Диляна Колева

Mного е интересно, когато рибарят говори за работата на готвачa или пилота за работата на капитана. Основните познания за професиите е много хубава информация , но е празна, няма дълбо4ина, съответно и достоверност За психологията, няма да коментирам, няма нужда, виделият полза - знае, другите знаят друго. Но искам да разкажа, кратка приказка, която свързвам с грижата и уважението - свързаността ни с другия. Като в нея визирам труда на човека през професията му. Това което той допринася с труда си за благополу4ието на ближния 4есто жертвайки собственото си спокойствие. Аз приемам психологичната работа по този начин. Но всеки има право да търси "нещо гнило в Дания" и сигурно ще го намери, и винаги другият ще бъде виновен. Земеделец произвеждал много добър сорт царевица. Когато я събрал продал половината, а другата половина тръгнал да раздава на своите съседи по нива. По това време от там минавал другоселец. Видял какво прави земеделеца и го попитал : " Не е ли по - добре да запазиш от семето пове4е за себе си и да продадеш останалото вместо да го раздаваш на съседите си?" "Не - казал земеделеца - ако само моето семе е хубаво, догодина като засеем при опрашването и моето семе ще се развали. Затова предпо4итам вси4ки да имат хубав сорт, за да е добра общaта реколта."

Описаното в статията в голямата си част са факти. Аз съм съгласна с почти всичко в нея, не защото се занимавам с психология, а защото живея в тази държава и виждам какво се случва, то е очевадно. Само бих добавила, че не само в България е така. Източника към статията http://www.dnevnik.bg/intervju/2013/06/10/2074069_d-r_plamen_dimitrov_psiholog_otchujdenieto_ot_sebe_si/ Опитите за самолечение в кръчмата са катастрофални , да, свидетели сме всеки ден, на все по - млади хора постъпващи с инфаркт или инсулт от много дълго самолечение по кръчмите (наречено за по интелигентно "разпускане") или преминало в т.н. битов алкохолизъм - редовно по малко (пак за разпускане, ама колко е малкото.......) Все повече жени попадат в тези редици. За парка няма да коментирам, защото е много относително, но бих се разходила с някой поддържащ позицията, че там всичко е наред, за да погледнем нещата под друг ъгъл. Цяла дипломна работа за психичните проблеми може да се напише, само от наблюдение в парка. Психотерапията и работата на психолозите като цяло се опитва да наложи една нова култура, нарича се психологична култура. Запознатият с нея е наясно, че съседките пред входа, "доброжелателните" съвети на приятелите, роднините, съкръчмарите или просто някой от улицата, няма да му решат проблемите, няма да намалят стреса и няма да отключат потенциала, който е блокиран по някаква причина и не може да бъде ползвам в кризисния момент. Ако някой си мисли, че не е бил под шапката на психотерапията до момента, значи все още живее в илюзия. Разликата между "психотерапията" на миналия век и последните 15 години е, че през миналия век бяхме членове на огромна "психотерапевтична група". С нас се провеждаше групова психотерапия. Всеки си мислеше, че знае какво трябва да прави и как да го прави и живееше в привидна хармония. Всеки отклонил се от груповия сетинг, преминаваше на строго индивидуален, но тогава се наричаше политическа система. Всеки мислеше, че управлява сам живота си - точно това прозрение, между другото, е признак за чудесно свършена психотерапевтична дейност. Разликата е, че индивидуалният психотерапевт към днешна дата, работи само и единствено, като партньор и в полза на клиента си. А при въпросната "групова терапия" от миналия век, ръководителите работеха в полза на системата. Разбира се психотерапията не е безкраен процес, тя все някога трябва да свърши. Преди години краят на "груповата психотерапия" остави хората объркани, незнаещи, нямащи представа как да канализират собствената си сила и потенциал. Днес в психотерапевтичния кабинет, клиента излиза по - смел, по - уверен и осъзнаващ силата, която е открил в себе си. Проблемът при нас идва от това, че управляващите ни са част от членовете на тази "групова психотерапия" от миналия век. Тези хора са на ръководни позиции в корпоративни фирми и се опитват по старата инерция да прилагат същия метод на хората обвързани с тяхната политика. От психотерапевтичните методи се взимат основно манипулацията и отрицателната мотивация. Методи, които са отдавна отхвърлени в страните преминали доста по - отдавна на индивидуална психотерапия. В този ред на мисли съм абсолютно съгласна с казаното : "Терапия и промяна на елита – корпоративния и политическия. Трябва да се промени начинът, по който той живее, мисли и се грижи за отговорностите, които има като определящ климата на промяната в културата на организацията. Истината е, че вместо да се опитват да мислят за повече печалби, съвременните мениджъри трябва да се научат да изграждат качествени организации, а това не става с икономически, а с психологически тренинг. Има нужда от масивна работа, както това се случва системно на западните им колеги. Младите мениджъри в САЩ преминават през толкова много обучения, за да се провери каква им е психологическата годност да бъдат ръководители. Тук обикновено това се забравя и отхвърля. А истината е, че затова берем тези плодове." При нас се работи основно с наказания, а не с възнаграждения, затова се преживяваме като нещастни. Отричаме всичко и всички, които предявяват откритост и дават шанс за лична изява и свобода, защото не знаем как да ги използваме. Затова пък стария култ към личността, поклон пред страха и нагаждането с цел спокойствие на всяка цена се прилага масово, защото се очаква при това положение някой да се погрижи за нас. Отказва се поемането на отговорност. Затова и психотерапията толкова плаши и търпи такива критики, защото с влизането в кабинета, клиента е наясно, че там никой няма да се погрижи за него, а той сам трябва да се погрижи за себе си. Затова след първите сесии много хора се отказват, защото никой не претендира да ги оправи с магическа пръчка или да поеме отговорност вместо тях, а това не се харесва, поражда съпротива. Затова е по - лесно да се отрече науката и хората ( в случая психолози и психотерапевти), които дават шанс, партнирайки, за достигането до едно различно ниво на мислене. Защото това изисква усилие. Много "по -сигурно " е да се отиде на ясновидец - там се работи със старите познати мисловни модели - култа към личността, страха и ясното и структурирано "решение" за това какво трябва да прави клиента, което автоматично означава, че този друг ще поеме отговорността за случващото се. Разликата е ясна. Радостното е, че все повече хора решават да поемат отговорност за себе си, търсейки терапевтична подкрепа се запознават със себе си и откриват резервите, които никога до сега не са използвали. Преработват "онова нещо, което толкова много ги дразни" и започват да се преживяват като щастливи. Съгласна съм, че много хора и сами успяват да се справят с конфликтите си, моите поздравления, но това съвсем не означава, че всеки е способен да го направи сам. Свидетели сме на все по - голямата обърканост на хората и невъзможността им да се справят сами. Яростното отричане на развиването на психологична култура не помага на никого.

