Диляна Колева

За съжаление кризата в Руся е много далеч от нашата компетенция. С чуто тук там от новини наистина трудно може да се изгради някаква реална картина. Мой приятел е в Киев, беше на барикадите, а тъщата на друг мой приятел следи и присъства онлайн на барикадите през нета т.е. жени на по 50 - 60 години са с лаптопите там и предават на свои приятелки тук на живо. Това не от медиите, а от лични контакти. Та голяма част от информацията в медиите ни наистина е прехвърляне на вниманието. Руснаците тук не гледат нашите новини. А от какво прехвърлят вниманието??? от нещо което нямат право да изнасят като информация, например, какво се случва по нашата граница с Турция. Вече 3 месеца там е пренаселено с охрана от всякакъв тип. тъй като в България , за разлика от Русия и бившите руските републики , армия няма, няма и полиция достатъчно и гранична също, към момента в районите по границата се прави трампа на охрана от всякакъв тип - от летища, поделения и от където може да се редуват да пазят границата ни разградена. Най - смешното е, че нямат къде да ги настанят да спят, защото и бази вече нямаме и едни ей такива тривиални неща за които медиите дори не споменават. За мен някак си е по - важно какво се случва тук. За кризата в Русия компетентността е на правителствени нива. Т.е. интереса може да е чисто информативен от любопитство, никой нищо не може да направи. Та ние за собствената си държава нищо не можем да направим. Що се отнася до идеите за световни войни, някак вече го спрягат за всяка криза , първо беше за кризата в Ирак, после в Сирия, сега в Украйна. Звучи ми малко като интервюто с един английски бизнесмен, който е наел само българи за работници и е изключително доволен, на въпроса - Защо англичаните се страхуват от българите? Той отговори ( в ефир) - Ами защото така са чули по телевизията, средностатистическият англичанин, няма никакъв контакт с българи, няма как да се страхува от тях. Ако ги няма българите в Англия няма да има земеделия, ресторантьорство и хотелиерство. Те работят работа, която англичаните не желаят да работят. Та и с третата световна война така, каже някой нещо по телевизията и всички започват да вярват. Страшното е, че не казаното , а повярваното прави поразии. Това , разбира се е изцяло мое лично становище, базирано само на личните ми впечатления.

Как си представяш да ти помогнем от тук? Ти се чувстваш така, защото имаш психологичен проблем, а той няма как да се разреши с няколко или с каквито и да е съвети тук. потърси реална психотерапевтична помощ. Форумните формати са основно информативни и насочващи, няма как да се случи психотерапевтичен процес.

Здравей, това което описваш са симптомите на тревожно разстройство, за което има много теми в другия форум "психотерапия онлайн". Ако погледнеш някои от темите с подобна тематика ще видиш описани същите симптоми и процес на търсене на помощ, през лекаря, невролога, психиатъра, хапчетата. Тревожното разстройство може да бъде съпроводено от панически атаки представляващи - вдигане на кръвно, чувство че умираш, мисли че полудяваш, схващане на крайниците, изтръпвани, задушаване и др. Те са реакцията на тялото в следствие на неотработен стрес. При теб има събитие - едно от най - травматичните в живота на човека - смърт на родител. Наличието на стрес е неизбежно, но въпросът е как се отработва той от личността. При теб явно има затруднение с отработването. По тази причина се натрупва напрежение, което влияе хормонално - на адреналена - в следствие на което временно вдигаш кръвно, получаваш изтръпване и се чувстваш напрегната. Важно е да знаеш, че това не е заболяване и не е физиологичен проблем, а психосоматичен т.е. в следствие на психологично натоварване, тялото дава реакция чрез телесни болежки, които могат да се овладеят и преодолеят отново само психологически. С две думи личният лекар не ти е от полза, потърси психолог , психотерапевт.

Разбира се, че не си длъжна. Нужно е да заявиш собствените си граници и да ги отстояваш, но най - напред е важно да го направиш пред себе си.

