Диляна Колева

И аз като Диана, когато прочетох името на темата получих светкавична асоциация с книгата " Портретът на Дориан Грей". Невероятно точно описваща разврата в неговото зараждане, прогресия и кулминация. Красотата е навсякъде, но кагото решим да я издигнем в култ, ставаме нейни роби. А какво прави един роб!? Започва да служи. Как се служи на красотата!? Когато решим да станем роби на парите, те започват да ни управляват. Как управляват парите!? Разврата е тънката граница на обръщането, кой чий роб е. "Аз съм красива, харесвана съм и мога чрез красотата си да имам всичко и всички, мога да правя каквото си искам, защото имам ангелска красота и тя отключва всички врати." "Аз имам пари и мога да си купя света, мога да си поръчам чувства, мога да унизя и да издигна, аз съм велик!" Разврат. В момента в кой започнем да плащаме за приятелите си, да плащаме за любовта си, да плащаме за чувства, да ползваме визията си за лични цели, да си доказваме, че можем да имаме всеки, защото усмивката ни е прелестна. Момента в който започнем да искаме да имаме всичко и всеки и да се опитваме да го представим през рамката на нормалното, тогава сме станали роби на разврата, което автоматично ни прави роби на красотата и парите.

E защо да го правя, тези закони всеки може да си ги види, аз не знам дали се спазват изобщо. но забележката е много правилна, хубаво е да се изчетат първо законите. Това което пуснах, са нещата които трябва да мине по принцип, невъзможността да се практикува след степен бакалавър при специалност "психология" която влиза в сила от октомври е от някой от нормативните актове, но не ми се търсеше да цитирам, търсих я по друг въпрос. Може да се намери лесно, а после как и дали ще спазва други закони, за момента май няма голямо значение.

Процедурата на школата по позитивна психотерапия е така. Най- общо разбира се. Всеки сертификат си има допълнителни споразумения, които се базират на допълнителни часове и т.н.. За другите школи не знам, за това писах, че трябва да си избере школа. Всяка си има сайт с програмите, ценовите листи и подробностите. Според закона влизащ в сила от октомври тази година( ако не греша) завършилите психология със степен бакалавър, не могат да практикуват почти нищо, да не говорим терапия. Магистратурата зависи каква е, има и за психо консултант в момента във Варненския университет, след нея може и да си отвори кабинет и да си приема душевно болни, но какво точно ще им казва не знам. Знаейки как протича магистратурата. А до колко ще е по законовите правила, само с магистратура действително не знам. Но ето това намирам от първа ръка: 4. Продължителност и съдържание на обучението Общата продължителност на обучението по психотерапия е 3200 учебни часа, от които: 1800 учебни часа общообразователни, в рамките на университетско образование по психология, психиатрия или съответни на тях университетски програми или специализирано образование по психотерапия (не по-малко от 3 години)1400 учебни часа специализирана част на обучение в метода (не по-малко от 4 години) Обучението включва следните елементи: Личен психотерапевтичен опит – включва обучителна анализа, собствен опит или други методи съдържащи елементи на себерефлексия, терапия и личен опит (не по-малко от 250 уч. ч.)Теоретично обучение – включва отчасти общообразователна и университетска теоретична подготовка по психотерапия и друга част специфична теория на метода (модалността)Практика – включва собствена практика под супервизия с продължителност поне 2 годиниСтаж в институция за психично здраве или еквивалентен професионален опит включващ опит с психосоциални кризи и взаимодействие с други специалисти в областта на душевното здраве Супервизия, обучение и лична терапия (собствен опит) се извършват от квалифицирани според стандартите на БАП специалисти http://www.psychotherapy-bg.org/?page_id=51 В момента обаче доста хора имат кабинети под различни титли, но го играят психотерапевти. Във Варна поне има доста такива.

"................внимателен,отговорен,дава ми свобода във всичко,грижим се добре за детето си.........." Така бих описала идеалната връзката с баща си, не и със съпруга си. Той тези определения ли би дал? Нека ти опише, в какво се състои идеалната връзка според него. "Не знам защо го направих,нищо не ми липсва,всичко ми даваш" Какво очаква да получи в брака, рутинни неща които му даваш. А какво дава той? В какво се състои неговото даване, освен в горното изброено от теб.

В какво се състои вашата идеална връзка? Кое я определя като идеална и различна от предния период?

