Диляна Колева

Цената на спасителната сламка Един човек тръгнал да се изкачва по планината. Изкачването било трудно, всичко било покрито със сняг, целият склон, по който се катерил човекът бил затрупан. Но тъй като не искал да се връща назад, планинарят стиснал зъби и продължил да се катери все по-нагоре по стръмните скали. Не щеш ли, изведнъж – дали заради зле премерено движение, или заради напрежението и умората – докато забивал пикела за следващото движение нагоре, куката се изплъзнала от ръцете му. Човекът загубил опора и полетял стремглаво надолу. Положението изглеждало безнадеждно – острите скали, които се подавали изпод снежните преспи очаквали приземяването му… Целият му живот преминал пред очите му, и когато вече очаквал неизбежния удар в скалите, усетил как някакво въже го удря през лицето. Без дори да мисли, инстиктивно протегнал ръце и се вкопчил в него. Може би въжето било оставено от друг катерач.. Ако се окажело, че е така, имало надежда да се задържи за него и да се спаси! Сграбчил въжето, но продължил да пада. Вперил поглед нагоре, но виждал само вихрушката и сипещия се сняг. Следващите няколко секунди от главоломното падане му се сторили като векове. Въжето внезапно се опънало и човекът увиснал на него. Не виждал нищо, но знаел, че за момента е спасен. Снегът не спирал, а той вкочанен от студ стискал въжето, без което сега щял да лежи премазан върху скалите. Огледал се наоколо, опитал да извика за помощ, но скоро разбрал, че няма кой да го чуе. А бурята продължавала с всичка сила… “Ако не направя нещо веднага, това ще е краят на живота ми”, помислил си човекът. Опитал да се изкачи по въжето, но безуспешно. Изведнъж чул някакъв глас. Гласът идвал някъде сякаш отвътре в него и настоявал “Пусни се”. Може би идвал от Бог, от вътрешната му интуитивна мъдрост, от Ангела-хранител, или пък от някой зъл гений? А може би просто халюцинирал. Как така ще пусне въжето! Та нали благодарение на него все още е жив! Нали ако го пусне, ще умре начаса. Но пък така щял да сложи край на мъчението си… Замислил се над изкушението да избере смъртта, за да прекрати страданието. Резултатът бил, че още по-силно и отчаяно се вкопчил във въжето. Гласът продължавал да нашепва “Пусни се, недей повече да страдаш, няма полза от това страдание”, но човекът още по-упорито и силно стискал със сетни сили въжето на което дължал живота си. Борбата продължила с часове, но планинарят останал вкопчен в това, което смятал за единствената си възможност за спасение. Историята разказва, че на следващата сутрин спасителната група намерила човека полумъртъв, на прага на фаталното измръзване. Необяснимо как, но пръстите му били все още вкопчени здраво във въжето… на по-малко от един метър от земята.

Здравей, емоционалната празнина, с която пораства човек не получил любов и уважение от родителите си е огромна. За съжаление тя няма как да бъде запълнена или компенсирана по никакъв друг начин освен себеобичането. Това е трудна задача, защото човек който е научен от дете да не се обича и да не бъде обичан трудно разпознава това чувство в последствие. Често го бърка със зависимост, обвързаност, страх и др. често определяни като обич. Просто да знаеш наистина не е достатъчно. Първото и най - важно нещо, което е необходимо да промениш и то е ключово за канализиране на по следващите ти емоции е гнева. Казваш: как да спра да изпитвам гняв? Не можеш, гнева са изпитва, извежда се навън и се изкарва. Ако това не се случи, никога няма да можеш да простиш нито на себе си нито на родителите си. Детето на подобен тип родители е научено да поема отговорност за тяхното поведение, да се чувства виновно, защото бащата е гневен, да се чувства самотно, защото майката е уморена за него, да се чувства неоценено, защото всеки негов успех е неглижиран. Ти не си виновна за това и имаш пълното право да бъдеш гневна, за това, че не са се отнесли с теб като с дете, което има нужда от внимание и любов. Дълбоко заложената в подсъзнанието ни от народопсихологията и религията максима, че родителят винаги е прав, ни кара да потискаме дълбоко в себе си обиди, отровно отношение и вина, която сякаш не е наша, но се припознава като такава. Ако искаш да продължиш напред, тази максима трябва да отпадне. Родителите на са винаги прави, те са хора които грешат, които се отнасят отвратително към децата си понякога, които не осъзнават как с едно изречение могат да насадят комплекс или вина в детето за цял живот, как могат да объркат неговата представа за себе си и с това да направят живота му ад. Те са хората, които правят всичко това. Това объркано и самотно дете продължава да живее в човека цял живот, защото когато сме на 30 години, ние сме и на 20 и на 10 и на 5 години и всички тези личности по един или друг начин са оставили отпечатъка си завинаги. Затова няма как да кажем и да вярваме, че от един момент нататък сме други хора. Не, ние сме си същите хора но с подреден емоционален свят. За да стигнеш до прошката е необходимо да извървиш дълъг път. Има едно болнаво поемане на отговорност, желание за отмъщение - така му се пада или нека му се връща, подтиснат гняв, неизказани горчилки, докато това всичко не излезе от теб не можеш да постигнеш хармония, не можеш и да простиш. Затова преди всичко позволи си да насочиш гнева там където му е мястото, да дадеш отговорността на този, на който принадлежи, да се освободиш от комплексите, които не са твои, върни ги на притежателите им. Свали един по един товарите си и ги разпредели между хората на които принадлежат. Не е нужно да провалиш целия си живот, защото на някой някога му е било трудно да се занимава с теб.

Ако решиш да живееш заради някой друг, ти се изгубваш. Ако решиш да поставиш личните си потребности на последно място и се вторачиш в изпълнението на нечии други, ти се изгубваш. Ако вярваш, че с чакане ще промениш нещо случващо се в света на някой друг, ти вече си изгубена. Ако продължиш да лишаваш себе си от себе си, дупката, в която ти се струва че пропадаш, ще става още по - огромна. За да промениш всичко това се иска смелост и ясно заявяване на себе си, а в поста ти усещам мнооого страх и несигурност, която се опитваш да скриеш под привидно желание за разбиране на другия.

