнай тишината, онова магическо жужене, което сякаш прелива този свят в другия, застани в него, благодари в молитва със свои думи. Почети книжка - не учебници, а интересен роман или духовна литература, нещо красиво и мъдро. Не се престаравай с положителната настройка - нека е леко, спокойно отношение. Много вероятно, когато на мястото на страха вече е това отношение и с малко книжка, бързо да се приспиш. Когато се издразниш - и това е о'к. Кажи си "О'к, ако няма да спя, няма, ще съм пълен парцал, супер, майната му..." - бъди в дразненето, позволи му да излее зарядите си. След малко то само се успокоява и преминава в тихото приемане от по-горе. Самата такава работа вече влияе на теб цялата. Ако разбира се, има нужда - обърни се към терапевт. Хомеопатията (след консултация с хомеопат), баховите капки, шуслеровите соли също са добра идея, за която умът ти се захваща и успокоява. 

Здравей, цитирам точно тази част, защото за мен тя е ключова. 
Преди всичко е важно да се знае, че симптомите и страха, са две отделни неща при тези състояния. Когато се говори за приемане и разбиране се говори за страха, когато става въпрос за симптомите, няма такова нещо. Какво са симптомите - НАЙ ОБИКНОВЕНА АДРЕНАЛИНОВА РЕАКЦИЯ. Какво има да и обичаш????? Това е просто адреналин, има обяснение, какво представлява, как се разпространява в тялото и защо чувстваш всичко, което чувстваш. Описвали сме го многократно, всеки лекар на който отиде тревожния може да му го обясни /друг е въпроса, че не го прави/ . Адреналинът е хормон подтикващ ни към действие. Всички, които имат симптоми, обаче, понеже не си познават тялото и не знаят какво е адреналин и ефекта от отделянето му вместо да станат и да се пораздвижат, лягат да умират, ами..... изненадата е, че с това си действие и най - вече придружаващата го мисъл те засилват и повтарят адреналиновия поток. Толкова за симптомите. Нито са страшни, нито са нещо кой знай колко сложно за преодоляване, нито има човек, който да не ги е получавал и да не ги получава ежедневно.
Друго нещо е страха. МЕН МЕ Е СТРАХ!!!! Ключовия момент за повтаряне и затвърждаване на състоянието, Тази мисъл създава невронни вериги като корабни въжета, с които закотвя страха в мозъка. 
Целта НЕ Е да се фокусираме в симптомите, а да разберем какво идват да покажат. 
Например: Винаги съм била угаждаща и послушна дъщеря, правя виско, което майка ми е искала от мен, за да има мир и да ме обича. Имам гадже, което тя харесва, но аз разбирам, че ненавиждам. Стоя с него заради нея, но искам това да приключи. Знам че, с това може да я загубя и тя да спре да ме обича................ не го осъзнавам по този начин /разбира се, това лъсва на терапевтичната сесия/  Става вътрешен конфликт в мен - искам да се измъкна от връзката, но ме е страх да не изгубя връзката с майка си. Това е толкова нова ситуация за мен, моя досегашен механизъм не работи - угаждането, аз нямам нова стратегия, а и не осъзнавам стаха си. В мозъкът ми вече се е зародил сигнал опастност......, ще стане нещо, за което не съм подготвена. А сигнал "Опастност" е стартовия бутон на адреналина. И така един хубав ден, тялото ми дава достатъчна доза адреналин, за да получа симптоми, които пък ще ми помогнат да стигна до усещането на онзи страх, който не осъзнавам. Тялото не иска да ме плаши, реално то ме спасява. Но аз понеже много съм чела, решавам, че има поне 10 болести, на които мога да припиша този симптом и започвам да измествам все повече и повече страха от мястото, в което се е зародил, към някакво място, в което изобщо нямам работа. 
 
