Станимир

Това, на което бих искал да обърна внимание (а може би трябваше да го направя по-рано) е липсата на обща основа при сравняване на вярата и логиката. Вярата без вярващия е нищо. Тя е атрибут на вярващия, на субекта. Логиката от своя страна е атрибут на обекта. Няма вяра сама по себе си, без вярващ, който да я прояви. Логичността не е нечия проява, а просто свойство на света около нас. Можем да говорим за вяра и знание, да ги сравняваме, дори някой може да ги противопоставя, но логиката е нещо от съвсем друго естество. Аз вярвам или аз зная, или аз мисля, или аз си представям – логиката е във всичко това. Кога казваме, че някой мисли логически? Когато възоснова на дадена начална информация прави правилни заключения. Какво е вярата? Когато се правят/приемат заключения без да разполагаме с нужната за това начална информация. Значи при логическото мислене ние сме ограничени от началната информация (вярност, изчерпателност) и от способността ни да я интерпретираме. Вярването е ограничено откъм разбирането. Да вярваш в нещо не означава, че в това, в което вярваш няма логика, а че не разбираш тази логика. Винаги е по-добре да знаеш, отколкото да вярваш. Това не прави вярата ненужна, защото ние не можем да знаем всичко. Вярата е стъпалото, което предхожда знанието и много често ни води към него. Може ли вярата да е нелогична? Да, човек може да вярва във всичко, но това, в което вярваме е истинно, то е и логично. Това, което е логично е в способностите на човешкия ум да разбере и обхване, пък било то и в далечното бъдеще. Всъщност, може ли нещо да бъде нелогично?

Теория на относителността - човек възприема нещо в зависимост от това каква му е гледната точка на всички нива и аспекти... Това как възприема човек действителността не влияе на самата действителност. Правиш ли разлика между реалност и действителност? Реалностите са колкото са и субектите, които възприемат действителността, но последната е една. Ако отхвърлиш съществуването на единна и неизменна действителност зад всичко съществуващо, то отхвърляш всичко вечно и непреходно.

Действителността е една.

Логиката и изкуството. Какво в действителност е логиката? Логиката изразява отношението между различните елементи в света. Тя показва мястото на всяко едно нещо и връзката му с останалите неща. В изкуството има логика. Това разбира се не означава, че творецът трябва да мисли над въпроса колко логична ще е творбата му, когато я създава. Това по-скоро е работа на тези, които ще се докоснат до творбата след това, за наблюдаващите я хора. Логиката показва, че нещо е организирано. В творчеството често има голяма доза импулс и стихийност, емоционалност, но дори и тук има логика. Иначе не бихме имали творчество, съграждане.

Светът е логичен, без значение дали разбираме тази логика или не. Човешкият ум не създава логиката, а я разбира, вниква в логичността на нещата. Знание без разбиране може да е полезно при определени обстоятелства, но аз поне не виждам особена ценност в подобно знание.

Точните ми думи бяха: „Не се опитвай да търсиш причината за тях - тя е някъде в миналото. Просто когато се събудиш ги разгледай вече в будно състояние и съвсем съзнателно ги отхвърли като несъответстващи на сегашния ти светоглед. Не се плаши, че ги има в сънищата ти, не се опитвай да ги отстраниш, а просто утвърди в съзнанието си мисълта, че тези остатъци в съзнанието ти не кореспондират със сегашния ти аз.“ Тук основното е отношението ти към сънищата, да отхвърлиш влиянието им върху теб. Те ще си отидат, когато разкъсаш връзката си с тях. Трябва да ти е безразлично дали ще сънуваш въпросните сънища или не, да не се плашиш от тях. Кажи си: това от сънищата не съм аз; аз не бих действал по този начин – това е отхвърляне, а не желанието тези сънища да ги няма. Те пак ще си отидат, но не защото ти желаеш така, а защото си станал независим от тях и въпросните сънища не ти правят впечатление.

