Диляна Колева

По принцип това е една от най - трудните части на процеса по промяна на мисленето , от там и емоциите и поведението, които пък променят преживяването като цяло. Ако има осъзнаване на проблема и причините, всичко останало се случва много по - лесно. В какво се състои според теб "проблема" и кои са причините ?

".......но ме е страх,......... .........какво ще си помислят хората за мен............ .............Чувствам се толкова виновна и безотговорна спрямо миналото си............. ...............Това е според мен единствения ми шанс за сериозна връзка и евентуално семейство,............ ...............смятате ли, че такова нещо е простимо и ще ми прости..............." Здравей Ради, извадих ключовите, според мен, изречения, които описват много добре в какъв капан на собственото си мислене си попаднала. Всичко, разбира се, започва със страха. Страха от това да не останеш сама. Всъщност човек винаги е сам, само споделя част от времето си с приятни за него хора. Колкото повече се страхуваме да не останем сами, толкова по самотни се оказваме. Самотата и самотността е въпрос на личен избор, а не на стечение на обстоятелства. Т.е. ти няма как да останеш сама и да се чувстваш самотна, ако не го искаш. Страхувайки се от това, обаче, се фиксираш в тази опция и ограничаваш голяма част от изборите си. Вторият много мощен капан, в който попадат хората, когато трябва да вземат решение е - какво ще си помислят другите. Като едно продължение на страха от самота, това затвърждава липсата на увереност в себе си. Когато човек е уверен в себе си, той е готов да поеме отговорност за действията си и мнението на който и да е няма никакво значение. Ако липсва самоувереността, тогава всяко негово действие ще е обречено на провал, без значение кой какво ще каже. За да илюстрирам казаното: "Трудността да угодиш на всички По пладне, на жаркото обедно слънце, един баща минавал със своя син и магарето си по прашните улички на Кешан. Бащата седял на магарето, а момчето го водело. - Горкото дете - казал един минувач - колко му е трудно да върви с малките си крачета редом с магарето. как може този човек така мързеливо да си седи на магарето, когато вижда, че детето капва от умора. Бащата взел присърце забележката, на следващия ъгъл скочил от магарето и качил момчето. Не след дълго друг минувач рекъл: - Какво безобразие! Малкият нехранимайко се е разположил като султан, докато горкият му стар баща подтичва отстрани. Момчето го заболяло от чутото и помолило баща си да седне зад него на магарето. - Виждали ли сте такова нещо? - скарала се една забулена жена - Каква жестокост към животното! Гърбът на бедното магаре едва издържа тежестта, а този малък безделник и баща му са се излегнали като на диван. Горкото създание! Смъмрените се спогледали и без да кажат нито дума, слезли от магарето. Едва направили няколко крачки редом с магарето, един странник им се присмял: - Благодаря на небесата, че не съм толкова глепав. Защо разхождате това магаре, като не вършите никаква работа, не ви служи за нищо, дори не вози единия от вас? Бащата пъхнал шепа слама в устата на магарето, сложил ръка на рамото на сина си и казал: - Каквото и да направим, все някой е недоволен. Мисля, че сами трябва да знаем кое за нас е правилно." Толкова за мнението на хората, абсолютна загуба на време. Друг е въпроса с чувството на вина. Добре е да определиш за какво точно се чувстваш виновна, може би за това, че някой определя някоя твоя постъпка като изключително грешна. И това ти пречи да погледнеш в себе си и да поставиш собствената си оценка за ситуацията? Относно "последния шанс", - това не съществува. Последен шанс няма, има следваш. Точно както краят на всяко нещо е всъщност начало на нещо ново. ........не съм вярвала, че някой може да ме обича истински......... Точно защото не можеш да повярваш, затова са всичките ти страхове. Повярвай, че хората могат да обичат истински и си позволи да го направиш. Да разсъждаваш, какво ще си помисли другият, е нереално, защото това са само едни предположения, а те често са много вредни при взимането на решения. Пречат ти да решиш ТИ какво искаш. Умът работи с тях и пречи на интуицията да ти помогне с решението. А умът много често работи със страховете ни. Остави го да почива и се опитай да чувстваш. А миналото , то си е в миналото, то е такова каквото е, не подлежи на промяна от него можем да вземем добрата опитност, преживяването и да ги приложим ефективно в настоящето, за да изградим стабилно бъдеще. Всеки човек има минало, което не е на 100% идеално, даже и на 50% не е , но ..... според кого? И има ли смисъл да се прави ретроспекция след като това е времепространство не подлежащо на промяна? Описала си доста от негативите на изминалите 4 години и стара връзка, опитай се да разгледаш и позитивите, вземи ги и работи с тях, те са ти нужни.