Ето един от терапевтичните подходи.
Без да е минал човек през подробно проучване на себе си, няма как да си обясни, какви са тези симптоми. Понеже ние, които работим с тези състояния, много добре познаваме механизма на тревожността и знаем, че това което хората коментират е много далече от същността, можем единствено да кажем "Нищо ти няма, това е адреналин, не му се плаши" 
Ако повярваш, повярваш, това е най - добрия вариант, спираш да изразяваш страха през тяло и си давъш възможност да го живееш този живот и да натрупаш житейска опитност, с която да промениш механизма, който провокира стреса. Това е лесния, удобния и практичния вариант. Когато човек, обаче не се довери, няма смелостта да прави експерименти със себе си, за да види, че тялото не му е враг, а приятел, тогава става сложно. Без психотерапия никога няма да стигне до решаване на вътрешните си конфликти.
Когато някой започне постове наред да повтаря въпроси за симптомите и да се фокусира в тях, става ясно, че той няма ресурс да се справи сам, дори и да успее ще е за кратко. След третия пост ние вече няма какво да му кажем, не и тук, не и по този начин. Дори да изпишем сложни теории и обяснение, възприятието е изкривено от страха и вътрешния конфликт и всичко прочетено се изкривява. 
По тази причина често в темата не се отговаря повече от 2-3 пъти. Просто няма смисъл. А когато пишещите са със съмнения и е видно липсата на доверие, смисълът съвсем изчезва. 
От това което съм цитирала, става ясно, че съвсем са объркани представите ти за състоянието и първо има работа по пренареждането им. Едва след това можем да говорим за приемане и себеобичане. Да обикнеш страха, означава първо да се себепознаеш и после да се научиш да се обичаш, а за това е необходима доза себеувереност, която обикновено липсва в хорат с ясно изразена тревожност. 

Здравей, цитирам точно тази част, защото за мен тя е ключова. 
Преди всичко е важно да се знае, че симптомите и страха, са две отделни неща при тези състояния. Когато се говори за приемане и разбиране се говори за страха, когато става въпрос за симптомите, няма такова нещо. Какво са симптомите - НАЙ ОБИКНОВЕНА АДРЕНАЛИНОВА РЕАКЦИЯ. Какво има да и обичаш????? Това е просто адреналин, има обяснение, какво представлява, как се разпространява в тялото и защо чувстваш всичко, което чувстваш. Описвали сме го многократно, всеки лекар на който отиде тревожния може да му го обясни /друг е въпроса, че не го прави/ . Адреналинът е хормон подтикващ ни към действие. Всички, които имат симптоми, обаче, понеже не си познават тялото и не знаят какво е адреналин и ефекта от отделянето му вместо да станат и да се пораздвижат, лягат да умират, ами..... изненадата е, че с това си действие и най - вече придружаващата го мисъл те засилват и повтарят адреналиновия поток. Толкова за симптомите. Нито са страшни, нито са нещо кой знай колко сложно за преодоляване, нито има човек, който да не ги е получавал и да не ги получава ежедневно.
Друго нещо е страха. МЕН МЕ Е СТРАХ!!!! Ключовия момент за повтаряне и затвърждаване на състоянието, Тази мисъл създава невронни вериги като корабни въжета, с които закотвя страха в мозъка. 
Целта НЕ Е да се фокусираме в симптомите, а да разберем какво идват да покажат. 
Например: Винаги съм била угаждаща и послушна дъщеря, правя виско, което майка ми е искала от мен, за да има мир и да ме обича. Имам гадже, което тя харесва, но аз разбирам, че ненавиждам. Стоя с него заради нея, но искам това да приключи. Знам че, с това може да я загубя и тя да спре да ме обича................ не го осъзнавам по този начин /разбира се, това лъсва на терапевтичната сесия/  Става вътрешен конфликт в мен - искам да се измъкна от връзката, но ме е страх да не изгубя връзката с майка си. Това е толкова нова ситуация за мен, моя досегашен механизъм не работи - угаждането, аз нямам нова стратегия, а и не осъзнавам стаха си. В мозъкът ми вече се е зародил сигнал опастност......, ще стане нещо, за което не съм подготвена. А сигнал "Опастност" е стартовия бутон на адреналина. И така един хубав ден, тялото ми дава достатъчна доза адреналин, за да получа симптоми, които пък ще ми помогнат да стигна до усещането на онзи страх, който не осъзнавам. Тялото не иска да ме плаши, реално то ме спасява. Но аз понеже много съм чела, решавам, че има поне 10 болести, на които мога да припиша този симптом и започвам да измествам все повече и повече страха от мястото, в което се е зародил, към някакво място, в което изобщо нямам работа. 
 