Вярата се отнася към това, което не можем да обхванем с логиката си, т.е. тя съдържа логиката в себе си, но отива и отвъд нея. Ако между вярата и логиката има противоречие, това показва, че в едно от двете има нещо погрешно (примерно правят се логически заключения възоснова на недостатъчен обем или неподходяща информация и др. под.).

Ти сериозно ли мислиш, че дяволът действително е изкушавал Исус в пустинята? Това е символично представяне на етап през който следва да премине всеки човек. Дяволът е в самия човек. Да, има същества, които по всякакъв начин ще се опитат да раздуят човешкото желание за власт и величие, но те не могат да създадат желанието, а само да подхранят вече съществуващото такова. Какво значи „честна сделка“? Желанието да управляваш поставя желаещия в зависимост. Ако искаш да си цар, вече си зависим. Това, което се предлага е просто илюзия за власт и осъзнаването на това е част от смисъла на изпитанието. Дали дяволът е можел да изпълни обещанията си? – Няма значение. Въпросът е в нашата собствена свобода от въпросните желания, независимо дали можем (сами или с помощта на някой друг) да ги изпълним. Кой управлява света? – Някой, който е свободен от привързаност към земята и земния живот. Иначе няма как да управлява, а просто ще бъде задължен да се преражда, както всички други хора и да изпълнява ролята, която „съдбата“ му отрежда.

Какво представляват злото и Доброто в Живота? Злото е най-малкото проявено Добро; Доброто е най-голямото проявено Добро. С други думи казано, злото е началото на Доброто, а Доброто е краят на Доброто. Ще докажа това твърдение със следния пример: взимате една овца, заколите я, опечете я и я изядете. За вас това е начало на едно добро, но за овцата е зло. След време, когато се запознаете с великите закони на Живота, вие срещате същата овца в гората, вземате я на ръце и я оставяте в своята ливада свободно да пасе прясната зелена тревица и казвате: "Ти можеш да останеш при мене, аз ще се грижа за твоя живот, ще те пазя, няма да посягам върху тебе. Аз благодаря за услугата, която ми направи в миналото. Тогава бях некултурен човек, но днес имам по-голяма светлина, разбирам законите, искам да ти се отплатя." Това е краят на Доброто, което е същинското Добро. Злото се явява и при случаи, когато човек се натъкне на някои свои идеи от преди хиляди години. В миналото тези идеи са били добри, но при сегашното развитие на човечеството те носят зло в себе си. Например, когато една риба изяжда друга, това е в реда на нещата – за рибите това не е зло. Но ако днес един човек по атавизъм изяде друг, това е голямо зло и за двамата. Ако една риба изяде друга, първата продължава да живее, но ако един човек изяде друг, и двамата умират. Значи желанието на човека да глътне друг някой човек е зло – то е желание, което е отживяло времето си, то е остатък от далечното минало, на което човек периодически се натъква. Следователно в съвременния живот злото не е нищо друго, освен идеи на миналото, които са отживели времето си. И тъй, що е злото? Злото представлява отживели идеи, неспо­лучливи опити на миналото. Днес всичко това трябва да се отбягва. Хората са опитвали тези идеи в миналото, няма защо и днес да се повтарят. Доброто представлява нови, Божествени идеи, които дават нови насоки за реализиране на човешките желания. Чрез Доброто човек отправя своите сили към Божествения свят. Когато ви запитат защо човек не трябва да бъде лош, ще кажете: "Човек не трябва да бъде лош, за да не повтаря своето минало." Защо трябва да бъде добър? За да постигне целта на своя живот, да влезе във великия свят на Битието. Значи злото е изминатият път, по който човек не трябва да се връща; Доброто е пътят, по който човек върви вече, за да реализира своите желания по нов, по Божествен начин и да разбере смисъла на Живота. Ще обясня идеята си със следния пример: представете си, че сте живели известно време на северния полюс. След това, с движението на Земята се движите и вие и дохождате до екватора. Времето, което сте употребили, докато стигнете до екватора, се равнява на двадесет и пет хиляди години. Какво ще стане с вас, ако се върнете отново на северния полюс? Вие непременно ще умрете. Значи връщането в миналото не е нищо друго, освен връщане към северния полюс. В този смисъл злото представлява ледена епоха, леден период, който носи смърт за човечеството. Едно време там е имало условия за живот, но днес тези условия не съществуват. Ако някой попадне при тези условия днес, непременно го очаква смърт. Това е връщане назад. Да се връщаш назад, това е смърт; да вървиш напред, това е Живот. Ето защо днес никой не може и не трябва да се връща по пътя, по който някога е вървял. Защо? Защото там условията за Живот са вече изменени. Самоопределение

