Диляна Колева

Разглеждай ги като натрапливи и се отнасяй с тях като такива по описваните тук техники. Иначе мислите за смъртта , са несъзнателен страх от промяната. Фокуса и работата е върху добиване на смелост за промяна и осъществяването и.

Здравей, Има един механизъм нашата психика, много е прост и в същото време много сложен за разгадаване. Има преходи в живота ни, с които не можем да се справим. Стигаме до ситуации или преживявания, в които нашят минал опит сякаш не сработва. Тогава точно е времето на кризите, житейски, соматични и всякакви други проявления. Те идват не за друго, а за да ни мобилизират да развием нещо ново в себе си. Странно е, че за да развием новото ни трябва стария ресурс, т.е. всичко което сме постигнали до момента. Ако чувам правилно ти си постигнала много до момента. Била си в много страни, работила си, дар слово си имала, общувала си, приятели си имала.... За каква социална фобия говориш??? Имаш умения, за общуване дори вероятно доста добри. Въпросът е, какво те е разочаровало или изненадало толкова много, че е отключило в теб този процес на обърквани и отдръпване. Често отдръпването е момента, в който човек се подготвя за големия скок. Надграждане, осъзнаване, работа по себе си и всичко ще си дойде на мястото. Поинтересувай се как да случиш всичко това - единственото което можеш да направиш за себе си.

Гадене и притеснение са типичните реакции при човешкото вълнение, независимо дали са положителни или отрицателни. Т.е. в тези моменти ти си много развълнувана и понеже зоната ти е непозната се покачва тревожността и тялото реагира. Това се случва с теб. Когато имаш реална такава ситуация и се подготвиш за нея предварително, поработиш с настройката на мислите, а не с фантазиите, ще преминеш през нея, както всеки, на който му се случва нещо такова за първи път - със силно вълнение и леки телесни реакции.

Добре е да поговорите, какво означава, за всеки един от вас, понятието "връзка", "партньорство". Как си представяте такова съжителство. Каква е фантазията на всеки един от вас. Какво би дал и какво би и скал да получи в едно такова съжителство. Ако там има страхове, докато не се преодолеят и трансформират, няма как да има качествено общуване.

И започва така: "Да, обаче...." "Ами ако...." "Но...понеже...." "Как да съм сигурна , че... " и т.н. Опровергаващи и отричащи новото.

Медитацията ще ти помогне да се научиш да пускаш контрола, който си прегърнала и пречи на който и да е да стигне до теб. Не можеш да контролираш този процес. Идеята е да "видиш" какво правиш / с каквито и да е методи/ и да се освободиш от огромното желание да изконтролираш тревожността без да промениш нищо в себе се. Ще ти дам пример с клиент с подобен на твоя страх. Момче с тревожност от 2 месеца и лека телесна симптоматика. На въпросът ми какво се е случило преди 2 месеца, отговорът беше изневерих на приятелката си. На подканата ми да поговорим за това, за да разбера кои страхове са отключили състоянието, той категорично отказа с обяснението, че там всичко е ок и се разбират прекрасно. В този момент на мен ми стана ясно, че терапията ще продължи по дълго от колкото е необходимо, защото имах пред себе си човек, който искаше да изконтролира симптома и безумно се страхуваше да обсъди причината. Аз бях втория психолог при който идваше и съответно той искаше да ме поведе на където му е комфортно. Състоянието му се оправи не след 4-5 срещи, а след 10-12 , когато дойде и каза : "разделих се с приятелката си и всичко се оправи, всъщност аз от една година си го мисля. Това момиче не е за мен." Припомних му, че това беше първоначалната линия, която той затвори и бях принудена да обикалям около проблема и да удължа времето 2 пъти. Отговорът му беше, че сега е разбрал и че това време за него не е изгубено, защото е развил нови умения и знания, за които може да е само благодарен. Какво искам да ти кажа: Никога не знаеш какво научаваш докато си в терапевтичен процес. Това ти става напълно ясно месеци по- късно. Доста хора прекъсват терапевтичния процес, защото не виждат онова, което Те са решили, че трябва да видя. Не знаят, че то вече се случва с тях и вместо да се фокусират в процеса бягат по повърхността в търсене на тяхното си. Искаш формула, с която тревожността ще изчезне - няма такава. Престрашаването да се промениш - това е решението. Да убеждаваш другите, че не се получава - това е психосоматичния капан.