За поведението му към душа, няма да коментираме, предполагам ви стана ясно, че не става въпрос за страх, а за неприятно преживяване, което се стреми да си спести. Поведението с лекарите, по това което казвате, също не може да се сложи в рамката на патологичен страх, с който трябва да се работи. Детето проявява адекватна реакция на нормален страх в следствие на преживяна вече от него ситуация, за да стане по -ясно пускам следния откъс: При започване на работа с всеки страх, е важно да се напомни на клиента, че това е мощна защитна реакция на организма, която е отработена за съхранение на собствената безопастност в ситуации, които той сам не може да контролира. По точно може. Например, с появата на огнестрелното оръжие, електричеството и стоманобетонените сглобки, страхът на съвременния човек от тъмнината на нощта е в пъти по - малък в сравнение с първобитния човек. Страхът ( и най - вече фобийнит страх) е ярък пример за способностите на тялото дълго и трайно да научи нещо. Ето защо, би било разумно да се използва способността на човека в неговото обучение ефективно да научава нещо ново, например, спокойно отношение към източника на бившия страх. Възможно е да възникне въпроса:" Ако страхът е такъв добър защитник на тялото, защо да се избавяме от него?" Да разберем това ще ни помогне една от основните предпоставки на НЛП, която гласи: ". Всяко поведение е най-добрият избор измежду наличните опции към момента и има смисъл единствено в контекста, в която е било родено" Очевидно, когато на улицата куче напада човек, за тялото няма по - добър избор от този да изхвърли в кръвта огромна доза адреналин, който да повиши кръвното налягане и тонуса на мускулите, като по този начин го подготвя за защита или нападение. тази реакция все още не е фобийна, тя е най - добрата в рамките на този контекст. Ако в резултат на свръхгенерализация, тази реакция започне да се проявява в напълно неутрални ситуации, като единствения начин, както е било в ситуацията при нападението на кучето, то в този случай можем да говорим за ограничено и неадекватно поведение. Това по - скоро прилича на изключителна предпазливост, която вече не е оправдана, а по - скоро ограничава опитността на човека ( равносилно на примера: като лек за пърхота да препоръчат гилотината). Едва ли е адекватно поведението на човек, който е бил нападнат от кучета да се страхува от декоративен пудел, който спокойно се разхожда в близост до него. Говорейки за паника : Ако човек тръгне да пресича улица и насреща се зададе кола, адекватната реакция е да се направи преценка на ситуацията и да се отдръпне или да премине. Ако, обаче, той замръзне на място и е неспособен да реагира по никакъв друг начин, тази ситуация е вече опасна, а не полезна. Също така, ако има непреодолим страх от кучета, има голям шанс да бъде ухапан отново и отново, тъй като при всяка среща с куче, адреналина в тялото ще се покачва и ще предизвиква поведение, което да провокира агресия в кучето. а представете си от колко много неща се лишава човек с подобни страхове: от сутрешна разходка в парка, срещи с приятели, които имат кучета, спокойно ползване на превозни средства, в които има хора с кучета, приятен отдих на плажа, където има почиващи с кучета и т.н. При подобни случаи ще използваме горепосочените техники, които нямат за цел да научат човека да не се страхува от кучета, а да му върнат способността да контролира ситуацията и да се научи да подбира варианти за своето поведение, които да са адекватни на ситуацията и зададения контекст. Вероятно в бъдеще, реакцията на страх отново ще му е от полза и това ще е добре, затова целта не е страхът да изчезне напълно. Безстрашният човек може да загине много по - бързо от човекът с фобии, тъй като няма да може да разграничи безопасната ситуация от действително застрашителната. В тази връзка при работата с фобии и страхове се обръща внимание на безопастността в обкръжаващата ни действителност в бъдеще, с цел - клиентът да се научи адекватно да реагира в ситуации при които по - рано е реагирал с бягство, и да се определят критериите за сетивните различия между реалната заплаха и илюзорната. Относно памперса, за мен лично е невъзможно тук в този формат да дам насоки. Потърсете психолог в региона и се консултирайте, той най - добре ще прецени, как да работи със ситуацията.

Здравей Гери, много хубави въпроси си задала на себе си и доста точно си им отговорила. Да, наднорменото тегло, често е следствие на психологичен проблем. Преди това обаче е добре да се направят нужните изследвания, хормоните и всичко което е свързано с физиологията и след това да се включи психотерапията. Психологичната помощ обаче не изключва двигателната активност и култура. Всички хранителни разстройства са следствие на психологичен проблем, който е свързан с себевъзприемането и получаването и отдаването на любов. Хиперфагията е свързана с наднорменото тегло. Когато са разстроени емоциите те се компенсират по някакъв начин. Един от тези начини е приемането на храна. Когато твърде много си дал или ти липсва емоция се получава душевна "празнина", която при хиперфагията се запълва с храна. В острите форми на това хранително разстройство се случва системно преяждане, често без спомен за погълнатата храна, за разлика от болимията, няма връщане на храната, тъй като тук човекът има нужда от задържане или запълване на липсващата емоция, която в случая е запълнена с храна. За съжаление наистина не се обръща достатъчно сериозно внимание на психологичния проблем свързан с хранителните разстройства и те се улавят в доста късен стадий, когато тялото вече е увредено. По тази причина хранителните разстройства са с най-висока смъртност сред психологичните проблеми: 4% при Анорексия Нервоза, 3,9% при Булимия Нервоза и 5,2% при други отклонения в храненето. Ако усещаш, че при теб нещата не са физиология, най - добре е да се свържеш с психолог или терапевт работещ с хранителни разстройства. За пълно преодоляване на състоянието се работи в екип - психолог, диетолог и лекар.

А какво се случва, когато в къщи стои без памперс?

Да, това е типично поведение за тази, може да се каже, първа възрастова криза - "бебешки пубертет". Щом сте се интересували вероятно ви е ясно, че той се характеризира с отхвърляне на новостите, командване, желанието за самостоятелност, честа смяна на настроенията, изпадане в крайности, неочаквани избухвания, Всичко това се дължи на преходната възраст от бебе към малко дете, която си е един вид първото сблъскване с откриването на индивидуалност. Детето иска да заяви себе си, това се прави най - често, чрез отхвърляне. Много родители, си задават въпроса: Защо, чрез отхвърляне? От момента, в който детето проходи, то започва да се изследва света, много плахо и несръчно, но с голямо любопитство, първите реакции, с които е посрещнато всяко негово действие обикновено са "Не там, не пипай това, не прави така, ....." Това е характерно, дълбоко заложена в нас реакция, която съвсем естествено детето копира. Заявяването на авторитета на родителя се случва, чрез "не", в първия възрастов преход, то прави същото. Какво е важно тук. Има два момента, тази негова амбиция да се самозаяви може да бъде подтисната, чрез по - строг контрол и подтискане на всяка негова изява, чрез наказание или забележка или да се реагира, чрез различни техники на приемане или участие в това негово поведение. При първия вариант, ако той се практикува дълго и настоятелно, рискуваме да превърнем детето си от бунтар и самозаявяващ се човек в плах и несигурен такъв, който се отдалечава от самостоятелността. Този момент е много специфичен, защото родителят трябва едновременно да бъде толерантен, но да не изгубва авторитета пред детето си. Нещо, което изисква доста усилия и нови умения. В тази възраст е лесно да накараме в името на мира и тишината детето да ни се подчини, но дали сме готови да рискуваме бъдещата му самоувереност в името на настоящата дисциплина? Това всеки родител сам го решава за себе си. Казвате, че в детската градина, тези проблеми ги няма, което е ясна индикация, че това е отношение към вас, "Виж ме аз съм голям, признай ме." С уринирането : независимо дали е изградил навика и е направил регрес или просто не желае да покаже, че го може фиксацията над този момент не е препоръчителна. Информирайте се как реагира спрямо уринирането и ходенето по нужда в детската градина. Целия този процес "бебешки пубертет" може да е засилен и от напълно естествената детска ревност, така характерна за първите деца. Но това не е агресия или психично заболяване, а съвсем естествен възрастов преход. Относно страха, не разбрах, все още ли има страх или вече няма нещо от което да се страхува? Ако все още има страх, пишете конкретно към какво. Има много приятни и лесни упражнение, с които двамата ще можете сами да го отработите.

