Диляна Колева

Тази вечер бях с познати, които живеят от много години в Щатите.Стана въпрос за психотерапията и жената ме запита:Имала приятелка психотерапевт в Сиатъл, българка, тя и казала, че много голям процент от българите страдат от депресия и не се лекуват.Моята позната беше изумена -Верно ли е това?И защо не вземат мерки? Абсолютно невъзможно ми беше да и обясня , защо е така. Терапевтичен час при приятелката и в Сиатъл е средно между 150 и 200 долара на посещение.

Чисто физически може да добавим и това че продължителността на човешкия живот е доста по- голяма от тази преди 200 години например. Ако сложим средна продължителност на живота 40 год (нещо подобно е било)моментално броя на населението рязко ще спадне.И поколенията няма да се застъпват за толкова дълги периоди и няма да има нарастващ брой на населението.Като добавим и силното намаляване на детската смъртност поради напредване на медицината и куп други материални подобрения , пренаселването е неизбежно. За пример, няма пренаселване при африканските пустинни племена.Те живеят по начин по който живеят от стотици години и има баланс.И това според мен няма общо с преражданията.Но и представеното от Багира е доста популярно и си има своята обосновка.

"Болките" на другите са техните обичайни състояния. Всеки живее в собствената си капсула и не е добре да се опитваме да влизаме в нея. Това е една от трудностите , за които има друга тема- помагането. Също така е хубаво да се научим добре да пазим собствената си "капсула" от чужди нашествия, това също е трудност и за нея има тема - негативните влияния. "Вие можете да сменяте състоянията си дотогава, докато намерите такава жица, която да звучи в унисон с дадена гама на Природата – това значи да намерите жица, която е добър проводник на Природата."- това е много силно и истината е ,че докато уцелим правилната жица сме си в постоянен токов удар. А другата трудност идва когато уцелиш провилния проводник и разбереш колко работа те чака и как нищо всъщност не си направил. Хубавото е, че се избавяш от токовия удар и работата започва да ти спори тогава се чувстваш приповдигнат и дори се наричаш щастлив, но всъщност имаш безкрайно много работа. Моята трудност в момента е да преодолея страха от грешката , страха да не объркам посоката която съм решила ,че е правилна.Хубавото е че го съзнавам , хубавото е че работя, хубавото е че ми е трудничко(т.е. стимулирана съм да вървя напред). Лошото е че ме е страх, лошото е че знам слабите места и ме е страх от късо съединение.Но живот е това ще се живее.

За съжаление нищо не може да се направи. Както се случи и с доста прекрасни места по южното ни черноморие, които вече просто не се посещават от същите хора.Както се случи с нестинарството в Странджа и местните вече не ходят.Както се случва с редица други места в нашата иначе прекрасна страна. Най-силно това ще се усети от хората които са свързани с тези места и които са живи свидетели на тяхното обезобразяване. Да им е сладко на всички мързеливи пишман-туристи, които така или иначе нищо няма да разберат от пребиваването си в планината , на морето или в полето. Седемте езера е заключен район.Това го усетих(поне за себе си) още есента на 2007 когато на 27.10.2007 реших да бъда на ез. Окото за моя рожден ден.До езерото не можахме да стигнем , защото вече имаше сняг , а не бяхме добре екипирани , но качвайки се и слизайки вече в сумрака на есенния ден към х.Пионерска(защото ние ходим само пеш)вървяхме покрай огромната просека с одрязани вековни борове, беше като в гробище.В тишината на отиващия си ден в гората сетивата на човек стават много чувствителни, а усещането беше пустота. Същото ще се случи и с Мусала.Огромният хотел ,който се строи с повече от 100 места ще изисква доста големи фекални ями , които отиват познайте къде.А мръсотията и безобразието на посетителите не зная кой и какво ще може да компенсира, след като тя и сега е трудно контролируема. Тази година (най- вероятно последната за мен там)смятаме да ходим на езерата през х. Вада, ще избегнем целия този хаос и суета на Паничище.Пътеката е интересна и от другата страна на целия този ужас.

