Диляна Колева

Здравей, прочитайки поста ти не мога да се сдържа да не ти задам един единствен въпрос (предполагам, че Орлин ще продължи диалога с теб, приеми го като въпрос в страни): Какво МОЖЕ според Бога, в който вярваш? Написа толкова съмнения, които започват с ТРЯБВА - дума която препоръчвам да излезе от речника като цяло и да бъде заменена с МОГА. Затова искам ми се да си отговориш на този въпрос. А относно трябването - нищо НЕ Трябва, просто някои неща Могат да се случат. Има простичко упражнение: Напиши си на лист от едната страна : Трябва - Мога От другата страна : Не трябва - Мога Всеки път когато усетиш, че в съзнанието ти идва идеята за трябването поглеждай листчето и си мисли, какво можеш да направиш. няма да ти обяснявам защо действа, просто пробвай.

Ниската самооценка е плод на съвкупност от много фактори, за това е много трудно , да се даде просто някаква техника. В основата на това състояние, както при повечето състояния носещи душевен дискомфорт, стои страха. По тази причина, дори и да дадем тук някаква техника, вероятността, човек, който има проблем със самоувереността или самооценката да я изпълни точно и с нужните повторения е твърде малка. Да предположим, че това, което си определила сама за себе си е правилна преценка, защото без разговор няма как да знаем. Чувството за малоценност или ниската самооценка се предхождат от липсата на самоувереност. Няма как да се повлияе на първото, ако не се работи с второто. Работата по самоувереността, често е продължителен процес, тъй като се изисква освен придобиването на нови знания и умения, И преживяване, в които човек да може да ги "изтренира". С какво е свързана липсата на увереност? - преди всичко със страха от отхвърляне, мнението на другите става изключително важно и то определя чувствата , емоциите и поведението. Липсата на себеобичане, което идва от факта, че някъде в нас има емоционална празнина, която по някаква причина не е била запълнена в точното време. Както сама виждаш, тази липса излезе още в първия ти опит с горната медитация. Как сама да се опиташ да повишиш самоувереността си!? Един от бързите начини, но изискващи смелост е конфронтацията или да предизвикаш страха. Ето няколко упражнения за това. За много хора зависимостта от чуждата оценка се явява сериозна вътрешна бариера. Купуват вътрешната си свобода с цената на оценката но обкръжението си. Вътрешната свобода е лекота и отпуснатост, това е естествено поведение, кураж и действие.Вътрешната свобода - това е една възможност да се вземат свои собствени решения, способността да се игнорира мнението на другите, когато е без значение. Как да изработите такова отстояние от външния контрол? Един от начините е да започнете да тренирате себе си чрез изпълнение на абсолютно нестандартни постъпки. Индивидуалния тренинг "нестандартни постъпки" се състои в това да правите непривични за вас и нестандартни за околните неща. Действия които са абсолютно безвредни, често добри, полезни, но...... но аз никога не съм правил така! Това е страшно! Упражнението "нестандартни постъпки" е работа с ограничаващите вярвания, със страха, това е обучение в увереност,тренировка на смелостта, на способността да се измъкнем от зоната си на комфорт. Още по - трудно ще бъде, ако тези неща и действия са в разрез не само с вашите привички, но и с очакванията на околните. Ако това са действия, които са неочаквани, странни, непонятни - такива каквито "нормалните" ( тези които се вписват в правилата, рамките, стандартите) хора не правят. В психотерапията, тази практика се нарича Техниката на конфронтация с потискане на смущаващи реакции(exposure/response prevention) За да се преодолее детската зависимост от мнението на околните, излезте и се опитайте да правите нестандартни постъпки, но това да не става с усилие, а с въодушевление, със свободен дух, вътрешното ви усещане да е невероятно красиво, мило. Какво може да бъде това? Всичко онова което ви е вътрешно трудно и страшно да направите, в рамките на собствената физическа безопастност, с уважение към другите и съблюдаване на закона. В своето детство бъдещият физик Лев Ландау, тренирал вътрешна смелост, като се разхождал по улицата с балони привързани към шапката. Днес това може да ви се стори мило и красиво, но за онова време това излизало от рамките на нормалното. Сходна ситуация, но съпоставено с нашата действителност е - да си сложи биберон в устата и да се разхожда по улицата. На автобусната спирка високо и изразително да цитира Пушкин или друга поезия или непринуден разговор в метрото като се представяте за такъв какъвто не сте. Ако ви е страх в началото да правите сам нестандартните постъпки, започнете заедно с някой друг, така ще ви е по - забавно и весело. Ако ви е много страх в началото, изработете оправдание, което да ви помага " Това не е просто постъпка, това е лекарство, което лекарят ми предписа!" Ако решите да цитирате Пушкин, се представете като актьор, който репетира за драматичния театър. когато се почувствате уверен, вече няма да са ви нужни каквито и да е оправдания. Пред кого и за какво да се оправдавате? Не бива да правите нестандартни постъпки, от които могат да последват житейски неприятности. Не ги прилагайте към полицаи, съседи, колеги в работата, тренингът за нестандартните постъпки, в тези ситуации може да навреди на репутацията ви. важно е да помните, че "нестандартните Постъпки" не са хулиганско поведение, не се правят неща, които да напрягат околните. И не превръщайте тренингът в забавление, когато усетите, че сте се освободили от сковаващите ви рамки, прекратете и се заемете с вашата работа. НЯКОЛКО ЛЕСНИ УПРАЖНЕНИЯ - Промяна на обичайните задачи - отидете на работа по друг път, не влизайте в кварталния магазин, а влезте в такъв, в който никога не сте влизали, купете нестандартни за вас неща. - Да се ​​запознаем с някого. Това е един много добър начин да се измъкнем от зоната си на комфорт. Няма значение къде икак, важно е лицето да е ново за вас. - Намерете курс или обучение, клубове, които ви интересуват, но по някаква причина (ние вече знаем каква) сте отхвърляли идеята да отидете там. - научете се да правите онова, което винаги сте искали да правите - да свирите на китара, да плетете, да карате лодка, това разширява зоната ви на комфорт. - Отидете на кино, театър или концерт в нетипичен за вас стил. Ако слушате рок идете на джаз концерт, ако обичате мелодрами, отидете на екшън филм. - Спрете да планирате, правете всичко в движение, може да добиете много нови впечатления и така да разширите зоната на комфорт. - Отидете на ново нетипично място с нестандартна кухня - Облечете се нетипично - сменете стила, цветовете, визията. - Преместете мебелите, внесете нови различни по цвят или форма от вашите - Седнете в автобус с непознат номер Техниката се използва при психологични състояния от групата на тревожните разстройства - социална фобия, както и при проблеми с общуването, трудност при адаптация в работен колектив, работа със страха. Желателно е да се започне съвместно с психолог - психотерапевт. Първото , което можеш да направиш - позволи си да бъдеш различна. Без страх и с удоволствие.

