Диляна Колева

Shams-i ти не казваш нищо лошо за себе си , което е чудесно всъщност. Не вземам под внимание това, което си написала за алкохола, защото при рядка , употреба на алкохол в 5% от случаите, може да се случи на абсолютно всеки, да реагира по подобен начин. Може би е добре да уточним, какво стои зад - "рядко употребявам алкохол", защото това е понятие с различно значение за всеки. Вероятно усещаш, че губиш контрол над връзката с партньорката си по някакъв начин и това влияе на поведението ти. Известно е, че това което стои зад агресивното поведение е страх, безсилие, безизходица. По начина, по който пишеш за себе си, оставам с впечатление, че някой те убеждава, че ти има нещо, а ти се опитваш да се оправдаеш по - скоро пред себе си, от колкото пред някой друг. И всъщност не откриваш къде е проблемът, който някой търси в теб. Как го "чуваш" това?

Здравей, иска ми се да направим уточнение. Казваш, че имаш проблем, къде точно е той: "имам моменти на силно изразена грубост и агресия към най-близките ми хора" "Ставам агресивна (не удрям, но се държа ужасно) и то към най-близкия ми човек." " има много неща, които ме дразнят ежедневно." "не съм абсолютно уверена във себе си" "Имам работа, там има известни проблеми," Тези 5 направления могат да се разглеждат, като пет съвсем различни проблемни зони или като един проблем, който наблюдаваш на пет различни места, но не можеш да го определиш. Започваш с това, че имаш проблем, но завършваш с това, че живота ти е прекрасен? Живота ти е прекрасен, но има нещо, което не разбираш, не искаш да изкажеш?

Здравей, прочетох няколко пъти поста ти, но написаното е много кратко и общо и това затруднява при отговора. От колко време ти става лошо? Какво представлява "лошото"? Колко време трае, как започва и как свършва? Какво правиш ти, за да си помогнеш до като ти е лошо? Случило ли се е нещо, което да отчиташ като важно в периода, от който е започнало да ти става лошо? С родителите си ли живееш? Учиш ли?

Много хубави въпроси, но за съжаление към момента не съм попадала на дългосрочни наблюдения и статистики Съвсем скоро го коментирахме на среща с психолози, но всичко се върти в сферата на догатки и предположения. Официално това семейно положение е от сравнително скоро и няма как да се наблюдава развитието на достатъчен брой деца, които да са навършили 20 години и да представляват статистическа извадка. Като се прибавят различията в социалната среда, народопсихологията и това дали са в мъжко еднополово семейство или женско, става още по - трудно.

Здравей spasemaind, пиша само, защото познавам човек с подобен проблем, който установи, че проблема е в т.н. скрит синузит, при него ги няма обичайното главоболие, температура и стандартните признаци, но има тези, които изброяваш: постоянен секрет, кашлица, възпалено гърло, инфекции, гъбички и съответно рязко падане на имунната система, те са сходни или идентични с признаците на синузита. След като реши проблема със синузита и проблема с дъха се оправи. Секретите, които изтичат в гърлото има голяма вероятност да са гнойни, които са носители на лоша и по - специфична миризма.