Може да е гордост , може да е очарование, може да е разочарование, може да е всичко, но фактите са си факти, а това което съм писала е сбор от мои размисли ,потърсили подкрепа от литература, която уважавам. Нищо от това което съм написала не е голословно. а тези походи за мен са традиция от доста години.За съжаление с все по -лоши впечатления. Това е може би последното ми пътуване из Рила за следващите няколко години. А между другото Рила е пълна с групи чужденци които с огромни раници правят по няколко седмични преходи без да слизат до населено място.В групите преобладават хора на по над 40-50 години.Всеки път се възхищавам на издражливостта особено на жените. Преспахме на Мусала с група от 35 човека поляци, тръгнаха си без да оставят и клечица след себе си , невероятна туристическа култура.

Вчера слизахме от в.Мальовица изключително труден преход за мен. Избрах си най- трудният от върховете за да се справя с аерофобията си, доста поплаках особено когато трябваше да мина по единствения камък към върха като за целта се виси на няколко стотин метра над Елениното езеро. Връщането ми беше невероятно, пълна лекота и безтегловност и понеже в долината бяхме към 19.30 часа и отдавна нямаше хора на пътя ни дойде кошута с малкото си.Доста се погледахме през клековете в залязващото слънце, беше невероятно.Получих подарък от планината , за усилията които положих, поне моето си усещане беше такова . На връх Мусала се запознах с единствения европеец с присадено сърце -българин, който е изкачил Мусала и се беше запътил да изкачва Мон Блан.Понеже журналистите не можали да се изкачат с него , за да му направят снимки той помоли нас единствените българи на върха сред групи от поляци, немци и англичани, тръгнали на седмични преходи през нашите планини. Малко под върха срещнахме и около 80 годишен старец с дървен бастун, тръгнал да покори най- високия връх на Балканите. Тази година въздействието на Рила за мен беше прекрасно.Получих много за всяка минута прекарана там през последните дни.