Здравей, напълно нормално е да възникне въпросът за смъртта, това е един от основните въпроси засягащи нашето съществуване и един от базисните страхове на всеки човек. Няма човек, който да не си е задавал въпроса за смъртта и не намирайки подходящ отговор да не изпадне в подобни тревоги. Всеки се насочва към различни източници търсейки обяснение, докато намери задоволяващия го. Някои се обръщат към религията, други към науката, езотериката във всичките и форми, или просто "натискат" този въпрос, доколкото е възможно при което в тях се поражда една постоянна тревога и страх от неизвестното. Страховете, които изброяваш са характерни не само при въпроса за смъртта, но и при всяка една ситуация, в която човек се чувства "приклещен" и няма информация, как може да излезе от нея. Само че когато става въпрос за живота ни, те са изключително силни. Имаше преди години интервю с Йосиф Сърчаджиев, ако не се лъжа, в което се засегна точно този въпрос, направи ми впечатление обяснението на творческото мислене на един актьор, нещо подобно: " Защо трябва да си представям смъртта като грозна и черна фигура? Не ми харесва, предпочитам да я имам като образ на млада и красива жена, която идва, за да продължи, нещо, което е на път да свърши." Това изповядват и повечето учения, религии, научни изследвания - смъртта не е край, а начало. Обръщайки посоката на мислене в тази линия, се получава нещо съвсем различно. Другата голяма заблуда на ума в този тип състояния е, че посоката на мислене е в бъдещето, за което напълно нормално липсва информация. Посоката е добре да се промени към "днес", настоящото преживяване и фокуса върху него е много силно противодействие на всички подобни страхове. А смисълът се намира в настоящето, какво ще направиш днес? Утре е променлива величина, тя зависи от днешните действия, решения, мисли и идеи. Ступорът в мислене за едно безкрайно утре, което никога не идва и мисленето за смисъла, като едно размито понятие, държи мозъка в една постоянна тревожност.

Каквото и да означава, то е важно за човека, който смята да работи с него. И е добре, този човек, да може да си го обясни простичко. Както е казал Айнщайн : "Ако не можете да обясните нещо на едно дете на 6 години, то това значи, че вие въобще нямате понятие какво означава това нещо." Това важи с особена сила за психотерапията, където се работи с наличния интелектуален капацитет на човека отсреща.

Често когато има натрапливи мисли, зад тях разбира се стои страх. От това което пишеш, може да се предположи, че страха ти идва от някаква вина, например: "Нямам право да бъда щастлива, тъй като се чувствам виновна.........." Можеш ли да го продължиш? Често, когато човек разбере връзката между елементите - натрапливости - страх - вина, тя се разпада. Тъй като нейната несъстоятелност лъсва.

А ти как мислиш, как трябва да бъде?