Всичко се случва, поради липсата ти на самоувереност. Разбираш се с всички, вероятно защото се страхуваш да не се харесаш. Чувстваш се така, защото се сблъскваш със ситуация, в която не си харесвана. Страхът ти се улавя от хората които искат а те манипулират и те успяват по един или друг начин. Поне от това което разказваш. "Вашата самооценка не може да бъде потвърдена от другите. Ценен сте. защото вие казвате, че е така. Ако чакате другите да определят вашата стойност, това ще е цената ви в очите на другите." От друга страна: "Нека се замислим над нещата в света. Казано с ня­колко думи, не можете да угодите на всички. Ако 50% от хората са доволни от вас, вие имате успех. Това не е тайна. Известно ви е, че поне половината от хората във вашия кръг няма да се съгласят най-малко с полови­ната от нещата, които им кажете. Ако това е точно (дори само да погледнете резултатите от изборите, печеле-ни със съкрушителна победа, ще видите, че 44% от насе­лението гласуват срещу победителя), вероятността да спечелите неодобрение, когато изкажете дадено мнение, винаги ще е 50% на 50%. Имайки предвид това, можете да започнете да гледа­те на неодобрението по нов начин. Когато някой се въз­противи на нещо, казано от вас, вместо да се засегнете или мигновено да промените мнението си, за да получи­те одобрение, можете да кажете, че сте се сблъскали с един представител на тези 50%, които не са съгласни с вас. Съзнанието, че винаги ще срещнете известно не­одобрение за всичко, което чувствувате, казвате или правите, ще ви помогне да излезете от тунела на отчая­нието. След като очаквате неодобрение, няма да сте склонен да се огорчавате от него и моментално ще пре­станете да приравнявате отрицанието на една идея или чувство с отрицанието на самия вас." Просто се сблъскваш с онези 50% с които не ти е приятно. Тук идва момента, в който се налага да покажеш друго качество - увереността. Първо да уточниш какво точно искаш и после да го отстояваш. В противен случай, другите ще ти казват какво искаш (във вид на манипулация, обвинения ) и ще го отстояват.

Разбира се, че ще има празнота. Все пак в този контакт са влагани много време и емоция. Всъщност, нямаше да е нормално, ако нямаше чувство за празнота .Тогава вече, щеше да има голяма нужда от терапевт . Но по въпроса за празнотата и защо тя е нужна, и дали да си вземеш друго кученце, и защо е нужно то да е различно......... тъй като работя с терапевтични притчи, ще ти разкажа една от тях, може би там ще намериш отговор, който ще ти даде яснота. Човекът с идеалното сърце Пътешествайки по света един старец, в една светла сутрин, влязал в малко село. Бил празничен ден и всички хора се разхождали из пазара и уличките на селището. Както вървял старецът стигнал до центъра, където видял следното: в средата застанал хубав млад мъж, а около него събрана тълпа от хора. - Ето виждате ли? - викал младежа - Ааз имам най - перфектното сърце на света. По него няма нито една драскотина, нито едно нараняване, няма гънки, няма смачкано, нито липсващо. Това е най - идеалното сърце на света. Старецът послушал малко, приближил се, разгледал младежа, помислил и бързо си пробил път през тълпата. - Хей, младеж - промълвил стареца - с какво се гордееш? - Как с какво с най - идеалното сърце - отвърнал гордо младежа. Тогава старецът бавно показал своето сърце. То било смачкано, по него имало много гънки, било перфорирано от дупки, някои дълбоки, някои запушени с парченца, които не съответствали на дупките. Сърцето му изглеждало като дрипава стара дреха. - Виждаш ли това сърце - промълвил стареца. - Всяка гънка по него е преживяна мъка, всяка смачкана част е нещо, което съм преодолял, всяка дупка е частица от мен, която съм подарил някому в знак на любов към него, всяка кръпка и запушено парче е частица, която някой ми е дал в знак на любов към мен. Така частици от мен ходят навсякъде по света, а аз нося частици от хора, които са били важни за мен. Това сърце е живяло живот, в който е имало всичко. Какво струва твоето сърце пред моето!? Младежът изведнъж осъзнал, колко глупаво изглежда сред тълпата с хора, които вероятно крият същите преживели живот сърца. Отишъл при стареца откъснал част от идеалното си сърце и му я дал, старецът се усмихнал откъснал част от своето и запушил първата дупка в идеалното сърце, направил първата кръпка, дал първия урок. Младежът благодарил и поел по пътя на живота, където го очаквали още много дупки. Вече не страхувал от тях, защото знаел, че те ще му донесат безценен опит и много приятелства.

