Станимир

Друго нещо, което ми прави впечатление е, че масово познанието се отъждествява с предразсъдъците и с илюзиите. Последните обаче и двете произлизат от невежеството, което си е именно незнание. Познанието е осъзнаване на истината, разбирането й. Незнанието е неразбиране на истината. Т.е. незнаещият възприема истината по изопачен и по по-ограничен начин (пълно незнание в действителност е невъзможно), докато знаещия я възприема в по-голяма дълбочина и широчина. Ако аз си мисля, че знам нещо, това не е задължително знание. Знание е само дотолкова, доколкото отразява действителната истина, а не субективното ми възприятие за нея.

Тук не става въпрос за това, дали текстовете са верни или не. Всеки да си ги приема както си иска. Но да се пише, че източникът на написаното е Б. Дуно, без да се посочи, че извадката е от текст на Е. Хараш е недопустимо. Всеки е свободен да си вярва дали въпросният първи старец е Б. Дуно или не е и дали действително е казал, това което му се приписва. Когато обаче нещата се представят по прикриващ истината начин, то последствията няма как да са добри. Та почти половината от българите, четейки горния цитат и непознавайки учението на П. Дънов ще решат, че той наистина е казал написаното и оттам ще си съставят изкривено мнение за цялото учение. Не, нещата трябва да се представят безпристрастно такива, каквито са, а именно че Е. Хараш твърди, че казаното е от Б. Дуно, но не и да се налага на незапознатите с учението становището, че това действително е така.

Да попитам: това, което е написано знание ли е или незнание? И ако е знание, как тогава (ако се придържаме към написаното в цитирания текст) то може да представя незнанието по достоверен начин? П.П. Мисля, че е коректно да споменеш истинския източник на текста.

Познанието не може да бъде зло. Зло може да имаме като резултат от неправилното му или не на място прилагане. Често многото научена излишна информация се бърка с познание, но между информацията и познанието има разлика. В познанието имаме осъзнаване, разбиране.

Едничък лъч да ти даря копнея, да го посея в твоето сърце и любовта ми с твоята да заживее. Под песните на звездното небе и боровия аромат на свежест пробуждащ тихо утринта сияеща в неповторимата си прелест живея лъч едничък да ти подаря.

Проблемът е в това, че детето не вижда алтернатива на действията си, а не във възпитанието. Детето просто търси начин да се пребори със скуката. Родителите му могат да са го възпитали много добре, но ако детето има много свободно време, което не намира как да запълни по-друг начин, то започва да търси всякакви алтернативи. При детето доминира астралното тяло, като умственото тяло и волята все още се формират. Детето няма какво да противопостави на породилото се вследствие на скуката желание да бъде щастливо. То дори и възрастните в повечето случаи не могат да се справят с астрала си и попадат под негов контрол, а какво остава за детето. Все едно да очакваш един пияница да не отпие от чашата, която държи в ръката си. Така и детето просто търси забавление. Изходът, както казах, е да се потърси алтернатива според характера и наклонностите на детето.

Акцентът на темата бе поставен повече върху жестокостта към животните, но децата проявяват жестокост и в отношенията по между си. И тук вече широко-разпространеното обяснение, че жестокостта към животните е продиктувана от любопитство, не може да бъде валидно. Тук няма стремеж да разчлениш някого или да видиш от какво е направен, а просто да се забавляваш за негова сметка, след като си усетил слабостта му. Последното е много важно, защото децата проявяват жестокост не толкова към по-слабите от тях самите, а към действително слабите. Тук идва моментът на неприемането на различията. Дали и в жестокостта на децата към животните понякога не присъства този елемент? Появява се неприязън към това, което детето не иска да бъде, която може да се прояви като агресия. Това е един вид желание за дистанциране от това, което детето не харесва и то извършвано съвсем демонстративно.

За никаква жестокост не може да става дума. Това за детето е игра. Може би отсъства дори и желанието да се чувства значимо и силно, което се забелязва при жестокостта в по-късните години. При животните се наблюдава същото поведение. Примерно при котките. На детето просто му е интересно. То не осъзнава болката, която причинява и от тази гледна точка не може да се говори за жестокост.

Напълно подкрепям това мнение. Замислих се как човек би могъл да различи в този хаос. Както винаги методите на двете ложи са почти идентични и дойдох до извода, че човек би следвало да се освободи от пристрастията си и да обърне взора си към Единния в който е абсолютната мярка за нещата и Който в своята Велика Милост и безмерна Благодат дарява на тези които Го търсят смирено окото на вътрешното различаване. " Затварям очите си за физическия свят, отварям ги за духовния, ангелския и Божествения свят." - Учителя -АУМЪ Замислих се над думите на Станимир, за безсмислеността на коментарите в темата. Ми че то форумите, не са ли създадени за това, хората да си "чешат езиците" и до обменят мисли ... Много по интересен начин тълкуваш написаното . Не, коментарите във форума не са безсмислени. Просто не съм съгласен с действията на тези, които подхванаха вълната за децата индиго (не тук във форума, а в световен мащаб).

