Станимир

„Добродушен“ често на практика се възприема като прекалено мек човек, т.е. смисълът малко се е изкривил. Иначе, духовната еволюция предполага добродушие и добронамереност, но и много повече.

Въпросът е: доколко това е изнудване? По принцип свободната воля винаги следва да се зачита. Това не означава, че не трябва да ограничаваме престъпниците в намеренията им. Ако те искат да вършат престъпление, то си е тяхно право да го искат. Но в реда на нещата е, ако реализирането на тези намерения бъде осуетено. Тук вече няма намеса в чуждата воля. Моментът е тънък и не знам доколко е ясен. Сега за изнудването. Изнудване е когато искаме да подчиним нечия воля, но тук важният момент е, че за да говорим за изнудване, то това трябва да стане неправомерно. В дадения пример, похитителят действа неправомерно, а ние сме в правото си да разберем къде е скрито детето. Така че изнудване не може да има. Изнудващият винаги се стреми да получи нещо над което няма право, иначе не може да се говори за изнудване. В този смисъл, няма оправдано изнудване.

Когато ясновидец с опитва да „види“, той не „гаси“ ума си, а го привежда от активно в пасивно състояние, така че това, което трябва да се види да се отрази в ума. Няма как ясновидецът да види каквото и да е, без участието на ума си, а още по-малко пък да го разбере. Много се говори за директно възприемане на истината, но нека някой да каже едно нещо във вселената, което някога да се е осъществило без посредничество. Нищо не може да се извърши без посредничество. Въпросът до участието на ума при разкриването на истината е формата под която той ще участва, а не до самото му участие. Когато се отрича ума в източните практики, то се отрича неговото активно участие в търсенето на истината, т.е. правенето на необосновани предположения и догадки, но истината няма как да бъде осъзната без ума. Не ми стана ясно какви са тези центрове на осъзнаване в далака, сакралния център и слънчевия сплит. Центърът на съзнание винаги е един (дори и при шизофрениците). Все пак духът на човека е само един.

Как може инструментът чрез който се заблуждаваме (ума) да е различен от инструментът чрез който съзираме истината? Това, което се заблуждава е това, което може да види истината. Това и единствено това. Умът създава мая, умът е разрушава. Умът е отвъд мая и няма защо да го поставяме в зависимост от нея. Не бива да се заблуждаваме от моментното състояние на ума на човечеството. То е само моментно състояние – етап, който преминаваме. Никой няма да отрече възможността на едно новоизлюпено пиленце да се научи да лети, въпреки че в момента на излюпването си то определено не може. Не знам защо обаче определяме възможностите на ума по това, доколко можем да го използваме в момента. И отричаме, и отричаме.

Основната идея е, че с духовността компромиси не бива да се правят. Когато човек започне да жертва добродетелите си за постигане на своите цели, то отклоняването от духовното е неминуемо. И както в приказката, се започва с малкото, а целите са съвсем добри. Но целите се променят: добрите могат да бъдат заменени с лоши, а лошите – с добри. Има една приказка: давайте на хората от вашата светлина, но никога не им давайте източника на тази светлина. Да жертваш добродетелите си е като да предадеш източника на светлина в себе си. Тогава вътре остава само мрак, а човек се превръща в неспособен да дарява повече светлина.

С Бог сме приятели. Ако аз стана негов роб или той мой, то край с приятелството ни. Шегата настрана, но да служиш и да бъдеш роб са доста различни неща. Не ме плаши да бъда роб. Но никога няма да стана роб съзнателно и доброволно, т.е. вътрешно винаги ще се стремя да си остана свободен. Абе ти съзнаваш ли какво пишеш? Робът е без права и без воля – една вещ, притежание. Бог, който има нужда от хора като роби не е никакъв Бог, а пълната му противоположност.