Аз днес се връщам от тридневен преход , изкачихме Мусала, Мальовица и се приготвяме за няколко дена на Седемте езера. Изкачвахме Мусала както трябва, тръгнахме пеш от Боровец -4 часов преход до х. Мусала там преспахме и на другия ден около 7.30часа докато изкачихме върха и слезнахме отново на Боровец. Имаше много хора повечето с лифтчето до Ястребец и от там на бегом до хижата и после се поизпотяват до върха и хоп пак на лифтчето.Значи, това не е катерене, нито е връзка с планината , нито е нищо, това е някакъв вид задоволяване на нещо ненужно, като човешкото най- низше любопитство.Вечерта преспахме на хижа Мусала и доста говорихме с хижаря.Той се е погрижил направил е нова хижа сам я сковаваше (това го видях миналото лято)станало е страхотно.Само че до него вече строят огромен 180 местен хотел.Ще кажете нищо лошо, аз ще кажа -ужасно е.И ще се обоснова. До хижата има 3 езера , невероятно е. Те са главния източник на вода за хижата.Хижаря ги пази като очите си.Гостите ползват един от потоците за миене, защото там чешма няма.Благодарение на строежа, вече има доста голям път и транспорт до х.Мусала , само за 1 събота и неделя, от лагеруващи на палатки и купонджии хижаря е събрал 19 чувала с боклук.Кой планинар ще направи толкова боклук?Огнищата пълни с живи клекове.Ако този хотел започне да функционира, там няма да има планинари , а някакви хора задоволяващи каприза си да бъдат на планина някак.Мястото ще се превърне в пълна кочина, защото няма да има хижар на когото да му пука.Човека каза ,че плана е да сринат хижата до основи и да го изгонят.Между другото там все още стои една от първите хижи , строена през 1912 г. на която най- вероятно е пребивавал и Дънов.Тя е с много интересна конструкция, архитектурен паметник за мен , но и тя ще бъде срината, защото там ще има хотел. На другия ден доста уморени и с поизранени крака(аз)тръгнахме към Мальовица, по пътя си мислех що за бум на човешкия егоизъм е, на цената на всичко и всички да се качиш на място ,което не можеш сам да качиш. Щом не можеш сам да отидеш до едно планинско място значи мястото ти не е там.Щом си готов да натовариш мулета, да разореш планината с коли и да я разкопаеш с лифтове ,само и само да не се напънеш да преодолееш нещо в себе си , за къде си тръгнал и какво търсиш на това място!? Ходенето към върха е издигането на човека преодоляването на трудностите , а не някой да те пренесе до някъде и ти да седнеш да впериш поглед в небето и да очакваш манна небесна.Ако това е цената според мен няма смисъл.Планината е заключена. Помислих си че много сурово ги отсъждам тези неща и вечерта след 9 часов преход до в.Мальовица и обратно седнах да чета (незнайно защо си бях взела "Рила -пътят към Агарта")и на какво попаднах. "Светът е пълен с блага, дадени от Бога. За да се ползва от тия блага, човек трябва да има отворени очи. Тази година ви се дават условия да се ползвате от великите Божии блага. За да не изгубите условията, вие трябва да избягвате услугите на чуждите коне. Всеки човек има кон, на който може да разчита. Следователно дали слизате от планината, или се качвате, разчитайте на себе си. Ко¬нят представя човешкия ум. Разчитайте на своя ум, а не на чуждите умове. Като слуша първо своя ум, а после ума на другите, човек дохожда до заключение, че това, което сам направи, е по-добро от това, което другите могат да му направят." Та закъде са тръгнали с мулета и коли да им носят багажите?По. добре никъде да не отиват, нищо няма да получат.Качете се с толкова багаж, колкото можете да носите-2,3,5 дена ,колкото можете, догодина повече.Постепенно се навлиза в планината, с едно щтракване на пръсти духовност не се събира. И на друго попаднах в същата книга. "Планината дава на човека, а не взима от него. Тя го учи на безкористие. Болният се нуждае от слуги, от превозни средства, за да отиде от едно място на друго. Здравият обаче няма нужда от слуги. Без превозни средства той обикаля планините и се ползва от техните богатства. Кой от двамата печели повече? – Здравият. Ще дойде ден, когато и болни, и слаби ще ходят на планината. И до най-високите върхове хората ще отиват с автомобили, с аероплани. Докато сте здрави, ползвайте се от планината, без да очаквате някакви съобщителни средства." Дънов май ги е виждал тези неща, но как нарича този вид изкачване - болно. И накрая , но не на последно място. "Едно трябва да знаете: Само онзи може да получи от Природата онова, за което е дошъл, който изпълни закона на даването." Та нека всеки сам за себе си да помисли какво ще даде от себе си и защо изобщо ходи на езерата или където и да било след като сам не може да се погрижи дори за себе си , а Дънов казва , че всеки трябва да е готов да поеме грижата поне за още един.

http://www.vbox7.com/play:8a48aa1e&al=1&vid=1189427

Думите са сила, това е ясно. Бяла магия, черна магия все от думите стават. Болест, радост, всичко е свързано с думите. Тези дни обаче се замислих за отслабващото умение да боравим с думите. Казва се, че то умишлено ни е било отнето, но дори и степента която сме развили някак се губи. Работя с хора , с доста хора на ден.Хората не могат да се изразяват.Не знаят как да употребят думите в простичкото си ежедневие.Хората не се разбират , звучи странно, но ако си постави човек за цел да понаблюдава простите комуникации ще види колко мощно се промъква липсата на умението да работим с думите. Тези мои мисли се подсилиха онази вечер, когато коментираха резултатите от изпитните сесии на университетите.Горе долу се каза следното:Ако преди време говорехме за кандидат-студентски бисери, сега вече няма такива.Заменени са от огромни безмислени изречения.Броя на изреченията без смисъл в писменните работи бил ужасяващ.Дълги изречения с много думи без никакъв смисъл. Наблюдавайки разговорите си с хората разбирам колко верно е това. Защо ли се получава? Защо хората комуникират по подразбиране(което води до големи каши понякога), а не формулират правилно мислите си? Защо се получава това разминаване в мислите и тяхното физическо проявление- думите? По този начин силата на думите става отрицателна.Когато хората не умеят да работят с тях те се разбират трудно и творят отрицателни емоции.