Въпросът „съществува ли безусловна любов?“ е същият като „съществува ли безкрая?“ или „съществува ли абсолюта?“. Това са термини, които сме приели за да изразим приблизително нещо необхватно и извън всякакви възможности за разбиране. Безусловната любов е идеалната, абсолютната любов. Тя е източника на любовта във всичките й степени и форми в които ние можем да я възприемем. Тя е самия живот. Тя е същността на всичко съществуващо, източник на всичко съществуващо, проявяваща се чрез всичко съществуващо, но винаги надхвърляща го. Сега, ако се хванем за думата „съществувам“, ще стигнем до въпроса „съществува ли непроявеното?“. Безкрайното не може да се прояви напълно чрез крайното, но крайното може да приеме безброй много и най-разнообразни форми за да изрази безкрайното. Всяка любов идва от безусловната любов, от този непроявен идеал за любов, който вечно търси своето проявление. Всичко съществува за да може безкрайното и абсолютното да се прояви все по-пълно и по-пълно. Любовта е един от аспектите на това безкрайно. Самото съществуване на крайното обаче вече изисква съществуването и на безкрайното. То обаче е отвъд всякакви форми и имена. Безусловната любов е същността на всяка любов, вечно скрита зад всяка своя проява и непознаваема освен чрез формите си на проявление (които разбира се винаги са обусловени). Въпросът за безусловната и условната любов всъщност е въпрос за вечното и преходното.

Станимир, кой колко знае определя Отеца.Колкото до Авторитети-ти си модератор,тоест авторитет,аз съм никоя. Колкото до полезността,всеки си знае сам. Всеизвестна е "симпатията" ти към мен..... .Извинявам ти се публично,че понякога пиша в твоите теми,можеш да ме триеш,нямам нищо против Това, че си толкова фокусирана върху себе си не е мой проблем. Когато пиша „езотерични авторитети“ имам предвид тези, които действително минават за такива и които си цитирала. И хайде не се опитвай да се изкараш мъченик с думи подобни на тези в синьо. Не, не можеш. Но тъй като вече си задала въпроса, вероятно ще получиш и отговор. Не от мен обаче. Отговорът ми е същият. Колкото до това, че почти всички модератори са „езотерични авторитети“, не виждам какво толкова те притеснява. Когато обвиняваш (което само по себе си не е хубаво) поне го прави аргументирано.

Любовта е безкрайна, т.е. ние можем да се усъвършенстваме в любовта си безкрайно. Отвъд всяка достигната степен има други и други. Когато казваме „безусловна любов“ това се отнася до премахването на егоистичните условия, които обикновено поставяме пред любовта. Това се отнася за настоящия момент. В бъдеще ние няма да поставяме тези условия, но сега ги поставяме. Хубаво е да опитваме да разсъждаваме извън ограниченията на времето, но при това следва да сме наясно в какъв смисъл се употребява думата "безусловен". Тя се отнася до конкретния тип условия, които поставяме сега, а не до условията изобщо. Иначе всичко проявено е обусловено.

Точно така. И още: лекарството, което даваме на болния, за здравия може да се окаже отрова. И все пак предназначението на лекарството е да се дава на болните, а не на здравите.

Има един принцип, според който, когато искаш да свършиш дадена работа, по-добре е да не разгласяваш намерението си предварително на всеослушание. Явно обаче за някои „езотерични авторитети“ не е толкова важно работата наистина да бъде свършена, а да покажат колко много знаят. Пишат се страници с глупави класификации и нито един действително полезен съвет, който да може да бъде приложен от хората. Индиговите деца... Всеки може да бъде носител на новото.

Светлината е будното състояние на съзнанието, а тъмнината - спящото. През деня, когато е светло, ние сме будни; през нощта спим. Силите на светлината са тези, които пробуждат човека, увеличават знанието и разбирането му, докато силите на тъмнината се стремят да го върнат към несъзнателно състояние. Осъзнатостта е живот, а безсъзнателното съществуване – смърт.

Човек трябва да има мнение, но това не е съдене. Например някой пее фалшиво. Да забележиш това в никакъв случай не е съдене. Съдене е да вмениш на другия вина затова че пее фалшиво. Сега дали е правилно да му го кажеш или не, зависи от много неща според конкретния случай. Самото съдене обаче се появява още в самото ни отношение, без значение дали сме го изразили или не.