Проблем 4 - Не е открито решение . Такова не съществува. Аз се намирам в проблем 4 , и въпреки че знам че решение няма се опитвам да открия такова. Предполагам и се надявам че решение все пак има но не е в рамките на обозримото, и в знанията които .имам за момента. И тъй като нея вече я няма остава възможността аз да го направя.Не знам как ... Давам си сметка че това изглежда доста налудничаво ,но е факт. Благодаря Ви Бих искала да ти споделя нещо, което по принцип се отнася за загуба на близък човек, но имайки предвид твоята привързаност към домашния любимец, мисля че ще точно на място. Ако процесът на тъгуваме е протекъл нормално, той приключва на втората година. Това не означава, че починалият е забравен. Това означава, че близките могат да живеят без него и да си спомнят за него с добри чувства. Швейцарският терапевт Патрик Нуайе дава следната метафора на процеса на тъгуване: Докато общуваме с другите хора ние си обменяме частички от своята същност, от своята душа. И те стават част от нас. Човекът, който умира или се разделя с нас, иска да си вземе тези частички, които е дал на другите хора. Страдаме, защото губим тези частички от себе си. Една от задачите на тъгуването е да си вземем" дадените частички и да върнем" чуждите. По такъв начин ние отново ставаме самите себе си, чувстваме се свободни и освобождаваме другият. Тогава отново можем да си взаимодействаме с нови хора. Ставаме открити за нови срещи и преживявания".

Това е следствие на непреработения стрес. До сега не съм изоставял /замествал/ нито един приятел. Дори мислено.За мен е недопустимо. Няма как да изоставиш някой, който пръв си е заминал. Помисли за ситуацията като - допълване, развиване, обогатяване. Както вече написах дори да си взема друго кученце се опасявам че би могло вече да не е същото като отношение и разбиране. Да, така е, и точно това е хубавото, Няма как човек да е научил всичко в рамките на едно общуване. Не намирам такова обкръжение от приятели от които да усещам същата пълнота на разбиране. Общуването с хората и общуването с животните са две съвсем различни реалности, компенсирал си единия контакт с другия. Какво се случва с приятелите ти?

Какво си готова да направиш, за да не се разделите? Той иска топлина, която в момента аз не мога да му дам. Бил мислил за раздяла, но когато му предложа да се разделим той казва че всички зависи от мен. Какво зависи от мен?!! - От тези твои думи сякаш не се усеща готовност. Може да си направите едно малко упражнение, всеки от вас да напише приоритетите си на един лист и след това да ги сравните и да поговорите за тях, до колкото е възможно това да стане обективно.

Здравей Daya , Прочетох внимателно всички въпроси, които си задаваш и от тях лъха много страх. Това са въпросите на страха, на рационалния ни ум. Този ум, който сравнява, преценя, премерва, плаши, уж за да пази, потиска интуицията и отговаря основно на "Трябва", но не и на "мога". Ето как чувам звученето на твоите въпроси през рационалния ум, който ти обяснява кога Трябва да обичаш: -Дали е правилният за мен? - Трябва да е правилният за мен, за да го обичам -Ще ме обича ли винаги така? - Трябва да ме обича винаги така, за да го обичам. -Пасват ли си характерите ни и вижданията ни за живота? - Трябва да си пасват, за да го обичам. -Възможно ли е да ми изневери? - Трябва да не ми изневерява, за да го обичам. -Дали в един момент няма да започна да се задушавам, дали скуката и рутината няма да ме променят и да ме дръпнат надолу и ме направят човек, който не искам да бъде, дали сама няма да се вкарам в тази рамка на скучна съпруга, която пере, готви, чисти и слугува на семейството си?- Трябва да съм сигурна в известното ми, за да не се объркам в неизвестното, за да го обичам. Когато "трябва" завладее мислите и живота ни, ние спираме да проявяваме творчество, спираме да бъдем смели, не можем да се отпуснем, заключваме емоциите, натикваме се в рамки, в които не ни е удобно, но въпреки всичко стоим свити там. Колко по -леко се диша, когато живеем през "Може". Да, може да е правилния за теб, но може и да не е, това приемане води до освобождение, Ти ще изживееш любовта си като "Може и да е правилният", но ще си готова за "Може и да не е.." Това дава свобода както на теб, така и на него. Трябването ти пречи да видиш истинския човек отсреща, защото рационалния ум се опитва и него да го натика в твоите трябващи рамки. И в този ред на мисли ще ти отговоря и на следващия въпрос: . Според вас трябва ли да се консултирам със специалист? Може да посетиш специалист, с който да поговорите за твоето силно желание за контрол и трябване, за да разширите гледните точки и да погледнете теб и ситуацията под различен ъгъл. Може това да ти донесе облекчение, решение, спокойствие, но може и да не се получи. Все пак става въпрос за целия ти вътрешен свят.