Здравей Антон, Този страх е в основата на всичко. Вероятно има и вина и самообвинение. А страха обикновено си играе с подсъзнанието ни по различни начини и един от тях са натрапливите мисли. Често тези мисли са за действия и неща, които не можем и не искаме да приемем, с което помагат на самия страх да се засили и да ни завладее. Опитваш се да водиш един нормален семеен и сексуален живот в обстановка, в която има проблем. За да се изчистят нещата е добре да се подредят. За да се възстанови добрият сексуален живот е необходимо съпругата да вземе мерки по преодоляване на ОКР, Адекватни мерки, които да водят към подобрение. Възможно е, отблъскването и отвращението от секса с жена ти, подсъзнателно да се свързва с всички жени и това да няма нищо общо със сексуалната ориентация, а да е плод на психологичен стрес и тежестта на ситуацията. Това е хипотетично, разбира се, няма как да се каже нищо конкретно при минималната информация. Разбирам, че няма как да говориш с нея, тъй като това влошава състоянието и, което те поставя в изолация и това допълнително утежнява ситуацията. Натрапливите мисли се засилват при противопоставяне, добре е да се възприемат просто като натрапливи мисли, които са нереални и да се подменят с други, които възстановяват комфорта и спокойствието. По този въпрос има доста теми тук във форума, за ОКР също, може да прочетеш и да поработиш върху някаква последователност по преодоляване на ситуацията. Но като цяло психотерапевтична работа ще ускори процеса на подобряването.

За съжаление, работата с деца е психологичен процес, който е невъзможно да се случи онлайн. На тази възраст общуването с детето е по - скоро невербална и живата връзка е абсолютно задължителна. Това което може да се направи е да се опитаме да дадем някакви общи насоки и разяснения, които ако успеете да приложите ще имат ефект. Моят съвет е, ако има психолог българин на мястото, в което се намирате да ползвате услугите му. Относно конкретните определения - агресия, сърдене, неизпълнение на задачите. В тази възраст, определението агресия, не съществува. Детето на 4 години не е агресивно, то може да има нужда от внимание, може да удря просто заради самото удряне, може да плаче от усещането, че е изоставен, но нищо от това не го прави с цел да нарани умишлено някого. Т.е. агресивно поведение означава, да причиниш умишлено болка на някого. При децата на тази възраст такова нещо не съществува. Всички тези прояви на сина ви са вик за внимание, виж ме, чуй ме, аз съм тук. Задържането на "голяма нужда", често се свързва с аналната фаза на развитие, описана от Фройд, няма как подробно да го описваме, но най - общо, това поведение е насочено към вас, към майката. Може да е опит да се задържи умишлено период, който се смята за изгубен, отново чувство за изоставяне. Абсолютно съм убедена, че давате всичкото внимание на което сте способни, но често това се прави по начин, който не е подходящ за възрастта на детето. От 1 до 7 години децата са само чувства. Да, те говорят, дават вид на малки възрастни и това ни подвежда в преценките за вида на общуването. Често 5 минути приказване, колко го обичаме и колко е важен за нас малкия човек са равни на 0 и не променят нищо в неговата чувствителност. За сметка на това пък без никакви думи , една дълга прегръдка, лека игра, смях , гъделичкане, могат да доставят огромно удоволствие на детето и да задоволят потребността му от близост. Как обръщате внимание на детето? Как и колко често играете с него? Какво е физическото съдържание на тези ваши думи : "решихме, че с времето и повече внимание ще се оправи"

Здравейте, иска ми се да изясним хронологията. Проблемът е на голямото момче, което е на близо четири години. Всичко е започнало няколко месеца преди да се роди второто ви дете, което е на година и половина, т.е. промяната в поведението на големият ви син е приблизително от около 2 години?? Поправете ме ако греша. След пътуването и местенето се е появил страх, а след раждането на второто дете се е добавило и отказ да изпълнява каквито и да е задачи свързани с реда. В заглавието сте написали "психично разстройство", водили ли сте го на специалист, установено ли е нещо или това е ваше предположение? Защото от това, което описвате, от малкото информация, няма общо с психично разстройство, а е по - скоро психологичен проблем, с който ако се работи адекватно може да се повлияе много добре.