За съжаление, във форумен формат единственото което може да се направи е, да се даде информаия, да се направи анализ, до колкото позволява споделеното, да се обмени или сподели опит. Често се дават готови отговори, което не е никак ефективно, защото терапията е процес, в който клиентът сам достига до отговорите, въпреки че в болшинството от случаите се отива на терапия, с очакването да се получат готови решения. Имайки предвид всичко това, няма смисъл да получиш отговори, ще ти разкажа един случай, който не твърдя, че е същият като вашия, но е сходен, може би ще отключи мисъл, действие, решение, а може и да остане просто като разказ в пространството. Няма никакво значение, ще го напиша, защото четейки постовете ти се сетих за него. Едно семейство с две малки деца в началото на трийсетте, търсят терапевтична помощ за решаване на семеен проблем. Жената твърди, че съпругът вече не я обича, никога не и е казвал "Обичам те", рядко забелязва как е облечена, не съдейства за нищо в къщи, оправдава се с това, че много работи и няма възможност да помага и в къщи. Когато е сама жената казва: "Той никога не ми казва "обичам те", не иска да произнася тази дума, не ми показва обичта си, а твърди, че ме обича. Аз как да разбера? Чувствам се страшно натоварена в семейните ангажименти, не издържам, имам нужда от разбиране." Когато мъжът е сам, казва: "Аз я обичам толкова много, но наистина нямам сила да слушам мрънкане всяка вечер, когато съм толкова уморен. Все пак домашната работа е нейната част от семейните задължения, така сме се разбрели." Това е проблем на огромна част от семействата в периода, в който имат малки деца. На финала на терапията те двамата стигат до отговорите, взаимоотношенията им чисто физически не се променят, но вътрешното им убеждение е толкова различно, че те виждат семейния си живот по съвсем различен начин. Жената стига до разбирането, че липсата на собствена обич и себеуважение, я карат да го търси извън себе си. Тя има нужда да го чува, за да повярва сама на себе си, че е прекрасен и силен човек, нещо в което тя не е сигурна. Чувайки го от мъжа си поне веднъж на ден, тя го възприема като разбиране, но подсъзнанието и казва: "обичай се, той те обича". До момента, в който самоувереността, себеуважението и себеобичането и станаха реалност и се обърна - отвътре на вън, а не отвън на вътре. Мъжът не е вербализирал обичта си, защото се е чувствал застрашен. Ако някой непрекъснато иска от теб да му казваш "обичам те" или по подобен начин да му доказваш обичта си, започваш да се чувстваш, като патерица на която някой се е подпрял. Инстинкта диктува отдръпване, и прибиране в собственото си емоционално пространство. Когато жената отработи самоувереността си, прие ежедневито си не като тежест, която се сравнява с тежестта на другия и очакване на "обичам" те, когато видя ангажиментите си като част от семейния цикъл, които са временни, променими и тя е достатъчно силна и уверена, за да ги върши сама, съпругът без да разбере как, започна да и казва "обичам те". Тя обаче, вече нямаше нужда от това. След 2-3 годишна криза, те са едно силно и хармонично семейство. Това е съвсем повърхностно пресъздаване, без големия брой странични аспекти, които излизат при преработване на основния проблем. Толкова ли е трудно, да се сети да покаже нежност и внимание?!? Изключително трудно е, точно както ти не разбираш защо той не го прави, вероятно и той не разбира какво точно искаш от него. Мъжът и жената са различни светове. Какво би се променило в ежедневието ти, ако той започне да показва разбиране и нежност по начина по който ти го очакваш?

Вероятно новата обстановка, напрегнатото ежедневие и страха "дали ще се справя" са основните виновници за това поведение. Зад думите "не мога да се мазня" , може би стои " не искам да се правя на това което не съм". Какво е довело до това състояние, е въпрос, на който ние тук не можем да отговорим, а само да гадаем, което не е от полза за никого. Напрежение, стрес, несигурност в собствените сили са вероятните причини за промяната на съпруга. В България също ги е имало, но сред познатата обстановка, ако следваме хронологията сте били все още и без деца, с една две чаши алкохол се е постигал някакъв баланс. В чужбина с промяна на семейния статус и увеличените отговорности, среса се е увеличил и в момента и той както и ти имате нужда от разбиране и освобождаване от напрежението, което се е зародило между вас. Няма защо да се притесняваш за това какво ще възприемат децата в момента. Във всяко семейство има периоди на кризи, в голяма част от тях, кризите се преодоляват. Всяко семейство има своя уникален начин за справяне. На фона на един балансиран дългогодишен семеен живот, една, две или дори три годишна криза във взаимоотношенията не повлиява особено отношението на децата към семейството. Опит за поглед през очите на другия, установяването на основния проблем, приемането му от двамата и желанието за разрешаването му са възможен път за изход от кризата.

Това вярване е много хубаво, но не е природен закон. Много ни се иска да намираме в лицето на майката вечната подкрепа, или частична, или поне епизодична, но това си е наше искане, което обслужва само нашите интереси. Майките са различни и повярвай, още много хора биха споделили същото като теб, че майките им не ги подкрепят, че са срещу тях, че им пречат, но това не им пречи да вървят напред. Образът на красивата и грижовна майка, която потребността ти от обич рисува, разминавайки се грубо с действителността те фиксира в едно желание, което вече не ти е нужно.