Ето един от терапевтичните подходи.
Без да е минал човек през подробно проучване на себе си, няма как да си обясни, какви са тези симптоми. Понеже ние, които работим с тези състояния, много добре познаваме механизма на тревожността и знаем, че това което хората коментират е много далече от същността, можем единствено да кажем "Нищо ти няма, това е адреналин, не му се плаши" 
Ако повярваш, повярваш, това е най - добрия вариант, спираш да изразяваш страха през тяло и си давъш възможност да го живееш този живот и да натрупаш житейска опитност, с която да промениш механизма, който провокира стреса. Това е лесния, удобния и практичния вариант. Когато човек, обаче не се довери, няма смелостта да прави експерименти със себе си, за да види, че тялото не му е враг, а приятел, тогава става сложно. Без психотерапия никога няма да стигне до решаване на вътрешните си конфликти.
Когато някой започне постове наред да повтаря въпроси за симптомите и да се фокусира в тях, става ясно, че той няма ресурс да се справи сам, дори и да успее ще е за кратко. След третия пост ние вече няма какво да му кажем, не и тук, не и по този начин. Дори да изпишем сложни теории и обяснение, възприятието е изкривено от страха и вътрешния конфликт и всичко прочетено се изкривява. 
По тази причина често в темата не се отговаря повече от 2-3 пъти. Просто няма смисъл. А когато пишещите са със съмнения и е видно липсата на доверие, смисълът съвсем изчезва. 
От това което съм цитирала, става ясно, че съвсем са объркани представите ти за състоянието и първо има работа по пренареждането им. Едва след това можем да говорим за приемане и себеобичане. Да обикнеш страха, означава първо да се себепознаеш и после да се научиш да се обичаш, а за това е необходима доза себеувереност, която обикновено липсва в хорат с ясно изразена тревожност. 

Георги Балджиев, Линд благодаря ви от сърце!
И аз усещам, че писането ми въздейства благотворно, и дай Боже, да намирам повече поводи за вдъхновение!
А относно финала на историята: колкото и да се забавлявах с предложението на д-р Балджиев, мисля, че няма да имам нищо против Мистър Стрес да ме посещава от време на време Знаете ли, струва ми се, че стресът е като че ли излишно демонизиран в наши дни. В крайна сметка, именно позитивния стрес ни помага да се представим добре на изпит или да се мобилизираме преди важна презентация. Така че реших да реабилитирам този невъзпят герой на нашето време, посещавайки му следната ода:
Ода за стреса
О, стрес!
На тревожнярите злощастни
най-страшния си ти кошмар
за твойте номера ужасни
не се намира лесно цяр
С дереализация, замайване, умора
и с затъпяване дори
измъчваш тези клети хора
и ги сащисваш от зори
О, стрес!
Отвсякъде си пъден
и никъде не си добре приет
охулен, омерзен и съден
Ела! Постой при мен. Привет!
Аз знам, че ти ни пазиш само
от многото опасности в света
облегнати на силното ти рамо
спасяваме се ние от беда
Без теб, как щяхме ний да можем
да оцелеем сам-сами в гора
или, изправени пред казус сложен
да го решим със хъс и лекота
Така че, Стрес, благодаря ти!
за жертвите направени за нас
И знай - при мен добре дошъл си
във всеки ден и всеки час!
 
Мисля при следваща ни среща, да му изрецетирам произведението си при първа възможност (задължително с патос!) Струва ми се, че Мистър Стрес е суетен. И вярвам, че ще му се понрави.
Хубава вечер!
 
 

30 години опитвам да се справя сама. Не се справих, минах през всякакви апокалисиси. Висока цена платих за всичко това, но СЕГА не съжалявам за нито една минута, всичко това ми показа един път, даде ми едно знание, различно от академичното, но с изключителна стойност за мен...
 
