Станимир

Не знам защо премахването на парите се свързва със земеделието и се противопоставя на техническия прогрес. Човечеството е една общност и в бъдеще тенденцията ще е не към обособяване на множество дребни стопанства, които да функционират за да могат участващите в тях индивиди да оцеляват, а към глобално сътрудничество. Условията за да бъдат премахнати парите вече бяха споменати: 1. Всеки да работи според възможностите си и според нуждите на цялото. Тук възниква проблем с амбицията на хората, които обикновено искат лека длъжност, а по-възможност и ръководна. Всеки трябва да работи това за което е действително квалифициран, а дори и да е квалифициран за дадена дейност, ако има друг по-квалифициран от него, да отстъпи доброволно. Планирането на труда е неизбежно, поне дотолкова, доколкото трябва да се осигури населението с един минимум от блага, продукти, услуги и въобще условия за живот. Всеки трябва да полага труд за цялото и едва след това да мисли за това, което му е интересно. 2. Да се потребява разумно. Потреблението да не е свързано с това колко си работил. Собствеността да е ограничена върху най-необходимото. Тук проблем са човешкият егоизъм и прекомерните желания. Утопия ли е това? Да, утопия е. И все пак това е бъдещето. А технологията ще продължи да си се развива и то в много по-човешки вид. В момента подчинеността на науката на парите и на интересите на имащите пари е основната причина за екологичните проблеми на земята. Проблемът не е в самата наука, а решенията ще дойдат именно от нея. Първо обаче самите хора трябва да решат всеки за себе си проблема с егоизма и необузданите си желания..

Значи остава един жив мъртвец ? Ако такъв живот е безсмислен, защо просто тялото не умре, защо духът не прекъсне напълно връзката си с него ? Може би душите сами си избират дали да се преродят в такива тела или не, при все че увреждането на тялото може да е (уж) случайно. Тежките случаи могат да се опишат и така. А защо си мислиш, че духът при обикновените хора може да убие тялото когато си пожелае? Остава това да направят другите хора, но още е много рано хората да вземат подобни решения. В някои случаи е по-добре нещата да се приемат такива, каквито са.

Не мога да изключа подобна възможност, но ми се струва малко безсмислена. Ако родителите имат тежка карма да се грижат за болно дете или въобще болен човек, не е задължително това да е психично заболяване. При тежките психични заболявания, психично болния на практика не осъществява никакво развитие. Съществуването му по отношение на собственото му развитие е обезсмислено, тъй като той няма контрол над съзнанието си. Приказките, че той приема такова съществуване като жертва за другите също са плод на фантазия. Ако има някаква тежка карма, човек може да се роди инвалид или с друго тежко заболяване, но да се роди човек с психично заболяване поради кармични причини – не виждам смисъл. Смисъл може да има, но предполагам, че това са редки случаи. Причините за психичните заболявания могат да са най-различни, а и самите заболявания могат да се проявят по-различен начин и в различна степен. Някои заболявания са по рождение, други се появяват неочаквано (например след силна уплаха). Духът просто прекъсва връзката на съзнанието с тялото и остава само тази, подхранваща живота му.

Споменах, че природата също не е съвършена, т.е. детето може да се роди с увреждане и без причина от страна на родителите или на самото дете (минала карма на духа му). Също така една част от случаите на психични отклонения може да се отдаде на обсебвания и други влияния от страна на развъплътени астрални същности.

Така се говори. Не знам доколко е вярно или причината е някъде другаде. По-скоро не съм привърженик на подобни заключения, тъй като душата при новороденото е слабо-проявена и с ограничени възможности да влияе върху тялото, мислите и чувствата му (последните две, доколкото ги има). По-скоро е някаква автоматична реакция на тялото.

Невинаги изпълняват задачи. Понякога просто се случва така. Природата не е съвършена. Хората също не са съвършени, а те често имат вина за раждането на хора с подобни отклонения (например стрес по време на бременността, вземане на наркотици, пиянство, ранна бременост, преждевременно раждане и мн. др. възможности).

Ами те обикновено хората в отвъдното не изгарят от желание да се прераждат. Телата са ограничен брой да, около седем милиарда в момента и то само заради периода в който живеем. Иначе средно не би трябвало да има във въплъщение повече от един-два милиарда души.

Какво разбираш под „отваряне на чакри“? Какво очакваш да постигнеш с него? Въобще за да избереш правилен метод е необходимо да си наясно с целта, която искаш да постигнеш и никой не може да ти даде съвет без да е наясно с това защо си решил да се занимаваш с медитация.