Здравей Лили Ло, разбирам, че никак не харесваш зъбите си. Всъщност всеки не харесва силно нещо в себе си, просто при теб са зъбите. Факт е обаче, че основно ТИ не ги харесваш и нямаш представа дали това е проблем за другите. Човекът е преди всичко излъчване, чар, усмивка ( без значение каква ) , обичам и харесвам хората в живота си не защото са с перфектните форми и черти, а защото ме карат да се усмихвам, защото се чувствам обичана, защото ми носят радост, защото се радват заедно с мен. Изобщо не ме интересува какви са носовете им, зъбите им или факта, че косите им са побелели рано, за мен е важна топлотата, която ми дават. На подобни срещи всеки се притеснява от това, което не харесва в себе си, като изключва факта, че отсреща седи човек, който си мисли същото, но за собствените си недостатъци. Често в общуването хората изобщо не се интересуват от нашите страхове, защото са твърде заети да се страхуват от това как ще бъдат приети. Същото се случва и с теб. Не позволявай страхът ти, от нещо абсолютно незначително, да ти попречи да разгледаш добре човека отсреща, да го усетиш и да прецениш има ли смисъл за теб да му даваш част от себе си. Това е по - важно, а не дали той ще хареса зъбите ти. Ако това се окаже проблем за него, вярвай не си е заслужавало тревогата. И когато се притесниш най - много, защото вероятно ще ти се случи, спомни си думите на Малкия Принц - „ Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите“

Да , има нужда от пояснение, виждам, че и Дори е обърнала внимание на тези думи, за съжаление писмената комуникация води до подобни неизяснени изказвания. Разбира се, няма такъв термин в психологията, това е "каламбур" от думи, с който описвам една ситуация в общуването сходна с т.нар. "насечена комуникация". Когато децата са малки, често бързат да споделят нещо, което ги е развълнувало, с родителите си. Точно в този момент, обаче, родителят мисли за нещо съвсем различно и прекъсва изказването още в началото, карайки детето да прави нещо съвсем различно или насочва вниманието му към задача, без то да е успяло да сподели емоцията си. По този начин родителят прекъсвайки всеки път дето си, в пикови моменти на емоция, провежда насечена комуникация, казвам комуникация, защото все пак има започнат диалог, вербален. Ако си представим 4 членно семейство, което общува по този начин, всеки да мисли за собствените си неща, без да изслушва другия, да го прекъсва и да го насочва само в посоката, в която той мисли, ще видим, че тези хора ще са в постоянен конфликт, без да са особено наясно защо се получава това. А то е просто, те не си дават възможност да споделят взаимно емоциите си. Децата порастват, научават се, че няма смисъл да изказват тази своя емоция, те я потискат или изтласкват, а тя в един момент излиза в съвсем непредвидени ситуации, за които самите те не могат да си обяснят защо се е получило така. В партньорските отношения, често емоцията не се изказва, не се вербализира. Всеки от двойката си мисли, че другият някак ще прочете мислите му. Често не можем да говорим дори за насечена комуникация, защото такава няма. Човекът решава да прекрати споделянето на емоцията си, преди изобщо да е помислил как да я изкаже. Опитвайки се да привлече другият в своя емоционален модел, не чува и това което му се казва. Понякога се налага емоцията да бъде потисната поради социални или обществени рамки, принципи или ценностна система, няма значение какво, но не се стига изобщо до изказване. В същото време това решение променя живота и действителността на неговия "автор". Емоцията и чувствата са налице, но са умишлено потиснати, много хубав филм в това отношение е "Мостовете на Медисон". Това са моментите, в които притежателят на емоцията решава какво да прави с нея. Когато обаче родителят размаха пръст и прекъсне споделянето, което детето има желание да направи, той всъщност прекъсва едностранно връзката. Като аналог са партньорските отношения, в които единият партньор е с желание за свързване и споделяне на емоция, но от другата страна това е прекратено. Друг е въпросът, защо Дори е решила да даде обратната на желаната от нея информация. Предполагам, че в техните взаимоотношения, често е имало т.нар "насечена комуникация", която е довела до много недоразумения, погрешни изводи и решения. Затова в горния пост написах, че е необходимо да се зададе рамка на общуването , ясни граници, тогава ще се наложи да се изкажат всички онези неизказани чувства, мисли, решения, което е възможно да изясни недоразуменията и нещата могат да поемат в съвсем друга посока. Изключително неефективна е за мен комуникацията в писмен вид. Дори и сега, голяма част от същността на това което бих искала да предам на Дори ще остане неясно. Надявам се поне частично да съм успяла да изясня съдържанието на предния си пост.

Добре е, че си овладял тревожността. Благодаря ти, че го споделяш, доста хора имат нужда да прочетат, че това може да се случи и доста по- бързо и лесно, от колкото те предполагат. А относно това, нищо не е нужно да изживяваш, отпусни се, смъкни претенциите и се фокусирай преди всичко върху тези черти у жените, които ти доставят радост и удоволствие. Колкото повече изисквания имаш, толкова по - малко удоволствие ще ти остане. И ако ползваме теорията за огледалото: Оглеждайки се в очите на другите, можем най - точно да видим собствените си недостатъци. - вероятно твърде високо си вдигнал летвата ти към самия себе си, което на свой ред ти пречи да се отпуснеш. Това между другото е и едно от основните черти в характера предизвикваща тревожност - желанието за постоянен контрол - над ситуациите, поведението, хората, случващото се. Невъзможно е. Но пък е възможно това да акумулира огромен стрес и неудовлетворение.

Искаш само него, защото има прекъсната емоция. Нужно и е да бъде изживяна. За да бъде изживяна, обаче, е необходимо да се поставят някакви граници на отношенията. Кой с кого е, под каква форма и каква е перспективата. От написаното виждам един хаос на раздели и събирания, но всъщност няма реално партньорско съжителство, т.е. всичко е само думи и гоненица. Сериозната партньорска връзка изисква сериозни отношения, подкрепени с живеене. Поемане на лична отговорност към тези отношения и ясни послания към другия.

