Диляна Колева

Самият факт, че живеете на едно място две поколения предполага конфликти в отношенията. Поради някаква причина семейството не те допуска в общността. От една страна това означава, че съпругът ти не е направил необходимото емоционално порастване/отделяне от детската си роля в собственото семейство, което го прави неспособен да организира качествено собствено семейство. Задължително е физическото ви разделяне от първичното семейство. Изберете си дом и го създайте. Там ти си на гости и така ще си остане. От друга страна, пет години стоейки в това положение е двърде дълъг период. И е индикатор за дисфункционален модел и в твоето първично семейство. Помисли каква е причината да не се конфронтираш до сега с тези хора и да заявиш ясно желанието си за отделяне.

https://strahbg.com/?p=3241 Пускам този линк към истинската история на един човек / стотици подобни има/ който отключва ТР след прием на марихуана. Там ще видиш отговора, подобен на д-р Първанов. Медикамента е временно подтискане на някаква симптоматика. Консултацията с психотерапевт ще уточни, до колко ТР е активирано от веществото и само то е фактор / в този случай, методи като хипнозата работят много добре/ Ако марихуаната е само отключващия фактор на назряващ психологичен проблем, то тогава се работи и за него. Това са различни травматични преживявания, които са останали непреработени и са подтиснати, чрез контрол на мисленето. Марихуаната отпуска контрола и мозъка се сблъсква с подтиснатото без да може да контролира процеса. Всичко това е неосъзнат процес, затова и е толкова "страшен". При психотерапия се подреждат факторите. Работи се технически за усещанията, /ако има такива/ и за преживелищният проблем.

Ако в теб е останал страх, че състоянието може да се върне, значи не си се справила със състоянието и то по един или друг начин ще се върне в абнормата си отново. Защо? Като всички същества ние имаме центрове на страх в мозъка си. Не можем, а и не бива да ги "деактивиране". Те са ни нужни, за да ни напомнят да се пазим. Когато има реални ситуации, това е най- доброто, което може да ни се случи. Къде идва абнормата, обаче. Този уикенд бях на планински преход в Стара планина. Имам един мой си страх да не срещна мечка. Не знам защо, просто стои като мисъл. Много ходя по планини не съм срещала до сега. Да, но...този път се случи, по пътя за хижата мече ни пресече пътя. Работя със страховете и знам, че не мога да предвидят собствената си реакция в такава ситуация. Очите ми се уголемиха, кожата усетих как се опъна и силно желание да се махам от там възможно най- бързо. Страх. До тук с нормата. Къде идва абнормата. Ако се бях върнала и никога повече не ходя в гората. Ако бях продължила, но непрекъснато да стоя в тревожно състояние и очакване да се появи мечката отново. Да си направя прехода под силно напрежение, само да свърши, заради другите и да не стъпя повече в гората, защото ще се страхувам, че може да дойде мечка. Или още по- зле, да започна да се страхувам от всеки шум, независимо къде съм, защото може нещо да ми се случи. Сега знам какво е да срещна мечка, вече познавам реакцията си при среща с мечка. Аз няма да спра да се страхувам, ако срещна мечка, но ще знам как реагира тялото ми и ще имам тактика, с която да премина тази среща безопасно. Отговарям през метафората, за да е по разбираемо. Може да заместиш "мечка" с "паническо състояние" и ще разбереш отговора. Но ти по- скоро питаш, как да излезеш от абнорменото състояние, което означава, че справяне не се е случило. Вариантите са: *осъзнаване и преживяване на горе описаното като стратегия. Конфронтации. Което е бързо справяне. *Разглеждане, какво точно в "мечката" те плаши и усвояване на нови знания и умения или активиране на способности, с което да премахнеш чувството за безсилие и безпомощност, което е активната съставка в дъното на тези всички тревожни състояния.