Семейната терапия ще ви подейства много добре, няма защо да го отлагате. При наличието на силни чувства от страна на двамата, единство в желанието за справяне с проблема и признаване за вина от негова страна, мисля че за кратко време проблемът ще излезе. Но вероятно не е само в него. При абдикиране от семейните задължения от страна на жената и опит за паралелна връзка от страна на мъжа много връзки са се скъсали, нищо вече няма да е същото, но различното не е задължително лошо Може да нямаш доверие, но да имаш вяра в чувствата му. Вероятно ще се преоткриете по един различен начин и това ще ви влюби отново след 10 години брак, нормално. Най- лесно е да се слагат черти на връзки в този живот. По- трудно е да се прави надграждане на изграденото. Защо трябва да се разделят двама човека, които се обичат? За да се разкрие проблемът са нужни още много въпроси, но тук надали ще е от такава полза, още повече, че другата половина липсва и не можем да чуем неговия глас, а той вероятно също има какво да каже. Предполагам че теб те боли повече от факта, че си била лъгана, а не от факта че той е изневерил. Ако е така или не е така, той това знае ли го? И какво мисли? Вероятно има неща, които мислиш, че той знае за твоите чувства и не му ги казваш, а ще се окаже, че той няма и представа. Това всичко може да се случи на една съвместна семейна терапия. Само информативно между 30 и 37 години ли сте?

Маричела, аз малко изгубих сърцевината на проблема. Ти искаш да имаш интимна връзка с човек който не иска или няма конкретен човек вече?

За да практикуваш психотерапия трябва да си преминала обучение в избрана от теб психотерапевтична школа. Която започва с базисен курс от около година, след като изкараш към него около 80 часа супервизия( по около 25лв на час се заплаща) и преработиш няколко самостоятелни казуса ще имаш сертификат за психоконсултант, който може да работи под супервизия( т.е. в екип) . След това преминаваш в мастърска програма, която протича в рамките на няколко години, след това имаш доста часове супервизия, минаваш на колоквиум с няколко самостоятелни казуса и евентуално получаваш нужния документ за психотерапевт. От там нататък ти трябва опит. Всичко това разбира се след като минеш бакалавър, може паралелно с магистратурата. Успех!

Здравей Нина, добре дощла във форума. Темата ти е точно на място. Много актуален проблем представяш и разбира се факта, че го представяш публично, предполага, че си готова да чуеш всякакво мнение, само моля те не го приемай лично. Звучиш като интелигентен и балансиран човек и аз вярвам, че нещата ще се развият по най- добрия възможен начин. Относно проблема. Изневярата в днешно време е ежедневие, за съжаление моралните норми и граници се измениха твърде много. Факта, че изпитваш силни чувства към съпруга си естествено прави една евентуална раздяла много болезнена за теб. Но аз не разбрах в момента той иска ли да се разделите? Залитането в скайп общуване обикновено е компенсаторна реакция - запълване на нещо липсващо, дори скука. Често обаче човекът преминал към такъв род общувания не си го признава. Какви са оношенията ви в момента? Топли,? сърдечни?, чувство за вина от негова страна? Какво е неговото обяснение в момента? Той иска ли раздяла? Защо? Липсва ли му нещо конкретно? Какво? Мисли ли че поведението му е в рамките на приетото от вас или не вижда проблем? Защо? Той преодолял ли е кризата от преди 3 години според теб или е изиграл роля? Приемаш ли на сериозно сегашните му отношения или можеш да ги причислиш към флирта? Имал ли е сексуален контакт с познанствата или просто срещи? По принцип това са въпроси които трябва с него да се коментират. Но може и така. Една семейна терапия е много добър вариант. При посещение и на двамата, още при първа среща ще "лъснат" разминаванията и това, което единия мисли за другия, а другия дори не предполага.