Да го направиш просто ей така, като упражнение, като да отидеш на тренировка е в сферата на фантазиите. Това изисква много работа по себепознанието, осъзнаването и освобождаването на подтиснати и изтласкани негативни емоции, работа със самоувереността и т.н. Работа. Като за начало е добре да се поосвободиш от средата, която ти напомня непрекъснато какво мисли за теб. Твърде мазохистично е да стоиш сред хора, които те смачкват.

Това е психологичен проблем, който е за психоаналитична работа. Каквото и да напишем тук, няма да е от полза.

Ще ти дам един лесно разпознавем критерии. Его- желанията са тежки, те предизвикват напрежение в човека, натоварват го с очаквания към другия - как другия ще се промени, как ще направи нещо за тях. Включват пазаренето , ако аз направя така , той ще направи еди как си, или аз направих много , той нищо. Тук пак си имаме реални емоции - гняв, разочарование, привързване и т.н. Другото за което питаш го наричаме истинската същност на човека, това което той наистина Е. Ако някой вижда нея в теб, ти ще го познаеш, в такъв контакт няма напрежения, няма очаквания, изисквания, всичко става някак по телепатия, някак и двамата са съглласни с нещата които правят. Разбира се егото не може да бъде елиминирано то е по - голямата част от нас, но другото също ще съществува. Ако го няма, знаи няма "разпознаване" между двама ви.

Напълно съм съгласна. Явно в случая, обаче се прави опит за "лекуване" на симптомите. С което ми се струва, че в момичето се е затвърдило - "болна съм" и от там покачването на тревожността през нощта. Естествено, че е част от играта. Когато човек е уплашен инстинкта за самосъхранение го води към безопасно място, в което да се скрие. В случая - да се прибера на сигурно в къщи или да е със "стадото" , кадето е най- сигурно.

Здравей, тук са дадени доста насоки за повлияване на адреналиновия излив, за който говориш т.е. изпращаш към мозъка сигнал "опастност" и той реагира като за такава. Което предизвиква в тялото реакция на силно сърцебиене, учестено дишане, тревожност, която се изразява или с "не мога да стоя на едно място " или следващия етап "отпаднало ми е", придружаващи симптоми - болки в корема, рефлукс в хранопровода, позиви за повръщане, уриниране или дефекация, настръхване или топли вълни, стягане на мимическите мускули, ченето, стягане на главата като в обръч, заради изтеглянето на кръвта от главата - замайване, причерняване, дереализация, други свързани с окото и зеницата - замъглен поглед, разфокусириане и т.н. Изброих ги по - обстойно, въпреки че тук всеки дава като оплакване някоя от групата симптоми , има и още. Всички те, обаче имат един, единствен общ източник - адреналина. Човек, който се стресне, уплаши или несъзнателно припознае усещане, ситуация предизвиква сам тази свръхдоза. Организмът ни е кодиран да реагира на това с движение и информация. Затова първо всички се хвърлят да събират информация и тук правят първото засилване на симптомите, защото четата все по - страшни неща, с което се уплашват все повече и увеличават вместо да изразходват адреналина. Следващия код е движението, няма , наистина няма никакъв друг вариант за изразходване и намаляне на адреналина, особено при адреналинова реакиция освен активно кардио натоварване. Затова тук многократно се повтаряме - спорт. За да разтовариш адреналина и да облекчиш симптомите първо трябва да "разтовариш" всичката фалшива информация от главата си и да оставиш кратка и точна - това е физическата реакция на адреналина. След това да включиш тялото, за да си свърши работата. Сутрин и вечер активно кардио по 30-40 мин с мисъл за това как помагаш на тялото си, а не с тревожното " сега оправям ли се?????" Заобикаляш се с приятни разговори, музика, и концентрация върху нещата които са сега. А сега на теб ти няма нищо, просто ти е повишен адреналина. Действай, не е толкова сложно. Като се успокоиш със симптомите и видиш, че не е толкова страшно да се справиш, започва и същинската работа по мисловния модел. Там вече, кой колкото , до където и с когото, много е лично и много относително. Има бързи инсайти, има и по - бавно действащи процеси, но вече няма да има симптоми.