Привет, до тук има три прекрасни мнения, които дават различни страни на проблема. Едното лична опитност и справяне, другото ти дава отговор за физиологичния процес, а третото аналитичната част от проблема. Справянето се състои в осъзнаването на трите мнения и промяната на фокуса. Кога ни се гади? Когато тялото ни не приема нещо, което сме му дали и иска да се освободи. Това е защитен механизъм за самосъхранение. Пречиства ни и ни прави по- леки. Отговори си на въпроса: Какво има в мислите ти и в съзнанието ти, което ума приема за опасно и вредно за теб и през рефлукса за гадене ти подсказва, че е време да го изхвърлиш от себе си. Това ще освободи напрежението и ще се почувстваш лека и спокойна.

Зависи каква е травмата. От друга страна, за органа Мозък ли е въпросът или за различните механизми на психиката, които се управляват основно от Ума.

Права си, няма съвпад. И резултатът, който виждам е следният: 1. Ако НЕ послушаш родителите си ще живееш с усещането, че си извършила грях спрямо тях и ще се чувстваш виновна, недоволна и нещастна цял живот. 2. Ако Послушаш родителите си ще извършиш грях спрямо себе си. Ще се чувстваш виновна, недоволна и нещастна цял живот. Разликата е в подчертаната думичка. На пръв поглед нищо особено, но всъщност в нея се крие важна информация, която ще оставя да откриеш сама. Без осъзнаването на тази информация, какъвто и избор да направиш резултатът ще е един същ - недоволна и нещастна.

Привет Тони, изправила си се пред една от най- големите дилеми в човешкия живот - да поддържам ли илюзията за безкрайност, с която се раждаме всички или да приема динамиката на живота, която в своята реалност е начало и край. В кое да останеш е твой избор. Дали ще са партньорски отношения, родителски, смяна на местоживеене, работа, приятелски кръг, винаги идва един момент, в който стигаме до въпроса - Кое да последвам - илюзията за безкрайност или края и началото в промяната. Което и да избереш е важно да знаеш, че то носи багажа на своето съдържание. Илюзията за безкрайност води хората до избори, с които те продължават до безкрайност всичко, което включва този избор. Неприятно е, но е познато и осигурява усещане за сигурност. / Подчертавам УСЕЩАНЕ/ Приемането на реалността води до опознаване на неизвестното - края и сътворяване на различното - началото. Всичко зависи от това как ще погледнеш на тези две концепции. Неизвестното за мъжа и жената е смислено по различен начин. Сблъсъкът на мъжа с неизвестното е , за да го победи и подчини, такава е мъжката природа - ловец. Сблъсъкът на жената с неизвестното е да роди новото и да го опитоми, такава е женската природа - принадлежността. Объркана си, защото усещаш, че изборът ти е да останеш в илюзията за безкрайност с всичките придружаващи " екстри" там и предизвикателството да "родиш" и опитомиш новото и да създадеш принадлежност. Труден избор. Но той ще ти се случва отново и отново докато не се научиш на онова, което ти носи това предизвикателство.

Имаш хубава визия за бъдещето си. Кое от това което виждаш ти съвпада с това на твоите родители?

Прочетох поста и в мен възникна въпрос. Каква е твоята представа за успешно развитие за следващите 2-3 години? Понеже обстойно се запознах каква е представата на родителите ти и твоето недоволство , но не прочетох твоята алтернатива. Стана ми интересно.

Преди да сменяш каквото и да е, нека се върнем на въпроса - Какво е паническата атака? Преди всичко това е един от най- силните защитни механизми, които може да произведе мигновено нашия мозък, за да ни спаси. Подчертавам Защитен Механизъм. Физиологически е ясно как работи. Защо обаче, се е наложило мозъкът да го включи, за да ни защити по този първичен и в ситуацията доста неадекватен начин!? Кога постъпваме неадекватно? Когато не сме наясно какво се случва и нямаме никаква представа как да се справим. Т.е. или нямаме опитност или нямаме ресурс. Това е. Фокусирането върху телесната активност чудесно проектира нашата безпомощност, незрялост, или липса на ресурс върху наглед елементарен физически симптом, с който чудно как не можем да се справим. Защо ли? Защото не сме наясно от какво всъщност ни отклонява той. Може да не го научим и цял живот, как тогава мозъка да спре да ни "защитава" от онова, с което не можем да се справим!? Все пак той си върши работата по един първичен начин . Когато работя с този проблем, изобщо не ме интересуват симптомите ви, те са едни и същи при всички, така работи мозъка. Интересува ме, от какво бягате и сте го натикали толкова дълбоко в себе си, че сте излъгали собствения си мозък.