Моята душа и аз Притча от Халил Джубран „Моята душа и аз отидохме при великото море, за да се окъпем в него. Стигнахме до брега и тръгнахме да дирим скришно и усамотено кътче. Както вървяхме, съзряхме човек, който седеше на сива скала – той държеше торба със сол и хвърляше стиски от нея в морето. - Това е песимистът – каза душата ми. – Да се махаме, тук не можем да се окъпем. Продължихме и стигнахме до вдадена в морето ивица суша. Там съгледахме човек, изправен върху бяла скала – той държеше обсипано със скъпоценни камъни ковчеже, вадеше от него бучки захар и ги хвърляше в морето. Това е оптимистът – каза душата ми. – И той не бива да види голите ни тела. Поехме отново и на брега забелязахме човек, който сбираше умрели риби и нежно ги пускаше обратно във водата. - И пред този не можем да се къпем – рече душата ми. – Това е човечният добротворец. Отминахме нататък. И стигнахме до място, където един човек очертаваше сянката си върху пясъка. Прииждаха високи вълни, които непрестанно я изличаваха. Ала той я очертаваше наново и наново. - Това е мистикът – каза душата ми. – Да бягаме далеч от него. И продължихме до тихо заливче – там стоеше човек, който загребваше в шепа пяна от морето и я трупаше в алабастрово блюдо. - Това е идеалистът – рече душата ми. – Той със сигурност не бива да види голотата ни. И се отдалечихме по-нататък. Внезапно чухме глас, който викаше: - Ето морето! Ето го дълбокото море! Ето го необятното и могъщо море! Като стигнахме там, откъдето долиташе гласът, съгледахме човек, който бе застанал гърбом към морето и бе долепил до ухото си раковина, за да слуша шепота му. И душата ми каза: - Да се махаме оттук. Това е реалистът — той загърбва всичко, което не е способен да схване, и се залавя за някоя подробност. Закрачихме отново. И сред камънаци и бурени съзряхме човек, заровил главата си в пясъка. Рекох на душата си: - Тук можем да се окъпем. Той не ни вижда. - Не, не можем – възпротиви се душата ми. – Този е най-гибелният от всички. Това е пуританът. Тогава безмерна печал се изписа върху лицето на душата ми и задави гласа й. - Да си отиваме – пророни тя, — няма скришно и усамотено кътче, където да се окъпем. Не ще оставя вятъра да развява златистите ми коси, ни вятърът да разкрива белите ми гърди, ни светлината да разбулва свещената ми голота. И ние се отдалечихме от това море и тръгнахме да търсим друго, по-велико"

Интересна е информацията от цитатите, не ми е попадала, но така откъсната ....... няма как да се разгледа в дълбочина. Тестът не е в интернет пространството и няма как да дам линк към него. Самият тест без "ключовете" за отключването му е нищо. Аз съм сангвиник.(според тестуването), това ще рече емоционално стабилна, екстравертна личност. Холерикът е екстраверт в емоционална нестабилност , до невротизъм( зависи от вторичните качества и развитието на първичните) Флегматикът е интроверт, емоционално стабилен. Меланхоликът е интроверт в емоционална нестабилност до невротизъм. Това е най,най- общо според психологията. Мисля, че при терапията се обръща внимание на темперамента и не вярвам терапевт установил че работи с интроверт да се опитва да го превърне в екстраверт. Но вероятно това си зависи от знанията и методите на дадения терапевт. Хубаво е наистина родителите да имат представа за темперамента на детето си, защото така ще улеснят и неговия и своя живот при съвместното им начално съжителство от около 18 години. Но това изисква доста знания, време и желание за изпълнение. А един холеричен родител, който е винаги на макс в емоциите си, с много познанства, контакти движение, надали ще има психическата, че и физическата възможност да следва определена схема на възпитание към едно дете меланхолик, например. Вероятно в такъв случай ще се стигне до невротичен характер. Мисля че това разминаване е неизбежно. И нещо любопитно, в книжката "Мечо пух" са показани четирите темперамента. Мечо пух - флегматик Прасчо - сангвиник Тигър - холерик Магаренцето Йори - меланхолик

Лудостта на хората не е безстрашие. Липсата на разум е неприсъствие в действителността. Скокът на луд човек в бездънна пропаст не е смелост, а реакция от липса на съзнание. Самоубийството не е безстрашие, а огромен страх от живота, който не може да бъде преодолян или просто желание да се накаже някой( което е още по- жалко). Страхът е даден, за да бъде преодоляван. Страхът е психическа преграда, чието преодоляване води до опознаване. Страхът обикновено е незнание, нежелание скрито зад позата страх или психоблокаж. "Здравословният страх" е преценено положение, човек не прави нещо, защото си знае възможностите, а не защото го е страх. Когато се страхувам, не съм аз. Много ми е неприятно.