Паническо разстройство, социална фобия, социална тревожност и всякакви други диагнози са ми поставяни в последните 18 години. Все още пазя някъде амбулаторните листа. През това време съм гълтала всякакви хапове с розов нюанс - цели 18 години. Убеждаваха ме, че щом не е по-зле, значи хапчетата действат добре - нека си ги пия... Тогава нямаше интернет, нямаше ги тези форуми и сляпо се доверявах на психиатрите, а психолозите бяха непозната за времето порода. Бясно треперене на цялото тяло, пълен блокаж на мисълта и невъзможност за всякаква вербална комуникация към това се добавяха горещите вълни. Да не збравя да споделя и ЧУВСТВОТО как всички ме гледат и се превиват на земата от смях или пък ЧУВСТВОТО за съжаление към тая нещастница... Всичко това започна да се случва в най-ранните ми училищни години, много преди първата ми среща с психиатър. Не споделях това с нашите - именно защото ме беше срам. Не го споделях с никой, аз си го изживявах, това си беше моя съкровена тайна. 
Имаше периоди в който се чувствах по-добре, сега погледнато от 30 годишният ми опит, мога със сигрност да твърдя, че тези периоди бяха когато активно спортувах. Тогава не можех да осъзная, че именно заради спорта се чувствах по-добре. Отказах се от тренировките и състоянията се завърнаха с пълна сила, та дори и с повече екстри. Вече бях в пубертета, чувствах се отхвърлена, със завист гледах “кифлите” в училището и исках да съм като тях, но как... 
От едно активно спотруващо детенце с отличен успех в училище скочих в другата противоположност. Бягства от вкъщи, пипане в семейният бюджет, алкохол в огромни количества, всякакви психотропни таблетки, с трева, без трева, с алкохол или с много алкохол. Исках да съм “пич”, това се случваше след тяхната употреба. В компанията ми колкото повече можеш да изпиеш, толкова по-голям си. Пълна деградация! 
Логични последствия - с триста зора завърших “елитната” за годните трета-сменна гимназия. Опитах два пъти в университет, всичко си остана само с опита... Вече си имах още по-добре отгледани панически атаки, тревожности или както ще да се нарича, защото започна да се появява и световъртежа, дереализацията. Започна се ходене по психиатри, но това не ми пречеше да продължа да си пия алкохол. Един щастлив ден след брутално алкохолно натравяне и след три дневна агония просто спрях алкохола. Нещо в мен крещеше стига с тия глупости, вземи се в ръце, помогни си поне малко, за да ти помогне и Господ. Доверих се на този глас, на това усещане. Разбира се, че усилия трябваше да положа и то големи. Оказа се, че не било никак страшно, дори състоянието на трезвеност започваше все повече да ми харесва. Започнах да виждам света по друг начин, напълно подмених обкръжението си. Поисках промяна, но незнаех откъде да започна, незнаех кой да попитам, незнаех къде да потърся, интернета все още не беше това което е сега. 
Хора - нямате право да се оплаквате, специалистите и други участници тук на тепсия ви поднасят пътя към вашето щастие, дъвчат, предъвкват. С не мога и той не ми вдига телефона - няма да си решите проблемите.
Вашата съдба е във вашите ръце, във вашия ум, във вашето желание за промяна. Дали ще са хапчета, дали ще е алкохол, дали ще е зависимост от страха, впрегете цялата си воля в търсене на решение, а не в оправдания. Търсих решение, търся го още, ще продължавам да го търся, но първо ще си изчистя ума от всички грешно заложени в годините предрасъдъци, заучени и неоснователни страхове, от самонараняването, ще се науча да ги разпознавам, пък по-натаък - времето ще покаже...  
Преди седем години тръгнах на терапия, тук не се получи, там не се получи и аз периодично се отказвах за по година-две. Няма смисъл, нестава, това беше лайтмотивът ми.
До началото на тази година продъжавах като смирена булонка да си пия предписаните ми от псиатър хапченца с приятен бледорозов цвят. През времето опитвах да ги спирам, но симптомите - Бясно треперене на цялото тяло, пълен блокаж на мисълта и невъзможност за всякаква вербална комуникация към това се добавяха горещите вълни, виенето на свят, дереализацията се повишаваха и аз отново започвах да си пия лекарствата. Въпреки че не пропусках ден без да си взема дозичката започнаха да се появяват и още нечакани гости. Започна непрекъсната умора и тежест в краката. От ставането ми сутрин започвах да си мисля кога ще си полегна. Умора, апатия, отчаяние. Такава апатия, че вече ми беше все тая какво се случва и защо се случва. Времената вече бяха други, имах интернет, но ограничеието което сама несъзнателно, оставила се по течението си налагах не допускаше мисълта за промяна.
Един ден, преди година може би попаднах на предаване за паническо разстойство. Не мога да не си призная, но терапевта ме граба на момента. Все още нямах смелостта да го потърся, но започнах да чета, да гледам негови предвания, купих си и прочетох някоя и друга книжка по темата.  Преди 8-9 месеца спрях напълно всички хапчета. Имам си в шкафа 2 кутии ривотрил, нося си в портмонето 4 таблетки серопрам, отначало за всеки случай, а сега не ги махам, за да ми напомнят къде не бива да се връщам отново... Решението беше взето, за пореден път ще потърся помощ от психолог, продължих избора на специалист, като на база предишен опит вече знаех, че това е от огромно значение. Оставете кой колко е популярен и каква реклама има в нета, трябва друго да ви грабне, при мен се появи като чувство. 
Последва подготовка, която започна с категоричното отхърляне на “няма начин” и намирането на такъв. Започна се едно четене на препоръчана литература, започнаха се едни следвания на съвети - запознавне с този материал, преслушване на тези записи. Започнах да събирам и пари, защото нямам работа, пък исках да се чувствам по-сигурна като имам някакъв гръб. Не ме е срам да кажа, че нямам много пари, напротив гордея се, че успях да си осигуря нужното спокойствие. Всичко това  се случва без да съм провела каквато и да било комуникация с терапевта. Вече чувствайки се по-уверена започнах да го търся по телефона. Звънях, звънях, звънях... Бях на ръба на отчаянието, но благодаря на себе си, че не се отказах. Исках го и го направих. 
За 30 години аз не успях да се справя сама, някои успяват - вярвам в това, но на каква ли цена, само те си знаят ... 
Махнете оправданията и за да не изглежда толкова плашещо това, не забравяйте, че и най-далечното пътуване започва с една малка крачка. 
Лични впечатления:
- Не отлагайте и потърсете специалист. Инвестицията на време, на средства, на каквото се сетите си заслужава.
- при възможност направете личен избор. За мен може един да е перфектен, за вас друг... 
- доверете му се, премете го дори и някои методи да ви се струват абсурдни на момента, те не са случайнии. В последствие много неща ще се изяснят
- както много се е писало тук, така и аз от личен опит ще кажа,, че само и единствено хипноза не е достатъчно
- много важно за мен разбиране е, че това не е лечение, тук трябва много да се учи. Терапевта ще покаже пътя, ще подаде ръка, но само от нас самите зависи до къде ще стигнем.
- не чакайте постове и мнения в темите ви. В този форум има чудесни професионалисти, прочетете мненията на един, после на друг, вижте начина на изразяване, различните реакции почувствайте кой е за вас.
- сериозно помислете по въпроса за спиране на лекарствата
От две седмици ходя на терапия, аз съм само в началото на моя път, но чувсвото е уникално.
П.С. Ще дам много дребен на вид пример, но с огромно значение за мен, а именно трансформацията на една мислъл. Имаме си дворче с много ябълкови дръвчета. На върха на едно дръвче виждам хубава червена ябълка - поисках да я имам. Ябълката беше много нависоко, взех дълъг клон, но пак не успях. Подскачах, катерих се по дървото - нестава. Седмица по-късно отивам да си погледна ябълката - все още беше там - на недостижима за мен височина. Взех по-дълъг клон - пак нестава. Отново се отказах... Още една седмица по-късно. Седя си аз на слънчице в дворчето и си мисля пак за тази ябълка. Като начало ми стана ясно, че щом две седмици една ябълка се оказва толкова значима за мен, явно не е случайно. Не мисъл, а по-скоро чувството се появи от само себе си. Какво ли ще се случи, ако подходя не с мисълта, че няма да я стигна, а с увереността, че ще бъде моя. Решенето е повече от елемнтарно - връзвам два дълги клона един за друг, отивам и свалям ябълката. Обаче докато стоя ограничена в мислите, че аз не мога, тотално изключвам всички други възможности. Две седмици за една ябълка срещу две минути за връзване на два клона...
 
