Станимир

Замислих се за Рамакришна. Той е боледувал от рак на гърлото през последната година от живота си. За знаещите кой е Рамакришна подобни аргументи като недоволство, потиснати емоции, пренебрегната нравственост и др. под. са доста неоснователни. По-скоро е валиден примерът на Александър, че той се е раздавал изцяло заради другите. Причината за рака при всички случаи е недостигът на психична енергия. Самият недостиг може да бъде причинен както от алтруизъм, така и от свръхегоизъм и прекомерни желания. В първия случай имаме безмерно себераздаване, както случая с Рамакришна, което в крайна сметка води и до ранната му смърт. Едно от възможните решения: подхранване с психична енергия на здравата тъкан около раковото образувание. Това е като че ли по-безопасното. Ако волята се насочи директно към изгаряне на самия тумор, то може да се стигне до унищожаване на целия орган.

Чудесен пример, брилянтен пример, превъзходен пример ......но не и за логика А пример за условен рефлекс. Защото като малък са се карали и може и да са те пошляпвали по дупето, ако си се втурвал да минаваш на червено. И постоянно ти е набивано в главата, че е добре да се минава на зелено. И си взел решение, приел си, че е добре и това ти е станало рефлекс. Какво знание има тука, каква логика? Никакви. Някакъв рефлекс за нещо добро за теб Всеки рефлекс се базира на някакво старо знание....знание колко тежка е ръката на родителя например ... Да, в училище се повтаря на децата за това, че не трябва да преминават на червено. Но това става аргументирано. На децата се обяснява защо трябва да изчакват зеления цвят на светофара. Хората когато спират на светофар, знаят защо го правят, а не спират на червено, защото в тях е създаден такъв модел на реакция. Доказателство са множеството случаи на някои неоживени кръстовища, когато хората си пресичат на червено, просто защото няма задаващи се автомобили и изненади няма от къде да дойдат. Когато бях ученик в 9-12 клас почти всеки ден минавах на червено на подобен светофар. Просто не ми се чакаше. Знаех, че не е правилно, но също така знаех, че нищо не можеше да се случи, защото нищо не рискувах. Сега в подобни ситуации изчаквам просто за да не давам лош пример. Защото докато аз съм в състояние да преценя ситуацията и възможностите си да премина въпреки червения светофар, то някой друг може и да не е в състояние да го направи и да се подведе от действията ми. Но други хора все още редовно преминават на червено, когато няма идващи автомобили. Това явно е тяхна преценка, а не втълпен рефлекс. Въобще това втълпяване е валидно само при малките деца. А те и без това не би трябвало да пресичат оживени улици без придружител. Когато с времето менталът започва все повече да се проявява в човека, той поема властта при подобни ситуации. Не че човекът пак не може да си пресича по-навик и автоматично, особено на места, през които преминава всеки ден, но той наред с това има едно умствено разбиране, защо действа по въпросния начин. Логично е да изчакаш зеления цвят на светофара, когато трябва да пресечеш. Но тук имаме различна ситуация. Ти не трябва да пресечеш, а евентуално да спреш детето да пресече на червено. Ситуацията е различна. Логичният изход от тази ситуация е различен. Не може да предлагаш решението при една обичайна ситуация, като решение на една необичайна ситуация. Разбира се, че когато видиш дете да пресича на червено и виждаш явна опасност за него, че няма да чакаш да светне зеления светофар, преди да реагираш. Това не е логично. Ти в случая се опитваш да представиш едно нелогично решение като логично. Освен това ти отново противопоставяш логиката на инстинктивността (не пиша интуиция, защото интуицията предполага да предусетиш намерението на детето и да го спреш още отрано, дори преди да е стъпило на улицата). Никой не е казал, че в една извънредна ситуация, каквато описваш, хората действат винаги и изцяло логично. Действителната реакция в такива случаи може да е най-различна – от това да се сковеш и нищо да не направиш, до това да се втурнеш необмислено и сам да пострадаш.

