Диляна Колева

Нямах това предвид, разбрах, че е казано на детето. Орлин го е синтезирал много добре, това което се опитваме да кажем. Това е типично поведение за деца на тази възраст, не е свързано конкретно с липсата на майката. Дори и да има отношение този факт, той не е водещ. Не бих нарекла тези въпроси на детето "проблем", това е неговата естествена потребност и начин да изкаже липсата си. В такива моменти, не се дават отговори, а се предоставя на детето пространство да изрази усещания и емоции. Например: Въпрос - Кога мама отново ще стане човек? Отговор - Липсва ли ти мама? /дава се обратна връзка на детето за неговото усещане/ Какво би и казал, ако беше човек? /позволява се на детето да изкаже и изкара от себе си усещания и емоции/ Много е важно между вас да има диалог за мама. Но не вие да му говорите, а да го насочите то да говори. Така постепенно то ще стигне да приемането, че мама я няма. Което, обаче не му пречи да говори ЗА нея, СЪС нея, КЪМ нея. При тези загуби няма по - голяма травма от рационалните обяснения и потискането на емоции, чувства и усещания през тях.

Здравей, прочетох поста внимателно няколко пъти и според мен проблемът не е в това, как да кажеш на детето, че майка му я няма при него, а в притеснението ти как ще реагира то към теб, в дадена ситуация. В следствие на това твое притеснение искаш да му кажеш по някакъв консервативен и "нормален" начин какво всъщност се е случило. Има два аспекта тази ситуация. От една страна ресурса на детето да разбере "нормалността". До 5-6 годишна възраст децата нямат изградено пространствено и времево мислене. Т.е. какво и да кажеш на детето то не възприема думички като "никога" "някога" , определи срокове - не ги разбира, определени места, които не вижда в момента за него не съществуват, възприятията му не са развити още за подобни обяснения. От друга страна, метафората със звездата и небето е чудесна на този етап, защото е видима за детето, носи му успокоение и му дава ясна представа за ситуацията. В даден момент, но не по - рано от 6-7 годишна възраст, може да се добави душата към звездата без да се отнема второто. Душите ги виждаме като звезди, простичко. Правете от време на време с него рисунки на семейството, в момента, в който на рисунката сте само ти и той /или хора от реалното обкръжение/, а майката не присъства, значи детето е приело настоящата обстановка. Сега вероятно все още ще рисува майка си под някаква форма, но не в равна линия с вас. Пробвайте. Ако има конкретни въпроси, не се колебай да попиташ. На този етап е добре да поработиш за себе си, според мен загубата не е преодоляна от теб и се прави проекция върху детето.