 
Прегръщам те големи Човеко, толкова силно те прегръщам - ребърцата ти ще счупя даже :) Благодаря ти Орлине!
Прегръщам и всички вас! Благодаря, че ви има!

Здравей, описаното от теб е поредица от факти, които те карат да се чувстваш неудовлетворена, съответно тревожна. Тези факти, обаче, не са причината. Какво значи да си "дефектна" не знам,  но имам чувството, че този резултат много добре се съчетава със собствената ти представа за себе си.
По - големият проблем е, че ти вярваш в  "дефектите" си. Позволила си Те да бъдат твоето лице, сякаш те е страх да живееш през онова, което всъщност си или не го познаваш!?
Много хора, често ходят на психолози и разни специалисти и често ги сменят, в нашите среди има диагноза и за това поведение. Всъщност няма как когато си недоволен от живота и нямаш базово доверие в него и в себе си, да си доволен от нещо, което е част от живота, а специалистите са точно това. 
Хроничното недоволство смачква, унищожава личността. Казват, че депресията е неумението на човек да сътвори бъдещето си, други казват, че това е подтиснат дълбоко гняв, трети, че това е вътрешния конфликт от разминаването на реалната и желаната действителност. Вероятно има и още теории, всички те, обаче са с общ корен - неумението или нежеланието на човек да поеме отговорност за живота си. Когато си позволиш .... да го помислиш като вероятно, тогава ще се намери и Твоят специалист, който ще те поведе. До тогава няма шанс.
 