Има една притча, не я намирам онлайн, затова ще ти я преразкажа. Ползва се за промяна на перспективата. Нещото от което имаш нужда. В средата на едно село, човек стоял на единия си крак. Другият бил вдигнат нагоре, сгънат в коляното. Минавали много хора край него и както се оказало, той от всички искал съвет. Кракът на който стоял, вече много го болял, изтръпвал и го карал да се чувства много зле. Спирали се много от селяните с желанието да му помогнат. Един му казал да се маже с мехлем за изтръпването, друг му казал да се раздвижва, за да не му изтръпва, трети му давал съвети как да не мисли за това и ще му мине. Спрял се мъдър старец и му обяснил как да се подпира, за да може кракът му да си почива. Съветите се сипели от всички страни, но кракът болял все повече и все повече. Дошъл прочут масажист, масажирал мускулите, за да му олекне. Мъдър духовник го учел на мантри с които да се отпуска. Но нищо не помагало. Когато всичко възможно било направено и човекът изгубил всякаква надежда, минал един млад мъж, погледнал го, огледал го и го попитал - " Защо просто не пуснеш и другия си крак и не стъпиш и на него? Ти имаш два крака!" На вид простичка действителност, в която обаче често потъваме без да се усетим. Фокусираме се в нещо, което е работило на даден етап и когато то се изчерпи и започне да ни пречи, вместо да се огледаме за друга перспектива продължаваме да влагаме цялата си енергия в старото, вече не функциониращо нещо. Какво бих ти казала: Пусни патерицата, стъпи и на другия си крак и започни да ходиш като здрав и силен човек, не като инвалид. Проблемът ти е психологичен. Куцаща самоувереност, куцащо самочувствие, куцаща вяра, как да не ползваш патерица. Всичко това се стабилизира с работа по основни житейски вярвания, промяна на гледната точка, работа с емоциите и чувствата. Нещо като рехабилитация на болния крак. Или просто смело и с вяра хвърляш патерицата и тръгваш. В началото ще понакуцваш, но не е страшно, ако имаш достатъчно сила ще засилиш увереността си и скоро ще тичаш.

Пускам ти една притча, която е използвана в терапевтичен сетинг с мъж с 6 брака и 6 развода, който твърди приблизително същото като теб. МРЪСНИТЕ ГНЕЗДА Един гълъб постоянно сменял гнездото си. Силната миризма, която гнездото придобивало след известно време, били непоносими за него. Оплакал се на един мъдър, стар и опитен гълъб. Той поклатил глава и казал: „Като сменяш често гнездото си, не променяш нищо. Миризмата, която ти пречи, не идва от гнездото, а от теб самия.” Това конкретно за избора ти на партньор. Как я чуваш?

Визирайки предния ти пост, ще отговоря - защото в теб има голямо вътрешно противоречие. А това е ума. Той иска да е силен. На всяка цена. Как да си слаба и силна едновременно?

Понякога, когато се отключи подобно психологично състояние си мислим, че то е дошло спонтанно, а всъщност, съвсем не е така. Това е върха на айсберг, сериозно потопен във вода. Голяма, огромна част от нещата, които са те довели до тук ти не виждаш и не се досещаш за тяхното съществуване. Често копчето на мозъка ни щраква и ние влизаме в друга мисловна линия. Когато се случи това състояние фокусът изцяло се премества върху него и то става още по - важно. Факт е обаче, че колкото повече се взираме в една точка, толкова по - размазано и неясно започваме да я виждаме. А всъщност тази точка, може да е нещо съвсем различно от това което си представяме за нея. Вероятно има в теб чувство, емоция, която е била подтисната. Отклонявал си мисълта известно време и в един момент тя се е върнала и е задействала с пълна сила емоции и чувства, които си изтласкал или подтиснал. Мисълта задейства емоциите. Чувстването ти е следствие на тях двете. Процесът, който се е задействал е добре да се отработи с психотерапия - психотерапевт. Твърде малко е информацията, за да може да се каже нещо по - конкретно.

Днес ставайки въпрос за страха от загубата и смъртта, разказах една от историите на Дзен, реално случили се: " В селото, в което живеел учителят Дзен, живеела една проститутка и един крадец, те живеели заедно и така се случило, че проститутката му родила син. Крадецът бил и с друг порок - пиянството. Една вечер, когато пропил последните пари, се прибрал в къщи и нямайки какво да даде на детето, се обърнал към майката и след кратък скандал я убедил, че трябва да отиде да проституира. Жената оставила бебето и тръгнала, пияният баща заспал безпаметно и оставил детето на силно течение, след което то се разболяло тежко. Жената се борила за живота му няколко дни и накрая в безизходицата, тръгнала към манастира на Дзен, за да се срещне с учителя, да му остави детето, за да се опита да го излекува. Стигайки до манастира, учителят я изслушал и и казал: " Преди да искаш това от мен иди във всяка къща в селото и ми доведи човек, в чийто дом не е имало смърт" Жената хукнала да изпълни заръката. Обикаляла цял ден, обиколила всички къщи, но навсякъде чувала истории за загуба, на близки и обични хора, и техните истории. С последни сили, тя се върнала в манастира. Детето вече било издъхнало в ръцете и. Учителят нищо не казал. Тя научила, как да бъде в действителността, без де се съпротивлява. Така се приема неизбежното." В края на разказа ми, една от жените в групата , каза - аз съм губила дете, това е така, трябва да се мине през тази емоция и да се преживее. Друга, която беше със силен страх от загуба на детето си, плачейки си спомни за случка от детството си, в която е преживяла изоставяне, самотност и страх, които и до сега не успява да преодолее, но пък успешно ги е прехвърлила като страх от загуба на детето си. Отново и отново преживява собствените си неотработени емоции. Смъртта не е основния проблем, а страха от собствените ни чувства свързани с това.