Не ти се е случвало, тъй като съзнанието ти е било в състояние да работи по някакъв начин със стреса, дори и не най - добрият. Сега се е отключило натрупването на стрес, който си складирала, изтласквайки или игнорирайки преживяното и сега ти става изключително тежко. Сънуването е важно, то е израз на твоята тъга и страх. Вероятно то е по - интензивно тъй като нямаш с кого да говориш за това. Хубаво е да можеш да изговориш страховете си и да проявиш тъгата си. сънувайки ги ти всъщност правиш точно това. Хората край теб е добре да те изслушат и да не те спират да говориш за мъката си, за теб е важно. Изразявайки я ти продължаваш напред.

Здравей Vess , до колкото разбирам загубата на близкия човек е станала в близките дни. Ако действително е така, то ти си все още в ситуация на шок. Това е бил човек, който определяш, като един от най - близките си хора, съвсем естествено е да се чувстваш по този начин, дай воля на емоцията си и не ги задържай в себе си, на този етап това е от особена важност. Сънуваш ли? Хубаво е ако имаш близък човек, с когото да говориш, да плачеш, да споделиш тъгата. Необходимо ти е малко време, за да преживееш тази първоначална силна реакция. Синдромът на раздразненото черво е едно от психосоматичните заболявания т.е. една от основните причини за появяването му е стреса и психологични причини. Установено е, че при около 40% от хората страдащи от този синдром с течение на терапията оплакванията изчезват. Като цяло при този проблем се работи в съчетание с медикаментозна и психологична помощ. Неправилно отработения стрес при загубата на майката, "поглъщането" на мъката и неотработената тъга са довели до заболяване на тялото. Взаимоотношенията, проблемите с интимността и сигурността също влияят за развиването на този синдром. Към момента е важно да преминеш правилно през фазата, в която се намираш, за да продължиш напред. След загуба на близки хора се наблюдава т.нар. траурна реакция, която протича в няколко фази и продължава до година, година и половина при правилно преминаване през тях. Необходима е психологична подкрепа - терапия. При неотработване на някоя от фазите, както си сте забелязала може да се развие психосоматика, на което най - вероятно се дължи появата на синдрома.

Медикаментозната терапия и психотерапията са две различни направления, понякога взаимно допълващи се , понякога отхвърлящи се. Ако от две години пиеш медикаменти и те не ти помагат, задължително е да добавиш психотерапията, която не работи с медикаменти.

Това за което говориш е чувството ти за вина. Важно е да знаеш, че в твоето състояние тя е неизбежна, но е два вида - истинска и мнима. Ако за първата е необходимо време и изживяване, то за втората е нужно осъзнаване на нейната нереалност. Това може да се случи с преподреждане на настоящата "картина" : - Какво ти липсва сега, когато него вече го няма - има ли нещо което не ти липсва толкова много - напиши писмо, адресирано пожелание - с какви проблеми се сблъскваш сега - какви решения са възможни в този момент

Здравей, нямаш нужда от съвет, а от от по - сериозно разглеждане на ситуацията. Имаш представа за това, че е добре да потърсиш отговора в себе си. Свръх чувствителност = емоционална нестабилност. За да се работи над това е необходимо време и последователна работа. Като преди всичко е добре да си наясно със себе си, дали искаш да случиш промяната. Реакцията на отдръпване, за която пишеш е породена от желание за внимание. Обикновено се формира при наличието на комплекс за малоценност, липса на самоувереност, липса на любов към себе си.