Не, няма нужда от отстояване на правото за прераждане. Пред кого и за какво да бъде отстоявано?

Тя се развива заедно със съзнанието ни.

Не. Убежденията могат да се сменят, ако са погрешни или да се развият – ако не са. Последното, не е точно смяна, а израстване, което разбира се включва както добавянето на нови елементи, така и промяна на някои стари. Но ядрото, основата си остава една и съща.

Вече написах достатъчно. Няма да се повтарям. Какви мелодрами, какви аз-ове? Тук говорим за атман, за монадата на всяко живо същество, а не за личността от едно или друго прераждане. Атман е актьора и свидетеля на живота. Но той е обособен за всяко живо същество. Както вече спомена Ники, ако атман във всички хора беше един, то щом Буда се е освободил от илюзията в този миг и всички останали щяха да се освободят от нея. Не, нещата не са толкова прости за разбиране. Атман и Брахман са тъждествени и точка – азът става ненужна илюзия. Да, ама не.

Ето пак същото. Кой е това "ти"? Брахман? Но това не обяснява различното приемане на едни и същи събития по различен начин от различните хора. Ако основата е една и съща, откъде се появяват различията? Трябва ли да си затваряме очите за последните. Да и аз мога да получа просветление и кучето от улицата може да получи просветление. Във възможностите и ако разглеждаме достигаето на тези възможности във вечността сме еднакви, но разгледани в който и да е конкретен момент, не сме. Разглеждани като процеси също не сме идентични, въпреки че това абсолютното и неизменното, което се проявява чрез тези процеси е едно. Мога да премахна идеята за "аз", но това, което мисля, чувствам и съзнавам винаги ще е различно от това, което мисли, чувства и съзнава което и да е друго живо същество в Космоса. Не става въпрос за аз-а, а за индивидуалността, за обособеността на съзнанията на различните същества във вселената. Тази диференцираност е факт, който не е създаден от моята или твоята, или нечия друга заблуда. Вече писах по-рано в тази тема: „А дали мен ще ме има... ами ще ме има. Няма да го има Станимир, роден еди къде си, еди кога си, направил това и това, работещ това и това. Но аз, със своите качества, способности и таланти, със своя опит, пак ще съм си аз. Моите слабости, предразположения, зависимости, слабости в характера от своя страна пък ще са с мен винаги когато се въплъщавам отново на Земята докато не бъдат преобразувани в духовни качества. Те не са част от духа ми, но и не са нещо от което той е независим, след като веднъж ги е породил“. Буда е казал, че човек е процес. Това е изключително многопластова мисъл, която е необходимо да бъде разбрана в дълбочина. Човекът не е една личност, а сбор от съществуванията на множество личности, от редуването на множество инкарнации, между които има определена причинно-следствена връзка. Кое е индивидуалността? В индуизма приблизително се представя като нишката свързваща множеството личности в единно цяло. Абсолютното се проявява чрез мен, То се проявява и чрез всяка друга индивидуалност. Всъщност по-точно е да се каже, че Абсолютното е в основата на всяка индивидуалност, но това е само едната страна на въпроса. Въпреки че всяка индивидуалност е проява на Абсолюта, няма две еднакви индивидуалности. В основата си принципно аз и всеки друг може да сме еднакви, но в същото време никога не можем да бъдем еднакви като процеси чрез които Абсолюта се проявява. Принципите на които се основава проявлението ни са едни и същи, но въпросното проявление никога не може да е едно и също. Аз не мога да стана някой друг. Аз съм уникално проявление на Брахман, така както и всяко друго същество. Всички сме Брахман, но не сме еднакви. Принципно сме еднакви, но не и по начина по който тези принципи са реализирани. От парче глина могат да се направят хиляди различни съда, въпреки че принципа на базата на който тези съдове са изградени ще е един и същ. Нямаш си представа какво пишеш. Мен ме има. Действията ми ще предизвикат своята безкрайна верига от следствия. Миналото ми ще бъде завинаги записано в акаша. Нито миг няма да бъде изгубен. Но подобна представа може да повлияе пагубно на моето бъдеще, дори си нямаш представа колко пагубно. Хубавото е, че в един момет съзнанието отново ще изплува, защото когато духът се прояви в материята, съзнанието винаги е първия резултат, наред с организирането на материята във форма. Човекът е един безкраен процес. Съзнанието може да „заспи“ временно, но винаги идва моментът на неговото събуждане. Несъществуване, нищото, обратна страна на битието? Да, страхът от непознатото е нещо реално. Реални са и силите на хаоса със своята деструктивност. Те даже могат да бъдат полезни, освобождавайки място за нови построения. Но пък ако идеята е в самото разрушение и унищожение... Винаги ще правя разлика между моя аз и аз-овете на останалите хора по света. Това не ми пречи да виждам вечното и непреходното и в себе си, и в тях. „Някой“ и „никой“ са твърде неопределени понятия. Аз съм си аз. Понякога може и да се сравнявам с другите, но пак съм наясно с условността на подобни сравнения. Всеки е значим в тази сфера в която се проявява. Човекът е значим в семейството и приятелите си, възможно е да окаже силно влияние върху развитието им. Духовните адепти оказват влияние в планетарен мащаб и т.н. и т.н. А запомнянето и оставянето на следа след себе си е неизбежно без значение иска ли го човек или не го иска, дали това с което ще бъде запомнен е добро или лошо. Пространството помни всичко, което се е случило в него. Усилията по-скоро следва да са не за това, да бъдем запомнени, а към това да бъдем запомнени с добро.