Ти си, но с нов начин за справяне. Избран е подсъзнателно причините могат да бъдат много. Ето някои от тях и какво стои в основата им: ПРИЧИНИ За страничния човек това поведение е абсолютно непонятно, защо някой може да причинява това на себе си, болката, белезите. Освен това самонараняващия прави това съвсем съзнателно и доброволно. Веднага изникват предположения за ненормалност, комплекси, мазохизъм и т.н. Често веднага се вадят псевдопсихологични обяснения, които в повечето случаи са останали в миналото. Някои хора просто се плашат. Самонараняването е начин. Начин човек да се бори и частично да се справи с емоционална болка, с болезнени спомени и мисли, с натрапливи състояния. Причините са най - различни, някои от тях: - да се отърве от чувството на празнота, опустошение. депресия. чувство на нереалност - да се снеме напрежението - да снеме емоционалната болка, когато емоциите са твърде силни и не може да се пребори, чрез физическата болка става по - лесно. - изход от агресията, гнева, чувство на неудовлетвореност. Често поради страх или невъзможност да се справят с тези емоции хората ги насочват навътре, а не извън себе си - да се отърват от чувството за скованост. Много хора споделят, че се нараняват, за да усетят нещо, каквото и да е. Да се уверят, че са живи. - да почувстват заобикалящата ги действителност. Начин да се справят с деперсонализацията, раздвоението, дисоциацията - заради чувството на защитеност - за да изпитат еуфория - за да ен извършат опит за самоубийство - за да изразят болка, силна емоция, с която не могат да се справят - за да повлияе на поведението на други хора - опитват се да кажат на другите, колко им е трудно и какво става вътре в тях - вик за помощ - израз или подтискане на сексуалността - опит да се справят с чувството на отчуждение, изоставяне, самота - да потвърди реалността на болката - раните са като доказателство, че емоциите са истински - често са хора, които са били подложени на насилие в семейството или са наблюдавали такова, продължават да се самонаказват. - самонаказване за "лошо поведение" - биохимично снемане на напрежението - опит за контрол над тялото - предотвратяване на нещо още по-лошо; В основата на причините стои: - опит за справяне с емоциите, да се облекчи болката, да се почувства реалността, ( бърз и сравнително ефективен начин да се справят с дисоциативни състояния, твърде силните емоции. Не е вариант, не решава проблема, но работи) - опит за изразяване на нещо, да изхвърли нещо от себе си, да достигне до някого ( може би дори до себе си) , да изрази чувства, които не може да облече в думи, нестандартен начин за говорене и разказване - опит за контрол над себе си, над емоциите, над тялото, наказание, повторно преживяване на травматична ситуация, "магическа логика" - ако аз направя нещо лошо на себе си, няма да се случи това от което се страхувам. В действителност болшинството от изброените причини са свързани в една или друга степен с опит за контрол над чувствата, емоциите и емоционалните реакции. Какво мислиш за това - - опит за изразяване на нещо, да изхвърли нещо от себе си, да достигне до някого ( може би дори до себе си) , да изрази чувства, които не може да облече в думи, нестандартен начин за говорене и разказване. От друга страна това е един импулс на неправилно насочено поведение, който може да бъде прекратен, чрез друг импулс, например на правилно насочено поведение. Виждам и признавам грешки,решения,моменти Тъй като говориш за грешки и явно вярваш в това, че си допуснала грешки, давам ти един линк към материал, в който има видео с вариант за лесно и бързо заменяне на мисълта за грешка. Разгледай, ако имаш нужда от превод пиши. http://www.psychologos.ru/articles/view/oshibochka Защо си позволявам да ти дам тази насока. Преди две години работих с дете на 8 години с втора степен олигофрения( или поне такава диагноза му бяха поставили в дома) с импулс за нараняване и самонараняване. Когато ме пуснаха при него ме предупредиха, че след репликата "Дай очички" ще ми бръкне в очите и веднага след това започва да се самонаранява, като не позволява на стари рани да заздравеят, и не говори. Импулса да нарани, разбира се, беше вид самозащита и страх от другите. Толкова можеше, толкова правеше. Обикновено след тази реплика то съответно е получавало шамари и наказание, викове, следствие на което беше и самонараняването. Тук говорим за чувства, които нямаше как да бъдат изразени при това положение. моето общуване трябваше да е сходно на неговото. На импулса трябваше да се отговори с нещо подобно, за да се получи реакция. Когато за първи път чух репликата "Дай очички" и знаех какво ще последва, аз импулсивно казах "Дай ръчички" и започнахме да играем играта с пляскане на длани една в друга с продължителност докато спадне напрежението. Това беше съвсем ново за детето и то веднага пое играта, последва опит за самонараняване, който прекратихме по подобен начин. Още на третата среща, импулса за нараняване изчезна, след 6-7 срещи детето беше спряло самонараняването и започна да разговаря. Разбира се това е работен процес, който няма как да се опише подробно, но с материала, който ти изпращам, може да провериш, дали подобен метод при теб ще проработи или не. Това е само идея, няма как да бъдем по - конкретни в този формат.