Здравей, добре дошъл във форума! Това за което споделяш не е комплекс, а натрапчева мисъл или страх. Във форума има тема за натрапчивите мисли и за страховете. Сигурно ще ти отнеме време да ги прочетеш, но пък може да е полезно за теб. А иначе , от кога си развил този страх?Има ли конкретна причина или повод?

За съжаление съм в такъв екип от 2 години. Това "доволство" от емоционална мръсотия го наблюдавам всеки ден. Казвам че го наблюдавам, защото отказах да съм част от него.Точно в стремежа си да вникна в смисъла на това състояние, се докарах до пълно емоционално изтощение.За пример:Денят започва без "Добро утро или каквато и да е друга комуникация.Ако има някъде по света (ако е в България по- добре)убийство или тежък инцидент или нещо подобно се започва дълго обсъждане по темата.Най- "доволните" моменти са когато има кого да се нахока за нещо или да се разменят злостни коментари.А забележките на висок тон и порицанието е в постоянното присъствие. Тези хора са доволни по този начин.Това е вид ужасно доволство, което си мислех , че мога да обясня. Няма такъв вариянт, на такива хора е абсурд да се повлияе по какъвто и да е начин.Доброто настроение ги докарва до истерия, усмивката води до забележки, веселото бърборене поражда забележки.Те са доволни в негативизма си.Ако някой иска да стигне до такъв човек ,според мен, ще изхаби страшно много енергия на вятъра. В началото се чудех , защо когато излезна от работа и седна в колата просто заспивах.Нямах никакъв енергиен заряд.Ужасно влияние. Не може този вид доволство да се промени от страничен човек.Може човека да развие изкуството да бъде доволен сред тази атмосфера.А това е чрез пълен неутралитет.Емоционален неутралитет.Поне аз не намирам по-добър начин и мога да кажа че започвам да се чувствам добре.

"Да бъде човек доволен, когато всички са доволни, това е в реда на нещата.Но да бъде доволен при недоволни хора, това е изкуство."П.Дънов Това ми се припомни случайно тази вечер. Не зная какво е да си доволен или не- доволен, просто не съм се замисляла, но виждам че доста изкустни ще станем желаещите да бъдем доволни сред тази вълна на недоволство в която живеем. направо сме си на сурова школовка.

За да бъдем на палатка 3 дена , нужно ли е да се записвам някъде или можем просто да си дойдем и да си разпънем палатките. За първи път се решаваме на палатка и малко не съм наясно с процедурите.И тъй като ще сме с деца не ми се ще да имам проблеми. Иначе от Пионерска до Старата хижа не е нещо страшно с багаж има само един участък - свлачището , който е по стръмен. А има и няколко обиколни по полегати пътеки.При един разумно подбран багаж , изкачването с повече почивки не е невъзможно.