В допълнение на Георги, пускам този откъс от много известен и утвърден академик, психолог и т.н. Ако не се вслушаш в него DIDI 88 практически нищо не може да се промени, кой знае колко. Пускам ти "важния" откъс, но за да смениш философията започни от начало цялата книга. "„Искам, искам, искам да съм здрав!“ Когато пациентът чака някой да го излекува, лекарят остава сам срещу болестта му. В това се крие една от тайните на хроничните несполуки във всички сфери на живота. Принципът на поражението в живота, на изоставането от живота, на разрушаването на живота, принципът на конфликт с околния свят е един и същ, схемата е приблизително еднаква. А сега се вслушайте в себе си и подчертайте в тази класификация онова, което най-много отговаря на вътрешното ви състояние. Бъдете искрени пред себе си. Изберете само един отговор от списъка, иначе ще си добавите още една диагноза — раздвояване на личността, тоест шизо. И така, вие: 1. искате да ослепеете; 2. не искате да виждате по-добре; 3. не вярвате, че ще виждате по-добре; 4. съмнявате се, че ще виждате по-добре; 5. надявате се, че ще виждате по-добре; 6. вярвате, че ще виждате по-добре; 7. знаете, че ще виждате по-добре; 8. ще виждате по-добре; 9. виждате добре. Докато не си изберете нещо от този списък, не избързвайте напред, ако обичате. Трябва да знаете къде сте по тази скала. Сигурен съм, че не сте подчертали „искам да ослепея“. Може би сте отбелязали нещо като „надявай се“, „съмнявам се“ или „не вярвам“. Тогава знайте! Казвам ви го като психолог — тези отговори с нищо не се отличават от „искам да ослепея“. „Не вярвам“ с нищо не се отличава от „съмнявам се“. Това е същата барабонка, но в целофан. Просто, като кажа „съмнявам се“, изглеждам по-умно. А всъщност същото съдържание увивам в по-лъскава опаковка, и толкова. Същността не се променя! Границата между здравето и болестта е вярата. Това е неутралната зона. Сега обърнете внимание — някой казва: — Вярвам, че ще виждам добре… Вие спокойно можете да му отговорите: — Ами вярвай си! Представете си, че съм седнал сега до вас, сладко се прозявам, чеша си търбуха и въртя вечно свирещата развалена плоча: — Вярвам, че ще съм здра-а-ав! — Вярвам, че ще съм бога-а-ат! — О-о-о, вярвам, че ще съм щастли-и-ив! Къде ми е възглавницата? Усещате ли, че нещо липсва? Нали? Какво? Липсва ДЕЙСТВИЕ! Така ли е? И ако ме попитате: „Кога искаш да станеш богат?“, а аз само муча… Все нещо трябва да ви отговоря! Така е, нали? ВЯРАТА ЗАДЪЛЖАВА. Ако вярвате, че ще сте здрав, но не си мръдвате пръста — значи сте инертен. Където лекарят е сам срещу болестта — няма оздравяване. Ако чакате и се надявате, сте не само инертен, но и на страната на болестта. Ако се съмнявате, активно се съпротивлявате на оздравяването. Не вярвате? — ще ме прощавате, но за какво говорим тогава? Ако искате да се гътнете от болестта си, за какво оздравяване може да става дума? Дайте сега да си сменим местата. Вие сте лекар, аз съм болният. Аз ви казвам: — Докторе, мно-о-ого ми се ще да съм здрав, мно-о-ого. Ама знаете ли, мъничко, съвсем ей тоничко се съмнявам, че ще можете да ме излекувате. Обаче все пак ви моля, излекувайте ме! Такъв болен почти е невъзможно да бъде излекуван, защото в съюз с болестта си той е много по-силен от вас като лекар. Авицена казва: „Ние сме трима: аз, ти и болестта. Която страна вземеш, тя ще надделее.“ Колкото до другите отговори от типа „съмнявам се“, „надявам се“ и пр., те всъщност не се различават помежду си. Просто си търсите измъкване, за да не предприемете никакви действия." https://chitanka.info/text/24102/14#textstart

Привет Stiva, препоръчвам ти възможно най- бързо да си купиш книгата на Дейл Карнеги "Как да се справим с безпокойството и да си живеем живота" и да започнеш стриктно да следваш стъпките, които той описва. Първото, което ще разбереш е, че няма проблем, който да няма решение. Липсата на такова е следствие от фиксиране в безпомощността и липсата на точно формулиран проблем. Дори и тук, ако в 3 изречения формулираш проблема, ние ще можем да те изведем от него.

Изгледай това видео и се опитай да отговориш на въпроса: Какво си забраняваш? https://web.facebook.com/graphikoo/videos/1091139277693004/?hc_ref=ARRoA1GVUaP-pC9CLDgI1QxwCDwwkxU_BXJKYHNgkKv61CL02l0FgAdKGw-DDS_Jhx8&pnref=story