Здравей Ати, задаваш въпроси, на които отговорът е : необходимо е време и живеене. Твоето живеене, в момента е много наситено. Има много емоция, много мислене, много важни решения. Спомена нещо за причинно - следствени връзки, моят съвет - забрави за това. Забрави и за логиката. В момента това са последните неща, които ще ти помогнат. Пред теб стои поредица от вземане на решения и си даваш ясната сметка, че носиш отговорност за това, затова и цялата грамада от мисли и емоции, които са те разтревожили. Имаш един важен въпрос - Да имаш или да бъдеш - как да вземеш решението. И тук идва въпросът, Защо вярата е по - важна от логиката? "Дълбоко вярвам, че всеки има лична връзка с това, което наричаме Бог – нещо като отворена телефонна линия, през която получава най-подходящите послания за себе си. И когато се свързва с този канал, когато открива това състояние, съзнателно или не, придобива яснота по отношение на много неща от живота си – защо му се случват, как да ги тълкува, какво да предприеме. Осеняват го нови идеи и решения – истината става очевидна, знае, че трябва да направи точно това, а не онова. Обаче често само няколко часа след като сме направили тези интуитивни открития, след като сме осъществили тази ясна връзка, започваме да не им вярваме вече – твърде фини ни идват, за да ги предпочетем пред грубата материя на умствените заключения, която сме свикнали да възприемаме. И отново попадаме в капана на причинно-следствените връзки – взимаме едни и същи решения, които водят до едни и същи резултати или взимаме различни решения, водещи до същите резултати. Защото каквито и решения да вземем в ума, те не водят до различно ниво на осъзнаване и дълбоко удовлетворение – само до плитки, кратковременни изживявания. И когато им се наситим, пак започваме да търсим онова – дълбокото, защото вътрешно усещаме, че някъде там се крие нещото, което търсим. " "Ние носим в себе си два свята. Единият е този на причинно- следствените връзки, така наречен от някои “карма”. Това е светът на ума ни, на логическите заключения, на енергиите, които сме излъчили и сега възприемаме обратно. Това е свят на дуалностите, където всичко има своята противоположност и ние не преставаме да се люшкаме между тях. Свят на егото и нетрайните материи, в които силно вярваме, защото можем да пипнем и да видим. Свят на ниските вибрации. Другия свят усещаме, когато надскочим първия, когато му се наситим или прогледнем зад него. Когато повишим вибрациите си. Той е свят на чисто, необезпокоявано от нищо, отворено съзнание. Свят на нашата истинска същност, свързана с всичко наоколо. Свят на решения и действия, свободни от логични последствия. Свят, в който основното гориво е любовта, а всичко притежава огромен потенциал и многобройни възможности. Именно той е изворът на радостта, покоя и удовлетворението, които нямат своя противоположна емоция, защото не са емоции. И двата свята се намират в нас и имаме възможност да превключваме между тях. Първият е илюзорен и променяем, защото съществува и се материализира, само дотолкова, доколкото сляпо му вярваме. Докато вторият е вечен и присъщ на всеки и всичко. Вратата към него е осъзнаването." "Когато започнем да внасяме съзнание в живота си, се издигаме, повишаваме вибрациите си. А съзнание внасяме, не като пребиваваме в мислите си или се поддаваме на всяка емоция, която ни завладее, а като присъстваме, наблюдаваме, когато ние избираме накъде да насочим вниманието си. Едва тогава започваме да усещаме истинската си природа и да взимаме решения в нейния дух и стил. Защото, замислете се, как взимаме дадено решение? Колко гласове вътре в нас слушаме? Забелязали ли сте, че понякога, колкото и да мислим, колкото и да променяме решенията, които взимаме, резултатът е един и същ – в крайна сметка изпитваме неудовлетворение? Защо? Защото често взимаме решения с помощта на ума. А за него са важни резултатите, крайната цел и решенията, действията. За нашата истинска същност, за нашето съзнание е важно самото пътешествие, състоянието, резултатът тук и сега – само там намираме, каквото търсим. Защото дълбоко в себе си ние търсим състояния, а не притежания. Всъщност умът се опитва да достигне до притежания, които ни носят състояния. Но притежанията носят само временни състояния, обикновено сетивни, достигнати чрез петте ни сетива. Трайните състояния не са в ума, а в съзнанието. И те не са сетивни. За тях нямаме нужда от притежания. "

От лични наблюдения мога да ти кажа, че ще приемат връзката. Това е класически случай в нашата действителност, в който първоначално родителите не са подкрепящи, понякога има големи конфликти и нарушени взаимоотношения. В последствие нещата се стабилизират. По - важен е въпросът Ти готова ли си за тази връзка? Ако си готова, всички останали коментари са излишни.

Мисля, че във всичките теми те насочихме към започване на психотерапия. Да стоиш и да си анализираш страха или да си говориш с натрапливите мисли само ще задълбочи състоянието ти. Просто започни терапия, както всички хора, които като ги заболи нещо и не им минава ден - два отиват на лекар. Най - нормалното нещо на света, да се погрижиш за себе си.

Здравей Иванинна, самият факт, че искаш да "унищожиш" , е спънка за разбирането на проблема. Подобни състояния се пораждат от поредица от фактори, които са силно стресиращи за човек, който като цяло е тревожна личност. Ако разгледаш написаното от теб ще видиш последователността на събитията, които едно по едно са те доближавали до това състояние, като ти си им помогнала предавайки се на дрогата. Семейната среда е водеща сред тях, имайки предвид, че си на 17 години и няма как да излезеш от там, този фактор ще стои като най - силно стресовия. Самите симптоми се повлияват от техниките, описвани не веднъж из тези форуми, но те са само вторичната част от работата. Преди всичко е необходимо преразглеждането на отношението ти към собствения ти живот и към теб самата. Симптомите на тревожното разстройство са физиологичното проявление, то е много неприятно, но човек не знаейки как да реагира се плаши и не след дълго се страхува от страха си към тях - омагьосан кръг. Фокусира се върху сърцебиенето и прилошаването и те стават номер едно в проблема, а всъщност зад тях стои емоцията, която ги поражда. Тя на свой ред си има преживяването, чувството и отношението, с което човек не се е справил и ден след ден позволява те да поддържат състоянието му. Ако разгледаш внимателно другите подобни теми ще намериш вариантите за справяне със симптоматиката и обяснението, защо ти сама го предизвикваш, но за едно по- окончателно решаване с проблема е необходима много специализирана работа.