Това е друга тема. Тук не говориш за хора, които вършат Божията воля, а за заблудени такива, лъжепророци, лъжеапостоли, лъжехристи и подобни са наречени. Как се разпознават истинските от лъже... също е друга тема и няма да я обсъждам. Ами не. Щом следваш божията воля, трябва да можеш да я различаваш. Това не е друга тема. Лесно е да се повтаря: изпълнявайте волята божия и т.н., и т.н. Само че нищо не може да замени нашата собствена оценка за истината. За мене божията воля е това, което аз преценя, че е божията воля. За тебе божията воля е това, което ти прецениш, че е божията воля. Кой доколко е прав в преценката си, е отделен въпрос. Аз мога да преценя едно нещо като правилно, ти – друго. Не Бог решава това, а аз и ти. Аз преценявам кое е правилно според мен, ти – според теб. Евентуално моята или твоята преценка може да съвпаднат с това, което Бог или някое същество преминало през етапа на развитие през който ние преминаваме и направляващо развитието ни, смята за правилно, така че моите или твоите действия да се окажат в съгласие с неговата воля, но това няма да е неговата воля, а моята и твоята. Ако аз правя нещо, то е защото аз съм преценил, че така трябва, а не защото Бог или някой друг е преценил. Дори и когато трябва да изпълня нещо, което не разбирам и трябва да се доверя на някой друг, то пак е защото аз съм преценил, че мога да му се доверя. Ужасна грешка е да се предполага, че една воля трябва да бъде заменена с друга, пък била тя и по-висша. Не, когато говорим за сътрудничество, то волите следва да са еднопосочни, така моята воля се прибавя към другата и съвместната сила се увеличава. Ако моята воля отсъства, за какво съм му на другия? За марионетка?

Никой не е напълно свободен, когато е проявен, дори и проявеният Бог. Това е илюзия. Ограниченията за човешката воля са си ограничения. Много нации доста развити са били унищожени, защото не са вървяли според Божията воля. Спомни си библейската случка, когато се опитват да строят кула до небето. И това се оказва напълно възможно за човеците, но Бог разделя езиците и не успяват, защото това не е Божията воля. С тази воля се съобразяват всички висши същества, която ти не виждаш и мислиш че я няма. Всичко видимо идва от невидимото, не забравяй- Ограничанията на човешката воля са в самия човек, вследствие от неговото несъвършенство. Нации може да са били унищожени, но хората, които са ги съставяли продължават да живеят в настоящите нации. Разбира се всяко действие си има своите последствия и човек трябва с действията си да предизвиква такива последствия, които са добри за него и за цялото. Но не защото божията воля е такава, а защото той сам осъзнава правилността на своите действия. Та малко ли са фанатиците, които изпълнявайки божията воля извършват чудовищни жестокости? Аз мога да кажа, че Бог постоянно ме напътства и да представя моите желания за божии. И кой може да гарантира божествеността на дадена идея? Където се споменава божията воля, винаги има манипулация. Винаги. Когато някой ти каже, че нещо е по божията воля, той винаги иска да неутрализира твоята собствена воля. Висшата воля обаче никога няма да се наложи над нисшата, просто защото на висшата воля поробени воли не са й нужни. Който не я разбира просто ще си стои далеч, докато не я разбере, но този, който я следва сляпо често е в по-лошо положение от този, който неистово й си противопоставя.

Това няма да е проблем за волята ни да се реализира, ако не в този свят, в отвъдния. А там възможностите са много повече.

Специално мен приказката ме обнадежди. И не с действителността, която отразява, а със самия факт, че някой вижда тази действителност.

Ами не. А и това всъщност би било само материалният аспект на тази основа – праматерията, пракрити (и дори мулапракрити). Но последните са само названия за да се изрази нещо недостижимо. Атомът на атомистите (индийски и европейски) всъщност е просто един символ, бележещ само някаква относителна неделимост на материалните частици.

Няма последно осъзнаване. Личността е илюзия, но над нея е атман, който е вечен, неизменен и безпределен. Безпределното не може да бъде осъзнато, защото осъзнаването изисква форми. Няма осъзнаване извън формите. А доколкото формите не могат да отразят безкрая в неговата пълнота, то и осъзнаването никога не може да бъде последно. Да, всичко е едно в своята същност, но индивидуалността е нещо съвсем действително. Единството на всички съществуващи монади и в същото време тяхното обособеност като отделни единици не бива да се противопоставят като взаимно изключващи се. Индивидуалността продължава своето съществуване от живот в живот и от манвантара в манвантара. А това вече означава, че тя не е илюзия, защото илюзиите винаги са временни. Илюзорна може да бъде представата ни за нашата индивидуалност, но не и самата индивидуалност.

Ами нали точно това ти разкрива просветлението. Всяко нещо е вечно и непроменливо в своята същност. Вечното и непроменливото е навсякъде. Съществуването на илюзии предполага съществуването и на действителност, и вниквайки в действителността зад илюзиите, последните престават да бъдат такива. Действителността е много истинска и съществуваща, и не знам защо е необходим толкова нихилистичен подход към нея от страна на някои учения. Видимата светлина е сянка на истинската светлина, но това не прави истинската светлина мрак. Мракът е в човешкото невежество, а не в светлината.