Здравейте, това е нормална реакция на късното отделяне. Това което сте направили сега е трябвало да се случи много по - рано още през втората година. Периодът на отделяне ще е по - дълъг и труден. Връщането на старото положение и допускането на детето във вашето легло на тази възраст и особено в периода на отделяне е фактор да се забави още повече този процес. Детето е достатъчно голямо, за да се поставят нужните граници. На светло, в началото на отворени врати, с много разговори и насока в посока възприемане и свикване с обстановката. 
Необходимо е да бъдете по - категорични и да спазвате правилата, които вие - родителите сте поставили, в противен случай създавате атмосфера за развиване на манипулативно поведение от детето към вас. Известно време ще бъде по - превъзбудена не толкова заради накъсания сън, колкото заради преживяването на отделянето. Бъдете категорични в решението си и скоро нещата ще се оправят.

Здравей, описаното от теб е поредица от факти, които те карат да се чувстваш неудовлетворена, съответно тревожна. Тези факти, обаче, не са причината. Какво значи да си "дефектна" не знам,  но имам чувството, че този резултат много добре се съчетава със собствената ти представа за себе си.
По - големият проблем е, че ти вярваш в  "дефектите" си. Позволила си Те да бъдат твоето лице, сякаш те е страх да живееш през онова, което всъщност си или не го познаваш!?
Много хора, често ходят на психолози и разни специалисти и често ги сменят, в нашите среди има диагноза и за това поведение. Всъщност няма как когато си недоволен от живота и нямаш базово доверие в него и в себе си, да си доволен от нещо, което е част от живота, а специалистите са точно това. 
Хроничното недоволство смачква, унищожава личността. Казват, че депресията е неумението на човек да сътвори бъдещето си, други казват, че това е подтиснат дълбоко гняв, трети, че това е вътрешния конфликт от разминаването на реалната и желаната действителност. Вероятно има и още теории, всички те, обаче са с общ корен - неумението или нежеланието на човек да поеме отговорност за живота си. Когато си позволиш .... да го помислиш като вероятно, тогава ще се намери и Твоят специалист, който ще те поведе. До тогава няма шанс.
 

Подкрепям Орлин с две ръце! Тревожните състояния не са грип, който при една консултация да се изпише медикамент и да се чака да отмине. Когато някой влезе в кабинета с изречението "Във вас ми е последната надежда, на вас разчитам" Вече ми е ясно, че този човек не е готов за психотерапевтичен процес. Склонността паралелно да се ходи на врачки, баячки, куршуми и всякакви други шамански истории също е признак, че в човека не е узряло осъзнаването, че той сам е отговорен за процесите, които се случват в главата му и ТОЙ и само ТОЙ може да ги промени. Психотерапията е процес, понякога по - кратък, по - някога излизат дълбоко подтиснати травми и става по - дълъг. Човек живял 20 - 30 - 40 години с оформени възгледи и вярвания, няма как за 2-3-4 часа да промени коренно идеите си за живота и себе си. Може да се научи да се справя със симптомите.
Когато започнах терапия с жена от 10 години със синдром на раздразненото дебело черво /диагноза от лекар/ третирала с медикаменти по всички възможни начини. Тя не ме попита колко ще и отнеме, вече знаеше, че сроковете нямат смисъл, за всички 10 години не беше ползвала само психотерапия. Щетите в стомашно-чревния тракт от гладуване и стресово хранене бяха налице. Т.е. за тези години, тя не само не беше "излекувала" нищо, но беше си създала реални неразположения /наричам ги неразположения, защото са обратими/. Нейното състояние започна да се подобрява много бързо, след години изолация, тя започна да излиза, да пътува и да ходи сред хора, започна работа и живот започна лека - полека да влиза в нормални граници, само за няколко месеца. Това се случи не защото сме правили кой знае какво по- различно от всички останали, а защото ТЯ беше готова, вътрешно в себе си вече знаеше, че е по - силна от състоянието си. Нейният лекуващ лекар се свърза с мен, в началото на нашата работа , за да ме попита какъв е механизма за справяне със състоянието, защото се интересува конкретно от този проблем, казах му механизъм няма, всичко е много индивидуално. На въпросът му колко ще трае терапията, отговорих, че може да продължи и година, имайки предвид дългия период на остри кризи. Лекарят отсече, че това е твърде голяма инвестиция и хората нямали емоцинален ресурс да следват такава терапия. А моят въпрос към него и всички, които четат е 10 години с последващи поражения по - добрият вариант ли е? А цял живот с хронично състояние??
Но психотерапията не е панацея, тя е ефективна най - вече за готовите да поемат отговорност за случващото се.