Здравейте, ако разгледате темите във форума ще отговорите много подробно на въпроса си. Антидепресанта е за депресия, дъщеря ви депресия ли има или тревожно разстройство? Отговора на този въпрос е достатъчен, за да видите сама разминаването. Тъй като почувствах много близко проблема ви, бих искала да ви споделя личен опит, който може да ви е от полза. Аз също имам дъщеря, която през последните два месеца има здравословни проблеми. Въпреки, че съм психолог и съм добре запозната с проблема за тревожността, никой не е застрахован от нейното проявление, къде е разликата обаче. Дъщеря ми по същия начин получи физически проблеми, заради който се наложи да се ходи по спешна помощ, лекари, прегледи, смяна на диагнози и лекарства. Тя е непълнолетна, това е първия и проблем свързан с неприятни прегледи, след някои от които тя изпадна в хистеричен плач и нежелание да разговаря. Съответно заедно с това се появиха и симптомите на тревожното разстройство, будене в малките часове на нощта, дереализация, сърцебиене, задушаване и изобщо всичко свързано с повишеното ниво на стрес. Какво направихме най - напред, тя чува постоянно за това състояние от мен, тъй като това е част от дейността ми и сама е наясно, че това не е болест, нито е част от настоящия и проблем. Въпреки това високото ниво на тревожност го имаше, още повече, че предстоят още прегледи, всички неприятни. Първо отделихме едното от другото - физическия проблем си е физически, а тревожността е нейния страх. Разгледахме страха, свързан със неприятното преживяване от прегледите, което е имала и това което и предстои. Зад този страх стоеше срама и болката и факта, че е в неизвестност. Този страх, се преодолява с разбиране, разглежда се добре ситуацията, прави се една кратка статистика, за да е ясно, че тя е просто една от милионите хора преминали през това. Правят се стъпките, които предстоят, които са точни и ясни. Говори се за срама, за необходимостта от преглед. Изобщо дава се светлина на ситуацията, бавно, спокойно и търпеливо по всички достъпни и близки за нея начини. Когато има план и е ясно, кое след кое следва, какво точно цели, какви са вариантите и какво се прави в тях, безпокойството постепенно пада и тревожността намалява. Това е свързано със силна и спокойна подкрепа и ясни доводи. Симптомите на тревожност, които описвате - сърцебиене, задушаване, световъртеж, преминаха за няколко дни, след като се приложиха стандартните техники за дишане, разпускане, медитация. Сега продължаваме да се справяме с физическия проблем, но без изместен фокус върху страшния страх от нещо, което не разбира. Ако нямаше знание за основата на тревожното разстройство, тези симптоми щяха да се засилят, да се поставят на фона на общото влошено състояние и да се намесят други специалисти, както вашия случай и да се изпишат медикаменти, които са предназначени за друг тип състояние. Тревожността се появява след покачване на стреса и безпокойството. Засилването им водят до страх, страха действа на тялото, като покачва адреналина, той предизвиква тези симптоми - сърцебиене, задух и т.н. Те се повлияват без медикамент. В момента вие сте в огромната статистика на хора пиещи антидепресанти за състояние - тревожно разстройство. Прочете темите с подобна тематика тук във форума ще намерите много такива случаи и ще проследите техните истории и варианти за справяне, между временно ще съберете много информация, как бихте могли да се справите.

ТОЙ го няма. Всъщност Той кога е бил тук? Докато е доказвал на другите, че е креативен или докато е угаждал на хорското мнение, търсейки одобрение? Когато е търсел родителската подкрепа за по - голяма стабилност или докато се е страхувал от много други неща. Всъщност това е реакция на така нареченото самопогубващо поведение, в което водещи са Вината и Безпокойството. ИРОНИЯТА НА ПОВЕДЕНИЕТО, ТЪРСЕЩО ОДОБРЕНИЕ Нека да пофантазираме. Представете си, че действи­телно търсите одобрение от всички и че е възможно да го получите. Да допуснем също, че целта ви е съвсем здрава. Като имате това предвид, отговорете кой ще е най-подходящият, най-ефективният път да постигнете тази цел? Преди да отговорите, си помислете кой ваш познат се радва на най-голямо одобрение от страна на околните? Как изглежда? Как се държи? С какво при­влича другите? Сигурно ще се сетите за някой, който е честен, прям и откровен, който не се влияе от мненията на другите и е пълноценен. На него сигурно не му остава време да се стреми към одобрение. Най-вероятно той казва нещата такива, каквито са, независимо от по­следствията. Може би смята, че тактичността и дипло-матичността са по-маловажни от откровеността. Той не обича да обижда другите, а просто е човек, който няма време да играе игри — да говори деликатно и да внима­ва как да казва нещата, че никого да не наскърби. Не е ли това ирония? Хората, които се ползуват с най-голямо одобрение в живота, никога не се стремят към него, не го желаят и не правят усилия, за да го полу­чат. Ще спомена една басня за илюстрация, тъй като щастието е отсъствие на стремеж към одобрение като потребност: „Една голяма котка видяла малко котенце да си го­ни опашката и го попитала: „Защо си гониш опаш­ката?" Котенцето отвърнало: „Научих, че най-доб­рото нещо за котката е щастието и че щастието е моята опашка. Затова я гоня: уловя ли я, ще бъда щастлив." Старата котка казала: „Синко, и аз се за­нимавах с проблемите на Вселената. И аз смятах, че щастието е в опашката ми. Но забелязах, че винаги когато я подгоня, тя бяга от мен, а когато си гледам работата, тя ме следва навсякъде". Следователно иронията е в това, че ако желаете ця­лото това одобрение, най-ефективният път да го полу­чите е да не го желаете, да не го преследвате и да не го очаквате от всекиго. Като се съветвате със себе си и използувате положителната си самооценка като консул­тант, ще получите много по-голямо одобрение. Предстои ти издирване на себе си. Сам си го казал - ниска самооценка, а тя поражда голямо безпокойство. Труден, но много интересен процес. Симптомите, които изброяваш са тревожност, породена от твоето измислено безпокойство. Има една много хубава книга на Дейл Карнеги "Как да се справим с безпокойството и да си живеем живота" , в нея има много лесно изпълними и успешни техники, които би могъл да приложиш сам, на фона на това, което ще прочетеш. Една от любимите ми фрази от тази книга е извода от един действителен случай: " Аз плача, че нямам пари за обувки, а видях човек без крака да се смее". Ето толкова парадоксални могат да са понякога страховете ни.

Да, най - простичко казано, това се има предвид. Като целта на терапията в случая, не е да създаде нова мисъл или да вкара старата в забрава / което само по себе си е невъзможно/, а да преработи възприятието ти за старата. Целта не е да се промени събитието, а служи за връщане на адекватното отношение на човека към него. Често човек, който е пострадал при автомобилна катастрофа, се опитва да избегне в бъдещите срещи с автотранспорта и всичко свързано с него. В днешно време това е почти невъзможно и едва ли е полезно. Работата на тази терапия е да позволи на човека в бъдеще адекватно и достатъчно точно да работи с източника на бившия страх. Това е целта. След това всичко останало от симптомите на тревожност ще отпадне.