Добре де, ти откъде знаеш какви граници е поставил „Бог“ на човешката воля? Аз не виждам граници. Единствените ограничения са в моментните възможности на самия човек. Както едно бебе не може да говори, просто защото още не се е научило, така и ограниченията в човешката воля са само илюзорни. Човек може всичко, което и „Бог“ може. П.П. Пиша „Бог“ в кавички, защото подобен тиранин, който да е напълно свободен, докато в същото време ограничава волите на всички други същества, и който ги обрича за цялата вечност да са по-нисши от него, не мога да приема.

Всъщност много хора с радост приемат идеята за отказ от мисли, чувства и др. подобни. Причината е проста: те просто не могат да мислят и да чувстват правилно. Затова и предпочитат отказа, като един вид бягство, вместо да развият ума и сърцето си. Добре, нека да се откажат от мислите и чувствата си, но нека първо да се научат да мислят и да чувстват. Иначе от какво се отказват? От качества, които тъй или иначе не притежават. Какъв отказ е това? – Просто една илюзия, че се отказват от нещо. Просветлението е съвършенство. Когато видя съвършенство в мислите и чувствата в някого, когато усетя силата на присъствието на вечното, безпределното и неизменното в него, тогава ще позная, че този човек е просветлен. За да бъдат заменени човешките мисли, чувства и воля от нещо по-високо, надличностно, те първо следва да бъдат доведени до своя предел. Как иначе ще бъдат надскочени, как иначе ще бъде прехвърлена границата? На човек трябва да му стане тясно в обвивката на своята личност, за да излезе от нея. Личностните мисли, следва да му станат тесни; личностните чувства следва да му станат тесни; личностните стремежи следва да му станат тесни. И отказът от тях не е лишаване от мисли, чувства и стремежи, а заместването им с нещо по-високо. В природата няма вакуум. Никъде! Можем да наричаме това, което не познаваме нищо, но строго погледнато това е неправилно. При просветлението човек излиза от себе си, от аурата си, и започва да живее в цялото. Неговите граници се разширяват. Сега някой ще каже, че за просветления няма граници. Аз казвам, че има. Много от познатите граници изчезват, но безкрайното винаги изисква граници за да се прояви. Просветлението е само един етап. То не е краят на развитието на духа. Много учения правят грешката да търсят някакъв завършек на духовното развитие – някакво окончателно осъществяване. Но всеки завършек е само относителен и да се опитваме да му придаваме някаква абсолютност е грешка. Нека не се плашим от безкрайността.

Виж сега. Аз не претендирам да съм просветлен. Даже напротив – знам, че не съм. Пишеш: Сега, ти може да си убедена, че пишеш истината, но не можеш да убедиш мене, че е така. Аз мисля, че написаното е израз на твоята гордост, дори надменност и в никакъв случай не е отражение на моята гордост (съществуването на която в известна степен не отричам, но в случая не съм й дал израз). Това сигурно отново е отражение на моята гордост, която виждам в думите ти. Хайде помисли малко, защо просветлените не парадират с просветеността си и може би ще видиш разликата между теб и тях (всъщност едно от многото разлики).

Ние качествата си ги имаме. Това, което се избира преди раждането (и в повечето случаи не от въплъщаващия се човек, както мнозина погрешно предполагат, а от по-разумни същества) е кои качества да бъдат проявени в по-голяма степен в съответното въплъщение и кои – в по-малка. Т.е. положителните и отрицателните качества, които човек (индивидуалността) е развил в миналото си могат да бъдат проявени в по-голяма или по-малка степен, но не могат да бъдат проявени качества (положителни или отрицателни) „в повече“ от достигнатото равнище. Например аз може в миналия си живот да съм бил добър музикант и в този да продължа да развивам музикалните си дарби от там, докъдето съм стигнал, но не мога да стана изведнъж гениален музикант, само защото така съм избрал (или някой друг е избрал). Обратното е възможно: в дадения живот да проявя само една малка част от пълните си натрупвания от миналото в областта на музиката, но не и да проявя нещо, което индивидуалността ми (висшият аз) няма като натрупвания. Това се случва. Човек може да се роди с предразположение към дадено отрицателно качество, което е развил в миналото, за да може да го отработи в настоящия си живот и да го трансформира в положително. Но пак повтарям, въпросното качество трябва да е развито в миналото от самия човек.