Здравей Zig_Zag, да се погрижиш за психическото си здраве и емоционално спокойствие е важно. Възползвай се от информацията на Орлин, но паралелно с това е хубаво и да работиш на физическо ниво. Попаднах на следното нещо : "Колко време отнема лечението на витилиго? След колко време бих могъл да очаквам резултати? Резултатите при лечението във времето варират при различните хора и терапии. При едни резултатите се появяват още след 3-6 месеца. При други резултат можге да няма и 8 месеца. А примерно при имуномодулаторите резултат при някои пациенти се появява още след 4-8седмици. За други това отнема повече време. Практиката показва, че вие ще се нуждаете от най-малко 3-6 месеца, преди да забележите резултати от което и да било лечение. А ако има известни резултати, лечението може да продължи над 2 години. Ако ползвате някакво лечение, и се откажете след 3 мес., вие просто не сте изчакали достатъчно за да се установи има ли ефект лечението." Това е само част от огромен информационен сайт за това заболяване. Когато човек има подобен физически проблем е добре да подходи към него с пълната убеденост за успешен край. Щом специалистите казват има лечение, но е нужно време, значи има лечение. Кога намериш и проблема в емоционалното състояние и започнеш да работиш на две нива тогава резултатите са винаги по- бързи и много по- стабилни. Освен това видях че за това заболяване постоянно влизат и нови видове терапии. Хубаво е да се установи най- напред историята на заболяването както физическа , така и психическа и да се започне работа, може би ти предстои голяма промяна в житейски план с много твое участие разбира се. А обстановката край теб трябва да е като при здрав и жизнен човек , какъвто несъмнено , най- вероятно си.

Натрапчивата мисъл за собствената смърт е нормално състояние, когато на някой му предстои промяна в духовен план или някаква стъпка напред. Познавам доста хора преминали през такъв период и когато изяснят за себе си отношението към смъртта това усещане изчезва. Това е момент на преодоляване на дълбоки вътрешни страхове, доста често непонятни за самия човек.(Понякога са свързани с минали животи) Тъй като най- големия страх на всеки смъртен е неговата смърт се засилва мисълта конкретно за нея.Но това често е несъзнателно и няма общо с физическата смърт.По скоро се преживява една смърт на духовно ниво и човека е готов да се "роди" от ново чист и лек освободил се от страха си (или страховете си).Доста често това е съпроводено с емоционални сривове и перипетии, но нищо непоправимо, просто доста тежко емоционално изживяване, което може да продължи години, ако не се търси правилния подход. Скоро разговаряхме с приятели кой кога и как е "умрял" и как е продължил пътя си след това. И чисто абстрактно- при някои хора тази силна мисъл за физическа смърт се появява на възраст в която вероятно е починал в минал живот.

Много интересно място. От една страна скалната обител а навътре в гората - катакомбите. В самия район на манастира действително няма хотелска част , но има хубава градина за пикник с пейки маси сред красивата природа. Местността е превърната по скоро в парк(любимо място за не малко наши неделни разходки). Има еко маршрут , и малко в страни(около километър нагоре) започва нещо като вилна зона мисля че там има места за преспиване.Съвсем наблиза е Златни пясъци(може да се отиде пеш за около 40 мин).На самото място всъщност няма манастир , а остатъци от скална обител в която са живели на няколко етажа в скалата монасите.Катакомбите също са интересни- подземни етажи обитавани в друго време от други монаси, но за съжаление не са реставрирани и се рушат, сложени са решетки и има опастност от срутване. Доста посещавано място, много приятно за разходка и пикник.

Привет от мен LUCIUS, споделям мнението ти относно обичта (написала съм го малко над твоето първо), по принцип не си длъжен на никого да даваш обяснения, въпрос на личен избор. А тук(на Земята) във взаимоотношенията (дори и в този форум) се вижда, че идеята за всемирната обич и безпристрастната любов(или обич) на всеки към всеки си е все още една велика идея с безкрайно приближаване. Дори обичта към един човек е променлива величина в рамките дори на един човешки живот. Мисля че да изработиш уважение към някого не е равносилно на обич или любов. А как обичаме......?Вече написах , че не го виждам по начина по който се описва в духовните литератури.За себе си мога да кажа , че съм твърде далеч от това състояние.Но все пак с безкрайно приближаване поне за сега.

По начина по който се описва любовта, обичта все повече се убеждавам, че явно не мога да обичам никого и в кръговете ми от познати не познавам някой, който да обича по "правилния"начин. Има проблясъци на любов , периоди, нагласи към различни хора в различни моменти , но като начин на общуване и взаимоотношение нито го виждам в някого , нито го умея.