Здравей, казваш, че си спряла лекарствата, това добре, но какво друго си правила за подобряване на състоянието освен лекарства? Когато спреш въздействието на нещо, което е стопирало или повлиявало по някакъв начин проблема е редно да приложиш друг метод, който да е адекватен към състоянието. Да започнеш терапия, в която да спираш лекарствата, но да усвояваш друг метод за справяне е вариант. Да спреш лекарствата без алтернатива е сложен вариант. Когато са ти изписали медикаменти, поставена ли ти е диагноза, какво лекуваш?

Здравей, ще се опитам да обясня, една различна гледна точка за придобитата глухота. Не го отнасям към конкретния случай, но може да откриеш някакво сходство, което да ти даде посока. Слухът има най - общо две функции: 1. да приема звука и да придава вибрации към мозъка и 2. умението да слушаме и да чуваме, това което ни се казва. Понякога се получава психосоматична реакция на частична глухота, която е свързана с нашето желание да се изолираме. При децата се получава, когато често са свидетели на скандали и жестоки сцени, които отказват да приемат, но не могат да изолират. След психологична работа с тях се оказва, че те чуват прекрасно, но са глухи за родителите си или създават свой свят, в който комуникират чрез измислени герои. При възрастните се случва с цел самоизолация т.е. не желание да се чуе собствения вътрешен глас. Свързано е със страха от несигурност, отхвърляне и гняв. Не чуването отлага реакцията за асимилиране на чутото - отлага сблъсъка с несигурността. При по -възрастни хора се получава избирателно чуване - по принцип чуват, но не и когато конкретни хора им казват нещо. Това често няма връзка с физически проблем, а с дълбоко не желание да се изправи в пряк диалог, да си даде време за реакция. Може да обърнеш внимание, имат ли връзка моментите, в които не чуваш и случва ли се по - често при определени хора. Ако има такава зависимост, може да се открие и основното чувство или усещане, което го поражда. Във всички случаи, мнението на специалиста уши, нос, гърло е от значение.

Не звучи тъпо. Приятното и пълноценно общуване е обмен на информация, идеи, взаимопомощ. Когато има нарушение на този обмен, често единият от общуващите изпада във вътрешен конфликт, поражда се дефицит. Друг е въпросът, какво е това което търсиш в този контакт и дали хората, от които го търсиш са наясно с това и могат ли да ти го дадат. Иначе, всеки човек има специфични начини на общуване, колкото и да не ни се иска, някои от тях не харесваме, но го разбираме в момент, когато контактът се е задълбочил и свързващите ни звена са много и трудни за прекъсване. Това не означава, че не можем да трансформираме общуването и да променим реакциите и поведението си. Отдръпването не е бягство, а услуга и за двете страни. С промяната на взаимоотношенията може да приемеш, че правиш услуга както на себе си, така и на другия.

Здравей Габи, поста ти наистина е много кратък, за да се добие представа за това, което стои в основата твоя страх. Затова няма да се опитвам да пиша много конкретно, а ще се опитам да ти дам насока или просто една гледна точка. За паническите кризи има много материал в това нет пространство, ако разгледаш ще прочетеш много ценни съвети. Основата мисля, че трябва да се търси в огромният стрес, който си изживяла по време на катастрофата, загубата на крака и онази тъга, която казваш, че си преживяла. За да ме разбереш по - точно ще ти дам простичък пример, който много харесвам, даден от Деби Шапиро. Какво се случва, ако не отработим стреса: "Представете си например, че се опитвате да изстискате паста за зъби от тубата, но сте забравили да отворите капачето. Какво става? Пастата трябва да намери някакъв друг отвор от който да излезе на вън. В общия случай тя изтича отдолу или пробива дупка от страни - там където е най - слабото място" Стресът, който си успяла да овладееш по някакъв начин, може би е останал непреработен и земетресението се е явило като фактор, който го е извадил под формата на страх. Всъщност това не се случва от страха от земетресението, то просто му е дало път да излезе. Това разбира се е вероятност, имайки предвид оскъдната информация. Ето и нещо което може да ти даде по - конкретна информация, за да не го перифразирам го пускам директно от източника. "Дълговременната памет е емоционална памет. С колкото по-силни емоции е свързано едно преживяване, толкова преживяното стресово състояние устойчиво се закрепя в дълговременната памет и толкова е по- голяма вероятността да се активира паметова следа по-късно. След постепенното затихване на възбудата преживяното емоционално наситено събитие – паника, страх или ужас, се съхранява във вид на енграми – „паметови следи”. Именно те имат особено значение за възникването на психосоматичните разстройства, а причина за рецидив може да бъде всяка асоциация, оживяваща „паметовите следи" Да предположим, че при теб се е активирала асоциация за безпомощност, която си изживяла и при инцидента. Хубаво е да се поработи над основния проблем, след това страхът ще изчезне. Това е само едно направление, вариант, надявам се да ти бъде от полза.