Ех, Галио, това как го реши? А? Ако разговаряш с просветлен и той ти се е разкрил, то не е за да се чувстваш свободен и добре....Ще те растърси и разбърка отвсякъде, ще се чудиш какво те е сполетяло и как да реагираш. Всички досегашни и познати реакции са не на място. Той затова се е обърнал към теб - за да ти помогне да се промениш. Да, просветленият дава светлина и свобода, но в началото ще ги усетиш като нещо ужасно за теб, непоносимо. Може да те разтърси, а може и да не те разтърси. Сам го каза: просветленият дава светлина и свобода, но от човека зависи как ще ги възприеме. Самият просветлен не определя дали ще те разтърси или не. Намеренията му са винаги към твоето щастие, но към твоето истинско щастие, т.е. не щастие в мрака, а щастие в светлината. Не знам защо много хора се плашат от истината. Направо се ужасяват. Да, истината е не само щастие, но и много труд и изпитания. Необходимостта от сила в духовното развитие все още се пренебрегва, затова и животът често ни напомня за тази необходимост. Хората обаче рядко разбират това послание. За силния изпитанията не са проблем. Да, но тука „добро“ е употребена в два различни смисъла. Светлите учители винаги търсят действителното добро за човека. И както казах дали ще му причинят мъки и страдания е без значение, стига да го пробудят за истината. Мъките и страданията в този случай са разумни и оправдани. Когато се казва, че черните учители започват от доброто, тук се разбира не действителното добро на човека, а едно илюзорно добро, един безгрижен живот, изпълнен със себичност и преследване на егоистични желания. Страданията в този случай са съвсем естествено следствие, тъй като такова „добро“ е твърде далеч от истината.

Хайде прочети си пак последното мнение и помисли доколко ника то подхожда на явната гордост, която демонстрираш. И с какво право говориш за просветление едва ли не от позицията на постигнала го, след като написаното от теб е пропито от толкова субективизъм?

Темата е за просветлението. Не знам как можеш да свързваш просветлението с „черна безкрайна бездна“, с „пропадаш летейки надолу“, с „никога, нищо не е било и никога, нищо няма да бъде, никога нищо не се е случило и никога нищо няма да се случи“?! За просветления всичко се случва пред очите му, но нищо не го засяга. Той е наблюдаващия потока на живота. Това не означава, че не участва в живота. Казано е: в света, но не от света. Думите „просветление“ и „пробуждане“ са достатъчно изразителни. Затова са и избрани да представят по-високите състояния на съзнанието. Светлината и будността осветяват живота и събитията в него, т.е. ние ги виждаме такива, каквито са. Но те не са нищо. Да, те са преходни, но също така те изразяват частица от абсолютната действителност. А последната не е нищо, а е всичко (дори и като потенциал). „Пустотата“ е отхвърляне на погрешните представи и илюзиите, но зад илюзиите стои истината. Истината е светлина, не е мрак. В светлината сенките изчезват, а в тъмнината – истината.

Ами например ако аз мога да си избирам по желание дали в даден живот да съм добър или лош, то какъв е смисълът да се опитвам да се усъвършенствам в това да бъда по-добър, ако в следващия живот мога направо да си избера да съм по-добър?

Много обобщаващо е това „черните същности“. Още от пръв поглед мога да ги разделя на три групи: 1. Астрални черупки. 2. Развъплътени хора. 3. Съзнателни служители на черното братство. Първите са полусъзнателни остатъци от астрала на починали хора. Действат автоматично докато изчерпят енергията на желанията, която личността е имала докато е била жива. Вторите са починали хора, които продължават да таят определени желания и зависимости в себе си и чрез хората търсят начин да ги удовлетворят, като провокират в тях същите зависимости, които и те притежават. Третите имат съвсем явната цел да навредят и да отклонят човека от пътя му на развитие.

Не е възможно. Ако можем да си избираме качествата, които притежаваме, то се обезсмисля съзнателната работа над тях.

Ами тук навлизаме в много сложна материя. Може да са дни, може да са години, хилядолетия, а може да са и много по-дълги периоди. Създадената причина непременно ще предизвика своите следствия, но това ще стане, когато са налице необходимите за проявяването й условия. А условията рано или късно ще бъдат налице, защото самата причина ще ги привлече.

Това, което ни се струва неизбежно, всъщност вече се е случило в причинния свят. Т.е. то не е бъдеще, а минало. Да, още не се е реализирало на видимия физически план, но в причинния е минало. Представата ни за време е твърде далеч от истинската, защото отчитаме времето не в причинния, а във физическия свят. Действителността обаче не е тук, а там. От тази гледна точка, бъдещето винаги подлежи на промяна, а миналото е неизменно. Просто следва да се научим да различаваме бъдещето от миналото, защото истината е, че не можем. За това трябва да възприемаме като действителност причинния свят, а не физическия.