Някой има нужда от постоянно внимание и го привлича по всевъзможен начин. Поведението на съпругата е точно това. Да, това е нездраво поведение и е мъчително както за теб така и за нея. Все пак представи си, че единствения начин, по който си избрал да живееш живота си е без любов към себе си или към другия. И не знаеш друг вариант. Въпросът е искаш ли да и помогнеш? Ако искаш трябва да и покажеш, че тази нейна стратегия не работи, че изисквайки внимание по този начин, няма нито да се научи да обича себе си, нито ще заобича повече теб, нито ти ще я заобичаш повече. За да и го покажеш, трябва да разбиеш модела, това поведение за което се говори по - горе. Ако не искаш да и помогнеш влизаш в нейната схема - тя изисква, ти разбира се не можеш да задоволиш изискванията, защото са нереални и изпадаш в постоянно недоволство, неудовлетвореност и самосъжаление. Така имаме двама нещастни човека попаднали, по един или друг начин, в един невротичен модел на отношения. В основата на всичко , разбира се стои страха, ако прочетеш отново цялата тема ще разбереш защо. Въпреки че не е нужно, тъй като не си решил да провеждаш психотерапия, затова по лесното - не се страхувай и прави експерименти с поведението.

Здравейте, ще отговоря тук, с молба да публикувате проблема в нова тема със съответно заглавие, след което ще преместим мненията по въпроса ви там. Когато се случи развод по време на тийнейджърство, голяма част от вътрешния емоционален свят на младежа остават тайна за нас. В момента ученето не е основната тема за която да се притеснявате. Важно е да говорите с него за тази раздяла. Важно е да се говори за вашата и неговата емоция, за да не остава тя подтисната и с времето да се трансформира в неприятни за него усещания. Важно е да няма обвинения към бащата, защото той ще бъде неговият единствен баща за цял живот, независимо какъв съпруг е бил. Подтискането на емоцията подсъзнателно може да доведе до прояви и поведения които няма да се харесат нито на вас, нито на него. Желанието за четене липсва в по - голямата част от децата на неговата възраст , днешното поколение се развива по друг начин с други темпове. Създаването на подобен навик на тази възраст е вече изключително трудно, ако той не е бил създаден до сега, от тук нататък е преди всичко въпрос на негова лична инициатива и заинтересованост. За да не страда, обаче, вие можете да му помогнете. Поучителни разговори или проява на загриженост за бъдещето не са добри теми или поне не по начина по който се провеждат обикновено. Освен липсата на желание за четенето, какво друго в неговото поведение ви кара да се притеснявате и да мислите, че той преживява вътрешно някаква трудност?

Ти пак ще го направиш самостоятелно, просто ще влезеш в правилната посока с малко професионална помощ.

Що е това психолог? Психологът е ум и сърце. Той никога не съди. Той вниква, обича и разбира. Не се интересува от самата постъпка, освен за да я поправи, ако е лоша, и търси дълбоките и подбуди. След като е отстранил подбудите, постъпката се променя от само себе си и поема в правилната посока. Неговата граматика и "библия" са човешките, психологическите и физиологическите познания - а те трябва да са необятни! - и той се опира на тях, но в същото време непрестанно ги преразглежда и преосмисля. Защото човешката душевност не понася готови рецепти и правила. Психологът никога не забравя, че всяко човешко същество страда - такава е неговата участ. Човекът търси изход от страданията, чрез средствата, с които разполага. И повечето от "лошите" постъпки всъщност не са нищо друго, освен опит да бъде намерен този изход. Психологът е човек с религиозна нагласа. Искам да кажа, че той се стреми да бъде все по - обвързан с всичко, което го заобикаля. Знае, че много хора изпитват страх и чувство на безпокойство и следователно се стремят към сигурност. А такава сигурност те могат да получат в семейството си, в обществото. Когато не я открият, безпокойството им нараства. Задачата на психолога е да им предостави един нов вид сигурност. И той се старае всеки да я открие у себе си. Почвата под краката му е ужасно нестабилна - това са подвижните пясъци на човечеството. Той обгръща с еднакво добронамерен поглед всички човешки постъпки. Нищо не го учудва, нищо не го отвращава. Защото търси подбудите и разбира, без да съди никога. При него идват стотици юноши и девойки, майки и бащи, съпруги и съпрузи. Чувствата им често са противоречиви или крайно изострени.Понякога са настръхнали един срещу друг. Психологът възстановява равновесието, като внушава спокойствие и прозорливост на всеки един от тях. Сблъска ли се с глупак, преценява дали става въпрос за истинска глупост или просто за недоразвити възможности. Ако си има работа с действителна глупост, стреми се да и попречи да се превърне в злоба. Говори с всеки на собственият му език и никога не забравя каква ужасяваща мощ представлява словото. Изслушва откровения и тайни, които само изповедник би могъл да чуе. Най съкровената човешка същност се излива пред него и той смята това за чест, но не си приписва заслугата. И всичко това не са просто одобри пожелания, а същинското условие за работата на психолога. Пиер Дако

Това което изброяваш е характерно преди всичко за психоанализата. Като цяло във всяка школа присъстват елементи от другите, но всяка една си има изградена структура и методика за работа, както и специфични техники. Познанието за структурата и методиката на поне 2 школи е добър опит и предимство в работата при различния тип проблеми. Ограничаването само в една намалява положителния развой за клиента с поне 50%. Така че, да, ползват се, но не по начина, по който се ползват в психоанализата, тъй като аз например практикувам с методиката и техниките на други школи. Ето защо и т. нар. прокрастинация, не бих я обобщила или сложила състоянието под общ знаменател.