Проблемът е в мисълта, която отключва отделянето на адреналин, който е виновник за паническите атаки. Работата се насочва към мисълта. Тя е следствие на реално преживян инцидент, нещо по - конкретно. НЯКОЛКО ДУМИ ЗА СТРУКТУРАТА НА СТРАХА Фобията и "реалния" страх са съвсем различни по начина на тяхното придобиване, но са много подобни като крайна реакция, по тази причина и симптомите им са много сходни. Един от отличителните белези на фобия и страх е, че след като човек започне да мисли или говори за страха си, той веднага изпада в състояние на безпомощност, от което след това много трудно може да бъде изведен. Ако в този момент обърнете внимание на движението на очите на човека, ще забележите следните реакции: погледът обикновено се премества от визуалната към кинестетичната област , което свидетелства за В-К синестезия (означава смесено възприятие. Това е състояние, при което възприятията се свързват едни с други. Едно сетивно възприятие или идейна представа предизвиква в съзнанието същевременно друга представа, от сетиво, което не е било стимулирано.) Това означава, че всеки път, когато човек си спомни за нараняваща го ситуация, той задейства ефект подобен на "25 - я кадър" - вижда, без да осъзнава, картина на тези събития и веднага се свързва с нея и започва да изживява ужасите отново. Сега разбирате защо в този случай много от техниките се оказват неефективни, в които има стъпки на дисоциация от травмиращ опит и разглеждането му от страни ( напр. техниката "Промяна на личната история") След като човек стане страничен наблюдател на минали събития, той веднага се оказва и техен участник, като тук участват и връзките на дисоциацията. Предвид характеристиките на описаната стратегия на страха, на първия етап на двете техники, ще се работи за намаляване на старата визуално-кинестетична синестезия и отделянето на сетивата от изображенията. това се постига чрез използването на двойната дисоциация. Следва да се обучи нов навик у клиента - да разглежда старите събития със спокойно чувство и утвърдена нова В-К синестезия. и ако предишния образ на безпомощност в дадена ситуация , предизвика у човека отрицателна кинестетика, то при обучението му в новата стратегия ние ще минем по обратния път: отначало ще създадем мощна положителна кинестетика и след това, само на този фон ще учим човека да разглежда спокойно изминалите събития. Появата на страха е значително улеснена от човешкото въображение, способността на мозъка да прави асоциации и да премине към втората позиция на възприятието. Процесът на нейното формиране може да се опише по следния начин: външен стимул сам по себе си не е причина за появата на страх, но може косвено да започне търсене на "страшни" ситуации, които участват в същия този стимул. След това човек или асоциира или навлиза във втора позиция на възприятието, "Методично" преживява всяка ситуация и накрая се получава измислен или "чужд" страх. Ето няколко примера за илюстрация на казаното: Пример номер едно (хипотетична и силно преувеличена) Представете си следната ситуация: Човек, на който му се налага да премине в тъмна нощ по пътека през гробищен парк, което ще му отнеме около 20 минути. Веднага ще добавим, че по време на неговото "пътешествие" всичко е било тихо и спокойно, но напускайки гробището този човек е в състояние на силен страх със силни физиологични проявления. Откъде се взе това, пита се той? Възможно е в първите пет минути този човек да е ходел напълно спокойно, но след това да си е задал невинния въпрос: "Интересно, защо хората толкова се боят от гробища?" И ето, че в следващите 10 минути, той започва да си спомня, какво е говорила баба му и дядо му за това, неговите приятели, възпроизвежда си картини от книги или филми, които са описвали "отговорите" на този въпрос, при това всички тези разсъждения ги прави съм със себе си: " Всичко това, разбира се са само приказки, но въпреки това изведнъж може нещо страшно да ми се случи" В следващите 5 минути, този човек е в състояние да си се представи като участник във всички тези сцени. И в крайна сметка, този човек развива силен страх към гробища, в последствие не иска да приближи към градското гробище нито денем, нито нощем, дори не иска да слуша разговори свързани с гробища, да гледа филми с подобна тематика, още по - малко за зомбита или мъртви. Между другото, този човек е в състояние да получи фобия, свързана с гробище или тъмнината, ако по време на ходене нещо изскърца или проблесне, или внезапно се появи на пътя му.

Здравей, добре е да се уточни, че паническите атаки са част от тревожното разстройства или така наречената симптоматика. Паническата атака се изразява под най - различни форми, но най - често срещаната е тази, която ти описваш. Най - общо - сърцебиене, страх, от умиране, задушаване, изтръпване на крайниците, чувство че ще се припадне, изсъхване на устата, стягане на корема, изтръпване на пръстите и т.н. Ако прочетеш внимателно повечето от темите тук свързани с този проблем, ще разбереш, защо всичко това е просто реакция на автоматично включван от мозъка страх. Т.е. пускаш си страшната мисъл и тялото ти реагира по най - естествения начин на света, защитава те. Ти му задаваш код - опастност, а то ти пуска адреналин, който да те активира, за да се справиш с опастността. Проблемът: Реално опастност няма. Какво тогава да прави тялото ти с този всичкия адреналин, който се е изхвърлил в кръвта? Ако не станеш и не намериш начин да го разтовариш, той ще си свърши работата: 1. Ще забърза сърцето ти , за да бягаш по - бързо от опастността. 2. Ще изпомпа кръв към крайниците ти, за да са по - бързи. 3. Ще забърза дишането ти, така прави човек, когато бяга. Да, но ти не бягаш. Не бягаш, но тялото ти си върши работата, подадена му от мозъка. Вариант, преди да започне атаката, усещаш се, ставаш и вършиш нещо, което или да те разсея, за да излъжеш мозъка и да отхвърлиш мисълта или се натоварваш, за да помогнеш на тялото правилно да се разтовари от адреналина. Някои бягат до откат, други дишат по посочените тук техники, трети пускат прахосмукачки, броят пилатата по дърветата и т.н. и т.н. варианти много. Целта е една, да се справи с бойната готовност на тялото. Симптомите на паническата атака продължават от няколко секунди до половин час, достатъчно време по принцип, за да избягаш от реална опастност. Какво се случва в нашата действителност? Опастност няма, и обяснение, защо се чувствам така , няма. Започва да ме е страх, но в един момент вече ме е страх от самия страх. Лекарите казват ,"няма ти нищо", но ти се чувстваш зле, значи ти има нещо нелечимо = още повече страх. И ето ти затвърждаване на състоянието. Повторения, повторения ...... и понеже няма на къде = антидепресанти, да но как ще се справят те с твоя адреналин, след като функцията им е да повлияват серотонина???? Имам клиент 5 години пие хапчета за сърце, без да знае защо, изписани му в момент на паническа атака, не ходи повече на лекар. По мое настояване отиде на основни прегледи, за да се убеди, че това е лудост - да пиеш хапче за нещо, което е здраво. След всички прегледи, хапчетата са преустановени. Задава ми въпрос, Защо като попитах мой близък работещ в кардиология, дали да пия тези хапчета, той ме попита " Добре ли се чувстваш" - казах "да" - "Тогава ги пий". Правилният въпрос е, не "дали" "или", а - Защо да пия тези хапчета? Когато имаш ясен отговор на този въпрос, ще получиш и точно описание на състоянието си.