Това е добър пример на въпрос който неявно предполага съществуване на заложени предпоставки, в случая че има някой, който се заблуждава. Ако никой не се заблуждава, можем ли да говорим за заблуда? Или може би заблуждаващият се е Брахман (или пък абсолютната и неизменна същност на битието)? За да имаме заблуда, трябва предварително да имаме обособено (идивидуализирано в дадена степен) съзнание, което да се заблуждава. Различните хора реагират на едни и същи ситуации по различен начин, индивидуално. Заблуда ли е тази диференцираност или се явява предпоставка за осъществяването на илюзията? Според мен е второто. Не е нужно да дефинираме какво е съществуване и какво означава "някой".

Ами щом си мислиш, че знаеш... Ако действително си чела това, което съм писал, а не само да правиш предположения за убежденията ми, нямаше да задаваш подобни въпроси. Знанието се учи. Това, което придобиваме са умствените и волевите ни умения и духовните чувства. На един човек, който може да прояви самообладание при най-опасната ситуация какво ще му отнемеш? Може да е със силно физически тяло, може да е със слабо тяло, може да е богат или беден, умен или глупав, но как ще му отнемеш самообладанието? На човек, на който другите не са му безразлични, как ще му отнемеш тази съпричастност към тях? Това не са неща, които в този живот ги имаш, а в другия ги нямаш. Въпрос: ако азът е илюзия, кой е заблуждаващия се? Всъщност това подчертаното, не е по-различно от написаното от мен в миналото мнение. Но това, че индивидуалността се променя не я прави илюзорна и недействителна. Обясних го вече. Всъщност ми е все едно дали и как ще го приемеш, но да излагаш своята гледна точка като единствено вярната, а всички останали като заблуждаващи се е нелепо. Хайде, пак предположения. Какви въпроси? Никакви въпроси няма тук, а само предположения.

Защо мислиш така? И защо очакваш отговора на въпроса да е, че човек няма действително съществуване, че атман е илюзия? Освен това Майя - илюзията е нещо, което твърде малко се разбира и. да се приема еднозначно като нещо лъжливо и лошо е неправилно. Брахман + Майя = Ишвара. Помисли над последното. Духът и материята не могат да бъдат разглеждани отделно едно от друго. Майя е Шакти, божествената енергия чрез която Брахман се проявява. Можем да си говорм за абсолюта, за безкрайното, за вечното, но това ще си останат само приказки. Разбирането идва с преживяването, а то няма как да бъде предадено. Всеки може да каже, че Атман и Брахман са тъждествени или че всичко е Брахман (както прави Веданта) или че Атман няма независимо и самостоятелно съществуване (както правят Будистите). Но това са само приказки, докато не бъдат изживени висшите състояния на въпросните учения. Това, което пиша е моят опит. Той може да не е на тази висота на която е написаното от будистките и ведантистките адепти, но то отговаря на моето съзнание и на разбиранията ми. Аз разбира се не пренебрегвам това, което тези адепти и учители са написали, но тъй или иначе думите, които въпросните адепти са използвали предават само съвсем бегло и символично действителостта и всъщност буквалното им приемане може да се окаже твърде заблуждаващо. Те са написани при определени условия, с определена цел, да изложат определена гледна точка и в никакъв случай не обхващат засегнатите проблеми в пълнота. Монадата, атман съществува през цялото манвантара. През следващата, тя се поражда наново и продължава развитието си от там, докъдето е стигнала през предходната манвантара. В този смисъл аза може да не е абсолютно безсмъртен, но е относително такъв. Причинно-следствената верига на съществуването е се нарушава. Развитието не се преустановява. Съзнанието продължава своето съществуване, като се поражда всеки път от досега на духа с материята. Индивидуалността на човека, съзнанието за аз, продължава във вечността. Да, строго погледнато, може да се каже, че този аз в нито един момент не е същия, защото във всеки миг се променя. Но това не пречи на човека днес да чувства себе си като същия човек какъвто е бил вчера. Да, това може да бъде наречено илюзия, но във всяка илюзия има нещо истинско.