Невъзможно е да се харесаш на всички. Каквото и да правиш винаги ще има такива, които да не те харесват и те няма да са малко. Това важи за всеки човек. Намали изискванията към себе си, като например за това, че трябва да правиш нещо специално за да се харесаш на другите. Не си налагай да общуваш с хора, с които не ти е приятно да общуваш, освен когато е неизбежно. Най-елементарна учтивост при общуването с хората е напълно достатъчна. Има хора, които могат да приказват десетки минути без да спрат и да изговорят купища глупости, други (вероятно и ти си в това число) трудно намират теми за разговор. Това зависи от водещата стихия в характера на човека и от други неща, а плюсовете и минусите при различните типове характер са нещо, което е обект на друга тема. Бъди такава, каквато ти е приятно да си, а не каквато другите искат да бъдеш. Бъди спокойна и отстоявай себе си. Само така можеш да постигнеш искреност в отношенията с другите. Ако ти носиш маски за да им се харесаш, никой няма полза от това.

Нищо за пътуване във времето не пише в кибалион. Търсиш решения там където ги няма. Само излишно усложняваш нещата. Не ти трябва да пътуваш във времето за да решиш един проблем (без значение за какъв проблем става дума). Изискват се съвсем прости неща: осъзнаване на грешката и нейното неповтаряне. Един грешен модел на действие, поведение и мислене се поправя с правилен модел на действие, поведение или мислене. Няма нищо по-очевидно. Другото е бягство от действителността. Иначе и хиляда пъти да се върнеш в миналото, то със сигурност ще повториш още хиляда пъти същите грешки. Всичко което трябва да поправиш е в себе си. Няма нужда да поправяш последствията във външния свят. Те ще отминат. Важното е да не пораждаш нови негативни последствия. В каквато и реалност да отидеш, те ще те преследват. Значи какво реално желаеш: допуснал си някакви грешки тук, в този си живот и искаш да избягаш от тях, някой друг да ти оправя последствията, а ти да отидеш в друга реалност, където да продължиш на чисто и където естествено отново ще допуснеш купища грешки. След това може би ще поискаш да смениш реалността отново и отново... Е как очакваш, че това ще бъде позволено? Само изживявайки докрай последствията от грешките си, можеш да се научиш на отговорност и да не ги допускаш повече. Първо трябва да придобиеш определена чистота и качества, които гарантират, че ти няма да допускаш определени грешки и едва след това може да получиш достъп до голяма част от сферите на съществуване. Няма как да разчиташ, че е възможно да се движиш свободно между световете, при положение, че желаейки да избягаш от грешките си тук на земята, ти единствено показваш неспособността си да се справиш с тях. Посрещни проблемите си тук и сега. Може и да не ги решиш така, както ти се иска, но това всъщност не е важно. Важното е желанието да ги решиш и положените усилия. Резултатът може и да не дойде веднага, но задължително ще дойде. За да можеш да владееш външния свят е необходимо перфектно да владееш себе си. А това става тук и сега, и най-вече в най-неблагоприятните условия.

Няма друга лента. Действителността е само една.

1) Не можеш да избегнеш последствията от това, което вече си извършил. Можеш да предприемеш нови действия, чиито следствия да се прибавят към предходните и така да ги трансформират; 2) Нищо в миналото не може да бъде изменено. Колкото по-бързо и по-ясно осъзнаеш тези два принципа, толкова по-бързо ще поправиш грешките си.

Много неща пречат на осъществяването на определени феномени в грубия физически свят. Преградите в мисълта са едно от тях, но далеч не единственото. Всичко се извършва с психична енергия. Много психична енергия. Тя се акумулира с дисциплина. Няма значение дали става въпрос за бели или черни адепти, енергия без дисциплина не може да се генерира. Отделно необходимостта да можеш да владееш тази енергия и да я използваш съгласно космическите закони. Ако ти не можеш да контролираш до съвършенство мисълта си, тази енергия ще те превърне от господар в играчка.

Има няколко малки неточности в текста. Едната е, че най-вероятно става въпрос за два портрета, чийто автор е Херман Шмийхен (тук и тук). Предположението на Н. Дойнов, че може да става въпрос за картини на Рьорих е доста несериозно. Има и други неточности, като наред с това се правят и някои много странни изводи, но засега няма да ги коментирам.