I must not fear. Fear is the mind-killer. Fear is the little-death that brings total obliteration. I will face my fear. I will permit it to pass over me and through me. And when it has gone past I will turn the inner eye to see its path. Where the fear has gone there will be nothing. Only I will remain. Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз Дюн, Франк Хърбърт

Утре сутринта по БТВ в "Тази сутрин" ще има тема за скритите вреди от добива на шистов газ гост ще е Трайчо Трайков. Хубаво е да се вземе отношение. Не знам дали ще е възможно ( технически). Ако действително е в ход сключването на подобни договори, това е държавно самоубийство на североизточното земеделие. Амбициозни хора се опитват да направят организация във фейсбук и да направят нещо, нека подкрепим.

Съвременната психология запознава студентите с различните темпераменти още във втори курс. Има доста добър и обширен тест( с около 86 въпроса) за определяне на темперамента. По принцип за хората със сангвиничен темперамент, казват, че са с едно рамо напред в живота. Като всеки един типаж си има своите предимства и недостатъци. Един флегматичен темперамент е, например, идеалния работник на конвейр или човек, който може да издържа на големи напрежения и винаги може да се разчита на неговия здрав разум. Холерика е много подходящ за динамична работа, но не прекалено натоварваща като нервно напрежение. Меланхоликът е в най- неизгодна позиция от всички темпераменти според мен, с много мъка общува и трудно работи в колектив, но е прекрасен за индивидуална работа. И т.н. Вече има работни тестове според които се подбира подходящия персонал за дадена фирма и темперамента е един от определящите. Смята се, че темпераментът идва със самата личност и не подлежи на промяна, един краен интроверт в никакъв случай не може да се превърне в екстраверт. Или един краен невротик в крайно емоционално стабилен. По тази причина върху самия темперамент и неговите особеност не може да се работи с цел промяна. Работи се по- скоро по следствията идващи като проблем от различното възприемане на проблемната ситуация.