В такъв случай излишно е да се насочва цялата мисловна енергия в търсенето на решения на фантастични проблеми /каквито са тези проявени при тревожност/ и да се насочи там където ще е реално полезна. Обикновено, когато психиката не може да се справи с действителното "житейско уравнение" / проблем, който нямам опитност да реша/ променя фокуса, като измисля нов сюжет, за който да е отговорен някой друг. Например - не ми харесва живота там където се намирам или човекът с когото съм, знам че решението е промяна, но нямам смелост да я планирам и предприема. Мозъкът услужливо ми пуска фантастичен сюжет - ще се случи еди какво си и ще умра. Започва засилен страх от смъртта, който не е нищо друго, освен бягство от промяната. Страх от смъртта = страх от промяната, от живеенето. Често хората се чувстват неспособни да осъществят промяната сами, затова мозъкът им измисля фантастични страхове, които са свързани с болести или симптоми, които "могат да се излекуват" от някой друг. Несъзнателната проекция върху другият, който трябва да извърши промяната вместо мен. И тук следва големият капан. Хем искам да се променя живота си, хем очаквам друг да го направи. Ако не виждах драмата в живота в следствие на този проблем на десетки хора, нямаше да уважавам толкова Страха. Той наистина е в състояние да провали проявлението на личността. Най - мощният му механизъм е, че работи с Бъдещето, а там няма граница. Всичките страхове на хората са в Бъдещето, нито един не живее в настоящето или в миналото. А Бъдещето предоставя безкрайно пространство за развитие на Страха, там може да сътворим всякакви сюжети. Обаче.... животът се случва в настоящето и тук започват загубите на човека влезнал в капана на страха и пребиваващ основно в бъдещето. Огледай се в двоя ден, твоето Сега, усети през сетивата си заплахата ... има ли такава? Ослушай се и ще видиш, че край теб в този момент, основно в този момент всичко е спокойно и безопасно. Дали, обаче това ти харесва?

mysoulismyworld Предлагам ти нещо, което работи много добре, с други като теб. Намери телефона ми в нета, обади ми се, когато решиш да взимаш антибиотика. Ти ще го глътнеш и ние заедно ще чакаме да умреш. Когато това се случи, ще те запишем като първият умрял от тревожност. Оставаш в историята. Така че, първо приемаме, че ще получиш странични ефекти, ще умреш и след това започваме да наблюдаваме процеса. Повярвай ми, резултатите са невероятни.

Присъединявам се към всичко написано по - горе. Различни стилове и методики , Иватина имаш огромен избор. С риск да преповторя част от написаното, познавайки психологичните механизми, 5 години са много дълго време за поддържане на емоция към някого с такъв интензитет. Т.е. това не е истина. Но е истина, че нещо от там ти липсва много. Можеш ли да опишеш, какво точно не можеш да забравиш? Когато някой ми каже - "не мога да забравя бившия си" - това винаги поставя в главата ми безброй въпросителни, защото в това изречение няма никакво съдържание. Не разбирам какво казваш.

Чета от известно време казуса, но ми е трудно да вляза в разговор за любовта през логичния ум. Това е чувство идващо от нашето "дясно" - полукълбото в мозъка отговарящо за емоциите. За това чувство се говори през поезия, музика, картини т.е. то не се обяснява, то се изразява в момента, в който се изживява. Ако аз не усетя, не се доверя на интуицията си за това дали харесвам един мъж или не, никой на този и на другия свят не може да ми посочи "правилния" избор. Любовта е усещане, изборът на партньор се прави през усещането, през чувството, през желанието, че искаш да го чуваш всеки ден, да го виждаш все повече и повече, че имаш нужда да правиш планове с него, че имаш силния женски импулс да бъдеш майка на децата му. Как се обяснява това???? Да избирам партньор през списък с правила, означава, че съм осакатила най- важната част от себе си, интуицията, усещането. Без тях никакъв избор не може да се случи. Сексът е продължение на първите две - интуитивно усещам, че с този човек имаме свързване. Виждам го, говоря с него и ми е приятно, мисля за него и имам бъдеще, искам да присъства физически в живота ми, усещам го с цялото си тяло. Това е любов, това е влюбване, това е желание тези три неща са най - истински, когато се допълват. Да , с времето влюбването ще отшуми, желанието ще се превърне в тиха и приятна привързаност, а любовта ще става все по силна. Ако човек не си позволи да преживее всичко това, никой не е в състояние да му го опише. Спри да мислиш и започни да усещаш, позволи си го, много е приятно.

Отвори линка, който ти изпратих и започни да четеш книгата. Ако и това е твърде сложно, наистина не знам, какво да се предложи. Там има методи за справяне.