Аз пък се оказах наблюдател. Далече ми остана разрешената секция. Но е хубаво, че толкова много хора реагираха този път.Малко пробуждане, дори и безцелно действа освежаващо на атмосферата.

Имам четири годишен племенник, който визуално е коренна противоположност на родителите си(сестра ми и съпруга и). Те са тъмни чернокоси, а той е точно подобие на малкият принц или на Сънчо(както ни го рисуваха преди години)с огромни усмихнати сини очи и руса ситно къдрава коса. Скоро сестра ми се обади по телефона и разказа колко зле се е почувствала след следната случка. Малкият човек дни наред , когато си хапвал чипс отивал на терасата и слагал по едно картофче на земята. Въпросният ден сестра ми излиза на терасата и го вижда как слага ново картофче , като на терасата вече имало цял мравуняк, а малкия клекнал говорел на мравките.Тогава тя взела прахосмукачката и измукала с нея всичко, като му се накарала че така не се прави.След което тя чула най - сърцераздирателния плач, който е чула от него придружен от думите."Ти си много лоша , с гадната си прахосмукачка ти уби мравките - моите деца.Ти не разбираш това са моите деца и аз ги храня , а ти дойде с мръсната си прахосмукачка и ги уби." Когато тя се опитала да му обясни че той на нея и е дете , а мравките не могат да са му деца малкият отговорил"Аз съм ти дете , но аз нямам такова дете , на мен мравките са ми деца"С много дълбок плач и сълзи се опитали да изяснят положението. Тогава се сетих за филма "Седем години в Тибет" , момента в който накарали тибетците да прокопаят канал , как те копаели много дни, защото спасявали всеки червей , защото в някой предишен живот може да им е бил майка

Препоръчвам филма "HOME". Много красиво съчетание на гледки , музика и един реалистичен разказ с много реални данни , за това от къде е тръгнал хомо сапиенса и накъде отива. С дълбоко трогващото финално изречение-"Вече не можем да си позволим да бъдем песимисти"