Здравей happiness379 хубаво е да диференцираш двете ситуации. Отношенията с баба ти и отношенията с детето са две различни области и е добре да не ги преплиташ. Ако всеки си има своето лично пространство, постарай се да определиш своето и да го отделиш от ситуацията. В случая ние тук няма как да ти помогнем в отношенията с баба ти, защото става въпрос за болестно състояние и има нужда от адекватна Реална помощ. Важното в случая е да вземеш правилното решение за поставянето на границите, които да ти осигурят комфорт. Тъй като ти живееш с болния човек, ти си тази която ще определи правилата, хората извън тази ситуация няма как да решат вместо теб, това, което е най - добро за теб. Ако решиш да позволиш друг да взема решенията, би трябвало да му предоставиш и отговорностите. Ако околните не са готови да поемат отговорности, нямат право да вземат решения за дадения случай. С две думи твоя живот е в твоите ръце, а състоянието на баба и в ръцете на специалистите.

Здравей Рени, ти, аз, ние се намираме в света на рекламите и илюзията. Какво значи "пълна", а какво значи "слаба"? Всичко е относително Да, някой диктува някаква мода от време на време, но това съвсем не означава, че това което е модерно е красиво или правилно, или окончателно. Човек или се чувства добре в кожата си или не се чувства добре в нея. Когато не се чувства добре, търси външен признак на който да припише своята неувереност, самокритичност, страх от другите и от себе си. Някой казва, че не се харесва защото е пълен, друг, защото е слаб, трети - косата му не е хубава или пък има голям нос. Но нищо от това не е причината. Причината е в това, че ти липсва смелост да обичаш себе си. Моментът, в който се заобичаш такава каквато си, излъчването ти ще се промени. Предпочитана компания са не "красивите", а усмихнатите, приветливите, забавните хора. Те излъчват щастие имат интереси, с които привличат съмишленици, имат цел за която се борят. Помисли каква е твоята цел, за какво се бориш, за какво мечтаеш, какъв е мотива заради който ставаш сутрин? Отговора на този въпрос, кара ли те да се усмихнеш? Ако отговорът е ДА , фокусирай се повече над целите си. Ако отговорът е НЕ, време е да пренаредиш приоритетите, целите, желанията. Ако се затрудняваш, сподели тук, може да бъдем от полза

Тук не разбрах с какво не си съгласна. Не виждам някъде да съм написала, че прошката е оневиняване и че трябва да се изживяваме като жертви, точно обратното.