Ето тук отново обръщаме нещата. Прикриването на изневярата е следствие от самата изневяра. Никой не изневерява с основна цел да мами някого. Няма да го наричам "лъжа", "предателство" или каквото и да е друго тежко определение, защото това няма нищо общо. Когато човек в сериозна връзка потърси друг партньор, говорим за наличието на някаква вътрешна неудовлетвореност. Тя може да е съвсем на физическо ниво - сексуална неудовлетвореност или да е следствие от поредица афективни състояния - емоционална неудовлетвореност, или да е нещо много по- дълбоко лично или психологично, за което и самия човек не си дава сметка, че съществува в него. Когато стане въпрос за изневяра, както се случва и сега, ние винаги се поставяме в ролята на този на когото са изневерили, слагаме му една жертвена корона и преживяваме цялата ситуация през погледа на жертва, измамен, стъпкан, прецакан по някакъв начин. Тази рамка, в която вкарваме ситуацията е много грозна. Не за друго, а защото не дава възможност на човека да се изправи, да приеме ситуацията адекватно и да не повлиява на самочувствието му и да не си съсипва емоциите, а често и живота. За това поведох разговора към другата гледна точка. Проблем има НЕ този на който е изневерено ( жертвата), проблем има този който изневерява. Този който е неудовлетворен по някакъв начин. Когато човек стигне до паралелна връзка той търси някакви отговори. Премълчаването и скриването НЕ Е С ЦЕЛ ДА НАРАНИ ДРУГИЯ, А С ЦЕЛ ДА НЕ ГО НАРАНИ . Това от една страна, но в основата стои страха. Страха да не нараниш партньор, който все още обичаш, страха че ще се разпадне връзката ти с този човек, а ти не си наясно дали искаш това, страха че ще бъдеш отхвърлен от близки, приятели, общество, защото всички ще застанат на страната на "жертвата", никой не се интересува, защо се случва изневярата, всички са фокусирани към следствието - прикриването. В този момент опитвайки да се справи със собствената си обърканост, човекът който е изневерил, ще попадне в още по голям хаос. Ето за това паралелните връзки са тайни. когато човек се чувства виновен и объркан няма нужда да го объркват и обвиняват още повече. Следва другия момент, осъзнаването, че когато попаднеш в такава ситуация, значи имаш нужда от помощ и това поведение не е решение на проблема. Но за мен е по - фатално преживяването на партньора, който се изживява като жертва. А всъщност би трябвало да е много далече от този тип поведение. Момента на "разкриването" е много драматичен. Не за друго, а защото рамката на обществото ни е насадило, че ако попаднем в такава ситуация, значи сме в най - неизгодната позиция от всички участващи. А всъщност не е така. Когато разбера, че партньорът ми има паралелна връзка, последното което ще направя е да се чувствам измамена, лъгана или предадена. В никакъв случай. За мен е ясно, че има проблем и ще е важно, чрез спокоен и конкретен разговор да стигна до първопричината. В никакъв случай не бих си вменила вина, напротив бих била гъвкава, бих разбрала кое и как можем да променим. Когато в един работен екип има проблем се свиква "оперативка" разнищва се проблема и се намират решения. Ако събранието премине в обвинения и търсене на виновни, решение няма да се намери, ако обаче всеки поеме собствената си отговорност и промени работата си, резултатите много скоро ще бъдат на лице. Ако не се получи, има уволнения и екипа се разпада, сформира се нов. Същото е и в партньорските отношение - спокоен разговор, поемане на отговорност и търсене на нови решения. Няма вини, няма виновни, няма грешници, няма жертви. Всяко драматизиране на проблема, води до тежки емоционални състояния, ситуации на дебнене, неврози, и излишно усложняване на ежедневието. Често до негативно преживяване на цял един живот. Няма смисъл от всичко това. Това имах предвид с предните си постове.

Според това което съм написала правителствата променят законите и това е факт. Никъде не съм писала, че променят морала и етиката. Иначе и преди и сега не е етично да изневериш на нещо/някого. Точно за това става дума, че изневярата погрешно се спряга като насочена към някого. Всъщност няма такова нещо. И за да не бъда голословна, ще цитирам един голям мой авторитет в тази област: "Никога не можете да предвидите как обичаният от вас човек ще се отнесе към друг човек. Ако реши да прояви към него преданост или любов, ревността ще ви завладее само ако смятате, че неговите решения имат нещо общо с вас. Изборът зависи от вас. Ако партньо­рът/партньорката ви обича друга/друг, той/тя не е „не­честен/нечестна", а просто е такъв, какъвто е. Ако ока­чествите поведението му/й като нечестно, накрая сигур­но ще се опитате да разберете коя е причината. Отличен пример за това е моя пациентка, която бе вбесена, защо­то съпругът й имаше любовна връзка. Обзе я силно же­лание да разбере коя е причината за това. Непрекъснато питаше: „В какво сбърках?", „Какво ми липсва?", „Не бях ли достатъчно добра за него?", и си задаваше други подобни въпроси, които показваха, че й липсва самоувереност. Хелън не преставаше да мисли колко несправед­лива е изневярата на съпруга й. Идваше й наум дори също да си намери любовник, за да възстанови равнове­сието. Плачеше често и гневът й се сменяше с униние. Погрешният начин на мислене, който е причина за нещастието на Хелън, се корени в желанието й за спра­ведливост. То я задушава във взаимоотношенията с мъ­жа й. Избора на мъжа й да поддържа извънбрачна лю­бовна връзка тя използува като причина да се разстрой­ва. Същевременно използува поведението му като по­вод да извърши нещо, което вероятно отдавна й се е искало да направи, но не е направила, защото нямало да е честно. Стремежът на Хелън към абсолютна спра­ведливост предполага, че ако тя първа започне извън­брачна връзка, съпругът й ще трябва да отвърне със съ­щото. Емоционалното състояние на Хелън няма да се подобри, докато не реши, че мъжът й е взел своето ре­шение независимо от нея и че той може да има хиляди основания — нямащи отношение към нея — за извън­брачните си сексуални опити. Може просто да е искал да изпита нещо различно, може да е обичал друга жена освен съпругата си, да е искал да докаже мъжественост­та си или да отдалечи настъпването на старостта. Как­вато и да е причината, тя няма нищо общо с Хелън. Хелън може да приеме връзката му и като отношения между двама души, а не като заговор срещу нея. Дали ще се разстрои, зависи само от нея. Тя може да продъл­жи да се наранява със самобичуваща ревност, в която поставя мъжа си и любовницата му по-високо от самата себе си, а може и да осъзнае, че нечия любовна връзка няма нищо общо със собствената й самооценка." Уейн Дайр А относно последния ти абзац - какво имаш предвид под етикети? ЕТИКЕТЪТ КАТО „БИ ТРЯБВАЛО" Етикетът е чудесен пример на безполезно и нездраво приобщаване към дадена културна среда. Припомнете си всички безсмислени правила, които са ви карали да възприемате само защото Емили Поуст, Ейми Вандер-билт и Абигейл ван Бурен[3]дават този съвет. „Гризете царевицата от кочана така, винаги изчаквайте домаки­нята да започне да се храни, мъжът бива представян на жената, заставайте в тази част на църквата, когато сте на сватба, дайте бакшиш за това, носете онова, изби­райте тези думи. Не се допитвайте до себе си, проверете го в някоя книга." Макар добрите маниери да са нещо уместно — просто защото засвидетелствуват внимание към околните, — около 90% от всички препоръки на етикета са безсмислени правила, произволно съставени в някакъв момент. За вас не съществува подходящ път, а само това, което вие решите, че е добро за вас, при условие, че не затруднявате живота на другите. Вие мо­жете да решите как да представяте едни хора на други, за какво да дадете бакшиш, как да се облечете, как да говорите, къде да застанете, как да се храните и така нататък, като изхождате от желанията си. При всяко хлътване в капана на „Как би трябвало да се облека?" или „Как би трябвало да направя това?" Вие сякаш гу­бите частица от себе си. Не искам да кажа, че трябва да бъдете социален бунтар, тъй като това би било форма на стремеж към одобрение чрез неподчинение. Смятам, че човек трябва да е насочен към самия себе си, а не към другите, когато урежда всекидневието си. Да бъдете верен на самия себе си, означава да не изпитвате потреб­ност от външни опорни механизми. От същия автор.