Започна ли психотерапия?

Здравей, разбирам, че кучето е било много важна част от твоя живот и загубата му те е засегнала много дълбоко. Това е ситуация на силен стрес за теб. Това което описваш е реакция при загуба или траурна реакция. Когато човек загуби любимо същество, независимо приятел, роднина, партньор или домашен любимец е добре той и околните да са запознати с етапите на траурната реакция през които се преминава, за да могат да съдействат по възможно най - добрия начин, за не не се получи застой в състояния като твоето. Това което изброяваш са част от тези етапи - шок, отричане, гняв, тъга. Има още време докато стигнеш до приемането, за да се почувстваш по - добре. Нормално е да се чувстваш така. Отричането се състои точно във факта, че не можеш да приемеш случилото се. Не искаш да повярваш и не желаеш да приемеш този факт. Добре е да говориш за това, говори всеки път когато ти се иска да го направиш, дори на околните да не им е особено приятно ти трябва да го направиш заради себе си. Всяко изговаряне те разтоварва и ти помага да чуеш това което се е случило. По принцип фазата на отричането е естествена защитна реакция на твоята психика, оставането в нея, обаче, води до трайно депресивно състояние. затова хубаво си се ориентирал към психологичен форум, но консултацията с психолог би ти била от изключителна полза. Загубата на връзката с действителността е един от признаците, че ти е трудно да излезеш от тази фаза. Сънищата ти в началото са нормални, дори препоръчителни, смята се, че ако няма такива е вид блокиране на емоцията. Страхът е също естествена реакция в тази ситуация. Последователността на състоянието е горе - долу следното: Стрес ( загубата на любимото същество) - повлиява на ендокринната система ( състояние на превъзбуденост, често с липса на сън) - повлияват се някои от хормоните, като адреналин - това повишава нивото на бодрост( трябва да се разтовари, чрез физическа активност) - настъпват промени в мускулната и храносмилателната система - блокират се защитните сили - влиза се в състояние " борба или бягство" - емоционално изразено като Страх. Това че излизаш да се разходиш е добър вариант. Прави го ежедневно. Хубаво е да дадеш воля на чувствата си по всякакъв начин, те трябва да бъдат проявени. Задържането им ще попречи на преминаването в следващата фаза. Пиши или говори за това което мислиш, чувстваш, преживяваш. Включи ежедневна физическа активност, дори и да ти е трудно.Фазата на отричане продължава дълго около два месеца след първоначалната шокова реакция.

Да поемеш отговорност за собствения си живот = дебил? Всичко това което изброяваш можеш да го правиш и в същото време да си съпричастен и да съдействаш където можеш. Но където можеш, а не да правиш това, което е нечия друга отговорност. Ако отнемаш отговорността на другия, значи ти искаш да управляваш живота му, заблуждавайки се, че така помагаш. Знаеш притчата "Мечешка услуга" помагането ни , много често е точно това. Но в крайна сметка ти си човека, който прави избор, а твоя избор е да НЕ бъдеш свободен, за ползването на свободата се изисква смелост. Смелост да ти е тежко, смелост да не се харесаш на всички, смелост да се провалиш, смелост да бъдеш критикуван, смелост да обичаш, смелост да прощаваш, смелост да не бъдеш това което другите очакват от теб, смелост да заявиш "АЗ съм", ....... все смелости, които често са непоносими и много тежки и човек избира да живее в сянката не нечий друг живот.