На пръв поглед изглежда несправедливо различното отношение на бащата към двамата сина. Но всъщност няма нищо случайно в тази притча, и ненапразно синът, който заминава и се връща е по-малкият. Радостта на бащата е напълно оправдана така, както е оправдано да се радваме, когато едно дете в първи клас реши трудна за него задача в училище – задача, която иначе за един възрастен е елементарна и обичайна. Тази притча е една притча за съизмеримостта. Малкият син просто е в по-долен клас и това, което прави е нещо наистина съществено съобразно с нивото на което се намира. Големия син, за който въпросното нещо е обичайно и лесно, е трудно да прецени доколко важно е събитието за брат му и за баща му. И както е споменато, не че любовта на бащата е по-голяма към малкия син, отколкото към големия, но няма как изискванията и очакванията да не са съобразени с нивото на развитие на човека. Така и изискванията към по-големия син са далеч по-сурови. По-същия начин се различават изискванията и към учениците от тези към обикновения човек. По същия начин изискванията към един духовен учител са непосилни за един ученик. Никой няма да се впечатли, ако един шахматист – гросмайстор победи на някое регионално състезание по шахмат. За него са световните първенства. Там са изпитанията, които съответстват на нивото му. Та големия син допуска грешка, която може би е станала ясна. С времето изискванията към по-малкия брат също ще се завишат.

Не, в случая не съм си променил мнението. Предаваш думите ми не съвсем точно, но това няма голямо значение.

Умът е инструмент. Мисловните способностите свързани с боравенето с ума няма как да принадлежат на инструмента (ума), а на боравещия с него. Ако духът си беше самодостатъчен в своето изначално състояние, нямаше да съществува проявеният свят. Поривът за проявление, който е присъщ на духа; поривът за опознаване на себе си, чрез проявяването на себе си; поривът за развитие на въпросното себепроявяване; поривът за себеразгръщане – това са неща много дълбоко залегнали в самата същност на духа. Непрекъснатостта на съзнанието е нещо реално достижимо. Всъщност това е една от целите на настоящия етап на развитие пред хората. Ами те камъните и растенията и в своето будно състояние са несъзнателни от гледна точка на човека. Просто това е етап от развитието на съзнанието, както и сегашното полубудно състояние на повечето хора в надземните светове е само етап. Освен това що се отнася до сънищата, то ние си спомняме само това, което физическия ни мозък е в състояние да запечата от това, което правим през нощта. Това, че мозъкът не може да запечата изживяното от финото тяло на човека обаче не означава, че последното по време на сън е несъзнателно. „Духът е потенциал в който има всичко“ – в потенциала няма нищо реално. Действителен е само реализираният потенциал. А възможностите се реализират в зависимост от способността на човека да ги реализира. А дали мен ще ме има... ами ще ме има. Няма да го има Станимир, роден еди къде си, еди кога си, направил това и това, работещ това и това. Но аз, със своите качества, способности и таланти, със своя опит, пак ще съм си аз. Моите слабости, предразположения, зависимости, слабости в характера от своя страна пък ще са с мен винаги когато се въплъщавам отново на Земята докато не бъдат преобразувани в духовни качества. Те не са част от духа ми, но и не са нещо от което той е независим, след като веднъж ги е породил.

Кои инструменти няма да имам? То и сега мисловните способности са способности на духа. Ами то по тази логика аз и очи няма да имам и всички други сетива. Това също са инструменти. Не, всичко си го има като способности в духа, а инструментите просто отразяват развитието на въпросните духовни способности. Не може да разглеждаш духа отделно от тялото с което се проявява. Духът винаги се проявява чрез някакво тяло, а тялото винаги притежава определен набор от инструменти чрез които духа да може да се прояви. Духовното развитие е пряко свързано с развитие на формите чрез които духа се проявява. Всъщност духът се разгръща, а не се развива. Развива се съзнанието. А съзнанието е пряко свързано със съвършенството на инструментите, които телата предоставят на духа, т.е. със степента на развитие на самите тела. И тук нямам предвид само умственото, емоционалното, етерното и физическото тяло, а и това над тях, което е безсмъртно и неунищожимо (поне в рамките на оставащите години до следващата космическа пралайа). Спекулираш с думите. Носенето по течението няма нищо общо с това да си в потока на живота и още повече съпоставката, че ако не се носиш по течението си срещу този поток. Ако постоянно следваш пътя на най-малкото съпротивление, самия живот ще те изхвърли. Всъщност опитай поне за един ден и ще се увериш какъв огромен егоизъм се крие зад носенето по течението. Ще видиш, че има и духовно разложение. Не, че духът умира, но... А да следваш посоката на развитие на космоса, не е носене по течението и изисква все по-големи и по-големи усилия (това последното може да изглежда плашещо, но така е само на пръв поглед).