„Имало една змия, която всявала ужас в едно село. Тя хапела и убивала хора. Там пристигнал мъдрец, проповядващ своята философия за любов и духовно разбиране. Змията случайно чула една от лекциите на мъдреца и така се трогнала, че решила да приложи поученията му на практика. През нощта преживяла „внезапно просветление“ и се зарекла да не хапе хората и вече да не бъде гадна. Около месец след това преобразената змия се държала като светец. Междувременно мъдрецът отишъл в друго село (обикалял селата). Накрая се завърнал в селището на змията. Пак я срещнал, но могъщата някога змия била в окаяно състояние – изтормозена, бита, подритвана и използвана. Змията заговорила мъдреца и казала: „Искам си парите обратно. Опитах от твоята философия на любов и духовност и виж докъде ме докара. Сега се предполага да съм просветена, но я ме погледни – полумъртва съм.“ Мъдрецът и отговорил кратко: „Никога не съм ти казвал да не съскаш.“ Здравословната агресия е живота в своята същност. Да живеем активно и качествено, означава да имаме доза агресия. Както прошката не означава да оневиним всичко и всички и да се изживяваме като жертви, така и липсата на агресия не означава да се самоунищожим. И ако влезем в контекста на настоящата тема, хармоничността във взаимоотношенията между родител и дете се състоят в усвояването точно на тези две качества. - да приемем родителя с всичките му плюсове и недостатъци, да проявим разбиране към неговото незнание, да разберем поведението му, но не и да се превръщаме в негова жертва. - да признаем старшинството му в йерархията на живота, да уважим преживяванията му, но не и да се откажем от собствения си живот и да позволим да бъдат смачкани желанията, мечтите и амбициите ни. Същото важи за нас не само от позицията на деца, но и от позицията на родители.

Пеперуда, материалът, който е пуснал д-р Първанов е чудесен. Аз също благодаря за споделеното Добре е да го прочетеш поне два пъти през определен интервал. Към него аз бих добавила в сбита форма няколко упражнения: Упражнения за себе-прощаване: 1. Утвърждения.Добре е да се упражняват всяка сутрин пред огледалото в следващата седмица, за да се запечатат у вас и да се сещате за тях в моменти на нужда и самоизтезание: Аз си прощавам за всичко казано, намислено и направено. Прощавам си всичко несправедливо, което някога съм направил/ казал. Аз се обичам и се приемам точно такъв, какъвто съм. Аз се освобождавам от чувството за вина. Опитайте се да ги чувствате – да усещате състоянията, в които ще пребивавате, когато наистина чувствате тези неща. 2. Защо привличам това? Припомнете си на кои ситуации и хора не можем да простим. А сега, погледнете от друг ъгъл на тях – помислете защо сте ги привлекли? Какво у вас би могло да привлича такъв тип отношение или случка? Какво у вас позволява точно на този тип ситуация да ви наранява? Припомнете си, че целият свят е в нас и щом извън нас нещо се случва, корените му са вътре в нас. Открийте ги или запишете предположенията си. Простете си. Простете. Освобождавайте горчивината – тя не ви е нужна. 3. Изграждане на състояния. Помислете какво състояние всъщност се стремите да постигнете вътрешно, когато сте си простили и сте в мир със себе си? Опитайте се всяка вечер да си го визуализирате, да го усещате да вибрира вътре във вас, защото то е вече там, във вас, няма защо да го чакате да дойде. Само като го визуализирате и почувствате, вие започвате да го интегрирате, да се приравнявате към него. Пробвайте да си го представите и забележете разликата. Колкото повече го правите, толкова по-трайно ще започне да става и от само себе си да променя ситуациите в живота ви. И любимата ми фраза "Ей толкова лесно е всичко"

Колкото и да е хубава една техника, пусната безразборно в пространството прави големи поразии. Усетила си силата на мисълта, но вероятно си пропуснала нещо много важно, нашата мисъл влияе само и единствено на нас. Ние можем да станем нейни пленници или господари. Това вече е въпрос на духовно израстване и умение. Най - лесна за манипулиране е мисълта на развиващия се човек. И ето, че при теб една книга е успяла да манипулира вярата ти, в това, че можеш да ръководиш действията на другите. Това е илюзия, не можеш. 80% от тийнейджърките са влюбени в известни личности. Имат в къщи плакати със снимките им, пишат им писма, мислят за тях, вероятно, който е прочел книгата е правил и тази техника. Представяш ли си какво би се случило, ако това което мислиш за действително (някой с когото не контактуваш да се влюби в теб, защото гледаш лист с думи) да се случва на всички!? И тук съвсем естествено, ще кажеш: "да, ама то се случи". Момчето ти е обърнало внимание, не защото си гледала листа, а защото под въздействието на собствената си автохипноза си решила ти да му обърнеш повече внимание. И както ти си го забелязала в този момент, така и той те е забелязал в този момент, защото е усетил твоето различно отношение. Станала е връзка, която ТИ за СЕБЕ СИ, определяш като прекрасна. Защото ти си я чувствала такава. Т.е. всичко се е случвало за теб през твоето светоусещане. Не знаем той какво мисли по въпроса.И как стои всичко през неговия поглед. А връзките в ученическите години започват и свършва много бързо. Това е твоята първа връзка със споделени чувства, остани с красив спомен за нея и насочи мисълта си към себе си. Опознай се, обичай се, развивай се и истинската, голяма любов, вероятно скоро ще се появи без листи, без техники, символи, и всякакви други техники за автохипноза. Желая ти прекрасно лято.