Напълно легитимни са, все пак сме в обществен форум, а не в съда. Когато в университета за първи път влязохме в лекциите по психопатология, (където трябваше да се запознаем с основните симптоми на психичните заболявания и тяхната най - обща клинична картина) всички очаквахме още с първото чуване да сме наясно с всичко по въпроса, освен това всеки слушайки автоматично прави сравнение със себе си. Психиатъра започна с описанието на илюзиите. При започване на лекцията, доктора започна с описанието на зрителна илюзия - когато, например, видим неодушевен предмет като жив човек и се изплашим............. преди да е завършил дори, една колежка от крайните редици извика,: " На мен ми се е случвало, значи аз имам психичен проблем" Доктора се подсмихна и каза: "Никой тук няма психичен проблем, но ако до края на лекциите не слуша внимателно, най - вероятно ще си тръгне с убеждението , че има" Какво беше продължението на неговото обяснение, което колежката прекъсна: Илюзии имат и хората с установени определени психични заболявания и хората без психични заболявания. Разликата между двата вида възприятия не е много сложна, но ако човек не я знае може да реши, че има проблем. Същото се случва с масата хора, които прочитайки разни симптоми, автоматично ги приписват на себе си или на някой друг, без да знаят разликата в изразяването им при хора с действителни психични проблеми и хората без такива. Фактите са, че всички ние имаме и депресивни състояния, и сме невротици в една или друга степен , и сме тревожни , и сме подтиснати, и сме агресивни и си имаме своите индивидуални характерови особености, но това изобщо не означава, че влизаме в онази категория на състоянията, които се определят като болестни. Постоянното търсене и припознаването в подобни болестни състояния е вече признак за повишена тревожност.

Като цяло хората обичат да групират, да систематизират, да обобщават. Така се управлява по - лесно. Този термин прокрастинация е един от многото опити да се обобщи нещо в психологията. Факт е обаче, че това е науката, в която да се обобщава нещо и да се слага под общ знаменател е напълно нефункционално. В психологията се работи с индивида, с личността, с личностните особености. Теориите са добри в своята цялост , но поставени като инструмент за работа те не работят, освен ако не се съобразят с личността, в това е спецификата на психотерапевтичната работа - умението за индивидуален прочит на всяка теория съпоставена към дадената личност. В противен случай тя не работи. От друга страна, в живата работа, терминологията и засуканите теории не вършат никаква работа, по- скоро я усложняват. Или може да преведеш терминологиите и теориите в няколко простички изречения, с които да влезеш в интелекта и речника на клиента и си добър терапевт или не можеш и си добър лектор. Аз поглеждах няколко пъти темата и се замислих какво може да се напише, но това което виждам е, че в някакъв термин е направен опит за обобщение на поведение, което има толкова различна предистория, колкото са хората, които ще го открият в себе си. Това е от психологична гледна точка, от философска , вече нещо различно.

Както виждаш, и сам усети, убежденията са тези, които пораждат в теб чувствата, които не харесваш. Убежденията са тези, които пораждат и правилата на които се подчиняваш. Чувствата те карат да се подчиняваш на тези правила и това оформя поведението ти. И така , разбираш, че поведението ти е крайният продукт. За да го промениш трябва да започнеш от начало - от убежденията. Основните поведенчески модели , с които работи човек с подобни убеждения са : подчинение или агресия. Преди да работиш върху тези модели обаче, е необходимо да разбереш от къде точно идват убежденията ти. Ето ти едно упражнение, с което може да си помогнеш. Вече си написал основните си убеждения, те разбира се са доста повече, но няма как тук да работим над това, затова ще използваш тези до които си стигнал сам. Разгледай твърденията, които ти пускам и помисли, кои от тях припознаваш в себе си. Ако има други, напиши си ги. След това се върни на убежденията си , сложи пред тях чувствата и ги свържи с твърденията , чрез "защото": например: "Изпитвам срам и яд, че съм неадекватен, когато съм сред хора, защото........"(слагаш някое от твърденията) Това ще ти помогне да си изясниш произхода им, което пък ще намали значително силата им, от там ще ти позволи да започнеш да гледаш по друг начин на преживяването си. • От мен зависи родителите ми да са щастливи. • От мен зависи родителите ми да са горди. • Аз съм целият живот на родителите ми. • Родителите ми няма да оцелеят без мен. • Аз няма да оцелея без родителите си. • Ако кажа на родителите си истината (за моя развод, за моя аборт, затова че съм гей, затова, че годеникът ми е атеист и т.н.), тя ще ги убие. • Ако се противопоставя на родителите си, ще ги изгубя завинаги. • Ако им кажа, че са ме наранили ужасно, те ще ме изхвърлят от живота си. • Не трябва да казвам и да върша нищо, което би наранило родителите ми. • Чувствата на родителите ми са по-важни от моите. • Няма никакъв смисъл да говоря с родителите си, защото нищо няма да се промени. • Ако родителите ми можеха да се променят, аз щях да се чувствам по-добре. • Трябва да компенсирам на родителите си факта, че съм лош човек. • Знам, че ако успея да им обясня колко са ме наранили, те ще се променят. • Каквото и да са ми причинили, те са ми родители и аз трябва да ги почитам. • Родителите ми нямат никаква власт над живота ми. Аз непрекъснато се карам с тях.