Единственият дом, който ние хората имаме е Земята. За добро или зло ние сме нейните “пластични хирурзи” и увлечени в стремежа си за развитие, постоянно правим различни експерименти с нея.Дали я нараняваме?- очевадно е.Рушим безцерeмонно хилядолетната работа на природата без капчица съжаление.Дали я правим по-добро място за живеене?-очевидно е.По-добро място става, но за кого!?За мен, за теб, за него, за нас хората.Само ние ли обаче сме тук!? С типична човешка безпардонност ние се обявихме за нейни господари. Заехме мястото на владетели и решихме, че притежаваме света. Кое е по- силно от човека обаче?Ако се замислим ще видим, че природата е наш господар, а не ние неин.Безсилни сме пред всяка една природна стихия.Не можем да овладеем ураганите, падаме безпомощни при земетресения, тръпнем от тревога при наводнения.Жалки господари сме ние. Също толкова жалко сме изпаднали в самозабравата си. Налазили сме като паразити този огромен земен организъм и с цената на всичко сме готови да изсмучем всичките му жизнени сокове.Тоест правим Земята едно по -добро място за живеене разрушавайки я.Многобройни факти непрекъснато ни напомнят за злоупотребите, които си позволяваме, но уви , вървим напред в разрушаването с бързи темпове. Защо рушим?Въпрос на който много хора биха отговорили възмущавайки се: „ Не е вярно!”.Голяма част от нас си въобразяват , че ние не рушим, а градим.Само че градежът ни е твърде материален и инволюционен.Насочен е само и единствено към нас, удовлетворяването на нашите представи за добър живот, висок стандарт и удобства.Типичен пример е Българското черноморие.Огромни площи бетон,стена до стена, паркинг до паркинг и тук- там някое самотно дърво.Ако върнем лентата на времето , ще видим големи горски паркове(по Златни пясъци)с вековни дървета и типична местна растителност, които безвъзвратно сме унищожили.Или мочурливи местности с животински видове, които не присъстват вече в местния пейзаж(Слънчев Бряг и Бургаски влажни зони).С дълбоки сондажи, укрепителни устройства сме погубили завинаги ценни растителни и животински екземпляри.Какво имаме в замяна?Купища бетон.Санитарни помещения по последен „писък”на човешката суета.Парко -места, за да ходим възможно най-малко.С две думи- приспособления служещи само на нас хората.Къде е природата?Унищожена е.Това ли искаме в действителност!?Сирени от аларми вместо песента на щурците; многобройно улично осветление, вместо светлината на звездите, и многобройни кънтящи дискотеки , вместо шума на морето.Дори и да не искаме това , такова е творението ни.Повече удобства за нас, за сметка на хиляди декари унищожена природа. От друга страна ,постоянната и нарастваща човешка миграция прави абсолютно необходими всички тези материални придобивки.Без да искаме си усложнихме живота многократно.Създадохме огромни градове, в които е невъзможно да се придвижим пеша до работното си място. В следствие на което, непрестанно имаме нужда от все повече и все по- широки пътища. Организирахме живота си по начин , който прави нуждата от мобилна връзка задължителен. Пръснахме родовете си по цялото земно кълбо и авиокомпаниите станаха задължителна част от живота ни. Но сякаш това не ни прави по-щастливи.Връзката с природата изчезва, а ние забравяме че сме част от тази природа. Както детето не се чувства добре когато го отдалечат от майка му, така и ние ставаме все по-имащи, но все по-недоволни. Неосъзнаващи, че това недоволство е резултат от загубата на връзката ни с майката Земя. Липсата на синхрон с природата и липсващото желание да го търсим, води до все по- засилващи се, необратими процеси в земните недра, които водят до проблеми в нашето съществуване.Eкоорганизации тръбят за пагубното влияние на човешката дейност. Постянното източване на нефтените находища , например, образува в земните недра огромни кухини. Големите мазутни разливи, заемащи десетки километри около находищата, унищожават завинаги флората и фауната на тези райони. Изследователски екипи се опитват да решат създадените проблеми, но меко казано са като дъжд в пустиня. Ставаме някак натрапчиво настъпателни, не се замисляме (вероятно от незнание или от черно-бяло преекспонирания поглед за живота)за онзи важен момент от филма "Ефектът на пеперудата", в който махът на крилете на една пеперуда може да причини ураган в другия край на земята- теория на хаоса. Нежеланието да се вслушаме в природния хаос и вманиаченото желание да творим паралелен свръхмодерен човешки хаос, бавно, но категорично придвижва човечеството към неговия биологичен край. Страшното е ,че големи унищожителни операции нямат нищо общо с мисълта за градеж или ползването на удобства.Те са просто борба за надмощие ,масово унищожение на Земята и на всички нейни обитатели в името на болните амбиции за власт на настоящите и минали лидери(бомбите над Хирушима и Нагазаки).Когато разрушителна дейност с такива мащаби е самоцел и няма никакъв градивен елемент в нито един аспект на човешкия живот, тогава сме свидетели на пълна деградация. Тук няма мисъл за удобство,няма мисъл за човека,няма мисъл за света, тук има само едно голямо , унищожително, всепоглъщащо желание за удовлетворение на егото. За съжаление и мащабните проекти, в които има мисъл за развитието ни, също са необмислени и взети без мисъл за природата и фаталните последствия които предизвикват.Най-ярък пример са Джунглите на Амазония-белите дробове на планетата, които са подложени на масова сеч и палежи с цел създаването на земеделски площи. Странно е това умопомрачение на лидерите на световно ниво на тази планета.Сякаш хората с власт са решили на всяка цена да ни унищожат. Постоянно се информира как се борим с нарастващата озонова дупка (как точно не е много ясно), а в същото време се разработват свръх нови военни машини за масово унищожение. Голяма част от вредите, които нанасяме на Земята и нейната природа, нямат никаква връзка с нашето удобство.Произвели сме толкова много боклук, че дори космическото простронство около планетата вече започва да става опасно, заради остатъците в него от нашата човешка дейност.Пренаредихме фатално релефа на достъпните от нас места.Опитваме се да навлезем във все по недостъпни за нас зони -къде от любопитство,къде заради доказване на човешкия ни Аз, къде с явна цел и злонамереност.Масово избиваме животни за наше удобство,а после ,за да потулим чувството за вина спонсорираме световни организации за защита на природата и животните. Заблуждаваме се, че правим нещо голямо,като всъщност голяма е само разрушителната ни дейност.Много често вършейки работата си с ясното съзнание, че вредим,казваме "Нямам избор!". В същото време дълбоко в себе си знаем, че правото на избор е заложено в нас.То е силата, която ни движи напред.Винаги имаме избор, но рядко го използваме.Притиснати от моралните норми, от средата, от инерцията дори, ни е много по- лесно да кажем-"Нямам избор!",да не мислим, да не се борим, да се скрием!? Когато един от нас, по стечение на обстоятелствата, се качи на онзи висок пост, от който ще му се наложи да взема важни решения, той вече знае отговора на сложните въпроси- "Нямам избор!".Притиснат от собственото си малодушие и фалшив морал, вкарва вече не само себе си в графата разрушители. Крайно време е да си спомним ,че ние сме последното звено от всички природни вериги.Тоест, ние не сме си самодостатъчни и сме абсолютно свързани и зависещи от всичко заобикалящо ни в природата.За разлика от Земята и всички нейни останали обитатели,които по никакъв начин не са зависими или нуждаещи се от нас.Толкова ли е трудно да се погрижим и да бъдем добри стопани на този огромен природен потенциал ,с който разполагаме!?Не!Просто малко трябва да превъзмогнем суетата си. Хората ,в частност човешката дейност,по всички критерии се явяваме разрушители на Земята, но не е късно да променим това.