Свободата е лично и неприкосновено притежание. Ти сам избираш да я ползваш ли или да я подариш на някой друг, ако избереш второто ....... ще ти цитирам нещо много хубаво. "Ако не сътвориш сам план за своя живот, най-вероятно животът ти ще стане част от плановете на някой друг. И познай какво са планирали другите за теб? Нищо особено..." ~ Джим Рон Ако смяташ, че някой не може да се справи без теб, означава, че подценяваш собствените му сили и му помагаш да бъде слаб. Баба ти трябва да изживее собствения си живот сама, а не с "патерицата", която и предоставяш в свое лице. Отделяйки се от нея ти ще и помогнеш, ПОМОГНЕШ, да вземе решения, с които може би ще промени живота си. И не само в твоя случай е така, по принцип, ако вземаме решения вместо някой друг то ние поемаме отговорност за неговия живот. Сигурен ли си, че искаш да продължиш да поемаш отговорност за живота на баба си?

Не ви критикувам или нападам по никакъв начин, опитвам се да дам другата гледна точка. Физиката НЕ Е критерий за подобряване на взаимоотношенията. Между 14-16 години обикновено момчетата израстват много на височина и след това започва да се развива физиката, така че това съотношение между височина и килограми се среща не рядко. За сравнение ще ви дам пример с моя син, който е на 14 години, висок е 173см, тежи 50 кг. , изправен е, тренира баскетбол и източно бойно изкуство, прави силови тренировки, има много приятели и няма проблем в училище. Ясно е, че говорим за подобна физика. Това не го казвам, за да изтъкна нещо, а за да ви дам база за сравнение, че мускулната маса и физиката, съвсем не са основен критерий за доброто самочувствие. Прегърбеността е признак и за неудовлетвореност и още много емоционални състояния. Проблемите му в училище до колкото разбирам не са от изминалата година, в която се е случило това израстване. Понеже сте пуснали темата си в психотерапия онлайн се предполага, че търсите психологична помощ. Ако желанието ви е да му помогнете, да направи мускулна маса е добре да пуснете казуса в сайт за фитнес.

Разбирам. Не, спорта е много необходим, както за него така и за всички на неговата възраст. Идеята е да се премахне фиксацията за мускули - нещо, явно нереално. Ако тя продължи и се гони на всяка цена, вероятността да се постигне мускулна маса по какъвто и да е начин (хапчета, инжекции, прахове) е много голяма. Много подходящи са бойните изкуства, особено айкидото, в което няма атакуващ елемент, а служи само за самоотбрана. При подходящ треньор, той може да развие добре не само физиката, но и самоувереността си и да погледне на себе си по друг начин. В тази възраст мъжкото присъствие и модел за подражание е от изключителна важност. Синът ви вероятно е прекрасно момче, което не се насочва в правилната среда по някаква причина, за да се открие причината и да се подобри начина му на живот е добре да се работи за това. След като е сменил толкова училища и се явява един и същ проблем е ясно, че той е в момчето, а не в училищата или в гамените, които го тормозят. Правилно сте се насочили към психологична консултация тук, но онлайн и без негово участие, могат единствено да се дадат насоки. Мога много да изпиша за спецификите и проблемите в тази възраст и общите варианти за справяне, но вероятността да се разминем в разбирането , както стана в горните два поста е голяма. По тази причина живата и по - продължителна консултация може да ви е от голяма полза. Вероятно има училищни психолози, като за начало може да се обърнете към тях.

Синът ви няма нужда от мускули, а от самоувереност. Представя си, че силата и мощно изглеждащия вид ще му дадат тази увереност. Това разбира се съвсем не е така. Съгласявайки се с него и давайки му подкрепата си в тази насока подсилвате самозаблудата му. Добър вариант е смяна на училището, а не спирането на присъствието. Тийнейджърите с проблем със самоувереността, ниското самочувствие и комплекса за малоценност, често са обект на тормоз или аутсайдери. Това може да се промени, като го насочите да развива качествата които са "силни" у него, а не да прави безуспешни опити в нещо, което не притежава - силна физика. Все пак няма как всички да са като Херкулес. Добрата интелигентност и знания са много по - голяма сила от мускулите стига да се научи как да ги използва. В надпреварата която е започнал вероятността да загуби е много по - голяма от колкото, ако си избере друга посока на развитие.

Ако въпросът е в заглавието на темата, не, не е психосоматично, а по - скоро тревожно разстройство.