Здравей, знаеш ли, че разводът или раздялата, са на второ място, по статистика, след смъртта на дете по травматизиращи събития. Кризите и етапите през които преминава "изоставеният" са идентични с тези при траурната реакция. Необходими са от година до 3- 5 са пълното преодоляване. Чувстваш се виновна, самотна, емоция, която е била пречупена преди да се е изчерпала или да е стигнала своята кулминация. Всичко което описваш е напълно нормално за периода, от който се е случила раздялата. След първоначалния шок, следва гнева, после е отричането, етапа на сделката, до който си се опитала да стигнеш, депресивните състояния това са все състояния, през които се преминава, когато има нежелани раздели. Напълно нормално е на този етап в теб да нахлуят много силни чувства, гняв, който може да премина в омраза или в отчаяние и самосъжаление. И разбира се една голяма вина. Не можеш да замениш чувствата с магическа пръчка, те трябва да се изживеят. Въпросът е КАК ще ги изживееш. Събитията са се случили - никому не нужни факти. Разбираш, че случката с вечерното повикване е вид манипулация, нормално е приятелят ти да се ядоса и да не желае повече да постъпваш така с него. Но какво правиш ти? Приеми, че си изгубила интимен партньор, но си спечелила най - добър приятел. После се запитай как постъпва човек с най - добрия си приятел? Той е обиден, а ти се чувстваш виновна. Обида и Вина, две много вредни чувства. Целта придава смисъл на живота, каква е твоята цел?

А сега си представи, как би реагирал, ако твоята приятелка, тайно от теб започне да чете подобна информация и изведнъж реши, че страдаш от психично заболяване, което дори на нея не и е особено известно и вземе, че ти предложи да отидеш на психиатър. Усещайки нейната убеденост, че ти има нещо. Молбата ми е, да се отпуснеш и да си го представиш съвсем реално и да усетиш какви чувства изпитваш.

Сега е добре, наистина да започнеш да не се трогваш от поведението и.

Здравей, състоянието ти няма име, то е плод на съвкупност от фактори подредили живота ти по този начин. Липсата на един родител в процеса на израстването неминуемо дава отражение върху неговото преживяване в бъдеще. Липсата на майката създава доста голяма емоционална празнина, която за съжаление може да предизвика заключване на емоциите. Тази фраза, която си запомнил от нея, е една от т.нар. "отровни" фрази, които вменяват много дълбоко чувство за вина, което е колкото съзнателно, толкова и несъзнателно и определят както поведението, така и възприемането на света. Ако прочетеш писмото си, ще забележиш, че не просто се обвиняваш за всичко, но си изпаднал и в дълбоко самосъжаление, нещо, което прави ежедневието и преживяването още по - неефективно. С подобно преживяване се развива неувереността, пониженото самочувствие, страха от успеха, и други подобни никак приятни състояния. какво е първото, което е необходимо да промениш? - убежденията си. Тези лъжливи убеждения, в които вярваш, са източникът на болезнените ти чувства. Повечето хора смятат, че чувствата са реакции спрямо онова, което ни се случва, и общо взето спрямо външни фактори. Истината е, че и най - екстремните страхове, радости и болки са следствия на някакви убеждения. Ще ти цитирам нещо: ( Когато го прочетеш, се опитай да изкараш, някои свои убеждения и да ги обвържеш с чувствата, които пораждат в теб. кое е първото? Само в първия ти пост, аз виждам няколко. ) един прекрасен ден вие набирате смелост и казвате на алкохолизирания си баща, че повече няма да общувате с него, когато е пиян, при което той започва да крещи, че сте неблагодарни и нагли. Вие се чувствате виновни. Възможно е да решите, че вашата вина е следствие от неговото поведение, но това е само половината истина. За да изпитате някакво чувство, в съзнанието ви се е задействало някакво убеждение — съзнателно или подсъзнателно. В този случай то може да е: „Децата не трябва да критикуват родителите си“ или „Баща ми е болен и аз трябва да се грижа за него“. Вие се чувствате виновни, тъй като сте изневерили на тези дълбоко вкоренени убеждения. Когато се озовете в изискваща емоционална реакция ситуация, семейните убеждения обсебват съзнанието ви. Разбирането, че убежденията са причина, а чувствата следствие, е нещо повече от занимателно психологическо упражнение. Осъзнаването на връзката между убежденията и чувствата е основна стъпка в борбата със самоунищожителното поведение!