Да, така извадено от общия текст, звучи неприемливо. Трябва да се прочете лекцията от която е извадката, за да се види основния смисъл. Като цяло, много от думите на Дънов са на принципа на притчите с отворен край, всеки да ги приеме според своето светоусещане и житейски опит. Ето една по различна гледна точка, включена от психологията. Не случайно женският плач се определя, като най - силното оръжие на жената. Той изразява слабост, която на инстинктивно ниво задейства мъжкия импулс да защити, да се бори, да бъде закрилник. По този начин жената задължава мъжа и то на едно подсъзнателно ниво. И при жената и при мъжа, това се случва инстинктивно, т.е. те не разбират защо го правят, просто следват природата. Това може да се превърне( и се използва от някои жени) в много силен метод за манипулация. Относно приближаването. Знаем че, във всеки от нас има светла и тъмна страна, няма хора само със светли страни. Ако вземем принципа, че подобното привлича подобно, вероятността да активираме своята тъмна страна при навлизането в тъмната страна на другия е голяма. Добре е всеки да открие сили сам да се справи с тъмната си страна. Това не е закон, разбира се, просто вариант. Да стоиш настрана е употребено метафорично, това не означава да не обичаш с цялото си сърце. Показвайки преди всичко светлите си страни, вероятността да осветиш тъмнината в другия, без да го разбираш е много голяма.

Разбира се, че провеждането на референдуми е правилната стъпка в едно демократично общество, за каквото имаме претенцията, че сме. Имайки предвид изключително лошото качество на проведената кампания, факта че това е първи референдум за поколения българи, не знанието и неумението да се реагира правилно по подобен въпрос, мисля че 20 % гласували си е много добър резултат. Ако трябва да отговоря на въпроса на темата - да, референдуми в България трябва да се провеждат. Когато, обаче, се прави опит нещо ново да се внесе в група, общество, държава, си има определена последователност, за да бъде внасянето му успешно. Точно тази последователност , умишлено или не, беше пропусната. Ще направя аналог с кандидатстването по проекти, защото с това съм запозната по - отблизо. Има няколко варианта по кандидатстване на проекти: - пуска се проект, по който предварително е предплатено на определени точки, това прави резултата положителен, усвояват се пари, които не се ползват по предназначение, защото практически проекта е нефункционален, отчита се фиктивна дейност и парите са усвоени. Практически работа не е свършена, но документално има дейност и усвоени пари, никой не пита за резултатите. - пуска се проект, който е много стойностен като идея и с перспектива за добри резултати.Написан е, обаче, от хора непрофесионалисти в писането на проекти, не е предплатено на нужните точки - идеалисти- събран е екип, но проекта не е одобрен и не е финансиран. Имаме идея, капацитет, нямаме пари. - има идея за проект, прави се предварително проучване за нуждата от дейността, която ще извърши екипа по проекта. Прави се анкетно или тестово изследване,( ако идеята позволява), за да се оформи някаква статистическа оценка за ползите. Въз основа на това се структурира дейността, оформя се изложението, подготвя се екипа и се представя. Тук имаме голям процент на финансиране, практически изпълнения и реални резултати. Ако приемем, че за България, към настоящия момент референдума беше новаторски проект (тъй като нямаме такава практика), той беше осъществен на ниво, нещо средно между първия и втория вид проектопланиране, от изброените три ( най - общо). Т.е. , ако се продължи в същия план, след 5-6 референдум, хората ще разберат, че е добре да гласуват и ще започнат да го правят, ако кампаниите се подобрят, гласуването дори ще е адекватно. Но това е голям разходна средства за предполагаем резултат. Ако следващия референдум бъде планиран по третия вид проектопланиране, ще наблюдаваме съвсем различен резултат. Така че, референдума е добър проект, за включване на общественото мнение по вземането на въпроси касаещи държавната политика, но политиците трябва да са наясно фиктивността ли гонят или реалните резултати.