Здравей Емануела, прочетох те много внимателно, защото историята ти е много сходна поне с две истории на жени с които работех - осиновени, след това превърнати в изповедници, вменена им вина и страх и на финал един объркан живот. Иронията е, че много повече са хората, с които се случва същото, дори и по - кофти развитие, а даже не са осиновени, съвсем редовно появили са се. Затова, махаме този елемент от пъзела. Както все по- често с болка ми се налага да констатирам - често родителите не са най- доброто нещо което ни се случва /готова съм за съпротива/ Проблемът - израстваш в среда, която НЕ е подкрепяща. Тя е обгрижваща, създаваща илюзия за сигурност и даваща чувството за принадлежност, но най- важното го няма. Съответно твоите качества и способности остават неразбрани за теб. Като всички тийнове, започваш да градиш самооценката си навън в социалната среда, която до колкото чувам не ти върши особено добра работа. Откриваш начин за потискане на гнева и неувереността - амфетите, но те са твърде кратък вариант. Да се сближаваш с родителите си преди да си подредила гнева към тях, към себе си и към света до нищо няма да доведе. Гневът или тъгата, обаче, е много важно да се уточни, защото доста често тези две емоции са преплетени една в друга или компенсиращи се. Когато стане ясно, тогава се прави освобождаването. Гневът е деструктивна емоция, тя е важно да бъде изнесена по възможно най- добрия начин, за да не нарани никого. Връщането към общуването с родителите се прави през предварително подготвена конфронтация. Има отработване на ситуацията, ролево проиграване и реална среща. Но всичко това след като си подредила в себе си емоциите, освободила си се от ненужното и си приела до колкото можеш онова, което не можеш да промениш. Всъщност в това се състои терапевтичната работа с теб. Препоръчвам ти книгата https://chitanka.info/book/4975-otrovnite-roditeli В нея има много случаи като твоя, с механизми за освобождаване от емоцията и подготовка за конфронтация. Най - малкото ще видиш, че никак не си сама в тези преживявания. Успех, момиче!

Щастието не е статично усещане То е динамичен процес, променящ се. Да сме щастливи в семейния статус е напълно възможно, просто не е постоянна константа. Самата семейна структура е постоянно променяща се. Има периоди, в които семейството е изпълнено с радост и удовлетворение, има и тежки моменти, в които семейството преминава точно хващайки се за силните си моменти. Има партньорства, достатъчно зрели и обичащи се, които осъзнават, кога са си дали всичко и е време да продължат напред в други партньорства, без драми и невротични изпълнения. Това също са щастливи двойки, защото имат толерантност и разбиране един към друг. Тяхната подкрепа продължава и извън семейната структура. В крайна сметка, семейството никак не са кръвните ти роднини или документалните обвързаности. Семейство е мястото и хората сред които се чувстваш обичан и приет. Ние може да имаме няколко семейства и нито едно от тях да не е родствено и да се чувстваме изключително щастливи точно там.

Не мога да ти го опиша по - точно http://lammen.bg/автор-творец-паразит-или-жертва/ Ще добавя само, че е възможно. Ние всички сме творци на собствената си действителност, просто рядко ни учат как да го правим.

Четеш по форумите, значи трябва да си разбрал, че има всичко при много хора. Нищо изключително не се случва с теб. По важно е, какво правиш ТИ, за да се чувстваш добре. Освен да четеш по форумите и да си задаваш въпроси които не са за теб, какво успя да направиш и ти се получи?

Това което си описал не е неувереност, а мрънкане. Ние изживяваме живота си през една от четирите основни житейски позиции - автор, творец, паразит или жертва. От това което пишеш, Жертвата се хили много сериозно. Сграпчила те е и те е вкарала в мрънкане и оплакване, без изобщо да си даваш сметка, колко си се сдружил с нея. Характеристики на Жертвата - постоянно жертвено изражение на лицето, вид на страдалец, който носи целия товар на света на плещите си, постоянно търси причината за нещастието си някъде и никога не пристъпва към решение на ситуацията. Определя себе си като нещастник, който съдбата или хората са наказали. Представя живот си като низ от неудачи и неуспехи без да има някаква особена причина , често. Търси внимание през представяне на трудни житейски ситуации и често се отказва от живота си, защото той така или иначе не струва. Hendo, грабнала те е жертвата и ще те задуши, ако не я разпознаеш. Проблемоориентираното ти мислене, е наложително да мине към мислене ориентирано към решения, иначе един живот остава неупотребен, а е жалко. Почети малко Норбеков и по специално "Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата"