Това не са абсурдни изводи, а различни гледни точки. В работата с хора, нямам право да правя изводи, да поставям граници или да определям нещо като абсурдни, нямам право на еднопосочна гледна точка.. Важно е да се разглежда дълбочината и индивидуалността на душата и нейните нужди довели я до определени действия. Когато говорим за изневяра в партньорските отношения нещата са много, много индивидуални. И няма някаква твърда максима, която да се изкара и да се каже - това е. Закони , етика, права, морал,....... това са етикети поставени от нас хората, за да работят за дадена кауза. Те са толкова ограничени и еднозначни, че само се хлъзгат покрай душевността без да разглеждат емоциите в дълбочина. Когато един закон не работи, правителствата го заменят с друг. Същото е и с морала и етиката. Само до преди стотина години, бракът е бил чисто и просто договор, който е обслужвал определени намерения. Когато зад него е стояла и истинската любов, това е било прекрасно, но много, много често това не е било така. И не случайно са се родили романи като "Мадам Бовари" "Ана Каренина", да не говорим за Балзак. Това е отражение на тогавашната любовна действителност. В световен мащаб, брачната институция и нейните обвързаности са много относителни, Факт е обаче, че тя става все по неефективна, като вид обвързаност. Факт е, че дори да няма брак, партньорските двойки влизат в морала и етиката на този вид обвързаност. Следят за спазването на определените морални етикети и ако някъде се случи отклонение се преживява като предателство. Погледнато отстрани всичко това заприличва на играта "Стражари и апаши" - точни правила, които трябва да се спазват, гонене, дебнене и после наказание, страдание и т.н. За всичко това никак, ама никак не се говори, дори не се мисли в една истинска любовна връзка. Когато двамата партньори имат споделяне, дълбока емоционална съпричастност и вярно приятелство, такова нещо като изневяра не съществува. В момента, в който се появи, значи някой от двамата има нужда от нова посока. Проблемът идва не от това, че някой има нужда от нова посока, а от това, че строгите морални норми, етика и морал, не му позволяват да го признае първо пред себе си, а след това пред партньора си. Под страх от неприемане, отхвърляне, обвинения в лъжа и предателство и т.н. тежести, естествения процес по поемането в нова посока става изключително труден и мъчителен и за двете страни. И тогава вместо искрен и споделен разговор се изпада в положение на атака и отбрана. Появи ли се това, вече имаме зависимост от единия от партньорите, страх може би и от двамата, породен от общественото мнение, от моралните рамки, от ограничението на "правилно" и "неправилно". Да предположим, една жена трябва да реши какво да прави в ситуация, когато съпругът е неверен. След прост разбор на ситуацията, се оказва, че те са семейни от 12 години, имат две деца, мъжът и я обича, тя него също, изневярата е била по - скоро случайност. Успокоява се, логическият смисъл е разбран - развод в тази ситуация не се разглежда, правилно би било да премахне обидите, да подобри отношенията, но душата я боли, тя иска да накаже съпруга си. Ето тук преминаваме към скрития проблем. Тук вече не говорим за любов, а за зависимост. Тук няма разбиране и любов има желание за отмъщение, което говори за дълбоко неприемане, но не на съпруга или ситуацията, а на себе си. Нещата са много специфични и никак не са видими. На повърхността стои само - "изневярата е грях" Чудесно насаден ни от "услужливата" религия, християнската православната, защото при мюсюлманите е друго, дори при протестантите съжителството между двама души е договор, а любовните отношения са съвсем друго нещо. С написаното в никакъв случай не оправдавам лъжата или не снемам важността на верните партньорски отношение, просто отварям скоба, че когато в тези отношение се появи трети, е добре ситуацията да се разглежда без етикети.

Една малко по - различна гледна точка: Изневяра е определение поставено от хората, с цел да оправдават собствената си зависимост в дадена връзка. Да изневериш на партньора, да изневериш на вярванията си, да изневериш на целите си, да изневериш на приятелите си, всъщност означава просто, че си поел в друга посока.

Знаеш ли в света, дори и да не ни се вярва, има абсолютно равновесие. Едно нещо се случва, за да запълни друго. Дали приятелят ти работи за теб, няма как да знаем, нито ти, нито ние, защото многото работа понякога е компенсация на хиляди неща. Но да приемем, че го прави заради теб. Когато някой прави нещо, за някого, той го прави защото има потребност ЗА ДАВАНЕ. Ако аз обичам някого ще приема даденото с благодарност, защото знам, че така ще му доставя удоволствие. Тогава ще се получи правилен обмен, ще има даване и получаване. Ще има едно цяло, ще има пълнота. Ако се надпреварвам с другия да давам, кой ще получава????? Всичко ще се превърне в едно състезание, кой е по - по - най в даването. Разваля се баланса, хармонията, онзи прекрасен процес на любов, който се състои в даване и получаване. Освен това, човек, за да се научи да дава първо трябва да се научи да получава. Не случайно първите години от живота ни преминават в едно безкрайно получаване, малките деца са обгрижвани, обичани, безвъзмездно им се дава любов, защото тези бъдещи хора трябва да се научат да получават, за да могат след това да правят правилен обмен. Представи си, че ти правиш всичко по силите си, за да доставиш удоволствие на някой, а той отсреща се цупи, ходи си и недоволства, защото НЕ ИСКА ДА ПОЛУЧИ твоята любов. Всеки показва любовта си по различен начин, приятеля ти го прави чрез работа и материални подаръци, а какво получава? Какво му даваш ти? Любов? Признание? Благодарност? Приемане такъв какъвто е? Той може би в момента има нужда само от това, а не от пари и работеща жена. Усещаш ли, че ти искаш от него нещо, което не можеш да му дадеш. Отпусни се и се наслади на момента, има време да даваш, сега ти е време да получаваш. А и до колкото разбирам, той взема отпуски на барманите, т.е. това е просто период.