Много мислиш. Всичко, което пишеш и анализираш е само и единствено в твоята глава. Щракни с пръсти, разхипнотизирай се и се огледай и ще видиш, че нещата са съвсем различни. Опитай се да обърнеш нещата и да мислиш по- малко за това как се чувстваш ТИ и какво притеснява ТЕБ. Ето един хубав разказ за объркан човек, като теб (както се самоопределяш) Човекът и неговия затвор Войната приключи и наред с всичко друго остави след себе си порутени стени. Смъртта и разрухата донесоха освобождение от всичко, както за мен, така и за мнозина други. За първи път от много години, можех да живея без отправни точки, без задължения и без условности. Няколко дни по- късно осъзнах колко непоносима бе свободата. Не знаех какво да правя с нея. Сега когато най- после можех да отида където искам, не отивах никъде. Повечето хора бяха много любезни с мен, може би защото ме харесваха заради характера ми или поради друга незнайна причина. Но аз не приемах нито една покана, страхувах се, че това би накърнило свободата ми ето защо не се осмелявах да се съглася за нито една среща. Можех да излизам и да се прибирам когато си искам. Можех да правя всичко, което ми хрумнеше..... И може би точно затова не правех нищо. Чувствах се изгубен сред отворените къщи и заетите хора. Дългите дни ми изглеждаха като ужасни затвори на свободата. Еднообразието ме поглъщаше. Утрото ми започваше много късно. Често излизах от къщи с намерението да посетя някой приятел, но докато крачех към дома му ме обземаше колебание, спирах и започвах да се питам, дали посещението е важно и дали има смисъл да го правя. Но най- голяма тревога изпитвах при мисълта, че посещението щеше да повлече след себе си куп други усложнения. Тръгвах в определена посока с убеждението, че там нещо ме чака, но изведнъж установявах, че съм се спрял на някой ъгъл, отчаян от всичко, отегчен от всичко и подтиснат от свободата и многобройните възможности, които се откриваха пред мен. Нощта настъпваше без да съм отворил нито една книга и без дори да съм докоснал цигулката си. Исках да обичам нещо, исках нещо да е важно за мен, но не изпитвах силна обич, нито достатъчно омраза към нищо в живота си. Докато един ден размишлявайки си върху смъртта, като единствена алтернатива, реших да се върна в затвора си. Както ми се бе случвало преди, там сърцето ми най- сетне щеше да намери утеха. Отворих тайния шкаф, намерих ключа и се насочих към затвора. Затворът ми се намираше на една от най- оживените улици в града и на вратата му висеше надпис: " Частен затвор, входът за външни лица забранен" Минувачите не му обръщаха внимание, тъй като подобни надписи висяха на много други врати. Ключът изщрака в ключалката и вратата се отвори с познатото скърцане. Влязох без да обръщам внимание на любопитните погледи и бързо затворих вратата зад себе си. Още щом прекрачих прага ме обзе спокойствие и колебливите ми стъпки добиха сила и увереност. Веднага разпознах своя добър, стар затвор: варосаните стени, стенния часовник, масата, която бе винаги покрита с прах, листовете хартия, цигулката, подострения молив, който ме очакваше. Прозореца отворен към улицата и удобния диван. Приближих се към решетките на прозореца, хванах с треперещи от щастие ръце железните пръчки, след което взех ключа и го захвърлих през прозореца към тротоара. Седнах край масата. Знаех, че в живота ми нещо липсва: график. Взех лист хартия и написах: ГРАФИК събуждане - 6 ч Тоалет, гимнастика, почистване, закуска, музика от 6 - 10.30ч гледане през прозореца 11.00 - 13.00 ч. обяд, неподвижно лежане, движения и стенания, гримаси пред огледалото, писане на писма до себе си, вечеря, прочит на писмата, размисли за външния свят, молитва и тоалет от 13.00 до 22.00 ч. заспиване 22.30 ч. Залепих графика на стената. Спазвах го с възхитителна точност и дните ми постепенно се изпълниха със сигурност. Бях уверен , че изпитвам чувството на пълноценност, присъщо на заетите хора. И все пак, въпреки задоволството от първите дни и спокойствието, което изпитвах в своя затвор на забравата, светът който се намираше отвъд решетките на прозореца, започна да ми липсва. Забелязах, че едва се храня, че цигулката вече не ме интересуваше, все по- често мислех за външния свят и прекарвах все повече време загледан през прозореца. Трябва да призная че започнах да се предавам. Докато правех гимнастика неволно хвърлях по някой поглед към прозореца., два месеца по- късно започнах да ставам по- рано и да пропускам закуската, за да имам повече време да гледам навън. Завладя ме ужасно чувство на самота, много по- силно от преди. Разбрах, че във външния свят - онзи който се намираше отвъд прозореца ми, животът кипеше, докато аз стоях в затвора, далеч от всичко и заобиколен от стени, които бях издигнал със собствените си ръце. Колко трудно ми беше да се изправя очи в очи с истината! Исках да се върна към всичко, което бях презрял, към живота и към хората исках да изляза, заклевам се, че го исках. Но си спомням, че ключът лежеше, захвърлен отвън, където ръката ми не можеше да го достигне. Помислих си, че бе достатъчно да помоля някого от минувачите да ми го подаде, за да се върна сред хората. В началото молбите ми бяха тихи, после ставаха все по- силни, но никой не ми обръщаше внимание. Хората вървяха забързани и сякаш не ме виждаха, сякаш не знаеха, че свободата ми се намира в ръцете им. Никога не бях страдал толкова. Моят затвор, който някога беше съвършеното убежище, сега не ми позволяваше да се включа в живота. Изведнъж чух колебливи стъпки вляво от прозореца, някаква старица бавно се приближи и се спря точно край ключа за моя затвор. Щях да се пръсна от напрежение, нямаше съмнение, че бе забелязала ключа. Проследих погледа и, " само да не го вземе и да не изчезне завинаги с него." - помислих си. - Ей.... слушайте....хей вие.....ключът е мой....- извиках.- Ако ми отворите ще ви подаря това място....чувате ли ме? Но тя не ме чуваше. Протегна бавно ръка към ключа, но преди да стигне до него се спъна и падна, при което главата и се удари в паважа. - Помощ- проплака старицата.- Не мога да се изправя. Никой не и се притече на помощ, улицата беше пуста. - Помогнете!- умоляваше жената с треперлив глас. Само аз можех да и помогна. Не можах да се сдържа, завтекох се към вратата и макар да знаех, че ключалката е здрава, натиснах с цялата тежест на тялото си. Преди да проумея какво се случва, установих че лежа проснат на тротоара. Вратата никога не е била заключена. Никога не бях опитвал да я отворя, бях търсил помощ единствено отвън...... Вайкането и стенанието на старицата ме изтръгнаха от мислите ми, приближих се и помогнах да се изправи . Сложих я на стълбите пред затвора и побързах да и донеса чаша вода. След като превързах раната на жената, тя се почувства по- добре, целуна ръцете ми с благодарност и си тръгна. Улицата започна да се изпълва с народ. Автомобили профучаха и надуха клаксони. Поздравих някого, а той ми стисна ръката. Няколко души забелязаха присъствието ми и ми се усмихнаха. Свалих надписа от затвора си и на негово място поставих обява: "Помещението се дава под наем за аптека" Не исках да оставам там миг повече, затова си тръгнах. Изведнъж си спомних, че затворът не можеше да се заключва отвътре, и това ми помогна да осъзная много неща. Вратата на затвора ми се отвори едва когато бях готов да дам онова, което другият искаше от мен; но си стоеше затворена, докато само исках нещата, от които аз смятах, че имам нужда. Съзнанието не ми позволяваше да напусна затвора, в който ме държаха собствените ми потребности. Това беше затворът, в който се оттеглях, когато вярвах,че нямам какво да предложа. Ускорих крачка....бях зает...... "Разказвай с мен" Х.Букай