Думите не са ли сила? И защо да се боим от свръхестественото? А ти как точно си представяш, че силите за които пишеш ще ти помогнат? Е да де, ама те обикновено именно тези със силите много приказват.

Ако индиговите деца са добрите, то трябва да намерим и лошите. А ние кои сме? Принцесата дето чака принца на белия кон да я спаси? Въпросът с вярата в индиговите деца може би е малко по-сложен отколкото си представяме. Тя е стремеж за докосване до Бога, но тъй като хората не вярват в близостта на Бог, нито в близостта на Христос или Буда, те търсят тяхното проявление в нещо звучащо им по-близко. Вярата в децата индиго, които ще донесат по-добро бъдеще всъщност си е модерна форма на вярата във второто пришествие. И това бъдеще наистина ще дойде, но нека по-добре всеки да си поеме своята част от тежестта по осъществяването му, отколкото да я прехвърля на някой друг, възхвалявайки индиговия цвят на аурата му.

Не знам защо свързваш кавалерството с някакво отношение към жените. Думата се отнася до рицарството и всъщност коренът е от "кон", "конник" Кавалерството е в голяма степен синоним на благородството и е стремеж към справелдливост, изразяващ се в защита на по-слабите (не задължително жените и разбира се ако справедливостта е на тяхна страна). А към съществата трябва да се отнасяме по различен начин според пола им, както трябва да се отнасяме и по различен начин според някои други техни особености. Кавалерството може да се изрази в най-елементарни неща, които може да са си точно свързани с пола (но не задължително). Например на съседката на някого и се налага да си направи ремонт. Майсторите й поръчват нужните материали и тя отива до склада да купи примерно 3 торби цимент от по 25 кг., които разбира се в склада и натоварват на колата, но се оказва, че у тях няма кой да разстовари. Та, най-нормално е въпросният някой да й помогне, а не жена му, баба му, дядо му или пет годишния му син.

Всичко може да бъде плод на предразсъдъци и суета, не само кавалерството. Но само ако го прилагаш като някаква маска за пред хората, ако е изкуствено. Учтивостта, добронамереността, уважението към човека отсреща и др. качества включващи се в кавалерството обаче са присъщи на духа и могат да бъдат проявявани съвсем естествено. Ненужно са лицемерието и фалшът. Ненужна е показността. Но да се говори за ненужност на кавалерството... Все едно да изхвърлиш ядката на ореха, заради това, че черупката му не може да се яде.

Вече споменах, че неограничените възможности сами по себе си няма как да гарантират добри резултати. Нужно е тези възможности да бъдат използвани мъдро и разумно. Аз дори и да допуснем, че имам неограничени възможности, не разполагам с необходимото знание за да ги използвам пълноценно. Ако пък допуснем, че наред с възможностите разполагам и със съвършени мъдрост и познание, то тогава това, което бих направил щеше да е различно от това, което сега си мисля, че бих направил. Безумно е да предполагам какво бих направил ако бях съвършен, защото не съм и предположението ми при всички случаи ще е погрешно.

Недоимък може да имаме. Но с излишъкът нещата стоят по друг начин. Излишната енергия е тази, която е отвъд капацитета който можем да направляваме и проблемът е именно, че така енегията става хаотична, тъй като съзнанието ни не е в състояние да я напавлява. Въпросът в този случай е да запазим своето равновесие защото в противен случай енергията ще изкара нас от равновесие. Понеже темата е за мудрите, то може да си направим извода, че мудрите и при липса, и при излишък на енергия следва да са едни и същи, т.е. такива свързани с нашето собствено равновесие и концентация.

Споед мене не може да се говори за излишна енергия. Има овладяна и неодвадяна енергия; такава в хаотично, неуравновесено и в уравновесено състояние. Енергията, която не успяваме да контролираме и използваме наричаме излишна, но тя всъщност не е такава.

На мен ми е интересно това, че две мудри ми идват съвсем естествено и съм ги правил още преди да прочета за тях (и сега също ги правя когато изпитам необходимост). И двете са общи и не въздействат конкретно на никой физически орган, а по-скоро дават сила, концентрация, спокойствие и равновесие.

Всеки може да бъде само себе си и никой друг. Дори и да се заблуждава, че може, дори и да иска и да се опитва да бъде някой друг, това няма как да стане. Ако имах неограничени възможности... Ами то е ясно какво ще се получи. Всичко във Вселената ще се сведе до моето равнище на съзнание. Т.е. порядъкът в нея ще е според това, което аз възприемам за най-добро за всички. Но всъщност то няма да бъде, особено за съществата на по-високо ниво на развитие. Освен това неограничените възможности за да бъдат правилно реализирани се нуждаят и от неограничено съзнание, което да ги планира и организира реализирането им. Резултатите се определят не от възможностите, а от съзнанието, пред което стоят тези възможности.