И аз не знам, защо когато се заговори за семейство се зацикля в думата "брак". Самата дума е наситена с толкова много негативизъм, че имам чувството, че в пъти надминава позитивното. От страха от обвързаност, публичното поемане на отговорност и куп други неща свързани основно с неразрешени вътрешни проблеми, се придава изключителен драматизъм на тази дума, институция и церемония. А тя всъщност си е много приятна, вълнуваща и наситена с положителни преживявания и емоции. С "брак" или без "брак", двама души, които са си стъкмили дом, създали са поколение и заедно се грижат за него са семейство. Така е при животните, така е и при хората, така си е от както свят светува. В днешно време семейството е с много разнородно определение. като се започне от семейството - моята фамилия - 25 човека и се свърши до семейството - моят единствен родител - 2ма човека. Семейството дори може да не са кръвните ни роднини - осиновените деца, природени или припознати и т.н. Семейството са хората, които участват в изграждането ни като личности. Дали се разпада? - Не Просто променя формата си. Често стандартната визия - майка, баща , едно, две деца - липсва или се разпада. Това не означава, че точно тя е правилната и единствена, тя е лансираната и приетата за "правилна", което съвсем не означава, че всичко извън нея не е семейство. Дали е необходимо? Семейството е изключително необходимо. Това е първия допир на човека със света, в който е попаднал. Защо толкова се говори за семейството? Защото там е мястото, където се изгражда новата личност, от там тръгват основни качества и умения, с които ще борави личността в своя живот. В семейството се раждат програмираните травми, с които човека се бори цял живот, там се създават "лидерите" и "служителите". Семейството е изключително важна структура, без значение в какъв точно състав. Там се оформя бъдещото развитие на идентичността и чувството за принадлежност играещи голяма роля при сформиране но собственото семейство и междуличностните взаимоотношения.

Съгласен съм с това което казвате,но искам да попитам в семейният живот всичко не трябва ли да бъде равнозначно.Нали трябва да има баланас и да не допуска грешката,единият да дава.а другият да консумира само без да дава.Аз не очаквам проблемите сами да се решат.Ще седна да поговоря с нея и да разбера какви са проблемите. В света в който живеем няма такова нещо като баланс. Помисли. Кажи ми едно място където има баланс, толкова равен и справедлив, че никой да не е ощетен. До като изживяваш себе си като несправедливо наказан, няма как да видиш света на другия. Ти си фокусиран само и единствено в себе си. Човек който казва,че познава другият знае какво изпитва в дадена ситуация по гласа,по изражението на лицето и езика на тялото.Аз ако чакам тя да се сети че трябва нещо от нейна страна да се случи значи по-добре да оставя нещата така Никой никого не познава, това са илюзии. Хубаво ни е да вярваме, че някой ще ни прочете мислите и ще направи точно това което ние си мислим. Хората не са ясновидци, те имат нужда от контакт. Ако ние си мислим, че познаваме човека до себе си и правим точно това, което той иска, значи сме изпаднали в голяма заблуда. И точно тази заблуда затлачва отношенията и води до загуба на контакт. Много често другият , за да не ни обиди ще се зарадва и ще се съгласи с нас, но в един момент тази игра омръзва. Ако аз греша нека да разбера.Но не мисля,че човек когато обича човека до себе си не прави нужните стъпки и компромиси е нормално.За мен това е доза егоизъм . Ти не грешиш, ти правиш това което можеш, но явно то не достига да съпругата ти. Няма нормално и ненормално, всеки прави нещата така както ги чувства и това е той. Това , че на нас не ни харесва си е наш проблем. Мисълта за справедливост е основната която те вкарва в посока отдалечаваща те от съпругата ти. Докато мерищ взимането и даването на кантар нещата няма да се да променят. Често човек обвинява другия, когато не иска да поеме отговорност за действията си. Обвинявайки я ти я отдалечаваш още повече от себе си. Хората не обичат да се оправдават, особено ако мислят, че са прави. Хубаво ще говорите, но ако разговорът е насочен към това кой колко дава и кой е виновен, не просто няма да се сближите, но разстоянието между вас ще стане още по - голямо. Махни изискванията, обидата си, обвинението и търсенето на справедливост и тогава говорете.