Искам да те поведа в малко по - различна посока, защото идеи и техники за справяне с натрапливостите сме изписали много и ако прочетеш произволно 5 теми ще намериш много вариации на отговори на твоите въпроси. Искам сега, обаче, да си представиш, че действително умираш днес. И край, Какво ще оставиш след себе си? Какво е онова, което си свършила в живота, с което ще те запомнят? Цитирам ти един реален разговор на Виктор Франкъл с пациентка, която има реални причини да мисли за смъртта и посоката, в която той я повежда, за да види смисълът: " пациентка страдаше от заболяване, което не можеше да се излекува, и тя знаеше това. Разплакана, тя влезе в стаята, където бяха събрани психиатрите от Стан-форд, и през сълзи заговори за живота си, за талантливите си деца и колко й е трудно да се сбогува с всичко това. До този момент, честно казано, още не бях намерил възможност да включа в дискусията логотерапевтични идеи. Сега ми се предостави такава - да превърна най-негативното за тази жена, че трябва да се сбогува с най-ценното за нея в този свят, в нещо позитивно, което тя да разбира и тълкува като смислено. Достатъчно беше да я попитам, как би се чувствала една жена, която няма деца. Казах й, че съм убеден, че и животът на една бездетна жена в никакъв случай не е безсмислен. Но че мога много добре да си представя, какво отчаяние би изпитала такава жена именно защото няма нищо и никого на този свят, "с когото да трябва да се сбогува", когато се стигне дотам. В този момент лицето на пациентката се просветли. Внезапно тя осъзна, че не става дума за самото сбогуване, защото рано или късно всеки от нас ще трябва да го направи. Много важно е дали изобщо съществува нещо, с което трябва да се сбогуваме. Нещо, което можем да оставим след нас в този свят, с което "изпълваме" някакъв смисъл, както и самите себе си в деня, когато нашето време се "изпълни". Нямам думи да опиша облекчението на пациентката, когато нашият сократически разговор взе такъв коперникански обрат." В този ред на мисли, твоите страхове не са от смъртта, а от живота който започва за теб. Пообъркана ти е ценностната система и приоритетите и не знаеш от къде и как да го подхванеш този живот, затова и идват тези мисли, за да отключат в теб идеята за смисъла. Най- бързия начин да се отървеш от тях е да се съсредоточиш в действителността си, в това което правиш всеки ден, да благодариш за тази възможност, че си жива и здрава и да го изпълниш със смисъл през действия, а не да го пилееш и да се вайкаш през мисли.

Объркана си и с право. Човекът към който имаш чувства, не дава индикации да ги споделя. Той дали е объркан или не, в случая не трябва да те занимава. Може би ще се срещнете отново, когато той се изясни със себе си. Защо се държи по този начин може да изпишем много, но само в него е отговора. Клишетата като "да се бориш за любовта си" аз лично не ги разбирам. Любовта или я има или я няма, в нея няма страхове и тя не може да се крие, тя се проявява във всяка дума, всеки жест. Човек, който обича не се сърди. Сърдитковците са страхливи хора имащи нужда от внимание, изискващи го по този изнудвачески начин. Това не е любов. Ти си направила всичко, което е било необходимо, за да е другият наясно, че го харесваш, имаш чувства към него и искаш връзка. След като не отговаря по същия начин на така ясно изложените от теб отношения, не знам какво има да чакаш.

Когато говорим за терапевтичен процес, не става въпрос да се променят хората около нас или ситуациите зависещи от тях. По време на терапия се променя нашето отношение към тях, ситуациите и себе си. Тогава вече няма симптоматика. Отношението ти към корема - не като към болно място, което трябва да излекуваш. С това си отношение си изградил и натрапливия навик. Отношението ти към болката в корема - като към здраво място, което ти показва, че има нещо нездраво в емоционалния свят, тогава натрапливия навик да я наблюдаваш ще спре, защото ще изместиш фокуса. След това, работа по промяна на отношението към причинителите на този емоционален дискомфорт, който се показва през симптома. Това пък отношение преминава през промяна на отношението към себе си. Кой съм аз, какъв съм, какво умея, какви са ми способностите и къде се страхувам да променям, защо.