Силната воля си е силна воля. Може да е егоистична, но може да е и алтруистична. Силата на волята е необходима за реализирането й. Иначе можем да се носим по течението, но това винаги води до разложение. А проявата на индивидуалната воля няма как да бъде избегнато. Дори и когато си мислим, че се отказваме от волята си, следвайки някаква по-висша воля, това пак е решение на нашата воля. Мислите са материални. Различните мисловни способности, като въображение, анализ, синтез, различаване, разбиране и т.н. са духовни качества и са свързани със способността да се борави с мисловна материя, но сами по себе си не са материални.

Парите са едната страна на проблема. Другата е собствеността. Не може да бъде премахната паричната система, докато съществува собственост. Парите все пак са заместител на стоки и услуги, а движението им изразява движение на стоки (поне първоначално е било така). Всъщност, ако бъде премахната собствеността, парите стават излишни. Но тук наистина възниква необходимостта всеки да потребява толкова, колкото му е реално необходимо, а също така при това да работи според възможностите си, без възнаграждение. И пак е необходимо някой да планира и направлява труда и движението на благата.

Кое можем да използваме винаги и навсякъде? Човек със силна воля може ли да я използва, когато прецени за уместно? – Може. Един загрижен и състрадателен човек, обичащ всички хора може ли да прояви тези си качества винаги, когато е необходимо? – Може. Един човек с богато въображение, ограничен ли е от нещо външно при прилагането му? – Не. Един разумен човек, със способност за аналитично и синтетично мислене, винаги ли е способен да прояви тези си качества? – Винаги. Могат да се дадат още много примери. Духовното е това, което е винаги с нас. То не може да ни бъде отнето. Можем да го развиваме или деградираме, но то е нещо, което винаги е на наше разположение. Това е самата ни същност, която ние проявяваме в живота си.

Приятелите, домашните и враговете... В приятелите и семейството обикновено човек има доверие. Често предпазливостта му е сведена до минимум. Също така приятелите и семейството оказват върху нас много повече влияние – върху мислите ни, решенията ни, постъпките ни. Но от друга страна, всички предателства се извършват от близки хора. Враговете няма как да те предадат. Предават те тези в които вярваш. Още: един глупав съветник в кралството може да нанесе повече вреда от всички врагове. А ние по принцип сме склонни да се вслушваме в съветите на близките си с доста по-малко съпротивление. Тук вече не става въпрос за предателство, а просто за глупост. Този откъс е от ясен по-ясен. Тук става въпрос за тези случаи, когато човек поставя близките си пред Христос, пред духовното. Христос, като изразител на духовната йерархия е нашата връзка с цялото. Ние сме като едно листо, близките, роднините и приятелите са други листа. А листото получава живот, докато е свързано към дървото. Откъсне ли се, то умира. Христос, учителят, е клона към който сме прикрепени. Ние живеем, защото получаваме жизнените сокове на цялото дърво, трансформирани чрез него. В откъса от Библията не става въпрос за отрицателно отношение към другите хора, а за поставянето им на правилното място.

Духовното – това е, което можем да използваме винаги и навсякъде. Всеки си има представа какво е духовно, но да се конкретизира значението на понятието духовност е невъзможно. Как можем да търсим конкретика в едно абстрактно и сборно понятие?! Духовността има множество аспекти. Някой може да се стреми към знание, и духовността включва знание, включва разбирането, прилагането и т.н. Да, много хора търсят конкретна информация за невидимото и това ги задоволява като духовно търсене – какво станало по време на Атлантида, кои са имената на добрите и на лошите сили касаещи Земята, какви извънземни цивилизации има и т.н. и т.н. Ами, каквото търсят, това и получават. А дали това е духовност, съм отговорил в първото изречение на мнението си. Но тяхно право си е да го наричат както си искат.