Да, има смисъл. То винаги има по-високи светове, но стремежите ни са ограничени от собствените ни способности за разбиране. Аз имам някакъв идеал за висш свят и това е границата ми към момента. Няма как да се стремя към нещо надхвърлящо идеала ми, но то съществува и стремейки се към идеала си, в един момент ще мога да погледна отвъд него и да видя това, което е още по-високо. Но ако не се стремя към това, което в момента считам за висше, аз няма как да открия това, което е отвъд него. Да, всеки се кефи там, толкова време, колкото е заслужил. Какво сега, Нирвана ли е максималната точка, която бихме могли да достигнем ние човеците в тази Вселена, в този цикъл ( май думата беше "манвантара"). Какво означава да бързаш в духовното си развитие, трябва ли да се бърза - понеже понякога се набляга на това, че може много да забавиш еволюцията си или да се върнаш назад, говори се за бързина на крачките, за бързината на вървенето в пътя, за по - бързо достигане до освобождението, затова че от теб зависи колко бързо - явно има някакъв минимум, който е готин и за който си струва да се бърза, защото така или иначе винаги ще има накъде повече да се развива човек, явно споменават бързането във връзка с някакъв готски минимум. За всеки еволюционен цикъл е запланувано да се осъществи някакво развитие. Когато отделния човек осъществи заплануваното за цикъла развитие, той получава по-дълга "почивка" (нирвана) до началото на следващия цикъл. Той няма как да изпревари с повече от един кръг основната вълна на еволюцията (на едно място се споменава за възможно изключение, но в какво се състои то, не се споменава). Нетърпеливото бързане е неуместно. Човек просто трябва да прецени възможностите си и да се движи според тях. Но тук има една опасност: хората често оправдават бездействието си с ограничеността на своите възможности. Забавянето в развитието е нежелано, защото човешката еволюция е свързана с много други. Да, поле за развитие винаги ще има, но забавянето в действителност е регрес. Ако един първокласник решава задачи със събиране и изваждане на числа до десет, то това е нормално, но ако това прави десетокласник, това вече не е развитие, а връщане назад.

Здравей. Това, което сънуваш, е едновременно важно, но в същото време си е само един сън. По време на сън волята и самосъзанието са приспани, т.е. това, което сънуваш са модели на мислене останали от миналото ти, които в будно състояние може никога да не се появят, но появата им в сънищата показва, че те все пак съществуват все още неизживени някъде в теб. Не се опитвай да търсиш причината за тях - тя е някъде в миалото. Просто когато се събудиш ги разгледай вече в будно състояние и съвсем съзнателно ги отхвърли като несъответстващи на сегашния ти светоглед. Не се плаши, че ги има в сънищата ти, не се опитвай да ги отстраниш, а просто утвърди в съзнанието си мисълта, че тези остатъци в съзнанието ти не конеспондират със сегашния ти аз. Преди заспиване използвай самовнушение за да утвърдиш казаното по-горе. В тези сънища няма нищо страшно, а те по-скоро са полезни, защото ти дават възможност окончателно да се освободиш от това, което те представят. Състоянието за сън, когато волята ти е приспана, е последната възможност на тези остатъци от миналото ти да се проявят. Но те ще изчезнат и от сънищата ти, когато престанеш да се страхуваш от тях, а разбереш, че това е просто ехо, от нещо вече отминало, което само по себе си е безвредно.