Терапия за ОКР ще спомогне и за този проблем. Без да си се справил с ОКР, няма как да повлияеш на останалото, защото то е следствие, а не причина.

Впечатлена съм от факта, че след всичко, което си преживял ти си на етапа, в който си. Учещ, развиващ се, работещ, желан. Ти вече си извървял голяма част от пътя, който те е направил смел и можещ човек, сега остава да си повярваш, че е така. Всичко, което някой, някога ти е казвал вече няма никакво значение. Вероятно се досещаш, че страхът ти идва от вярата ти, че нещо в теб не се е променило. " През тези шест години, бавно съм създал в себе си едно чудовище изпълнено със омраза и гняв" Тази твоя вяра ти носи: страх да не се повторят нещата отпреди. Страх да не я нараня по някакъв начин.Страх да се влюбя и да обичам, Пускам ти малък откъс за това, колко вредно може да бъде самоопределянето понякога и как може да започне неговата промяна. "Освободете се от миналото си Само призракът броди в миналото си и сам себе си описва с избрани от него определения, като изхожда от изживения си живот. Вие сте такъв, какъвто ре­шите да бъдете днес, а не какъвто сте решили да бъдете в миналото. Кой сте вие? Как се описвате? За да отговорите на тези два въпроса, вероятно ще трябва да се позовете на собствената си история, на миналото, което е изживяно, но с което неизбежно сте свързан и от което ви е трудно да се откъснете. Кои са определенията, с които се само-описвате? Дали са удобни етикети, които сте събрали през досегашния си живот? Имате ли чекмедже, пълно със самоопределения, които редовно използувате? Сред тях може да има етикети като „Аз съм нервен/нервна", „Аз съм стеснителен/стеснителна", „Аз съм мързелив/ мързелива", „Аз не съм музикален/музикална", „Аз съм тромав/тромава", „Аз съм забраван/а" и цял списък от допълнителни „Аз съм..", с които си служите. Вероятно имате голям брой положителни Аз съм...", например „Аз съм нежен/нежна", „Аз играя добре бридж", „Аз съм приятен/приятна". Тези етикети тук няма да раз­глеждаме, защото целта на настоящата глава е да ви помогне да се развиете, а не да ви похвали за тези сфери от живота, в които функционирате ефективно. Самоопределянето само по себе си не е неуместно, но може да се използува по вреден начин. Самото по­ставяне на етикет може да потисне развитието. Етике-тът лесно може да бъде използуван като оправдание за това, че човек остава същият. Сьорен Киркегор пише: „Като ми слагате етикет, вие ме отричате." Когато ин­дивидът трябва да докаже верността на етикета, собст­веното Аз престава да съществува. Същото се отнася и за самоопределянето. Вие се самоотричате, като се идентифицирате с „фабричните си марки", а не със собствените си възможности за растеж. Всички само прикачени етикети идват от историята на индивида. Миналото обаче, както казва Карл Сандбърг в „Прерия", „е кофа, пълна с пепел". Вашите „Аз съм...", които са израз на самоподценя-ване, са резултат от нещо, което сте научили в минало­то. Можете да започнете да разплитате въжетата, които ви привързват към миналото, и да елиминирате без­плодните фрази, които изговаряте, за да избегнете про­мяната. ================================================================ ОТКЪДЕ ИДВАТ ТЕЗИ „АЗ СЪМ..." Фразите „Аз съм..." имат два вида предшественици. Първият вид етикети идва от други хора. Те са ви ги прикачили, когато сте били дете, и досега ги носите със себе си. Другият вид е плод на избор, с който избягвате да извършвате неприятни или трудни задачи. Преобладаваща е първата категория. Поговорете с тези ваши близки, които според вас имат най-голяма отговорност за много от вашите „Аз съм..." (родители, стари семейни приятели, стари учите­ли, дядо и баба и други). Запитайте ги как според тях сте станали такъв, какъвто сте, и винаги ли сте били такъв. Кажете им, че сте решили да се промените, и виж­те дали вярват, че сте способен на това. Ще се изненада­те от техните тълкувания и от убеждението