Относно страха ще кажа, че в малкия ми роден град , определена политическа партия, беше предупредила всички общински служители, че е желателно да не гласуват, съответно и всички техни роднини,. Те не го криеха, казаха, че за това няма да гласуват. Но това го оставям без коментар, често срещано явление. Лично за мен, остана въпросът: Защо? . Защо да я има или защо да я няма тази централа. След като нямам отговор на ключовия въпрос, за какво да гласувам? Просто ,защото ми е даден право на глас? Нямах отговор за себе си, не знаех как да гласувам , . Това не е нито страх , нито не желание, нито объркване. Просто въпрос на който не получих отговор за себе си. Много хора не гласуваха по същата причина. Като включим и слабата кампания, липсата на информация, липсата на мотивация и имаме провален референдум.

За реферндума, мога да кажа за себе си - не успях да гласувам заради неуредици в документите, но както аз , така и хората около мен в един момент вече нямахме желание да гласуваме. Изгледахме всички дебати, прочетохме информации всякакви. Много важен момент, който е пропуснат от много хора, според това което чух като коментари. След всичко чуто и прочетено по темата, си дадохме сметка, че не е в нашата компетенция да вземаме решение по зададения въпрос. От "против" мнението ми стана "за", на други обратно и пак наопаки. По такъв въпрос да се гласува само от лични съображения, субективно е много опасно. Аз съм за чиста природа - някой казва, замърсява, да, но опонента доказва, че замърсява в пъти по - малко от това което се случва в момента с другите централи. После - земетръсна зона, да но се оказа, че изобщо няма такива доказателства. И т.н. и т.н. Как да гласувам? Въпрос, който е далеч от моите познания, материята, в която се развивам, компетенцията ми. Гласът ми се оказва като изстрел в мрака, без да знам на къде и за какво. По тази причина, преди да се прави референдум, се прави статистическо проучване, до колко хората са адекватни към проблема, до колко имат отношение към него, дали ще има гласуване или не и прочее и прочее. Тогава - реферндум. При въпрос по който 50 процента от населението изобщо не знаят за какво става въпрос, останалите 50 имат някакво отношение, както се оказа 20 процента са си направили труда да се поинтересуват и да вземат отношение, за какви очаквания и резултати става въпрос? Не съм изчела темата, може да повтарям някого, но моето отношение към случилото се премина от силно положително към крайно отрицателно. Определих го за себе си, като поредният политически трик, може би дори преброяване на електората за предстоящите избори, не знам.

Angi, получила си много хубави отговори, аз бих добавила една терапевтична притча, която може да "чуеш" по подходящ начин и да ти бъде от полза: Повод да ми бъдеш благодарен - Имам нужда от пари. Можеш ли да ми дадеш на заем 100 тумана (Иранска валута) ? - попитал един човек своя приятел. - Имам парите, но няма да ти дам. Бъди ми благодарен. Ядосан приятелят избухнал: - Това че имаш пари и няма да ми дадеш, мога някак да разбера, но че трябва да ти бъда благодарен за това, е не само неразбираемо, но и истинско безсрамие. - Скъпи приятелю - отговорил другият. - Ти ме помоли за пари. Можех да ти кажа "Ела утре". Утре щях да ти кажа: " Ела в края на седмицата." Така щях да отлагам до безкрай или поне до като накрая някой друг не ти даде парите. Но такъв ти изобщо нямаше да намериш, защото щеше да мислиш за идването при мен и да разчиташ изцяло на моите пари. Затова честно ти казвам, че няма да ти дам парите. Може да потърсиш на друго място и там да имаш късмет. Така че бъди ми благодарен!" Това, което ти се опитваш да правиш, наподобява думите на Саади: "Ако някой ти причини страдание, научи се да понасяш страданието, като чрез лишение и прошка се освобождаваш от вината." Тази концепция звучи много правилно от духовна гледна точка и много хора биха я одобрили. Следването и често води да конфликт и стрес, от които изпълнителят и страда. Вежливостта - изместване на заден план на личните интереси, съобразяването с другите, неспособността честно да се каже "не", чувство за вина и страх от отказ и т.н. все поводи за дискомфорт. За да се избегне това неудобство е хубаво да се направи малко разширяване на перспективата или на гледната точка. Същият автор казва: " Две неща затъмняват духа ни: мълчанието, когато трябва да се говори, и говоренето, когато трябва да се мълчи" Това което си решила да приемеш, като уроци е невъзможността ти да проявиш нещо повече от вежливост, което носи след себе си изброения дискомфорт. Неумението ти да се справиш с тези чувства е следствие от страха да приложиш честност - спрямо другите и себе си. Опитай се да го направиш.