Защо трябва да поставям любовта в някаква графа? Любов може да имам към всеки, но това не означава, че му имам доверие или че одобрявам действията му.

Божествения свят на Дънов си мисля, че включва висшия ментален свят и този на интелекта (Будхи). Духовният свят в беседите астралния свят. Т.е. аналогиите с другите школи могат да доведат до обърквания. Девакан е свят на следствията - място където изживяваме нетрупаната положителна карма, но не създаваме нова (това означава, че пребивавайки в девакан няма как да осъществим духовно развитие, а след изживяването на положителната карма, отрицателната такава ще ни привлече обратно към въплъщение на земята). За каквото мислим, с това се свързваме. Дали ще е астралния свят, менталния или някакъв по-висок, това зависи от смисъла, който ние влагаме във всяко понятие, а не от смисъла, който влага някой друг. Всъщност, какво означава да мислим за висшите светове? Първо, ние трябва да мислим положително за тях. Защото за много това, което аз разбирам под висш свят, би се оказал най-нежеланото място на света. После е необходимо да живеем съобразно мислите си. Ако аз не приложа стремежите си към висшите светове практически в живота си, то тези стремежи са само една фантазия. Значи мисълта, следва да намери някакво отражение и в живота.

Сигурен ли си? Хайде, може би обича е силно казано, но има хора, на които им е привично да са тъжни - обясних по-горе. И още от бебета им личи. Нали точно това писах: „Това е просто едно състояние с което си привикнала, един навик, а не нещо, което обичаш.“ Тук не става въпрос за любов към тъгата, а за следване на линията на най-малкото съпротивление.

Човек не може да обича да е тъжен. Това е просто едно състояние с което си привикнала, един навик, а не нещо, което обичаш. Любовта е щастие и свобода.

„И тъй, живата чистота е качество на разумната любов. Който иска да има тази чистота, той непременно трябва да е свързан с Любовта. Любовта изключва нечистотата, страданието, завистта, омразата. Тя изключва всички отрицателни прояви на живота. Дето няма любов, там съществуват всички отрицателни качества. Дето Любовта влезе, там има мир, радост, веселие, разширяване, свобода. Когато някой казва, че страда от любов, той не разбира закона на Любовта. Ние абсолютно оспорваме това твърдение. От любов човек не може да страда. Той страда, само когато изгуби любовта.“ „Любовта събужда в човека най-възвишени чувства и мисли. Ако е мекушав, страхлив, колеблив и ако умът му не достига, той живее извън любовта. Който иска да бъде интелигентен, способен, той трябва да се свърже с любовта и да заживее с нея.“ Допирните точки в природата.

В развитието има приемственост. Това, към което ние се стремим, други вече са достигнали, а преди тях и други. За да се движим, ние трябва да знаем къде сме и къде искаме да достигнем. Това също е вид сравнение. И как можем да знаем какви искаме да бъдем, ако не разполагаме с пример, който вече е постигнал това към което се стремим?

Сравнението може да бъде полезно, само ако се прави с цел да открием насоките в които имаме най-належаща нужда от развитие.

Ако бях полицай (а всъщност какъвто и да съм) за мен би било важно да си свърша моята част от работата, а това как си вършат работата другите не би било особено важно. Ако нямам възможност да изпълня моята част от работата, бих напуснал.

Станимире, ако не знаеш съдбата на престъпниците не се решава от полицаите, а от други хора в съда. В днешната система полицаят е един вид маша с която се вадят горещи картофи - от него не зависи почти нищо. Нали знаеш, „ние ги хващаме, те ги пускат“. Темата не е за престъпниците и не виждам каква връзка има тук съдбата им. Темата (поне с такова впечатление останах) е за тези, които трябва да защитават реда и справедливостта. Разбира се, че това не са само полицаите, но полицаите представляват една съществена част.