Здравей object, самонараняването е вид автоагресия, която е начин за справяне с негативна емоция. Много точно си определила двете събития, които са отключили в теб състоянието на безпомощност и емоционална болка, с които се е наложило да се справиш. От една страна самонараняването е проява при депресивни състояния. То показва дълбока емоционална болка и безпомощност и е преди всичко стратегия за справяне. Често човекът, който го извършва, усеща себе си като емоционално изтръпнал и поради тази причина това поведение е всъщност крайният опит да се провокира каквото и да е усещане. Когато той не е успял да се справи с негативните емоции, се насаждат напрежение и тревожност. А колкото повече тези усещания се засилват, толкова повече се откъсва от себе си, като търси спасение. От друга страна има така наречения принцип на бумеранга – първоначалният стремеж да се причини болка и страдание на другите се обръща към агресора и дори успешно осъществени деструктивни намерения, в крайна сметка, се трансформират в тенденция към самоунищожение, провокирайки наказание. С други думи в теб има огромна болка, неотработена емоция, нещо което искаш да извадиш от теб, но по различни причини не си имала възможност да го направиш и то се е обърнало в импулс за самонараняване. Чисто хормонално нараняването повишава адреналина, тялото отделя ендорфини, които повишават чувството за еуфория. Липсват тревожността, болката и напрежението. Това обаче носи само временно облекчение. Автоагресията е вид бягство от себе си, факта че не можем да се проявим такива каквито сме насочва емоцията в деструктивно поведение, което наранява както околните, така и самия страдащ. Какво е добре да направиш: Да намериш начин да изкараш тази емоция от себе си. Да я чуеш, разбереш, трансформираш и насочиш в правилна посока. След загубата на любим човек се преживява т.н. траурна реакция. Тя протича в няколко фази, ако човек не премина правилно през тях и остане в някоя от емоционалните неразположения има голяма вероятност негативната емоция да премине в деструктивно поведение. Сходно е преживяването и при раздяла, развод. При теб са се случили и двете събития, които носят еднаква емоционална натовареност, която явно е останала неотработена. Чувството на гняв се е обърнало срещу теб.

Здравей danielbonev Вероятно ти е известно, че друсаните треви съдържат хероин, кетамин, паркизан или ацетони. От това което описваш, вероятно си взел друсана трева с хероин, от другите нямаше да влезеш в Пирогов, но това разбира се по - точно можеш да го определиш по цената която си платил. Митовете, че и марихуаната е напълно безвредна вече са разбити. Ето някои от страничните и реакции: В някои случаи употребата на марихуана води до състояние на параноя, проявяваща се като налудност за преследване. При неопитните потребители могат да се наблюдава тревожност, евентуално прерастваща в пристъп на паническо разстройство, съпроводено от психосоматични явления - сърцебиене, задушаване, гадене, повръщане и колапс. Предполага се, че тези явления до голяма степен са резултат по-скоро на страха от наказание, Тук имаше няколко теми от тийнейджъри получили тези симптоми след употреба на марихуана. Там е писано за връзката на марихуаната със симптомите на тревожното разстройство, както и на връзката амфетамини - симптоми на шизофрения. Изненадах се много, когато след писането в подобни теми ми писаха доста тийнейджъри с един и същ проблем, сходен на твоя. Оказва се, че това е скрит проблем, който не се коментира. Комуникирах и с няколко майки, които също бяха стигнали с децата си до психиатър, разбира се напълно безуспешно, защото в този случай медикаментите са почти с нулев ефект. В повечето случаи тийнеджърите НЕ спират тревата. Пушат тайно от родителите и удължават и задълбочават симптоматиката. Въпросът ми е, след изписването ти от Пирогов продължи ли да пушиш? Без значение какво, пушиш ли? Ако искаш не отговаряй, но ако го правиш, симптомите ти ще се задълбочават. Ако си спрял всичко и въпреки това симптомите ти продължават , добре е да споделиш с родителите и съвсем сериозно да започнеш психотерапия при психотерапевт, който е желателно да работи със зависими.

Само да добавя, че ситуацията - приятелката ми ме хвана да гледам порно е сравнима със ситуацията - приятелката ми ме хвана, че и изневерявам. Възприятието при жените е едно и също. Свързва се с лъжата и предателството, което няма нищо общо и в двете ситуации. За приятелката не е толкова проблем, че си гледал порно, а че това е скрито от нея, което я кара да се чувства непредпочетена и пренебрегната. Когато жената е с по - ниска самооценка или увереност, автоматично идват въпроси като : „В какво сбърках?", „Какво ми липсва?", „Не бях ли достатъчно добра за него?" и други подобни, от които идва и извода и, че не те привлича сексуално. За да излезете от тази ситуация, добре е да говорите за това. Има достатъчно много литература, статии, сайтове, и тук във форума има доста теми с тази тематика, които обясняват гледането на порно. Кога и защо се поражда тази потребност. Какви са рамките на "нормалността" и кога говорим за зависимост. Ако тя иска да те разбере и да даде шанс на взаимоотношенията ви ще ти съдейства в тази инициатива и ще разберете, че нищо фатално не се е случило.

"А аз не искам нищо друго освен той да е до мен.А той не спира да говори за екскурзии до Гърция,Турция.Каквото искам на секундата се купува и ми е все по трудно с него,защото аз не съм такава.Искам и аз да давам не само той.Много ми тежи това.Ще се побъркам.Казвам му ти не ме обичаш вече.Не съм тази "работната девойка"която бях лятото,ами съм затворена и скучна каквато съм по принцип." Аз честно казано, малко се пообърках. Вие живеете заедно, той ти дава всичко, което поискаш и дори иска да правите бизнес заедно, казва ти че не може да бъде без теб, иска да си възможно по - дълго време с него. А ти на няколко пъти казваш, че не искаш нищо друго освен да е с теб. Какво означава - да е с теб? Всъщност кога точно не е с теб? А ти какво искаш за себе си?