Четейки втория ти пост, оставам с впечатление, че проблемът е в твоята фантазия за това - "страх ме е хората да не усетят,че заеквам и си мълча." Харесва ми да наричам страховете - фантазии. Ако ги разглеждаме терминологично, това са две съвсем различни състояния, но има една обвързаност между тях, която води до решения. Основната разлика между двете : човек знае, че фантазирането е нереално, но вярва в "реалността" на страха. Оказва се, че нито страдащият от паник атаки ще изживее илюзията на страха си -да умре, нито страдащите от натрапливи мисли ще извършат това от което се страхуват, нито страшния звяр ще изскочи от тъмнината и ще причини вреди на страхуващия се. При малките деца, един от ефективните методи за работа със страхове е, да ги визуализираме и да ги превръщаме в красиви фантазии - болни чудовища, звезден прах, пеперуди и много други. Фантазии, които подреждаме така, както ние решим. Детето вярва, че това се случва и успява да пренареди светоусещането си. Порасналият човек със зрялото си и все по - търсещо логика съзнание, често пълно със самозаблуди, не успява да направи това, което децата успяват. Затова и страховете на порастващия човек, стават все по - "твърди" и неподлежащи на разбиване. От втория ти пост разбирам, че "страшното заекване" всъщност е малко заекване на някои срички и звукове. Успяваш да визуализираш страха си и да превърнеш фантазията в реалност - " ще заеквам" , това звучи като заклинание, което ти засилваш, като му вярваш. Не са ти нужни медикаменти, според мен работа в екип от специалисти ( логопед, психолог или психотерапевт), за които писах по - горе, ще доведе до добър резултат. Има интересни програми в тези центрове, видях дори метод - йога на заекването . Може да проучиш и да опиташ, ще ти бъде полезно, интересно, ще научиш нови неща и ще се срещнеш с хора, които ще ти помогнат в изграждането на самоувереност.

Отговора на този въпрос, ще намерите заедно с терапевта. Без медикаменти и с подходяща терапия постепенно ще се справиш САМА със страховете, които сега наричаш "УЖАСНИ". Скоро ще разбереш (като майка на осеммесечно бебе), че най - големият страх на детето при прохождането е да се пусне от ръката на майката. Тази ръка в началото му е необходима, за да му помогне да проучи координацията, да се справи с гравитацията, да заякнат крачетата и т.н., В момента, в който майката усети детето стабилно го пуска и то тръгва само без помощ. Работата с твоя страх и нуждата ти от терапевт е аналогична.

Здравей Калина, получила си два много хубави отговора, които могат да ти дадат увереност и насоки в изборите, които ще направиш. Избори и варианти имаш много. За съжаление средата те е поставила в положение, в което да се чувстваш различна и не разбрана, това важи само за тази среда, в която движиш. Страхът ти от психолог е неоснователна, това е все едно болният от бронхит да се срамува да отиде на лекар или бременната жена на генеколог. На специалиста това му е работата. Добре е, да се насочиш към специализирани центрове - има почти във всички големи градове - в които се работи с групи и индивидуално с логопеди, психолози и терапевти. Там ще преценят към каква програма да те насочат и какво ще е най - добро за теб. Има групи за различни възрасти или индивидуални сесии. Може да опиташ. Бъди по - силна от хората, които те поставят в графа "различна", защото силни са хората, които преживяват проблема,въпреки обстоятелствата, слабостта е за тези, които не могат да ги разберат. Преди няколко дена гледах предаване, в което участваше зрител с подобен на твоя проблем. Млад и красив 25 годишен мъж. Водещият се опитваше да драматизира неговия проблем, като нещо което изисква съжаление. Остана изненадан обаче, когато въпреки опитите си не успя. Младият мъж заеквайки на моменти, обясни, как е ходил на лечения, с които е успял да овладее голяма част от проблема как е проучил какви професии може да работи, сега е шофьор. Има приятелка и се радва на добро самочувствие, всичко това разказа с огромна усмивка. Ясно заяви, че това не е болест или нещо от което се срамува или му пречи на щастието. Драматизациите на водещия нямаха шанс пред силния отпор, който получи. Това се случи, защото момчето истински вярваше в това което каза. Така че,най - напред вяра, цел, посока и след първите успехи увереността сама ще се появи.