Пеперуда, радвам се, че си решила да пробваш . Еднократно обаче, не е достатъчно, повторението е това, което ще доведе до ефекта. mvm въпросите ти са в логическото мислене (изключваме иронията), когато човек започне да задава такива въпроси, тези техники не му се дават, по простата причина, че те са над логиката. Не, че не може да се даде логично обяснение, но в случая то не е нужно. Който ги е правил знае ефекта им. Има цяло терапевтично направление - арт терапия. Чрез рисуване откриваш себе си, работиш с гнева, агресията, със страха Работиш..... всъщност не човека, а неговото подсъзнание работи. Каква е силата на рисуването? Голяма и в различни направления. Едно от тях е визуализирането. Да видиш, това от което се страхуваш. Да имаш възможност да го разгледаш, да го пипнеш, а след това да го промениш, например. Да поговориш за него, да му дадеш форма,облик. Няма нищо по - страшно от страха от невидимия страх, от онова нещо, което ме тормози, от онези неща, които ми пречат да мисля. Логиката е прекрасна, но понякога е недостатъчна за справяне с определен проблем. Необходима е фантазия, когато тя е блокирана по някаква причина и не може да бъде възстановена на помощ идва рисуването. И да, действието му е много силно. И да, не е препоръчително за всеки. В случая Пеперуда, няма да направи нещо ново. До сега тя е обръщала мислите, заменяла е тревожните с положителни, очевидно, това не и носи освобождение, въпреки че това е добра техника. В случая и двата вида мисли са в главата и, тя ги противопоставя. Но няма как да спре да мисли за нещо, за което мисли постоянно. Ето защо , едно от двете трябва да излезе, в случая на лист. Така виждайки го, тя вече няма да го противопоставя на самото себе си,, а ще има възможност да го разгледа. Ще си помогне да се отдели от мисълта и да я погледне отстрани. От тук нататък, започва работата. В случая техниката сама по себе си, не е решение на проблема, но носи успокоение, смъква важността и променя фокуса (както Пеперуда казва - настроението ми се повиши), а то и е нужно, за да може да работи. Понякога, съвсем несъзнателно, човек, на рисунката изобразява решението на проблема или показва основните зони над които трябва да се работи. С помощта на терапията стъпка по стъпка, тя ще върви напред.

Това няма общо с прошката, това е примирение. Да простиш, не означава да последваш другия, нито да го одобриш, нито да се превръщаш в изпълнител. На примера с боклука, няма място за прошки, а просто добър разговор с преразпределяне на задължения. Това са практични неща и ако не се случат, естествено подтиснатите чувства преминават в негативни емоции. В този пример става въпрос по - скоро за борба за контрол, а не за нужда от прощаване. Когато някой ни причинява болка (физическа) е мазохизъм да се оставим да ни я причинява, същото е и с емоционалната болка, психическия тормоз. Ние трудно, дори бих казала невъзможно е да променим човека, но имаме избора да решим искаме ли да сме част от неговия свят или не. Да простиш в случая е да благодариш за хубавите моменти, които си преживял с този човек, да проявиш разбиране към агресията, която той явно не може да овладее и да му пожелаеш красив живот, но без теб. Тогава битият ще може да си отиде без угризения, без чувство за вина и без подтиснати емоции. Колкото по - рано се случи това в едни взаимоотношения, толкова по - лесно се минава към прошката. Да търпиш нещо, което не ти харесва не е нито компромис, нито прошка, нито проява на разбиране, нито даване на шанс на другия. Такова поведение е предателство към собствената ти същност, отричане от единственото и най - ценно, което ни е дадено, нашия живот. Стремейки се към нашето Аз , обаче, без да сме овладели прошката, рискуваме да развием себичност, егоизъм, критичност, желание за свръх контрол и други състояния, които не са особено приятни за преживяване, както от нас, така и от околните свързани по някакъв начин с нашия живот. Затова в едни проблемни взаимоотношения е добре първо да се обърнем към себе си, да направим корекцията първо вътре в нас, защото често само една такава корекция, лавинообразно променя пейзажа на общуването.

Напоследък край мен често се отваря дума за прошката. Говорим, интересно е масовото възприятие за прошка. Вероятно насадено ни по някакъв начин от тесногръдите изисквания на религията или по други неясни за мен причини. " Как ще му простя, той Е виновен" - странното изравняване на "виновен" = Смъквам вината = прощавам. Същото се случва и когато става въпрос за личното прощаване - " Нямам за какво да прощавам на себе си, не съм сгрешил в нищо" - "не съм сгрешил" = не съм виновен = нямам нужда от прошка. Интересно включване на вината в процеса на прошката, а всъщност това няма нищо общо, когато говорим за действителен процес на опрощение. Да мислим "Виновен" , означава да отсъдим, да дадем оценка, а това вече се отдалечава от каквото и да е прощаване. Следва и другата връзка "виновен" = лош. Всъщност всеки човек дълбоко в себе си е добър, и всеки мисли за себе си, като за добър, точно за това правим всичко така както ние сме решили, защото вярваме, че сме добри. Прошката се състои именно в това прозрение - да успееш да видиш мотивите на другия в проблемно взаимоотношение, да ги разбереш и да приемеш, че това е най - доброто на което той е способен. Това изключва - да приемеш, да се съгласиш, да копираш, да харесаш или да одобриш. Прошката е смъкване на оценката, изтриване на графите - добър ; лош. Да простим на себе си е много трудно. Та ние винаги сме добри Моментите, в които се определяме като лоши са мъчителни за нас, защото това "Ти си лош" идва някъде много от далеч, някога когато някой ни е дал оценка и е определил, че ако правим това, значи сме лоши. И съответно тази мисъл поражда в нас съпротива. - "Кой? Аз ли съм лош? Сега ще ви докажа, колко сте виновни за всичко, което ми се случва" и влизаме в омагьосания кръг. За да успеем да разберем, къде е нашия дискомфорт (това което изисква прошка = приемане) е добре да се вслушаме в себе си, за какво се чувстваме виновни пред себе си, пред другите или просто имаме неопределено чувство за вина за нещо. Самосъжалението също означава че не си си простил. Да си простиш, означава да се приемеш с всичките си качества, такива каквито са, да разбереш смисъла от съществуването им. Но трябва да се пазим от нетърпението на ума. Често форсираме емоциите си, защото ума казва "трябва", но сърцето не е готово. Затова няма нищо по - хубаво от това някой да ти прости. Това означава да ти даде шанс да се опознаеш, без да те оценява, без да те критикува без да те вкарва в графите - добър;лош. С това той намаля проявата на съпротивата и смекчава процеса по себепрощаването.