Някой беше казал да обичаме ближния си, тъй както себе си. Беше казал да обичаме и враговете си дори. Това не е ли промяна и развитие? Нима, обичта към ближния и враговете е нещо, което хората обикновено изявяват? – Не. Чистата любов е рядкост. Значи или хората следва да се променят, или изреклият тези думи е наивник. Това е само един от хилядите примери, които могат да се дадат. Няма значение дали човек е на високо ниво на развитие или не в момента в който си поставя дадени цели. Ако човек си постави дадени (възвишени) цели (и полага реални усилия за постигането им) той рано или късно ще ги постигне. В духовното развитие не може да има случайности. Ти каква част от решенията в живота си вземаш според описания начин и каква част от тях са се оказали правилни? Един прост пример. Ти си на пешеходна пътека и знаеш, че когато светофарът светне в зелено, колите ще спрат и ти ще можеш да преминеш. Разумно ли е да се довериш на знанието си или не? Имаш предчувствие, че нещо все пак ще се случи. Ти можеш да се вслушаш в това чувство, и въпреки че светофарът свети зелено, да се огледаш за идващи автомобили. Но трябва ли да пренебрегнеш знанието си за това, че е правилно да се пресече на зелен светофар? Не, интуицията не отменя знанието и логиката.

Истинското търпение е безгранично. Трябва обаче да правим разликата между: 1) действие поради изчерпано търпение и 2) действие поради необходимост, целесъобразност и взето решение. Във втория случай ние прекратяваме чакането си, но без да достигаме границата на своето търпение.

Казват: Ти си просто човек. – Но нима да бъдеш човек е тъй „просто“ – да настъпваш в живота век подир век? Казват: Ти света не ще промениш. – Сякаш не съм част от света и не участвам в него изобщо, а съм само роб на действителността? Казват: Нужно е да се смириш. – Но на кого е нужно моето смирение пред отрицанието и невъзможността? На кого е нужно моето съмнение в туй що постижимо е тук и сега? Казват: Всеки си има своите ограничения. те са непреодолими – приеми това. – Но нима не е предателство подобно приемане – спрямо себе си и вечността? Казват: Злото в света е нещо нормално – приеми го и не се бори. – И нима в себе си следва да го приютя официално, а може би да му служа дори? Казват: Бог е промислил за всичко. Предопределеното неизбежно е, знай. – Сякаш човеците животни сме в цирка, въвлечени в чужда игра до безкрай? Казват: Живей в настоящето – това е реално. Бъдеще още няма – не го мисли. Сега все още е много рано за планове и за мечти. – Но нима има нещо по-неизбежно от бъдещето в нашия живот? А миг подир миг настоящето нима не чезне оставяйки в бъдещето своя плод? Казват: Ти не си съвършен – да грешиш си обречен. Има кой да решава наместо теб. – Да, може би тъй ви се иска – да бъда вовеки жалък и глупав, послушен човек? Казват: Ти в Господа трябва да вярваш и Нему да служиш. – Вярвам, но не във вас и вашия „Бог“ – моят Бог няма нужда от пешки бездушни, които да направлява ход подир ход. Казват: Да знаеш всичко е невъзможно. Примири се с тази своя съдба. – И най-малкото знание ценя, но безспорно с невежеството не мога да се примиря. Казват: Нормално е понякога да се обезсърчаваш, когато в смут и отчаяние скован е духът. – Нормално е винаги да продължаваш след кратка почивка напред своя път. Казват: Нормално е от време на време искрица омраза да загори или в сърцето си да почустваш съмнение, но туй е човешко – недей се плаши. – Нима е човешко да се откажа дори и за миг от любовта? Нима е възможен животът без вяра, дори и за миг, без светлина?