От това което изброяваш, основно си приложила методи на конфронтация - противопоставяне. Те са успешни, но има една подробност. От една страна трябва да си добре запозната, с действието на тези методи и какъв е техния смисъл. От друга страна, трябва съзнанието ти да е готово да работи с тях. Физическата активност и добрия дневен режим са много добър старт. Относно приемането на страха.... това също е един от методите. Но той не е панацея, не се получава с всеки и винаги. Казваш, че психолога ти обяснява подробно всичко, това означава , че знаеш точно физиологията на паническата атака т.е. какво се случва с тялото, на какво то реагира и как да стопираш този процес или да го олекотиш. Това е първото нещо, което би било добре да умееш и да се научиш да прилагаш. Има тема, в която е изброена последователността на някои от методите - специфичното дишане, визуализацията, разсейването, медитация, релакс и т.н. Когато успееш да приложиш успешно това, твоят страх ще намалее драстично, защото съзнанието ти ще разбере, че Може. Постоянното мислене за нещо, дава сила на въпросното нещо. Ето защо мисленето за страха и тревожността, ги прави силни. След като се научиш да работиш със себе си чисто физиологично, ще започне и работата по промяната на мисловния модел и нещата ще си дойдат по местата. Четири седмици е твърде кратък период.

Добре е да е ясно, че психиатрията работи с медикаменти, психотерапията работи без тях. Когато проблемът се окаже на "нервна почва" е добре да се търси мнение и от психолог, психотерапевт, освен от психиатър. Това са две различни направления в работата с човешката психика. Все по - често се поставя с лека ръка диагнозата депресия в различните и разновидности и се изписват антидепресанти, без да е нужно. Често се оказва, че това са леки депресивни епизоди, които могат да минат без каквато и да е химия, ако се прави консултация само с психиатър, вероятността дълго да се пият хапчета е доста голяма. Освен това, медикаментозната терапия ( когато има нужда от такава) е добре да върви паралелно с психотерапия, за да има траен успех, за съжаление това не се обяснява на търсещите помощ. За тревожните състояния няма да коментираме, писано е доста, че се изписват антидепресанти без да има никакъв смисъл или полза от тях.

До колкото разбирам проекта е за местността между Самоков и Говедарци. Вчера се върнах от обиколка из Рила. Ходих до езерата, 3 вечери спахме в къща за гости в Говедарци. В този сезон там е празно. Местността за която става въпрос е поляна, голяма пуста поляна. На входа на Говедарци, обаче има доста големи комплекси от къщи, които до колкото разбрах стоят празни и не се експлоатират по различни причини. Ако идеята е да се правят грандоманските изпълнения , като на входа на Обзор например, които стоят празни и изглеждат като паметници на архитектурата, по - добре нищо да не се прави. Че ще се наруши екосистемата ще се наруши, в това спор няма. Въпросът е: Кому е нужно??? Новата постройка на Мусала стои празна и недовършена, голяма част от къщите за гости в тези села също, а са приказни, уютни и много приятни, модерно обзаведени и с всички удобства. Три вечери стояхме на сладка приказка с местните домакини и стана ясно, че те работят на пълен капацитет по 2 месеца зимата и 2-3 лятото. През останалото време работят за уикендите. Т.е. сградния фонд в момента в този регион покрива напълно търсенето. Та..... Кому е нужна поредната грандоманщина??

Да, стресът е голям бич, особено, ако има емоционална нестабилност, семейна предпоставка или моделът ти за възприятие на света е оформен от невротичен родител. Човешкото подсъзнание е мощна гъба, то попива всичко онова, което искаме или не искаме да забравим, всичко онова което ни е помагало или ни е пречело в даден период. Подсъзнанието ни играе малко и ролята на кошче за отпадъци, когато искаме да се справим с нещо неприятно за нас го игнорираме временно там. Емоция, която ни носи болка я захвърляме някъде из дебрите на подсъзнанието и си мислим, че тя вече не ни пречи. Изтласкваме страшните си преживявания, но неотработени те са все така живи както и в зараждането си и не по - малко силни, просто трансформирани. А като такива правят не по - малко поразии в емоционалния ни живот. Всичко това подлежи на пренареждане, преразглеждане под друг ъгъл, възприятията са променими, моделите на поведение търпят корекции. Човешкото същество е изключително силен механизъм, който е в състояние да промени всичко в себе си, включително и собственото си преживяване. В основата на всичко това, стои себеобичането. Никакви хапчета и никой страничен човек не може да те научи да се обичаш, да цениш себе си и да се преживяваш като успешен. Това е само и единствено в твоя власт. Чувстваш се муден, объркан и забравящ в момента от антидепресантите, това си е част от "екстрите". Какво да направиш? Може да промениш светоусещането и себевъзприятието. Това са двете основни неща, които са ти нужни. Как? Трудно. Модел който е формиран в продължение на 27 години и то в едни от най - важните периоди на човешкото същество, неговото детство и тийнейджърство, не може за два - три месеца да придобие друго изражение. НО винаги трябва да се започне от някъде. Хубавото е, че си направил първата стъпка и си осъзнал, че повече така не може и трябва да се направи нещо.

Привет, виждайки последния ти пост, разбирам, че ти е отнело около година, за да се решиш да започнеш психотерапия. Към момента всичко можеше да е вече само спомен, но е добре, че си се решил. Всичко което изброяваш са класически състояния на тревожното разстройство. Добре е след като си започнал терапия, да фокусираш въпросите към терапевта, така терапевтичния процес ще е по - бърз и успешен, защото е важно той да ти обясни и поведе през твоите питания.

Ние май сме го казали многократно - психотерапия. До колкото разбрах, след тези насоки ти отиде на психиатър, гълта хапчета и сега отново стигаме до същия въпрос, на който отговора е същия - започни психотерапия.