Здравей, поздравления за това, че си станала майка, практически ти си преживяла един от най - големите страхове на всяка жена - раждането . И както си установила, преживяването му ти е донесло огромна радост - твоето дете. Ако разгледаш темите в този форум ще установиш, че най - много са темите свързани с паническите атаки. Ще видиш мнения на хора, които са се справили с тях и на хора, които в момента се опитват да решат този проблем. Справянето с хапчета, както виждаш, не е ефикасният начин. Познавам хора, които са се справили без медикаменти и хора, които твърдо държат ксанакса (например)в чантата и държат той да е решението. Общото между тях е,че и на едните и на другите това състояние не им харесва и искат да се отърват от него. Различното е, че тези които са забравили медикаментите и състоянието, стоят твърдо зад - " аз искам, мога и ще го направя", а другите зад -" аз искам, не знам дали ще мога, ще се опитам да го направя". Ако си от първите, потърси терапевт добър в тази сфера и смело напред.

Здравей Делфинче, от писмото ти и от самото заглавие, което си поставила, оставам с впечатление, че търсиш основно емоционална подкрепа и разбиране Имаш я, но тя няма да ти е достатъчна. Всичко ще се оправи, да, но тук ще е неефективно. Основното, което може да направим качествено е да бъдеш информирана за основните фактори, които са довели до това състояние. Информираността е много важна, но често е недостатъчна. Има проблеми при които информирането, разясняването, малко работа над себепознанието, променят основни житейски схващания и проблемите се разрешават. Питаш се, дали да потърсиш терапевт - потърси.

Здравей, може да прегледаш тази тема http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=9444http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=9444

Здравей Петър Цанков, ако намерението ти е да се занимаваш с хуманитарни науки и по - точно с лечение и обгрижване на хора, разбира се, че медицината е точната професия. Първото образование, което записах беше медицина( не завършено поради лични причини) , не е толкова страшно особено когато го започнеш на 18-19 години само след 6 години ти ще си все още в средата на двайсетте, т.е. достатъчно време за развитие, реализация, специализация и второ висше. Медицината е доста точна наука, там имаш фиксирано направление, ясно ти е защо си в това образование. Доста след това записах психология. Ако има професия, която е с широк диапазон на реализация, но всяко едно направление да изисква нова специализация това е психологията. Т.е. с това образование можеш да правиш много неща и да работиш в много сфери - образование, полиция, затвори, автошколи, офиси, държавни институции, частен кабинет, треньор към терапевтични школи и много други, но за всяко едно нещо ти трябва специализация, допълнителни знания и умения, което прави обучението ти също толкова дълго и сложно както и при медицината. За да се реализираш като успешен психолог - психотерапевт, освен знания и умения ти е нужен и усет, житейски опит, социален опит, което те праща някъде в трийсетте. Колеги които учиха психология в началото на двайсетте нямаха ясна визия и насока как точно ще се реализират, ако няма и опитен в областта човек който да те насочи става още по - объркано. Ако ще кандидатстваш медицина е добре точно сега в 10, 11 , 12 клас да работиш над подготовката си, предстоящо кандидатстване може да ти подейства и доста мотивиращо, а и преминаването през тийнейджърството с ясна цел е доста по- приятно. До колкото знам в последен клас в гимназиите в повечето училища има специални часове по професионално ориентиране, много необходима дейност, която за съжаление не е развита в Българското образование добре. Там ще бъдеш запознат с голяма част от професиите, тяхната реализация , предимства и недостатъци. Каквото и да решиш изборът е пред теб, желая ти успех!

Има едно упражнение за вземане на решение. Правиш си таблица от едната страна : Да продължа да уча политология: - една колонка с "ползи" и една колонка "вреди" Да спра да уча политология - една колонка с "ползи" и една колонка "вреди" Разглеждаш внимателно четирите колонки и ще видиш решението