им, че не можете да бъдете различен, тъй като „Ти винаги си бил такъв". Втората категория „Аз съм..." идва от удобните ети­кети, които сте се научили да си прикачвате, за да избяг­вате неприятни дейности. От известно време лекувам пациент, който е на 46 години и силно желае да се учи в университета, защото пропуснал тази възможност по­ради избухването на Втората световна война. Но Хорас трябва да се състезава с младежи, които току-що са из­лезли от гимназията. Страхът от провал и съмнението в интелектуалните му способности го плашат. Той ре­довно преглеждаше проспектите и с помощта на психо­терапията успя да издържи съответните приемни изпи­ти. Уреди си среща със служител по записването в местен общински университет, но продължава да използува своите „Аз съм...", за да избегне истинската активност. Оправдава бездействието си с думите „Твърде стар съм, не съм достатъчно умен и всъщност нямам голямо же­лание". НЯКОИ СТРАТЕГИИ ЗА СКЪСВАНЕ С МИНАЛОТО И ПРЕМАХВАНЕ НА ДОСАДНИТЕ „АЗ СЪМ..." Скъсването с миналото е свързано с поемането на рискове. Вие сте свикнали със своите самоопределения. В редица случаи те изпълняват ролята на опорна систе­ма във всекидневието ви. Ето някои специфични страте­гии за елиминиране на тези „Аз съм...": — Премахвайте „Аз съм..." винаги където е възмож­но. Заместете ги с фрази като: „Досега избирах да съм такъв/такава" или „Определях се като...". — Кажете на хората край вас, че ще се опитате да елиминирате някои от своите „Аз съм...". Решете кои от тях трябва на всяка цена да се премахнат и помолете близките си да ви напомнят, ако отново ги приложите. — Поставете си за цел да се държите по-различно в сравнение с преди. Например ако смятате, че сте стеснителен, запознайте се сами с някого, когото в миналото бихте отбягвали. — Разговаряйте с човек, на когото имате доверие и който би желал да ви помогне да се преборите с властта на миналото. Помолете го да ви прави знак, например като пощипва ухото си, винаги когато забележи, че от­ново се връщате към вашите „Аз съм...". — Водете дневник за саморазрушаващото ви пове­дение на базата на „Аз съм...", вписвайте в него постъп­ките си, както и чувствата, които сте изпитвали, когато сте се държали по този начин. В продължение на една седмица вписвайте в тетрадка точния час, деня и обстоя­телствата, в които сте използували някое от самоподце-няващите ви „Аз съм...", и се старайте броят на вписва­ните случаи да намалява. Като водите дневника си, имайте предвид списъка, който споменахме в началото на тази глава. — Пазете се от четирите невротични фрази и когато се уловите, че ги произнасяте, поправете се на глас, като промените: „Аз съм такъв/такава"...в... „Аз бях такъв/такава". „Не могада се променя" ... в ... „Мога да се променя, ако се опитам". „Винаги съм бил такъв/била такава" ... в ... „Ще бъда по-различен/различна". „Такъв ми е характерът" ... в ... „Смятах, че характе­рът ми е такъв". — Опитвайте се всеки ден да се разделяте с едно „Аз съм...". Ако използувате „Аз все забравям" като само­определение, посветете понеделника на осъзнаването на тази своя наклонност и вижте дали не можете да проме­ните един-два случая на поведение, при което все забра­вяте. Също така, ако не харесвате етикета „Аз съм упо­рит/а", опитайте се един ден да се вслушвате в противо-положни мнения и проверете дали можете всеки ден да се избавяте от едно „Аз съм...". — Можете да прекъснете своя омагьосан кръг меж­ду т. 3 и 4 и да решите да скъсате със старите оправда­ния за отбягване. — Измислете нещо, което никога не сте правили, и посветете на него един следобед. След тричасово зани­мание с напълно нова дейност, която в миналото винаги сте отбягвали, проверете дали все още можете да изпол­зувате етикета, с който сте се описвали сутринта. Всички „Аз съм...", които използуваме, са заучени модели на отбягване и вие можете да се научите да бъ­дете почти всичко, каквото пожелаете, стига да решите.