Здравей AniDunitsova Сдобили сте се с "домашен тормозилник ", както им казвам аз. Хубаво са ти казали хората преди мен, най- добрия вариант за всички е да се разделите със свекървата. Разбира се шоуто ще продължи, ще се започнат драми и приказки. Може дори от приятелите си да чувате, че ги е търсила да се оплаква от вас и т.н. красотии. Така ще помогнете и на нея и на себе си. Този тип поведение ( на свекървата) е паразитен и много удобен и човекът сам не желае да излезе от него. По тази причина каквато и да е стъпка от ваша страна да решите проблема по друг начин ( освен чрез изнасяне) би претърпял провал. Ти си в прекрасното положение, съпругът ти да е с теб, действайте в хармония един с друг и не позволявайте някой да ви я наруши. И сега, от тази гледна точка, може би разбираш, че свекъра ти не е бил чак такъв тероризатор Хора като свекървата ти предизвикват подобно отношение или го пресъздават като лошо. Така получават нужното им съжаление. Ако я оставите, твърде възможно е тя отново да си повика съпруга обратно.

Обединява съзнанието. Нищо и никой не може да ни обедини освен промяната на вътрешното ни отношение към нещата. Докато се следва девиза " Прецакай, другарчето", няма как да стане. И докато едни го следват явно, а други го оплюват явно, но го следват тайно, пак няма да стане. Но има и трети, дето нито го следват, нито го оплюват, защото си имат друг " Обичай другарчето, каквото и да е и си свърши работата" и след тях повярвайте има доста голяма дружина. И тези с прецакването в един момент стават част от дружината. Защото на всеки му е нужно да е до хора, които имат желанието да свършат работата, идеята да я направят по- добра и екипа с който да го осъществят.

На всеки Великден, в православните църкви се носи огън от Иерусалим, от Божи гроб. Този огън на Великден всяка година се самозапалва и до днес това явление е необяснимо. В писанията се пише, че годината в която огънят не падне от небето в Божи гроб, значи Христос обръща лице от нас. До момента хиляди хора всяка година са свидетели на това чудо. Във всяка църква в кандилата този огън се поставя отново на всеки Великден. Ако искаш истински огън, попитай от кое от кандилата да запалиш първичен. Иначе свещите в църквите се палят една от друга, защото всяка по- предна е запалена от този огън. Фактически в църквата по друг начин не се пали.

Аз също подминавам просяците, защото вече е доказано, че са институция. Сблъсквайки се обаче с проблема от една друга страна, ми стана ясно, че институцията "просия" съществува, защото има какво да я захранва и тя си има своята основна роля в живота на някои хора. До скоро нямах представа, не се бях замисляла, а и не е стояло като проблем пред мен, какво се случва с децата с умствена изостаналост от домовете за сираци, когато навършат 18 години и трябва да излязат от дома. Държавата ги отглежда до 18 години, след това отваря вратите на дома и тези хора, които никога не са виждали нищо извън тази институция, застават в една напълно непозната зона. Алтернативата пред тях е да умрат от глад, от студ или от болест след известно време. Другият вариант е институцията " просия" или "проституция" да ги приюти. Тъжно нали? Това за пореден път ми показа, че празно няма в този живот.