Да контролираш мислите е чудесно, но няма как да стане, ако не разпознаваш емоциите, които те подхранват. Д-р Първанов ти е задал чудесен въпрос, помисли над него. Когато разбереш какви чувства излизат по този начин, ще разбереш и какво ги поражда. Не сега в кризите, а когато по една или друга причина си ги потиснала, вероятно преди около 5 години, когато разстройството се е отключило. Едва след това ще можеш да видиш, че в момента ги проектираш върху човек и ситуация, които напомнят на мозъка за нещо старо не преживяно от теб със съвсем друг сюжет. Мозъкът ни има тази функция да прави алтернативи. След това ще можеш да разрешиш сегашния, актуален проблем. И ...ще се успокоиш, тогава ще можеш да контролираш мислите. Сега няма да стане. Ходиш на психолог, той трябва да те преведе през този процес.

Това е основната заблуда при повечето хора с натрапливости, вярват, че изведнъж състоянието изчезва, когато имат няколко "чисти" дни, както ги наричам. Очакването, че всичко ще изчезне бързо е автогол. Настройва се мозъка, че има "успех" и в следващия момент преживява "провал". Мисленето ни е устроено така, запаметява много по-силно "провалите" и още по-силно започва да им се съпротивлява . При тези тревожни състояния съпротивата представлява още повече натрапливи мисли. Защо? Защото самата поява на натрапливостите е вид защитен механизъм на мозъка, който го отдалечава от реална ситуация, която е неразрешима за личността в дадения момент. Затова моят съвет е първо и преди всичко да приемеш терапевтичния процес като мексиканска вълна, с пикове и падове, до като играта между ума и мозъка ти свърши

Здравей, психиатърът много точно е дал насоката. Започвайки да пие медикамента той ще може да провежда качествена психотерапия. Състоянието се е влошило много. Често близките не разбират навреме какво започва да се случва и пропускат момента за навременното включване на психотерапевт. Към момента е необходима съвместна работа с психиатър и психотерапевт. За съжаление от опита си виждам, че хора с този тип усложнения категорично губят логичното свързване с инстинкта за самосъхранение. Терапията в тези случаи е продължителна и трябва да е изключително редовна. Случаи като този, с които работя винаги са с придружител, който го води въпреки всички протести. Това което мога да насоча е да посетите специалист, който работи с ОКР заедно с родителите. За да започне терапия брат ви, семейството трябва да е много добре запознато със спецификата на проблема, защото вие работите като екип с психотерапевта. В процеса на психотерапията, особено в острите кризи вашата адекватна реакция е изключително важна. Затова посетете психотерапевта първо без него. След това решете, кой ще е придружаващ или как ще се редувате. В процеса на терапията психотерапевта ще подпомогне брат ви да направи избор да си пие лекарствата. От там нататък ще започне съществения терапевтичен процес. Подгответе се за пикове и падове на състоянието, не особено бърз прогрес и дълга, но редовна терапия. Успех!

Представи си, че Окр- то е един костюм за космонавти. В момента си го облякъл. През него никак не виждаш правилно действителността, но в същото време не осъзнаваш, че е така, защото си в костюм. Колкото и да ти повтаряме, че си облечен в нещо, което не е за теб и не е за тук и че не виждаш правилно заради него, не можеш да ни чуеш. Трябва ти специалист, който да ти помогне да го свалиш от себе си. Едва тогава ще започнеш да чуваш. Всичко, което описваш е често срещано в състоянията като Окр. Търси специалист и действай. Това не се оправя с писане.