Виж как хубаво си го казал "постоянен навик", бих казала натраплив навик. А как се променя един навик? С нов такъв. Важно е да се концентрираш към изграждането на нов навик, имаш тази способност добре работи явно сега трябва да я впрегнеш в различна сила. Имаш богат опит в изграждането на навик, все пак си създал този, значи знаеш какъв е механизма - постоянно повтаряне, с насочено внимание и концентрация към избраната нова посока. Всеки ден по малко /като начало/ но всеки ден.Усещаш стария навик и променяш. Относно методите, прав си, че в този тип методики се иска доверие и отпускане, а хората с тревожности са основно контролиращи. В тези взаимоотношение е важно да отпуснеш контрола, а ти не можеш, нормално да те дразни, все пак някой иска да те води - не става. Но това са методики, които на един друг тип хора работят много добре. Терапевтите работят с методите на школата към която са обучавани, те не сработват при всички хора, това е най- нормалното иначе щяхме да говорим за панацея. Просто някои колеги избират клиентите си според метода, защото знаят при кой ще сработи, дреги прилагат метода си на всички независимо от личните особености, а трети работят с няколко метода според клиента. Всички, които работим с много хора знаем, че едни са благодарни цял живот, а други са готови да ни линчуват. Но каквато и да е опитността ти с терапията, тя винаги е плюс, защото отиваш при другия психолог с набор от нова информация, която си научил и тя в един момент започва да сработва.

Здравей, може би не случайно днес виждам темата ти. Прегледах постовете и в главата ми остана многократно повтореното "сама, самотна" . Тази вечер в групата за себепознание говорихме за самотата и самотността. Чувство, доста обемно и съдържащо в себе си съвкупност от страхове. Самите соматични реакции на тялото - дереализации, фиксации и прочее, няма какво да ги коментираме, те падат в момента, в който фокусът спре да е върху тях и се приемат като част от преминаването ти през определени страхове предизвикани от житейски кризи. За начало има техники, после мисленето в друга посока си свършва работата. 11 човека в групата дадоха различни асоциации на чувството за самота, като най- напред разграничиха реалната самота от Чувството за самотност, това са две различни преживявания. Ако добре съм те прочела ти преживяваш второто. Наричат го още - чувство за отхвърляне, липса на споделеност, чувство за изоставяне, чувство за неразбиране. Когато сложим "чувство" пред думичките, те създават впечатление, че това сякаш е нереално, сякаш е несъзнателен избор на човека. Изборът му да се чувства така или невъзможността му в този момент да избере друго. Тогава се появяват и соматичните симптоми. Как се излиза от това? С промяна на гледната точка, тя води до успокоение, което пък дава ясна мисъл, с която можем да стигнем до нови идеи, а те да ни дадат отговорът, който толкова ни е нужен. Реално, всички методики в терапията се стремят към това. Правят го по различен начин. Сигурна съм, че твоя терапевт работи по същия път. Главна и основна цел да разфокусираш мисленето и да го насочиш към нова гледна точка, различна от досегашната. Натрапливостите са болните мисли, които те държат в стария кръг, те не са ти нужни, има описани много начини за откъсване от тях, но основното е: къде ти е страха и как да минеш през него, как да го видиш в друг образ, безстрашен.

Прави ми впечатление, че словоредът е в негативния спектър. Погледни какво си написала и навсякъде махни частичката "НЕ" . Мозъкът ни я отхвърля, на несъзнателно ниво я пропуска и внушава и приема казаното без "не". Сега виж какво ще се получи, когато я премахнеш в последния си пост. Това което прочетеш, в това вярваш. Това живееш и това ти се случва. Ако не ти харесва, се опитай да си поиграеш с думите и всичко написано да го напишеш като положителни нагласи.

Като акцент към отговора на Георги, само ще добавя, че най- често свързваме тази психосоматична болка с емоцията гняв. Метафорично "преглътнат гняв, яд, раздразнение", скоето не можеш да се справиш. Разбира се, силата на мисълта е безмерна и когато я насочиш към усещането - имаш усещане. Всичко останало се покрива.