Да се опитаме да бъдем като Него, доколкото можем – в мислите, чувствата и постъпките си. И това трябва да осъществим със собствени сили (носенето на кръста). Въобще, ако разгледаме и предходната част от текста: 37 Който люби баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който люби син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене; 38 и който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене., там е показано, че ние не трябва да поставяме никого между Христос (Бог) и себе си. Това е изразено ясно на много места от П. Дънов, вкл. и в днешната мисъл за деня. Това е част от следването Му. Ние не трябва да поставяме никого между себе си и Христос и също така не бива да поставяме себе си, между тези които обичаме и Христос. Т.е. можем да си представим Христос в центъра на една окръжност, а ние и близките ни разположени в окръжност около този център. В динамика можем да си представим нас и тези които обичаме като успоредни лъчи движещи се към Христос. Това са малко абстрактни символи, но те не са измислени от мен. Близостта се определя от сходството. Човек може да бъде толкова близо до Христос, доколкото е като него в мислите, чувствата и постъпките си. Да Го следваш означава практически приложен стремеж да се изявяваш така, както и Той би се изявил в дадена ситуация.

В българския език са позволени двойните отрицания, нещо което например в английския го няма. Така например можем да кажем: „Не знам дали не трябваше да те попитам преди да поканя Иван за вечеря“. В английския би звучало: „Не знам дали трябваше да те попитам преди да поканя Иван на вечеря“. Преводите в много случаи се правят от английски и тогава в българския превод веднъж второ отрицание може да бъде пропуснато, а друг път да бъде взето под внимание и да бъде добавено, въпреки че в оригиналния английски текст не присъства. Коментираният случай е подобен. Видно е, че в английския вариант имаме само едно отрицание: „They who take not their cross and follow after me...“. То обаче се отнася както за вземането на кръста, така и за следването след Христос. При българския превод мисля, че е по-правилно да се постави отрицанието към всеки глагол, т.е. мисля, че е по-правилен вариантът на превод: Тези, които не вземат своя кръст и не ме последват... Мисля, че двете изречения наистина имат един и същ смисъл. Христос ясно посочва условието, че само този, който носи кръста си, може да го следва истински. Да го следва човек, без да носи кръста си, определено не е истинско следване на Христос. И в двата варианта е от ясно по-ясно, че е правилно човек да вземе кръста си и да следва Христос. И в двата варианта става ясно, че всичко останало не е достойно за Него. Така в случая различията в превода се оказват несъществени и не носещи след себе си сериозни недоразумения, въпреки привидната противоположност на двете версии.

Отдаваш прекалено голямо значение на сънищата си. Да, определено те имат своето послание и когато става въпрос за повтарящи се сънища, това е валидно в още по-голяма степен. Но това са сънища и е добре твърдо да ги разграничиш от реалността. Не можеш да очакваш в сънищата да имаш същия контрол, какъвто имаш и в будно състояние. Подминаването на етажите, засядането между етажите, странното движение на асансьора настрани – всичко това може би означава прекалено желание за контрол от твоя страна. Желаеш нещата да се случват така, както желаеш, без изненади и непредвидени ситуации. Пишеш, че си засядал в асансьор и не те е било страх, но дали наистина е било така. С допълнението „поне докато в кабината е светло“, може би сам показваш, че все пак си таял някакво очакване от което се страхуваш. Може би подготвеността ти относно това как да реагираш в подобни ситуации е изтласкало страха ти на заден план. В сънищата обаче този страх изплува отново, а в съня логиката на будното съзнание невинаги работи. В съня колкото и пъти да предприемаш правилното действие спрямо една ситуация (в случая заседналия асансьор), това може да не доведе до никакъв резултат или дори до съвсем противоположен резултат. Какво реално можеш да направиш. Не е зле да се обърнеш към психотерапевт, но отделно от това когато се събудиш след подобен сън, отиграй мислено съня си така, както ти искаш да се случи, а не както се е случило в съня ти. Отиграй го така, както е логично. В съня няма логика (или по-скоро логиката е по-особена), но обективната действителност е различна. Когато се събудиш ти вече си в обективния свят, а не в субективния – ти вече имаш контрол над мисълта и съзнанието си, а не обратното, както е обикновено в съня. В съня всички подсъзнателни модели на мислене, желания, страхове и др. под. се опитват да предявят своето право на съществуване и да „завладеят“ човека в отсъствието на будна воля. Преди сън е добре да си внушиш, че когато в съня ти се случи някаква нежелана ситуация, ти ще си спомниш, че сънуваш и, че в будно състояние е невъзможно нещата да се случат по този начин. Можеш да си наложиш дори и мисълта, когато нещата излязат извън контрол просто да се събудиш. Важно е да не заспиваш със страх от това, което евентуално можеш да сънуваш. Просто използвай минутите преди сън за да дадеш необходимите волеви заповеди и с малко практика ще видиш, че те действително се изпълняват по време на съня.