Здравей Пеперуда. Казваш, че работиш с терапевт, което означава, че ти е известно над какво работиш. На мен ми направи впечатление ника ти - пеперуда. Както пеперудата пърха с крила, вероятно и твоите мисли пърхат в главата ти. Сама определяш проблема като "смахнат", позволи ми да ти дам един също толкова "шантав" вариант за облекчаване на мисълта. Опитай се да нарисуваш тези мисли, изкарай ги от главата си, придай им форма, виж ги. Изпращай ги на листа всеки път, когато можеш, изкарвай ги от главата си. Те са просто едни мисли, да речем - пеперуди. Над какво трябва да работиш!? Над обичането. Страхувайки се от себе си, забравяш да се обичаш. От там идва влошената самооценка, несигурността в общуването, играта в различни роли, подтискането на истинската ти уникална същност, чувството на безпокойство, търсенето на одобрение, сравненията, чувството за вина и всички други екстри познати като психологични дефицити. Те предизвикват блокирането на мисълта. Тази постоянна борба която водиш е не с добрите и лошите мисли, а с това което искаш и това, което действително правиш. Две основни линии, които противопоставени една срещу друга предизвикват проблем. Справянето с дефицитите е една ретроспекция, на онова, което не е наред в живота, докато стигнем до момента, в който - правим това което искаме, Сме това което искаме, обичаме се.

"Да се учиш, ще рече да откриваш онова, което вече знаеш. Да правиш нещо, ще рече да показваш, че го умееш. Да учиш другите, ще рече да ги подсещаш, че те знаят точно колкото теб. Всички ние се учим, вършим нещо, учим другите." Няма значение кой го е казал, важното е кой как ще го чуе. Да научиш някого на нещо, означава да му покажеш колко много знание има в него. Когато човек научи нещо, стигне до своите вътрешни прозрения, в него нещо се пречупва, той започва да вижда света по нов начин, по - ясно, по - чисто, но това е неговия поглед, неговото знание. Следващият етап е, да се научи да го прилага с почит и уважение към всички, които продължават да учат. И най - накрая да развие умението да предаде това което е научил. Не на всеки, разбира се, а само на онези които търсят, като той самият не спира да бъде търсещ. Това е кръговрата на самопознанието, ако спрем до научаването, значи сме прекъснали кръговрата.

Пропуснала съм темата, но мисля, че е много важна. През миналата година участвах по проект за сексуалното образование. Бях поканена в седмите класове на 2 училища за провеждането на лекция, дискусия за половата култура. Децата участваха с голямо удоволствие в тези часове. Темата, разбира се е табу, никой не говори с 12-13 годишното си дете по въпросите на половата култура, изменението на тялото, на физиологията, мисленето, поведението. Самите преподаватели не бяха запознати с голяма част от връзките хормони - мисли - поведение. Общуването на децата в тази възраст се променя. Често привидно дребни детайли, като специфичното изпотяване може да се окажат огромен проблем за добрата комуникация с връстниците. Може би ще се изненадате, че поне по 2 деца в клас са обект на подигравки и унижение включително и изолация, защото "миришели лошо", а това остава травма за цял живот. Колко по- различно започват да стоят нещата, когато това бъде обяснено, изговорено, свързано с половото съзряване, определянето му като временно състояние и предлагане на варианти за справяне.Самото изговаряне открито на този проблем, облекчава "потърпевшия" и той вече не е - "онзи там миришещия". Огромен проблем при момчетата са въпросите свързани с полюциите, мастурбацията. Така казани тези термини, направо хвърлят в ужас, огромна част от преподавателите и родителите (предимно майките), но това се превръща в информационно затъмнение за 12-13 годишните, които започват да се "образоват" от интернет, порно сайтовете и улицата. Много по - полезно, стегнато и ясно ще е, ако срещу тях застане човек, от позицията на приятел, който леко и без излишно задълбочаване обясни и изговори с тях спецификата по тези "явление" и разясни тяхната нормалност. Чувството за ненормалност вкарва децата във вредни за тях мисловни модели, развива чувството им за вина, отхвърляне на тялото и какво ли още не, често преминаващи в социална изолация, тревожности, агресия, емоционална незрялост. Има много теми свързани със сексуалността: Защо е необходима, Какво означава демонстрирането и? Кога е добре да се започне полов живот? И много други, въпроси все в този дух. Тук разбира се автоматично идва сравнението- "Ние на техните години как се ориентирахме?? Така и те ще се ориентират" Не е справедливо. Днес живеем в свят на информационна лавина. Децата имат достъп до ВСИЧКО. Голяма част от границите са паднали. Те са изгубени, не по - малко от нас, когато започнем да търсим информация за проблем, който не ни е ясен. Те нямат нужда от цялата тази информация, но имат огромна нужда, някой да очертае границите, по които да се движат сигурно, това е наше задължение, наша отговорност. Разширяването и излизането от тези граници, вече не е в наша власт, това е лично решение.