Да, определено. Например, да вземем един полицай. Разбира се, не всеки полицай е поставен пред подобен избор, но ако бъде поставен, той според мен трябва да реши или да жертва живота си в името на справедливостта, или да напусне полицията. Щом не може да жертва живота си в името на справедливостта – да напусне. Това поне е във възможностите му. И тук не съм склонен да приема никакви оправдания от типа, че примерно има жена и деца, които ако напусне, няма да имат какво да ядат. Тези, чиято работа е да защитават законите и реда, но не го правят, попадат в графата „предатели“, а от предателството няма по-голямо престъпление.

Тези дни си припомних (може би го бях чел и преди), та припомних си че в астралният свят има нещо като справедливост по отношение на визията - грозникът на земята може да изглежда там като принц, а красавецът на земята в ниския астрал може да изглежда като урод. Всъщност, нали видът ни в сегашния ни живот зависи от това какви сме били в предишните ни животи : отвъдното пребиваване е шанс още по - бързо човек да види себе си по - красив, без дори да се налага да се прероди отново, още в отвъдното може да види резултатите от своето нравствено усъвършенстване. От друга страна може още тук да се разкраси ...с помощта на хирурзи. Абсолютно винаги ли визията физическа отговаря на това, което е човек като мисли, чувства, постъпки или има и изключения ? Според мен, човек сам определя визията си в астралния свят. Той ще изглежда така, както иска да изглежда – в едни случаи, или както си е внушил, че изглежда – в други. Т.е., например, ако един човек през целия си земен живот си е внушавал, че е много грозен (може и наистина да е бил), то е много вероятно това да се отрази на вида му в астралния свят, въпреки че там той е напълно свободен да го измени.Но в случая предразсъдъкът в съзнанието му се явява пречка. Там всеки може да се снабди с красив външен вид, стига силата на мисълта му да е достатъчно развита. Това, над което няма контрол човекът, е неговото излъчване. Човекът с низки желания няма как да ги скрие, колкото и красива форма да си придаде (ако е в състояние да го направи, защото обикновено в тези случаи мисълта е изцяло подчинена на желанията и това се отразява и на външния вид).

Не, определено не е мания за величие. Човекът с мания за величие се стреми към ярко проявление на личността си, а тук имаме пълно безличие и имитаторство.

Паметниците имат своя дълбок смисъл, стига човекът, на който е издигнат паметник, да е бил носител на нещо наистина ценно и нетленно. Самата дума е много показателна. Паметникът напомня. И тук е важно, той да ни напомня не толкова за човека, колкото за онова ценното, безсмъртното, което той е успял да ни разкрие в живота си. На светлите индивидуалности трябва да се издигат паметници, не защото те имат нужда от това, и не за да им се кланяме или да тъгуваме за тях, а за да ни напомнят, че на това, на което са били носители тези индивидуалности, можем да бъдем носители и ние. Паметникът е символ, и ако той изразява нещо светло, то ползата за тези, които могат да се свържат с идеята зад него е огромна. Става ясно, че паметник не трябва да се прави, без да се заложи наистина висока идея в него. Ако ние искаме да овековечим с паметник един съвсем обикновен човек, то какъв символ е това? Какво послание ще представи този паметник, на хората след десет, сто или хиляда години? Това е опит да се представи тленното за нетленно. Човекът който е изобразен на паметника. Никакво страдание не причиняваме на душата му. По-скоро можем да причиним страдания на себе си, акосе опитваме да намерим в паметника заместител на истинския човек.

Е, ако трябва да сме коректни, Духът се разгръща, защото в същността си е съвършен, но и да се каже "духовно развитие" не е чак такъв проблем..