Здравей, ето това са ти проблемите. 1. Не знам какво става с тялото ми. Никой ли не ти обясни? С тялото ти става нещо съвсем нормално, нищо особено. Мозъкът ти е включил на режим - ОПАСТНОСТ. Дава тази информация по невронните ти вериги в мозъка и той от своя страна подготвя тялото за борба или бягство /като ти слушам симптомите ти си в схема "бягство" - криеш се, прибираш се в къщи, не правиш нищо...../ Ако имаше реална опастност, този механизъм щеше да те спаси, но сега няма и той само активира усещанията - страха и телесните ти усещания. Това се случва заради адреналина, който автоматично се отделя в тялото, когато усети опастност. Прочети тук, за да видиш, че адреналинът ти е приятел http://www.dar-center.com/article/?article=996 2. Всеки ден чакаш паник атаката, за да и се паникьосваш още повече. Защото...? Ами нямаш информация какво да правиш. Паник атаката се прекратява бързо и лесно, когато си запознат с нейната същност от една страна и от друга страна, информацията, че трябва да правиш точно обратното на това което те кара мозъка в този момент. Да лягаш и да почиваш - ставаш и вървиш, бягаш. Да търсиш някой, нещо, което да ти помогне - мобилизираш се и се подготвяш сам да си помогнеш - разсейване, движение, дейност . Все пак си имаш работа с адреналина, а той е боен хормон и иска бой, стани и го изразходвай. Страх те е - смелост . С някои клиенти си правим срещи във фитнеса, за да ми покажат как умират на пътеката при пулс 160 Всъщност след 30-40 мин с този пулс на пътеката излизат като нови. Иска се просто смелост да опиташ. Това е. Фокусиране в усещания - игнориране на усещанията. Те са реална и безопастна част от реакцията на тялото при отделен адреналин. На 16 години си, сега е най- добрия момент бързо и без проблеми да преминеш през страхове и тревожности. Трябва ти само правилна информация и за мъничко добър водач. Това е, действай. И спри да говориш за медикаменти, освен ако не искаш хронична тревожност в следващите години.

Както говорихме, проблемът изисква терапия. С теб се видяхме само един път и положителния ефект продължи няколко месеца, но това не е решение на проблема. Знаеш как е необходимо да се процедира. Така няма да стане.

Ако основно си гневен на себе си, промяната започва с осъзнаване и канализиране на гнева. Сега го насочваш към състоянието и хората, но всъщност гнева е в обратна посока. Опитай да се провокираш и да се поразгледаш, на какво в себе си си гневен? Като изключим състоянието, защото то е следствие на твоя гняв, а не причина.

Ако прочетеш внимателно, какво си написал, ще видиш, че това изречение няма никакво съдържание. Позитивни чувства няма, има точно определени чувства, като всяко от тях има точно и ясно съдържание. Едно е съдържанието на чувството Радост, а съвсем друго на чувството Доволен съм ако нямаш ясна и точно представа за това какво е отношението ти към себе си, няма как да се свържеш добре с хората. Изпитвам към себе си обич е едно, а радвам си се, е съвсем друго. Тези чувства, ако ги слагаш в графа "позитивни" в никакъв случай не могат да станат арогантни. Арогантен е човек който изпитва Горделивост / не гордост, това е друго чувство/ , самодоволство /не удовлетвореност, това е с друго съдържание/ страх, гняв и т.н. Чувства, които са много пъстри като съдържание и определят поведението и излъчването на човека, а съответно и свързването му с хората. Та, какво чувстваш към себе си, Без общи определения лишени от смисъл и съдържание? Това което описваш не е самота, а страх - СТРАХ ме е, че ще остана сам, СТРАХ ме е, че съм отвращаващ и ще бъда отхвърлен, самоубийствените мисли са индикатори за желанието на човека да избяга от действителността, която си е създал. Самочувствието ти изобщо го няма, заради липсата на чувства като самоувереност, любов, радост, обич, спокойствие и подобни, насочени към теб самия. Не е лесно да определим себе си. Всички мислим, че се познаваме много добре, но когато трябва да си направим характеристика стигаме до общи и шаблонни понятия без смисъл. Опитай се по - задълбочено да разгледаш себе си. И отново, какво е отношението ти към личността наречена твой Аз.