Здравей, разбира се най- добрия вариант е, баща ти да започне терапия или поне да направи една две консултации преди ти да започнеш такава, за да е наясно с проблема. Ако това е невъзможно да се случи / но първо задължително пробвайте да говорите с него по темата с майка ти/ , ти ще се справиш. Не е невъзможно, когато се научиш да овладяваш внушението, промениш гледната точта и видиш действителността по различен начин, дори може и да ти станат забавни тези поведения на баща ти. Това с помоща на специалист може да се случи доста скоро.

Здравей depression, направи ми впечатление ника ти. Как го избра? Какво казваш през него? Това което правиш с приятеля ти показва голям страх и несигурност. Имаш ги в себе си, не можеш да ги разбереш, не знаеш какво да правиш с тях и ги изнасяш навън през него. Обърни се навътре и помисли, от какво се страхуваш?

Здравей depression, направи ми впечатление ника ти. Как го избра? Какво казваш през него? Това което правиш с приятеля ти показва голям страх и несигурност. Имаш ги в себе си, не можеш да ги разбереш, не знаеш какво да правиш с тях и ги изнасяш навън през него. Обърни се навътре и помисли, от какво се страхуваш?

Здравей, тръгнала си в грешна посока още от самото начало. " В мен изникна съмнението "ще взема ли книжка или не " и този въпрос се явяваше като натрапчива мисъл и ме безпокоеше . 2 дни след това реших да потърся в интернет билкови хапчета за спокойствие и четейки листовките , " В теб възниква съмнение, просто колебание, нищо повече. Не работиш с колебанието, не се отдалечаваш от натрапливостта, която е породена от покачване на вътрешната ти тревожност, породена вероятно от желанието ти да вземеш книжка и не допускайки никаква друга алтернатива. Даваш фалшив сигнал на мозъка си - болна съм ХАПЧЕ и от тук отключваш процес. Сега работата е в обратен ред. Първо се третира грешния сигнал "болна съм", който е доста силен. От там започва промяна на отношението към състоянието и на финал ти пада тревожността, но със съвсем други методи. Не знам какво знаеш и какво не, но тук серотонина не играе никаква роля и точно заради това хапчета свързани с неговото повлияване не работят. Да търсиш хапче за възникнало колебание, вместо разговор, който да ти зададе различна гледна точка е стъпка номер едно към отключване на силен тревожен процес.

Ако знаеш, че няма страх от смъртта, а това е всъщност безпокойство от предизвикателствата на живота, какво всъщност искаш да контролираш.

Бягаш, бягаш, отново бягаш - ти, твоя стрях, твоя терапевт. Осъзнат човек си, остави собственат си важност за малко, обърни ми внимание, поговори с мен, а не със страха си. Кажи ми за смисъла, смисъла да се страхуваме, защо трябва , дай ми мотив. Вероятно сега ще се ядосаш, ако излезе гняв СУПЕР, Това е твоето лекарство. Вероятно най- лесно ще ти е да го проектираш върху мен, но те съветвам да помислиш преди това, ако се ядосаш, подразниш или разгневиш, от моето "нахалство" да говорим за мен, какво се случва всъщност с теб?

Ето го твоят искрен и точен мотив /Благодаря ти/- страх ме е и искам някой да се пострахува с мен. Затова нищо от написаното не стига до теб, защото всъщност на несъзнателно ниво ти не ни питаш това. Не те интересува смъртта. На моята покана от по- горе, в която всъщност ти кавам: "Хей, заинтригувай ме, привлечи ме за събеседник, за участник в твоя живот." Първото, което направи, съвсем първосигнално беше пост, с който ми каза: "Няма да полагам такива усилия ти не ме интересуваш, аз съм важна, чуй ме, влез в моя страх и върви с мен." Аз отказах, с молба да се опиташ все пак: Ти стигна до капитулация - "Ами не мога да вкарам никого в страха. " Всъщност дори няма значение какъв е страха ти, той се е появил, защото ти липсва нещо, което се намира в живия живот край теб. Дали е сигурност, дали е личност или факт, който се страхуваш да не загубиш, дали е промяна, която несъзнателно те тревожи и не можеш да осмислиш или е просто житейска криза на израстването, това не мога да кажа от няколко поста във форума. Важното е, че тук смъртта няма нищо общо, животът те тревожи, вътрешно и несъзнателно имаш съпротива да влезеш в следващия епизод. А сега въпреки, че вероятно не разбираш защо, помъчи се да ми обясниш, смисълът на това да си говорим за смъртта.