Всички чувства са инструменти на егото. Нуждите на човека не се променят с времето. Когато се родим и Него още го няма имаме нужда от съвсем простички неща - храна сухи дрехи, топлина, сигурност и няколко усмихнати лица, които да наблюдаваме. Когато егото се появи и започне да расте, нещата не се променят кой знае колко, просто стават по - големи - имаме нужда от повече храна, шкафове с дрехи, голяма къща със заключени врати и няколко любими хора, с които да се забавляваме. А големите неща искат голямо обгрижване и егото закуцуква изнемощяло на моменти. До колко това е добро или лошо е големия въпрос, който в същността си е парадоксален. За да разбереш, че няма добро и лошо, трябва първо да ги опознаеш, за да разбереш колко много ти е необходимо егото, първо трябва да откриеш какво е усещането, когато си извън него.

Малко хора могат да излизат от собствената си орбита, за да разбират мотивите на друг. Един непрощаващ човек, както и един нараняващ човек – и двамата имат предимно проблем със себе си, не с другия. На непрощаващия му е трудно да разбере и приеме, защото се страхува да не бъде наранен отново. А нараняващия, наранявайки другия, всъщност крещи за помощ, но егото му не му позволява да го изрази по друг начин, често дори не го осъзнава. Но да простиш не означава да допуснеш отново да се случи това, което не приемаш, а да приемеш, че това, което се е случило е факт, благодарение на който можеш да се научиш да приемаш, уповавайки се на вътрешната си сила и отстоявайки вътрешните си ценности (ако си ги открил). Да приемеш, защото вярваш, че всичко е такова, каквото трябва да бъде, че ти си част от цялата тази игра и имаш своя дан в нея. Само когато си намерил и следваш вътрешните си ценности, няма да засядаш в ситуацията, а ще можеш да продължиш да вървиш по пътя си и да се себереализираш в радост и удивление от света. Иначе психически зацикляш на едно място, на един момент от живота си. Ето затова е необходимо човек да си е изградил ценности/принципи – примерно: Избирам за себе си принципа да се разгръщам и да не позволявам на нищо да ме спира да вървя напред или пък: Да се чувствам споделен и да упражнявам толерантност. Няма ли принципи, се налага да не прощава, за да се предпази да не рухне или да не се изгуби.

Този откъс, който цитирах в първия си пост е чудесно пресъздаден в една притча от книга на Екхарт Толе: Така ли? Дзен-учителят Хакуин живеел в един град в Япония. Бил високо почитан и много хора търсели от него духовно напътствие. Случило се дъщерята на съседите, тийнейджърка, да забременее. Когато родителите й, разгневени я обсипвали с обиди и я запитали кой е бащата, тя им казала, че е Хакуин. Побеснелите родители хукнали към къщата на Хакуин и с викове и хули му казали, че дъщеря им признала, че той е бащата на бебето. Единственото, което Хакуин рекъл, било: „Така ли?" Новината за скандала бързо се разпространила из града, че и извън него. Хакуин изгубил репутацията си. Това не го притеснявало. Вече никой не го търсел за съвет. Той не се тревожел Когато детето се родило, родителите на момичето го отнесли при Хакуин. „Ти си бащата, гледай си бебето". Учителят се грижел за бебето с любов. Година по-късно момичето, изпълнено с угризения на съвестта, признало пред родителите си, че бащата бил един младеж, който работел в месарницата. Смутени, те отишли при Хакуин да се извинят и да молят прошка „Наистина съжаляваме. Дойдохме да вземем бебето. Дъщеря ни призна, че не ти си бащата". „Така ли?" - отвърнал Хакуин и им предал бебето. Учителят отговарял на лъжата и истината, на лошите и добрите новини по един и същ начин: „Така ли?" Той приемал формата, която настоящият момент - лош или добър - имал, приемал я такава, каквато е, и по този начин не ставал участник в човешката драма. Не персонализирал събитията. Не бил ничия жертва. Бил в толкова пълно единение с това, което се случвало, че то вече нямало власт над него. Само ако се съпротивлявате на това, което се случва, ще зависите от произвола на случващото се и светът ще определя щастието и нещастието ви. Хакуин се грижел за бебето с любов. Лошото се обърнало в добро чрез силата на несъпротивата. Давайки на настоящето това, което то изисква, Хакуин върнал бебето, когато дошло време да му го поискат. Представете си за миг как егото би реагирало на различните етапи на описаното събитие. Един от начините за работа с баланса е работата с недостатъците. Ако обърнем внимание на всичко онова, което силно ни дразни в някой или нещо, вече имаме отговор на въпроса - Къде сме излезли драстично от вътрешния си баланс и се отдалечаваме от вътрешния център. Постигането на състояние, в което нищо не ни дразни е дълга и съзнателна работа - дразни ме, че някой иска да ме контролира, значи аз имам проблем с контрола, дразни ме флегматичната колежка, значи имам проблем с динамиката или с разбирането за нея и т.н. Докато някой работи със себе си, обаче, действителността се променя, също както в притчата. Добрата връзка със същността, дава стабилност на личния свят. Човекът става психически устойчив на външните промени, но драстичната промяна на външната среда, която може до такава степен да навлезе в личното пространство, неизбежно оказва своето въздействие. За затворените общества, които в изолация работят над себе си, сме чували, но аз лично не виждам как те допринасят за който и да е, дори и за себе си, за мен е под въпрос. Добре балансирания човек всъщност остава извън света, който може да го постигне в соца за мен е доста по - напреднал от този, на който му е нужна изолация. Това оставане "извън света" , обаче, кому е нужно? И ако на никого не е нужно, тогава защо е? Говоря за пълното постигане на връзка с вътрешния център, а не за постигането на задоволителен вътрешен баланс. Второто е изключително необходимо за всеки, за да съумее да съхрани психиката си.