Работата над самооценката е комплексна, това е процес, който изисква време, както да се разбере и осъзнае, така и да се приложи и преживее. Когато човек е готов за промяната това става по - бързо и сякаш от самосебе си, само се подсказват насоките и нещата се случват. Когато, обаче не е готов се изисква и допълнително време за отработване на по - дълбоките емоционални товари. При теб става въпрос за две идентични връзки продължили около 15 - 20 години, това е доста време и един сериозно утвърден модел. В никакъв случай не казвам, че не е възможно, но се изисква работа и доста подкрепа от специалист. Като за начало е добре да прецениш до колко се чувстваш готова да започнеш промяната. Да си готов означава това да е най - първия ти приоритет. Работата с емоциите, често е болезнен процес, никой не иска да види това, което старателно е скрил дълбоко от себе си или да се изправи срещу най - големите си страхове. Хората които успеят, обаче не могат да повярват, колко леко и хубаво става всичко край тях. Ниската самооценка се изразява преди всичко в това, че не се харесваш, не се обичаш и съответно не се цениш. Давайки това послание край себе си, автоматично попадаш на един и същи тип хора, които не могат да те оценят, не могат да те обичат и вероятно не са сигурни дали те харесват. Това води до отношенията, които описваш. Да ти кажа, че трябва да започнеш от себеобичането е безсмислено, тъй като ако го можеше, щеше да си го приложила, само да го знаеш не ти върши работа. Това което сама можеш да направиш е да започнеш да четеш по темата подходяща литература, която е възможно да те пообърка, но пък може да ти даде ценни насоки. Тъй като не те познавам, нямам представа каква литература да ти препоръчам, но има универсална литература от сферата на приложната психология, която е написана много достъпно и съдържа основни вярвания, които са важни за започване на промяната. Една много добре приемана, мъничка, но много съдържателна и важна е "Четирите споразумения" на Дон Мигел Руис и също от него "Умението да обичаш". В тях двете съм сигурна, че ще откриеш много за себе си.

Агресията е признак на страх и проблем със самооценката, когато се добави и поведението, което описваш вече отива към невротичните поведения с дълбоко заложени страхове от отхвърляне, изоставяне. Ти си проектирала бившия си приятел върху него и позволяваш агресивното поведение, но то е с малко изместен фокус. Той пък проектира върху теб някой друг, който би искал да смачка. Тъй като ти си по - уязвимата в момента, той е по - силния. Проблемът за теб е, че ти ще бъдеш уязвима до момента, в който не поработиш и не промениш отношението към себе си. Практически никой не може да те унижи, ако ти не му позволиш. В обратен ред, този, който иска да обижда и унижава е бил обиждан и унижаван, ти решаваш дали да станеш кошче за чуждия емоционален боклук. Има една много хубава притча по този повод: Един учител седял с ученика си край един селски път. По пътя минал мъж, сърдит и гневен. Погледнал учителя и започнал да го обижда и хули. Учителят слушал, слушал погледнал го и му казал: "Благодаря". Човекът безкрайно изумен от тази реакция, не знаейки какво да каже се обърнал и си тръгнал. Ученикът гневен и ядосан се обърнал към учителя: - Учителю, защо не казахте нещо, защо не отговорихте, та той ви унизи и обиди? Учителят отговорил: - Когато някой ти донесе подарък и ти не го приемеш, на кого е подаръка? Ученикът се замислил, изброил варианти, но искал да чуе отговорът на учителя. Тогава учителят отговорил: - На този който го носи, същото е и с обидата, всеки я носи в себе си и иска да я даде на някого, но ти си този, който решава дали да я приеме.