На въпросът КАК, всеки трябва сам да отговори. За да може да отговори сам, трябва да е наясно със собственото си преживяване, а това става с възможно най - много информация или правилно поведен в посоката, която му е необходима. Ако аз кажа как да му се случат нещата, това ще е моят отговор на КАК, получен от моето преживяване, моята опитност и моя светоглед т.е. това ще съм аз , а не питащия. Ако го накарам да го направи по моя начин , означава да поема отговорност за неговото преживяване, нещо, което на никого не е нужно. Има и нещо друго, често човек не е готов да "чуе" отговора на КАК, за да се случи това е нужна промяна, а промяната става бавно. Това което описва авторката на темата е мисловен модел, който носи голям дискомфорт, за да излезе от него е необходима работа по разбиранията и, преживяванията, самоувереност, приоритети, ценностна система и т.н. - това е отговора на КАК. С един отговор в един пост или едно изречение не се променя живот. На въпросът - Нуждая се да ми кажете- какво точно е това и случвало ли се е на други,защо не живея в себе си а потъвам във всяко едно негово действие относно мен... Фикс идея ли е или любов... Нито едното , нито другото, за да стигнеш до промяна първо е необходимо да си отговориш на въпроса Коя си ти? КАК става това? Един метафоричен вариант: Този ден Синклер стана, както винаги, в седем сутринта. Затътри, както винаги, пантофи към банята и след като взе душ, се избръсна и парфюмира. Облече, както обикновено, модните си дрехи и слезе до входа да вземе пощата си. Там го посрещна първата изненада за деня — нямаше писма! През последните години кореспонденцията му постепенно растеше и това бе важно за връзката му със света. Малко разочарован от вестта за липсата на вести, той изяде обичайната закуска от ядки с мляко (както препоръчваха лекарите) и излезе от дома си. Всичко си беше, както винаги: същите коли се движеха по познатите улици на града и вдигаха същия шум, от който се оплакваше всеки ден. Като пресичаше площада, едва не се сблъска с професор Ексер — стар познат, с когото обикновено разговаряше с часове на отвлечени метафизични теми. Махна му с ръка за поздрав, но професорът сякаш не го позна. Извика го по име, но той вече се бе отдалечил и Синклер помисли, че не го е чул. Денят беше започнал зле и май вървеше на по-зле с нарастващата досада в душата му. Той реши да се върне вкъщи, към книгите и изследванията си, и да чака писмата, които сигурно щяха да бъдат още повече, щом сутринта не бе получил никакви. Тази нощ мъжът не спа добре и се събуди много рано. Слезе и докато закусваше, започна да дебне през прозореца кога ще дойде пощальонът. Най-сетне го видя на ъгъла и сърцето му подскочи. Но пощальонът мина пред дома му, без да спира. Синклер излезе и го повика, за да провери дали няма писма за него, но човекът го увери, че в чантата му няма нищо за този адрес, че пощите не стачкуват и че няма проблеми с разнасянето на писма в града. Това съвсем не го успокои, напротив, още повече го притесни. Нещо ставаше и трябваше да разбере какво е. Облече си сакото и се отправи към дома на своя приятел Марио. Щом пристигна, каза на иконома да съобщи за него и зачака в хола своя приятел, който скоро се появи. Синклер се спусна към домакина, протегнал ръце, но той го попита само: — Извинете, господине, познаваме ли се? Мъжът помисли, че това е шега, засмя се насила и настоя домакинът да му предложи чаша алкохол. Резултатът беше ужасен: онзи повика иконома и му нареди да изгони непознатия, при което Синклер си изпусна нервите и започна да крещи и да ругае, предизвиквайки още повече здравеняка да го изхвърли на улицата… По пътя за вкъщи срещна други съседи, които не му обърнаха внимание и се държаха така с него, сякаш беше някой непознат. И мъжът биде обсебен от следната мисъл: срещу него имаше заговор и той бе допуснал някаква грешка спрямо това общество, щом сега то го отхвърляше така, както преди часове го почиташе. Но колкото и да мислеше, не можеше да се сети за нищо, което би могло да се изтълкува като обида, а още по-малко за нещо, което да засегне цял град. Синклер остана в дома си още два дни, очаквайки кореспонденцията, която така и не получи, или тръпнейки в очакване някой приятел, озадачен от отсъствието му, да дойде, да почука на вратата му и да го попита как е. Но нищо не се случи, никой не припари до дома му. Жената, която му чистеше, отсъстваше, без да предупреди, и телефонът не звънеше. На петата вечер, пийнал малко повече, Синклер реши да отиде до бара, където обикновено се срещаше с приятели и си говореха разни глупости. Щом влезе, той ги видя в ъгъла, на масата, на която обикновено сядаха. Дебелият Ханс разказваше все същия стар виц и всички пак му се смееха. Мъжът придърпа един стол и седна. В миг настъпи гробна тишина, която показваше какъв досадник за тях е новодошлият. Синклер не издържа повече. — Мога ли да знам какво ви става на всички? Ако съм направил нещо, което ви е по дразнило, кажете ми и да се разберем, но не се дръжте така, защото ще полудея. Всички се спогледаха озадачени, но и раздразнени. Един от тях завъртя показалец на слепоочието си, давайки диагноза на непознатия. Мъжът отново настоя за обяснение, после започна да се моли и накрая падна на земята, умолявайки ги да му кажат защо му причиняват това. Само един от тях му отвърна: — Господине, никой от нас не ви познава, така че нищо не сте ни сторили. Всъщност дори не знаем кой сте. Сълзи бликнаха от очите му и той излезе от бара и се затътри унизен към дома си. А краката му сякаш тежаха по един тон. Влезе в стаята си и се хвърли на леглото. Без да знае как, нито защо, се бе превърнал в някакъв непознат, в никой. Нямаше го вече в бележниците на хората, с които си кореспондираше, нито в спомените на познатите, да не говорим за чувствата на приятелите. В главата му се набиваше като с чук въпросът, който всички му задаваха и който самият той започваше да си задава: „Кой си ти?“. Можеше ли всъщност да отговори на този въпрос? Знаеше името си, адреса, номера на ризата си, номера на личната си карта и някои и други данни за пред хората. Но освен всичко това, кой беше наистина той дълбоко в себе си? Държанието му, влеченията, склонностите и мислите му бяха ли негови? Или както много други неща, бяха само стремеж да не разочарова онези, които очакваха от него да бъде човекът, когото познават? Май започваше да му просветва: щом е никой, значи не е длъжен да се държи по определен начин. Каквото и да направи, реакцията на другите към него няма да се промени. И за пръв път от толкова време откри нещо, което го успокои: бе изпаднал в такова положение, че можеше да се държи както си иска, без да чака одобрението на околните. Пое си дълбоко дъх и усети как въздухът нахлува в дробовете му, сякаш се е възродил. Осъзна, че кръвта тече във вените му, че сърцето му бие, и се изненада, че за пръв път НЕ ТРЕПЕРЕШЕ. И след като най-сетне вече бе разбрал, че е сам, че винаги е бил сам, и разчиташе само на себе си, сега можеше да се разсмее или да се разплаче… Но заради себе си, не заради другите. Вече знаеше: СОБСТВЕНИЯТ МУ ЖИВОТ НЕ ЗАВИСЕШЕ ОТ ДРУГИТЕ. Беше разбрал, че е трябвало да остане сам, за да открие себе си… Заспа спокойно и дълбоко и сънува прекрасни сънища. Събуди се в десет сутринта и видя, че в този миг един слънчев лъч проникваше през прозореца и осветяваше красиво стаята му. Без да се къпе, слезе по стълбите, тананикайки си някаква песен, която никога не бе чувал, и откри нещо под вратата — голяма купчина писма, адресирани до него. Жената, която почистваше, беше в кухнята и го поздрави, сякаш нищо не се бе случило. А вечерта в бара като че ли никой не помнеше онази странна нощ на лудост. Поне никой не сметна за нужно да каже нещо по въпроса.