Казват, че когато човек изгуби връзка с вътрешния си център, със своята същност, започва несъзнателно да търси опора извън себе си. Какво всъщност означава това? Срещнах много добре формулирана теза. Докато често хората, които най-много се стремят да бъдат духовни и да правят нещо, се стремят именно защото по някакъв начин са загубили връзката с това нещо в себе си, откъдето извира голямата любов и са в отчаяна нужда да бъдат духовни и да променят целия свят, само и само да намерят мир. Обаче мирът е във всеки един от нас. Не е нужно друг да ни го създаде. Само егото може да поиска това. Не е нужно да изискваме постоянно от другите – това е работа на ума, не на сърцето. Достатъчно е да подхождаме с любов. Умът ни вижда в другите само това, което е в неравновесие със самия него. Така се появяват групи “активисти”, които ревностно защитават разни неща – планетата, съзнанието, справедливостта и прочие добри каузи. Обаче това, което се получава на практика е, че едни групи хора отричат други и обратното, едни се борят срещу други и обратното. Това е особен вид насилие и неприемане, независимо в името на каква кауза се прави. Когато си в мир със себе си, светът не ти пречи. Всъщност, той не се нуждае от спасяване. Той няма нужди. Сам се уравновесява. Това от което имаш нужда ти, е да обичаш, а не да всяваш ред. Достатъчен е редът, с който хармонизираш собствения си живот – уникалният ред, който е присъщ само на теб – да го реализираш за себе си. Духовността е в сърцето, в разбирането, във верността към природата си. Всеки я носи. Необходимо е само да й обърне внимание. Тя не се бори. Нито се смята за по-важна. Не бях мислила в линията на подчертаното, за същността на каузите, агитките. Разглеждайки нещата от тази гледна точка, се открива нова линия, но и въпроси. Не само подчертаното е важно в текста, разбира се. Ще се радвам на различни мнения. Какво би станало ако от една страна повече хора са балансирани и с добре развита връзка с вътрешния си център, а от друга страна действителността се променя постоянно от онези, които търсят решенията си извън собствената си същност?

Когато става въпрос за любов, "знам" и "не знам" не съществуват. Любовта се усеща със сърцето, а не се мисли с ума. Затова ти написах да помислиш за предпочитанията. Ако взетите от теб решения са свързани с много мислене и отсяване на "за" и "против", вече не говорим за желание,за чувстване, а за предпочитание - избор между две нежелани неща. Всеки човек сам е творец на живота си. Често, твърде често ние сме творци на своите предпочитания, а не на мечтите си, на чувствата си, на същността си. Дошъл е момент, в който да избереш между удобството, сигурността, подкрепата от едната страна и авантюрата, несигурността, самостоятелността от друга страна. А ти какво всъщност искаш? Дълбоко в себе си? Едно от тези двете неща или нещо съвсем различно? Съвкупност от пръснатите частици емоция в двете връзки? В коя от двете откриваш себе си?

Щом така си го почувствал, значи е така. Притчите са чудесен пътеводител, който ни открива нови места, които да опознаем.