Изгубило се е някъде в минутите на медитация и писане. Но нищо, някой някога може би ще успее да го открие, и това ще бъде заслужена награда за търсенията му. Търси се сърце. Който го открие, може да го задържи за себе си. (Ако изпитвате затруднения в търсенето: Матей 25:29)

Според мен издребняването винаги е свързано с надценяване на нещо маловажно. Тук не бива да се бъркаме с обратния вариант, когато оценяваме нещо като дребно и несъществено, а то не е такова. Принципът е същия, само че имаме отдалечаване от нас и ума ни, т.е. подценяване, смаляване и омаловажаване. Камъчето може да обърне колата, когато е подценено. Издребняването е обратния вариант – ние дотолкова раздуваме камъчето в съзнанието си, че то препречва целия път. Така от дребното препятствие можем да направим непреодолимо препятствие. Значи от една страна имаме подценяване, когато не обръщаме достатъчно внимание на малкото камъче-препятствие и то „ни поваля“, а от друга имаме раздуването му, до такава степен, че в един момент го считаме за непреодолимо. Сега, това последното не е точно издребняване, но принципът е същия. И да, оценката е субективна, защото именно субектът подценява или раздува в ума си различни неща. Ако си купя вестник, който струва 70 стотинки и дам един лев, вероятно ще изчакам за рестото си, и това няма да е издребняване. Но, ако съм в ресторант и сметката е например 79 лева и 70 стотинки, ако аз изчакам за рестото, определено ще е издребняване. Разликата е същата, но спрямо общата сума, която се плаща тези 30 стотинки се възприемат по съвсем различен начин.

Да, така е. Явно засега липсва необходимостта животът да поставя достатъчно големи изпитания пред мен. Е, аз от време на време сам си ги поставям, защото не ми се чака. Сигурно защото съм нетърпелив. А и друго си е сам да си ги избереш. А животът ако реши друго, ще видим. Засега си мълчи и ми гледа сеира.

Външно има само един начин – чрез аурата. Но правилната интерпретация не може да извърши почти никой, нито пък е възможно с механични уреди (поне засега), защото аурата има множество нива. Всяко тяло в човека си има своето излъчване – всяка мисъл, желание или чувство се отразяват моментално на аурата на човека, но има и излъчване, което не зависи от моментното състояние и отразява действителното ниво на развитие. Но вместо да опитваш с ясновидци, аура-камери и др. методи, където освен, че ще загубиш пари, нищо съществено няма да научиш, по-добре си направи сам анализа на духовното си развитие. Та ти знаеш най-добре какво мислиш, какво чувстваш, какво желаеш. Просто е необходимо искрено и безпристрастно да сравниш това, което си, с това, което смяташ като еталон за развитие на съзнанието. Това, не само ще ти даде възможност в една задоволителна степен да определиш положението си, но и ще разкриеш в кои области най-много се отдалечаваш и в кой – се приближаваш до този еталон.

Определено има връзка. Приеми съня си като една провокация и изпитание. В съня човек е лишен от избор и воля и по този начин разбираш как би действала ако правото да решава беше в подсъзнанието ти. Когато не позволяваш на един модел на поведение (в случая яденето на определени храни) да се прояви в будното ти състояние, остава единствената възможност този модел да се опита да остане жив чрез сънищата ти (когато волята и съзнанието са приспани). Но и това няма да продължи дълго, ако не му обръщаш прекалено голямо внимание. Аз след като отказах цигарите имах случаи на 4-5 сънища в които палех цигара (и то някои сънища бяха години след като спрях пушенето), но това не ми се отрази по никакъв начин, защото веднага след като се събудех, се дистанцирах от поведението си по време на съня.