За да създадеш емоционална връзка с някой, първо трябва да можеш да я създаваш със себе си. Ако не разпознаваш емоциите си и не можеш да определиш отношението към собствената си личност е абсолютно невъзможно да създадеш емоционален контакт с който и да е. За съжаление ние се свързваме с хората според собственото си емоционално чустване. Ако не се обичаме и не разпознаваме себеобичането, няма как да се свържем през обич и любов с който и да е. Това важи за всички емоции. Ето защо огромната част от нашите взаимоотношения не са никак приятни и хармонични, защото не умеем да се свързваме със себе си съответно и с другите. Ако аз не съм уверен в себе си, ще се свързвам през недоверие с всеки, защото ще пазя собствената си неувереност /слабо място/ . Моята насока към теб е, опитай се да определиш какво чувстваш към собствената си личност. Как се отнасяш към нея?

Бих ти дала съвет или мнение, но не уточняваш за какво. Кое е това, което искаш да изясниш за себе си?

Мисълта за смъртта сама по себе си е натраплива. Много е важно да я третираш като такава т.е. тя не е част от теб по никакъв начин. Огромна грешка е да я анализираш, или да си я обясняваш, или да се опитваш да и даваш отговори. Това започва да я зарежда с енергия, която вдига тревожността. Приеми, че тези мисли НЕ са част от теб. Погледнато от друг ъгъл , както вече е писано нееднократно, тази мисъл е индикация за страха ти от промяната, от новото , от неизвестното. Ситуация имаш, за която нямаш опитност от преживяване. Така се получава състояние на тревожност, най - често - ново или старо житейско преживяване за което нямам опитност, как да премина през него. От една страна стои чистата физиология - какво се случва с тялото и електричните импулси в мозъка ми. От друга страна стои психологичното - какво не мога да преодолея? Зацикляйки в тези твои вече изградени мисловни пътища, няма как сама да излезеш. Просто е невъзможно, нямаш нужната информация и опитност, трябва ти водач. От друга страна, ако се опиташ да ги игнорираш за определен период от време и се концентрираш над това което пишем тук и в други теми ще можеш да си направиш някакъв план за работа. Така че, най - добре излез от поредицата въпрос /който е един , ако върнеш и прочетеш/ и отговор от наша страна /който беше различен до един момент/ ,който не стига до осъзнаването ти. Може да пробваш да прочетеш всичко до тук в темата, да направиш нещо различно според насоките и да питаш конструктивно за това, което се получава. Тогава и за нас и за теб диалога ще стане ползотворен. Може да се каже , че ще поработим