България ще я бъде, докато в нея продължават да съществуват хора, като мен, моето обкръжение, приятели и познати Защото съм заобиколена от безценни хора! Всеки от тях не спира да следва идеалите си с цената на много материални лишения, поглъщане на неразбиране, препятствия и т.н. и тези хора успяват и аз съм свидетел на това. Но никой от тях не мрънка, не обвинява и не плюе по България. Напротив опитват се да постигнат невъзможното. Взаимно се подкрепяме и всяка наша среща е щастливо напомняне, че сме живи, че вървим и ставаме все по- силни. Когато човек може, нищо не не би го спряло. Всичко останало са оправдания, материални желания и т.н. Преподреждане на ценностната система е много важно. Естествено, че в България няма да живея като в Америка, Франция и Германия. Естествено че тук, моят труд няма да се оцени като там. Абсолютно грешно и нереално е да искам да живея в България със стандарта на Англия. Ето тук е основното страдание на голяма част от българите. Нека първо всеки да си даде ясна сметка като какъв иска да живее и какви са ценостите му и тогава да приказва, да говори, да се цупи и да дава оценки. Аз съм ориента....... и това е от ясно по- ясно ..... и НЕ СЕ СРАМУВАМ от това. Другото е ...както се казва "манджа с грозде" , хем да съм с английско възпитание и желания, хем да живея в Африка Ето от тук идва бъркотията. Който иска английското ..... багажа, пътеките и за Англия и да не се обръща да ни държи сметка как се оправяме, Който иска немското.... багажа , пътеките и довиждане. Който иска българското да си преподреди ценностната система и идеалите да стъпи здраво на земята, да се усмихне и да работи. И да не очаква за това аплодисменти, големи признания и заплата в хиляди евро. Добре дошли в България, както се казва, тук се иска здрав гръб, силен характер и ясна цел. Който ги няма тук само може да се изживява като мъченик, затова по- добре да си избере държава и да си отива.