по принцип е така, но това си е манталитет.И никой не е длъжен да го следва, въпрос на личен избор. Моя съпруг например преди няколко дена се върна от съзтезание в Израел.До летището ги е транспортрал израелски арабин.Той е споделил , че вече се чувствал сигурен в себе си(бил е на 32г)имал съпруга имал 7 деца и след година две вече можел да си позволи да си вземе още една съпруга.Там изневярата (на мъж или жена) се наказва със смърт (легално или нелегално)така че там жените са много обгрижени от мъжете си , не им липсва нищо и не им се налага да работят , но пък има други неща които се очакват от тях. В различните части по света , различни отношения предизвикват възмущение в различните хора. Аз не мисля, че в България взаимоотношенията са толкова лоши , а тези които са ги позволили със себе си , съвсем нямат намерение да ги променят.Абсолютно невъзможно е да се промени мисленето на една жена отдадена на съпруга си , защото тя така се чувства доволна по някакъв свой си начин.А когато някой се чувства сигурен и доволен намирайки опорна точка в живота си какво лошо има? Когато жената иска да промени нещо, а не и се позволява, да, тогава има проблем, но той си е личен. Когато обаче жената живее с мисълта да се омъжи , да създаде семейство и да се радва на съпруга и децата си и това да е нейния живот на всяка цена, нищо не може да я убеди че заслужава по галантен мъж или по нежни отношения или нещо подобно, защото тя тези неща изобщо не ги мисли, не ги вижда и не ги търси.А в България все още това е болшинството от жените в което няма нищо лошо стига да се постигне взаимно уважение в двойката. Затова и повечето жени гледат мъжете в очите си и са доволни от това че са осъществили желанието си, а това че съпругът им е повишил тон в дадена ситуация изобщо не ги впечатлява.Много от жените си получават своето по съвсем фин и незабележим начин.Женски майсторлък .Не случайно в България го има лафа, че мъжът е глава на семейството , но жената е шията , а главата гледа натам накъдето го завърти шията. Така че повърхностно погледнато нещата са едни , а в дълбочина са съвсем различни.