Здравей Василена, вече се убеди в силата на разговора. Разбрала си, защо го прави. Успокоила си се. Важно е той да знае ти как се чувстваш от това. Важно е също да изкараш, тези чувства от себе си, да ги покажеш. Скрити в теб, трупат напрежение и въпреки разбирането, което се опитваш да проявяваш непроявената емоция ще тежи, ще предизвиква нервност и неудовлетворение. Ако потиснем чувствата си, ние практически се отдръпваме от ситуацията и се чувстваме наранени и ядосани. Така оттегляйки се, не даваме възможност на другия да промени поведението си, а атакувайки го можем да изгубим приятел. Това е едно много важно качество в общуването, на което често не ни учат, нито в семейството, нито в училище, нарича се автентичност. Ако се научиш да бъдеш автентична в общуването ще си спестиш много недоразумения. В този вид общуване е важно да изразиш - Как се чувстваш, Какво те е накарало да се чувстваш така, Как ти е въздействало и Защо ти е въздействало. Само по този начин, ще предадеш пълната информация за това, което се случва вътре в теб и едва тогава може да получиш, както разбиране, така и промяна на отношението към теб. Звучи лесно, но често човек се чувства изключително некомфортно, когато се опита да общува автентично, заради маските, с които сме научени да работим през целия си живот. Идва момент, обаче, в който маските не ни вършат работа и е добре да бъдат свалени.

Здравей отново , Състоянието примирение не е от най - добрите варианти за освобождаване от стреса, който си натрупала. Примирението е една бих казала болезнена форма на умението да бъдеш учтив и любезен - от където идват и тежките мигрени. Примирението е различно от приемането. При първото липсва едно важно умение за справяне с тежките житейски ситуации - умението да прощаваме. Приемането е свързано с прошката. Прощаването е освобождаването от негативността към себе си или към другите. Звучи като проста работа, но никак не е лесно. Преди всичко, човек трябва да е готов да прости. Важно уточнение е, че опрощаването не означава да се неглижира дадено поведение или да се забрави. Прошката не рационализира и не обяснява. Може да се прости на човека, приемайки, че действа по определен начин от невежество , от болка или просто е сгрешил. Прощаването не отрича болката и гнева към човека за когото е предназначено, те трябва да се познаят и почустват, едва тогава може да се прости и приеме наистина дадено поведение или случка. Много често изживяването на болката поражда съпротива на прошката. Когато прощаваме се отърсваме от от историята, но и от всички извинения за нашето страдание. Вече няма кого да обвиняваме, няма причина за болката. А винаги е по - лесно някой друг да е виновен за нашето душевно състояние, това ни възпрепядства да поемем отговорност за себе си. Това ни пречи да продължим напред. Като стискаме болката , ние оставаме свързани с другия човек, мисълта за който управлява настроенията и емоциите ни. По този начин болката от миналото постоянно се пресъздава. За наше добро е да превъзмогнем обидата, гнева, обвиненията - вкопчването в тях ни обрича на ролята на жертва. Преодоляването на мъката по изгубен близък, любим човек има няколко фази, една от тях е на гнева. В тази фаза, често подсъзнателно тъгуващия обвинява някого или нещо за загубата на любимия си човек и насочва тъгата, гнева, неудовлетвореността си към близки хора съвсем неоснователно. Възможно е при вас това да е взаимно. Една година от загубата е малък период за преминаването през всички фази по преодоляването на скръбта. Дай си още време, но го дай на себе си. Време да потъгуваш, да приемеш, да простиш и да продължиш напред с нови емоции, които са далеч от негативизма.

При дъщерите, бащата не играе роля в извеждането им в обществото. Напротив, ако проследим историята, ще видим, че има цели епохи, в които бащата изобщо не участва в живота на дъщерите и дори детето от женски пол е било не желано. Ролята на бащата в днешната действителност е балансираща. Във взаимоотношенията баща - дъщеря, когато бащата оценява женските качества и подкрепя женското начало, момичето остава свързано с вътрешния си глас и се превръща в пълноценна жена. Тясната връзка с бащата, дава възможност на момичето да развие тези положителни мъжки черти, които ще му бъдат необходими, за да се изгради като личност - чувство за вътрешна сила, самоувереност, умението да поставя цели и да разрешава проблеми, да взема решения. Чрез балансираната комбинация на двата източника на енергия - от майката и от бащата - момичето едновременно може да развие своята женствена сила и да бъде мощен двигател в света: - силна И любяща - решителна И грижовна - ориентирана към своята цел И осъзнаваща потребностите на другите. - смело да изрази своите мисли и чувства И сила да следва своята съдба. Ясно се вижда, че ако отделим двете колонки, ще получим два различни типа жени, например, първата описва качествата на жената кариерист, а втората на жената домакиня. Векове наред и цели епохи дори, жената е била вкарвана във втората линия. След феминистките движения, жената се опита да остави своята женска същност и да влезе изцяло в света на мъжете - първата колонка. Проследявайки развитието на жените и в едната и в другата крайност, се вижда, че липсата на баланс, неизбежно води до вътрешен конфликт, особено силно изразен в някоя от възрастовите кризи - началото на 20 тте, 30тте, 40тте. Ако този баланс не бъде изграден от родителите по време на тийнейджрството, жената заживява в една от двете крайности или съзнателно работи над себе си, за доразвиване на липсващата част. Работа изискваща подходящи условия, преживяване и време за себепознание.