Аз искам да попитам, хората, които толкова емоционално се възмущават от сънародниците си, какво предлагат да се направи??????? Защото вече разбрахме, колко сме мръсни, прости, мързеливи, агресивни и..... много други качествени характеристики ни се показаха. Та какво предлагате????? Защото аз тези неща ги знам и съм тук и правя разни нещица в обратна посока ...... и има ефект. Какво предлагате и какво сте готови вие да направите и да дадете. Защото много е лесно да каляш калния, по - трудно е да го измиеш. И в този дух да продължа с цитат от една много хубава българска книга - "Приказка за Стоедин" на Никола Русев. В нея прекрасно са описани типичната българщина и всеки може да се открие в нея, като приказен герой. Цитата, който пускам отразява събирателния образ на типичния български характер, който за съжаление в момента властва. В следващия откъс нека си представим, че Магьосникът е трудолюбивия народ, а Сипаничавият отразява властващите. ... в това време от полето към гората приближавали човек и магаре, натоварено с два коша хума. Магьосникът се дръпнал от невидимата стена, седнал под храста край пътеката, извадил от торбата царевичен мамули зачакал да приближат. Вече се виждало, че човекът е млад селянин с миши очички сипаничаво лице. Магьосникът отронил зрънце от мамула.... ......и там, в краката на Сипаничавия, меко иззвъняло. Блеснала златица. Сипаничавия се втрещил изумен и невярващ......па се хвърлил отгоре и по корем, сякаш ловял нещо живо. Мушнал я в пазвата и забързал да настигне магарето. Магьосникът, присвил очи, отронил второ зрънце. Този път Сипаничавия, съзрял златицата, мигом я настъпил, огледал се и макар че нямало жива душа, крадливо пъхнал и нея в пазвата. Веднага се разтревожил, преместил ги в пояса - още повече се разтревожил, върнал ги в пазвата и като осъзнал най- сетне, че са негови, изревал облещено, диво и безсловесно, хвърлил се върху товара, разсипал го, разтрошил кошовете, зло ритнал магарето и го пропъдил с камъни. Отдъхнал, пристегнал пояс и поел към гората. Бре, ама това същия човек ли е?... Вече стъпвал като тежък чорбаджия. Магьосникът го изчакал да се изравни с храста и заплакал. Сипаничавия настръхнало отскочил, но като видял безпомощния старец, сърдито плюл, ядосан на напразния си страх. - Брей! Дърто! Защо ревеш.... тука така.....внезапно и .....Няма да ревеш така! аааааа - Що да чиня, момченце. И ти да си, и ти ще заревеш. - А, ядец. Моето реване свърши. Дойде ред други да реват, па аз да се смея. - и щастливо се почесал през ризата. - Е, я речи, защо цивриш? - Голяма пакост направих, момченце. Вчера синовете ме проводиха с 3 златици, да им избера волове от чаршията ...... И когато седнах е тамо, да посбера душа, че се уморих - що да видя! У пазухата, леле, сал 1 останала, лелел, двете съм ги изронил, леле..... - Шт, трай! Трай!..... Що рече? - лакомо се огледал Сипаничавия и умилено приклекнал. - Лъжеш. Не е харно така, стар човек пък лъжеш. - Тебе лъжа, мене истина, момченце. Втори ден как троша нозе, та я шетам и повтарям тая пътека - ега ги найда, ама ....Очи пусти - кьорави, нали не виждат вече.... Дали щеш ми помогна, а, момченце? - Дадено, бре! - чак заплакал от щастие Сипаничавия. - Само я покажи третата - като диря, да знам що да диря! - Ей такива бяха, момченце - разтворил длан със златица Магьосника, - досущ като близнета... Но преди да довърши, Сипаничавия плеснал отдолу дланта му, златицата литнала и той ловко я хванал. - Опалаа! ... Тая - най- палава- пуснал я в пазвата и станал. - Сега както я гледам работата, докъм пладне съм втасал на чаршията. Хайде капа над вежди. - Зер ще ми я вземеш и последната, а , момченце? - Па как инак? - Немой така, момченце - примолил се Магьосника. - синовете ще ме пропъдят. - Ох, то ако минеш с едно пъдене - харно, ами дано се друго не сетят, деденце, че като те гледам, отдавна си за оня свят -- и съчувствено заплакал. - Няма да им се сърдиш, три златици са това, как се сбират? Сигур цял живот от залък са делели. - и като изхлипал, пребъркал торбата му и задигнал и краишника, и глава лук. - Хайде ще поемам, че мене ме сега грижи чакат. Мене ме вече еднаж купуване, триж продаване чака. Лесна е твоята. И поел към гората. Умилено попипал златиците през ризата, изкискал се през сълзи, сякаш от гъдел.... Внезапно смехът секнал, ококорил се и спрял като вкопан. Бръкнал в пазвата, ужасено облещен изхвърлил змията, бръкнал пак, задърпал, завъртял се- още 2 змии засъскали в шепата му. И изревал, захвърлил ги напреде си и хукнал сляпо към полето, тичал като подпален, докато се спънал и се проснал в цял ръст. Магьосникът го гледал неподвижен и спокоен. Сипаничавия се изправил, огледал разсипаната хума, разтрошените кошове, магарето, което си пасяло в страни.... вдигнал камък и тръгнал към Магьосника, навел глава като бивол. - Мммм, магьосник с магьосник. Твоето тегло, та ничие. - Стой !...- властно вдигнал ръка Магьосника.- На три стъпки пред тебе има преграда! Невидима!Няма да я минеш! Сипаничавия яростно се втурнал и като хласнал глава в невидимата стена, друснал на камънака. Опомнил се, ударил с юмрук, зашарил за пролука и вместо да се уплаши, съвсем озверял. - Махни я!....Веднага! - Де да можех, момченце!...- тъжно се усмихнал магьосника. - Гавротиш ли се?... Ти я направи - ти я махни, живо! Аааа ще те изям с брадата барабар...Броя до три! Еднооо... - Бъркаш, момченце. Не я направих аз. Имаше я. - Кому ги брътвиш? Нали одеве минах! На два пъти дори! - Мина, защото не знаеше за нея, глупако - изправил се магьосника. - Безчет неща не помагат на човека, само защото не знаят за тях. И безчет прегради му не пречат, докато не узнае за тях....- И тръгнал към гората. - Чакай!...Деденце!...Ей, магьосник, не си отивай!- свлякъл се на колене сипаничавия. - за къде съм сега с тая съсипана стока! Ти си виновен! Недей ме така оставя! Дай баре 1 златица, само 1, а, можеш ли? - Мога - спрял магьосника - Ама да не стават на змии, можеш ли? - Мога... -Тогава дай баре 2? Дай да се подхвана и аз веднъж, бре, магьосник! До гуша ми е вече тая канска беднотия, бре!...Дай да живна и аз най- сетне, бре!....Не съм ли човек и аз? - Не знам.... ще ли ти е за добро, момченце....- замислил се Магьосника,- че с 2 златици магарето пъдиш, а с 3 - сиромашка торба обираш,а?....