Ще ти отговоря на всеки акцент с части от една невероятна книга - "Как да се справим с безпокойството и да си живеем живота" на Дейл Карнеги. Там има отделен раздел специално за критиката. Мисля, че ако си я купиш и прочетеш, ще промениш отношението към себе си доста бързо. Най- малкото ще получиш достатъчно алтернативи. Та... "приемам критиката твърде сериозно" , това наистина е голям проблем, защото това означава, че приемаш хората срещу теб твърде сериозно, а те не го заслужават. Сериозните хора /както казва Алексей / умират от инфаркт. Има хубава поговорка по този повод - "Никой не рита умряло куче." Щом те ритат и критикуват, помни, критикуващият се смята за важен. Също така това е ясен признак, че си ПОСТИГНАЛ нещо, което заслужава ВНИМАНИЕ . Принцът на Уелс, който по - късно става крал Едуард, е бил много тормозен във флота. Той не е казвал докато не му е проличало. Когато един от офицерите го вижда събира всички момчета и търси причината - кой и защо тормози принца. След доста разпит, се разбира, че всички са искали да го тормозят и ритат, за да могат един ден когат опостъпят в кралската армия да се хвалят, че са ритали краля. Хората не мислят за нас и не ги е грижа какво говорят за нас, всички мислим само за себе си. Помни, че несправедливата критика, често е прикрит комплимент. Слушай я много внимателно и търси пхвалата в нея. И винаги благодари. Вероятността да ти зададт нова гледна точка е много голяма. Проблемът тук не е дали те критикуват или ти дават оценки, а ти дали си сигурен в сърцето си, че си пров за себе си. Никой не може да се постави над теб, ако ти не се поставиш под него. Това е твой личен избор. Когато се почувстваш тъпо си спомни това, и си дай пет минути тъпота. " Елбърд Хъбард казва: "Всеки човек е пълен глупак поне по пет минути на ден. Мъдростта е в това да не надхвърляш петте минути." Не можем да се учим от хората, които само ни се възхищават и са съгласни с нас. Най - големите ни учители са най - големите ни критици. Ако умеем да ги слушаме правилно, ще надградим много в себе си. Избягваме ли ги, ще стоим на едно ниво. Ето ти една гледна точка, за моментите, в които се страхуваш, че ще си критикуван: " когато във вас се надигне гняв, защото ви се струва, че са ви охулили несправедливо, спрете се и си кажете:" Чакай малко, ... Аз съвсем не съм съвършен. След като Айнщайн признава, че греши деветдесет и девет процента от времето, може би аз греша поне в осемдесет процента. Може би заслужавам тази критика. Ако е така трябва да съм благодарен и да извлека полза от нея." Ето и в кратце стъпките за спокойно приемане на критика: 1. Несправедливата критика често е прикрит комплимент. Тя не рядко означава, че сте предизвикали ревност и завист. Помни - никой не рита умряло куче. 2. Направи най- доброто на което си способен. После си отвори "чадъра" , за да не стича "дъжда" във врата ти. 3. Записвай си глупостите, които си правил и се отнеси критично към себе си. След като знаеш, че не си съвършен, последвай примера на Линкълн - настоявай за обективна, добронамерена и конструктивна критика.

Нека не наричаме това твое неразположение "проблем". Има ситуациии, в които /както казваш/ понякога се чувстваш напрегнат. Всички имаме такива ситуации. Няма човек, който да е 100% уверен и спокоен на съзнателно и несъзнателно ниво. Автоматичните мисли, които си уловил са характерни за страхът от излагане и критика и очакването на оценка, която е характерна в тези състояния. Как овладяваш състоянията си в такива ситуации? Какви са ти работещите механизми? И каква е честотата на неуспеваемост? Какво се случва в тези моменти?

Тъй като сме писали мнооого по въпроса, ще се опитам да го обобщя и синтезирам в една добра и една лоша новина. Добрата е, че това не е черна дупка, а светла пътека, по която животът те е бутнал да завървиш. Черните дупки са спокойствието, рутината, безхаберието, липсата на мотив за мисъл, ригидността и куп други състояния, които нямат нищо общо с описаното от теб. Лошата новина е, че никой, наистина никой не може да ти помогне. Това е лична работа на всеки човек. Да поработи за мотивация, смисъл и смелост и да се възползва от предоставената му от живота посока. Нормален живот няма. Има интересен, развиващ се, надграждащ, изпълнен с рискове, победи и падения, динамика, трудности и моменти на пълен баланс и хармония /забележи казвам "моменти"/ Има и един друг живот - ригиден, скучен, сигурен без особени предизвикателства и без победи, без развитие и без моменти на щастие, хармония и баланс, а просто еднообразен, празен и СПОКОЕН. Защо наблягам на последната дума тя е много погрешно използвана от хората. Свързват спокойствието със сигурността и непрекъснато я търсят, вкопчили са се в нея, а тя е просто болест. Ти си в това състояние, защото не търсиш здравето, а болестта. "Болестта на сигурността.Сигурността действала на любознателността като слънцето на Икаровите криле. Със сигурността идвала арогантността, с арогантността-слепотата, със слепотата - тъмнината, а с тъмнината - още повече сигурност." Е. Шафак Помисли над това.