Тук се съдържат отговорите на всичките ти въпроси. Това е част от цял курс на тема "Отровните родителски модели, които променят качеството на живота ни" , който при всяка среща, замисля и дава отговори различни от стандартните на много хора. Не е необходимо да прощавате Сега сигурно си задавате въпроса: „Като първа стъпка не трябва ли да простя на родителите си?“. Моят отговор е „не“. Това може да ви шокира, разгневи, озадачи и обърка. Повечето хора са се оставили да им внушат, че прошката е първата стъпка към изцелението. Истината е, че за да се почувствате по-добре и да промените живота си, не е необходимо да прощавате на родителите си! Давам си сметка, че това твърдение противоречи на повечето най-почитани религиозни, духовни, философски и психологически принципи. Според юдейско-християнската етика: „Да се греши, е човешко, да се прощава, е божествено“. Давам си сметка, освен това, че за много специалисти в областта на психологическата помощ прошката е не просто първата стъпка към душевния покой, а единствената. Аз изобщо не съм съгласна с това твърдение. В началото на професионалната ми кариера аз също вярвах, че да простиш на хората, които са те наранили, и най-вече на родителите си, е важен етап от процеса на лечение. Често окуражавах пациентите си — някои от които много сериозно малтретирани да простят на жестоките си родите ли. Освен това повечето от тези пациенти предприемаха лечение, твърдейки, че вече са простили на „отровните“ си родители. Аз обаче открих, че прошката в никакъв случай, не им е позволила да се чувстват по-добре. Те продължаваха да се чувстват зле. Те продължаваха да проявяват обезпокоителни симптоми. Прошката не беше довела до никакви значими или трайни промени. Всъщност някои от тях се чувстваха дори още по-неадекватни. Те казваха неща от рода на: „Сигурно не съм простил достатъчно“, „Моят свещеник казва, че не съм простил от сърце“ или „Нищо не правя като хората“. Аз обмислях концепцията за прошката много дълго и много обстойно. В един момент се зачудих дали прошката не възпира напредъка, вместо да го улеснява. Стигнах до извода, че прошката има две лица: отказ от потребността за отмъщение и освобождаване от отговорност на виновната страна. Идеята за отказ от потребността за разплата не ме смущаваше. Отмъщението е съвсем нормална, но много негативна реакция. Тя засмуква личността в тресавището на маниакалните фантазии за ответен удар, който ще й донесе удовлетворение, предизвиква безсилие и нещастие и освен това вреди на емоционалното благополучие. Колкото и сладко да ни се струва за момента отмъщението, то подклажда емоционалния хаос между детето и родителите и пилее ценно време и енергия. Отказът от потребността за отмъщение е труден, но несъмнено е стъпка към по-доброто душевно здраве. Другата страна на прошката обаче не беше така ясна. Имах чувството, че безусловното освобождаване от отговорност е нещо нередно — особено когато ставаше въпрос за тежко малтретиране на невинно дете. Защо, по дяволите, трябва да прощавате на бащата, който ви е тероризирал и пребивал, превръщайки детството ви в ад? Как да „простим и забравим“ факта, че едва ли не всеки ден е трябвало да се прибирате в една къща със спуснати завеси и да дундуркате пияната си майка? А наистина ли трябва да получи прошка бащата, който е изнасилвал дъщеря си от седемгодишна възраст? Колкото повече размишлявах, толкова по-ясно осъзнавах, че опрощението всъщност е различна форма на отричане, или: „Ако ти простя, можем да се преструваме, че случилото се не е толкова страшно“. Осъзнах, че този аспект на прошката всъщност пречи на хората да вземат живота си в ръце. Капанът на прошката Една от най-опасните особености на прошката е, че тя ликвидира способността да излеете натрупалите се емоции. Как ще осъзнаете гнева си спрямо родителя, на когото вече сте простили? Отговорността има само два адресата: външен — човекът, който ви е наранил, или вътрешен, тоест вие самите. Затова можете да простите на родителите си и в замяна на това неизбежно да намразите себе си. Другото, което забелязах, беше, че някои мои пациенти бързат да простят, за да избегнат болезнената работа по време на терапията. Те вярваха, че прошката е краткият път към душевния мир. Много от тях „простиха“, прекъснаха терапията и потънаха още по-надълбоко в депресията и тревогите си. Повечето от тези пациенти се бяха вкопчили във фантазията „Трябва само да простя, и ще се излекувам, душевното ми здраве ще цъфти, всички ще се обичат, ще се прегръщат и ще бъдат щастливи“. Пациентите твърде често откриват, че обещанието за прошка им донася още по-големи разочарования. Някои постигат известно подобрение, което обаче е съвсем краткотрайно, защото не е имало никаква промяна нито в чувствата им, нито в семейните отношения. Спомням си един особено покъртителен сеанс с пациентка на име Стефани. Нейните изживявания са чудесна илюстрация на типичните проблеми, възникващи след преждевременното даване на прошка. Когато се запознахме, тя беше на двадесет и седем години и беше изключително ревностна „новопокръстена“ християнка. На единадесет години Стефани била изнасилена от втория си баща. Той продължил да я насилва още една година, докато майка й не го изгонила (поради други причини). През следващите четири години Стефани била тормозена сексуално от многобройните любовници на майка си, след което на шестнадесет години избягала от къщи и станала проститутка. Седем години по-късно била пребита почти до смърт от свой клиент. Докато се възстановявала в болницата, я посетил някакъв религиозен пропагандатор, който я убедил, че трябва да започне да ходи на църква. След няколко години Стефани се омъжила за същия пропагандатор и родила син. Тя била твърдо решена да построи живота си наново, но въпреки семейството и новата си религия, продължавала да бъде нещастна. В продължение на две години посещавала психотерапевт, но депресията й не отзвучавала. Тогава дойде при мен. Разпределих я в една от групите ми от жертви на кръвосмешение. Стефани ни увери, че е постигнала душевен мир и е простила както на втория си баща, така и на студенокръвната си неадекватна майка. Аз й казах, че ако иска да се отърве от депресията, може да се наложи за момент да оттегли прошката и да даде воля на гнева си. Тя настоя, че вярва дълбоко в прошката и че гневът нямало да подобри състоянието й. Убеждаването протече доста мъчително и причината беше отчасти в това, че исках от нея да извърши нещо болезнено, а от друга страна, защото религиозните й убеждения противоречаха на психологическите й потребности. Стефани свърши работата си съвсем прилежно, но отказа да даде воля на гнева си. След това обаче започна на моменти да го излива върху други хора. Например една вечер прегърна друг участник в групата и му каза: „Твоят баща е чудовище. Мразя го.“ След няколко седмици собственият й потискан гняв най-накрая излезе наяве. Тя крещя, руга и сипа обвинения към родителите си, че са унищожили детството и са осакатили зрелите й години. Накрая се разрида и аз я прегърнах. Усетих, че тялото й се отпуска. Когато се успокой, реших да я подразня незлобиво: „Що за поведение от една добра християнка?“ Никога няма да забравя отговора й. „Предполагам, че Господ предпочита да ми е добре, отколкото да простя.“ Тази вечер тя изживя преломен момент. Човек може да прости на „отровните“ си родители, но това трябва да стане в края на емоционалното „пролетно почистване“ — а не в началото. Човек трябва да излее гнева си за всичко, което е изживял. Той трябва да скърби заради факта, че никога не е получил родителската любов, за която е копнял. Той трябва да престане да пренебрегва и омаловажава вредата, която му е била причинена. Прекалено честото да „простиш и да забравиш“ означава да се преструваш, че нищо не е станало. Друго мое убеждение е, че прошката е уместна само когато родителите направят нещо, с което да я заслужат. „Отровните“ родители, и най-вече насилниците, трябва да осъзнаят станалото, трябва да поемат отговорността и да демонстрират желание да поправят нещата. Ако вие едностранно прощавате на родители, които продължават да се отнасят зле с вас, които отричат действителността и собствените си чувства и които продължават да проектират вината върху вас, прошката може да се окаже сериозна пречка за емоционалната работа, която ви предстои. Ако единият или двамата родители са мъртви, вие все още можете да излекувате пораженията, като простите на себе си и се освободите от тяхната емоционална мъртва хватка. Възможно е и е логично в този момент да се чудите дали ако не простите на родителите си, няма цял живот да изпитвате горчивина и гняв. Всъщност ще се получи точно обратното. През всички тези години видях, че емоционалният и душевен мир идват като следствие от освобождаването от контрола на „отровните“ родители, без да е необходимо да им прощавате. Но това освобождаване се постига само след като сте работили върху натрупания гняв и тъгата и след като сте прехвърлили отговорността върху техните рамене, където в крайна сметка й е мястото.