Подкрепям Орлин с две ръце! Тревожните състояния не са грип, който при една консултация да се изпише медикамент и да се чака да отмине. Когато някой влезе в кабинета с изречението "Във вас ми е последната надежда, на вас разчитам" Вече ми е ясно, че този човек не е готов за психотерапевтичен процес. Склонността паралелно да се ходи на врачки, баячки, куршуми и всякакви други шамански истории също е признак, че в човека не е узряло осъзнаването, че той сам е отговорен за процесите, които се случват в главата му и ТОЙ и само ТОЙ може да ги промени. Психотерапията е процес, понякога по - кратък, по - някога излизат дълбоко подтиснати травми и става по - дълъг. Човек живял 20 - 30 - 40 години с оформени възгледи и вярвания, няма как за 2-3-4 часа да промени коренно идеите си за живота и себе си. Може да се научи да се справя със симптомите.
Когато започнах терапия с жена от 10 години със синдром на раздразненото дебело черво /диагноза от лекар/ третирала с медикаменти по всички възможни начини. Тя не ме попита колко ще и отнеме, вече знаеше, че сроковете нямат смисъл, за всички 10 години не беше ползвала само психотерапия. Щетите в стомашно-чревния тракт от гладуване и стресово хранене бяха налице. Т.е. за тези години, тя не само не беше "излекувала" нищо, но беше си създала реални неразположения /наричам ги неразположения, защото са обратими/. Нейното състояние започна да се подобрява много бързо, след години изолация, тя започна да излиза, да пътува и да ходи сред хора, започна работа и живот започна лека - полека да влиза в нормални граници, само за няколко месеца. Това се случи не защото сме правили кой знае какво по- различно от всички останали, а защото ТЯ беше готова, вътрешно в себе си вече знаеше, че е по - силна от състоянието си. Нейният лекуващ лекар се свърза с мен, в началото на нашата работа , за да ме попита какъв е механизма за справяне със състоянието, защото се интересува конкретно от този проблем, казах му механизъм няма, всичко е много индивидуално. На въпросът му колко ще трае терапията, отговорих, че може да продължи и година, имайки предвид дългия период на остри кризи. Лекарят отсече, че това е твърде голяма инвестиция и хората нямали емоцинален ресурс да следват такава терапия. А моят въпрос към него и всички, които четат е 10 години с последващи поражения по - добрият вариант ли е? А цял живот с хронично състояние??
Но психотерапията не е панацея, тя е ефективна най - вече за готовите да поемат отговорност за случващото се.

Не единична консултация, а системна психотерапия. За такава засега обаче не си готов, не вярваш истински в нуждата от такава. Пострадай си още колкото ти е нужно. Когато наистина ти писне, пострадай още малко и осъзнай, че и това писване е само етап, а след него следва едно пълно с готовност за учене и доверие отношение на напатило се смирение. Тогава ще бъдеш готов за психотерапия. Сега не си. 

Ако това мислиш за себе си, това излъчваш. То се усеща от хората край теб. Ти би ли общувала с някой, който смята себе си за пренебрегнат, изолиран и недостоен? 
За да привлечеш към себе си хората, е важно какви сигнали им даваш. Промяна на отношението към себе си е необходима. Поведението към хората се променя само, когато се промени самоуважението. До като не уважаваш себе си, и те няма да те уважават. 
"...... тогава почувствах онова гадно чувство като излишна  ... като усетя това гадно чувство и искам да бягам надалеч. "
От чувството си......от себе си ли искаш да избягаш или от колегите?

Няма по - страшно от самия страх. Ние имаме най - ценното нещо на този свят - изборът за това как да се чувстваме. Ако не го ползваш правилно, край. Влизаш в омагьосаните кръгове на фантазно нещастие, виртуален страх, глупави предсказания и илюзията, че знаеш какво си мислят другите. Това са най - страшните преживявания, да вярваме в изброеното. 
Ако отиваш на работа, за да угодиш на някого или да се харесаш на група хора, никога няма да стигнеш до спокойствието. Върни се в колектива и си върши работата, не се обяснявай, не се оправдавай и не се извинявай. Просто работи. Това е най - точната стратегия, всичко останало са измислици на мозъка. Кой, какво и на кого е казал е ниска вибрация, клюка, интрига не стой в тази енергия, пусни я да мине покрай теб. 