Прави ми впечатление, че ти сякаш чакаш, тя да разбере, тя да се сети да поеме инициатива, изобщо, тя да се опита да влезе в главата ти. От кога не сте правили нещо различно, от всекидневните си задължения? Кое е последното нещо на което се смяхте или се забавлявахте заедно? Кой организира и инициира дейностите за свободното ви време? Всъщност какво правите в свободното си време? И още нещо: Един човек се обажда на домашния си лекар. — Рикардо, аз съм, Хулиан. — О, здравей! Какво има, Хулиан? — Ами виж, обаждам ти се, защото се притеснявам за Мария. — Но какво й е? — Започва да оглушава. — Как така да оглушава? — Да, наистина. Трябва да дойдеш да я видиш. — Добре, но човек обикновено не оглушава изведнъж, не е и болезнено. Доведи я в понеделник в кабинета ми, ще я прегледам. — Да не мислиш, че можем да чакаме до понеделник? — Как разбра, че не чува? — Ами… като я викам, не отговаря. Виж, може да е заради някаква дреболия, нещо като тампон в ухото. Ето какво ще направим: ще разберем до каква степен е глуха Мария. Ти къде си сега? — В спалнята. — А тя къде е? — В кухнята. — Така. Извикай я оттам. — Марияааааа…! Не, не чува. — Добре. Иди до вратата на спалнята и я извикай от коридора. — Марияааааа…! Не, изобщо не чува. — Чакай, не се отчайвай. Вземи безжичния телефон, тръгни към нея по коридора и я викай, за да видиш кога ще те чуе. — Марияааааа…! Марияааааа…! Марияааааа…! Няма начин. До вратата на кухнята съм и я виждам. С гръб е към мен и мие чиниите, но не ме чува. Марияааааа…! Нищо. — Приближи се още. Мъжът влиза в кухнята, приближава се до Мария, слага ръка на рамото й и крещи в ухото й: — Марияааааа…! Побесняла, жена му се обръща и му вика: — Какво искаш? Какво искаш, какво искаш, какво искааааааш…?! Вече десет пъти ме повика и десет пъти ти отвърнах „какво искаш“. С всеки ден ставаш все по-глух, не разбирам защо просто не отидеш на лекар… Това е проекция. Добре ще е винаги, когато виждаш нещо у другия, което те дразни, да се сещаш, че то е най-малкото (най-малкото!) и в теб.