Когато една ситуация се повтаря, проблемът не е в ситуацията. Дори и да напуснеш, ще отидеш и ще създадеш същата история, но на друго място.
Казваш, че на всички работни места до сега си Жертва. Какво означава за теб позицията Жертва?
 

" но съм забелязала че за да се харесам на тях трябва да съм като тях, гадна, лоша, лицемерна, с маска която да изглеждам идеална " 
Не разбирам това изречение. Слагаш маска на идеалната лоша, гадна и лицемерна личност ли? Ако това показваш, това се отразява.
" чувствам се сама защото виждам злобата и лицемерието  "  
Тук мисля, че неосъзнато говориш за себе си, виждаш го не в хората, а в себе си и от това ти е изключително неприятно. И това ще е така, докато следваш горните норми, които си поставяш, а именно - да си гадна, лоша, лицемерна и с маска т.е. фалшива.
Всъщност вероятно си много добронамерен и общителен човек, но страхът да не те отхвърлят ти пречи да се разкриеш. Доверието ти е "повредено", а от това личността страда много. Страхът е главния виновник за това, че виждаш света като враждебен и лош. Той те кара постоянно да откриваш заплахи и да се пазиш от тях. Той ти слага маската през която трудно виждаш реалния свят. Страхът е много лош спътник, той често вкарва личността в изолация. Смелостта да се сбогуваш с него е твоят единствен вариант за излизане от неприятните ситуации. Смелостта да се харесаш и приемеш такава каквато си, смелостта искрено да се заявиш, смелостта ти да правиш изборите в живота си. Тогава идват личните постижения, увереността и самоуважението.
 

Продължавайки в тона на Георги ще добавя думи на Роло Мей - Свободата е способността на човека  да вземе в ръце своето развитие.
Виждайки как се развива темата имам две предположения : или не искаш свободата си или много те е страх да се срещнеш с нея. Не знам защо масата хора с тревожност си причиняват това. Виждаш, че си зле и не можеш да се справиш сама. Тук има внимание, но то е неефективно за твоето справяне. Ако аз не се чувствах добре нямаше да стоя и минута в размисли, щях да намеря бързо как и чрез кого да си помогна. Може една, две врати да се затворят пред мен ... ще почукам на трета, няма нищо лошо и страшно в това. 
Продължавайки да пишеш в тази тема подкрепяш бездействието си, както ти, така и други пишещи с месеци, без никакво развитие по случая. Има хора на които постовете тук помагат трайно, но в повечето случаи постовете са само насока за работа, те не са достатъчни. 

Продължавайки в тона на Георги ще добавя думи на Роло Мей - Свободата е способността на човека  да вземе в ръце своето развитие.
Виждайки как се развива темата имам две предположения : или не искаш свободата си или много те е страх да се срещнеш с нея. Не знам защо масата хора с тревожност си причиняват това. Виждаш, че си зле и не можеш да се справиш сама. Тук има внимание, но то е неефективно за твоето справяне. Ако аз не се чувствах добре нямаше да стоя и минута в размисли, щях да намеря бързо как и чрез кого да си помогна. Може една, две врати да се затворят пред мен ... ще почукам на трета, няма нищо лошо и страшно в това. 
Продължавайки да пишеш в тази тема подкрепяш бездействието си, както ти, така и други пишещи с месеци, без никакво развитие по случая. Има хора на които постовете тук помагат трайно, но в повечето случаи постовете са само насока за работа, те не са достатъчни. 

Ако това мислиш за себе си, това излъчваш. То се усеща от хората край теб. Ти би ли общувала с някой, който смята себе си за пренебрегнат, изолиран и недостоен? 
За да привлечеш към себе си хората, е важно какви сигнали им даваш. Промяна на отношението към себе си е необходима. Поведението към хората се променя само, когато се промени самоуважението. До като не уважаваш себе си, и те няма да те уважават. 
"...... тогава почувствах онова гадно чувство като излишна  ... като усетя това гадно чувство и искам да бягам надалеч. "
От чувството си......от себе си ли искаш да избягаш или от колегите?