Ти сериозно ли вярваш, че нивото на съзнание може да бъде проверено с мускулно тестване?! И да не би авторът на текста да е тествал Исус, Кришна, Буда или Майка Тереза, че да е толкова сигурен относно това че попадат в диапазона от 700 до 1000?

Ако поставим монета от 5 стотинки близко пред окото си, то с нея можем да прикрием дори и слънцето. Хората нерядко се поддават на заблудата да приемат за големи, за важни, за съществени дребни неща, просто защото държат тези неща близо до себе си, защото им отдават водещо място в ума си. За издребняващия дребните неща са действително важни. Той не успява да ги постави на разумна дистанция от себе си и да оцени правилно тяхното място в цялото. Колкото повече мисли човек за едно нещо, толкова той повече ментално го приближава до себе си. Така дребните неща се възприемат като големи. Същият е механизма на появата на множество натрапчивости, мании, фобии и др. под.

Човек разполага със седем сетива с които да възприема света и ум с който да разбира и осъзнава това, което възприема чрез сетивата. Разбира се както сетивата, така и умът са далеч от съвършенството. С грубите физически сетива ние можем да възприемем само най-грубите проявления на духа. Ние можем например да видим една ябълка, да я вкусим, да я помиришем. Това са все начини да се опознае нейната същност посредством нейното проявление. Няма друг начин. Духът не може да бъде осъзнат директно извън формите си на проявление. С усъвършенстване на сетивата и умът ние можем да се научим да различаваме по-висшите проявления на духа, който превъзхождат многократно грубите физически прояви. Но това също се форми, дори и по отношение на тях да се използват термини като „арупа“ (т.е. лишени от форма). Това са изрази идващи да покажат, че това не са статичните и ясно-обособени форми, които познаваме, а едни динамични, абстрактни форми. От закона за подобието трябва да е ясно, че възприемането във висшите светове не може да се осъществява по принципно различен начин от начина по който се осъществява в грубата материя. Да, естествено е да има различия, но пак са необходими сетива и пак е необходим инструмент с която информацията от сетивата да бъде доведена до възприемащия и интерпретирана от него. Да се каже, че въпросният инструмент не е ума е донякъде оправдано, но и също така погрешно. Това при всички случаи не е умът такъв, какъвто повечето хора познават, но това са все пак висшите аспекти на същия този ум. Разбира се нисшето трябва да утихне за да може да се прояви висшето. Също и сетивата: грубите сетива и прекаленото внимание, което им се оказва пречи на възприеманото от висшите сетива да достигнат до съзнанието ни и разбира се на развитието на самите висши сетива. За вярата казах достатъчно. Тя е сила с която осъществяваме това в което вярваме. Отричането на ума и вярата разбира се си е за сметка на отричащия, защото така той сам ограничава огромна част от дадените му възможности. Освен по отношение на познаването на света, умът и вярата имат огромно значение по отношение на начина по който ние оказваме нашето въздействие върху обкръжението. Защото връзката между човека и света около него не е само едностранна, от света към човека, но двустранна. Всички човешки прояви се осъществяват чрез вярата и ума. Ние трябва да разберем, че това, което имаме не е случайно. Дори и умът ни да е несъвършен, а вярата – слаба, ние можем да ги развием в техните висши аспекти, където умът не ни заблуждава, а вярата не е сляпо суеверие. Приемането е трансформация. Приемайки съществуването на нисшите аспекти на едно нещо в себе си, ние приемаме и възможността да трансформираме тези нисши аспекти в съответстващите им висши аспекти. Това е същността на приемането. Отречем ли ума, ние отричаме изобщо възможността да познаем каквото и да е. Но приемайки го, дори когато осъзнаваме, че много от заблудите ни произтичат от него, ние приемаме и възможността да култивираме ум, свободен от заблуди. И ако умът не е в състояние да обхване безкрайността на духа, то причината е в неспособността на духа да прояви тази своя безпределност в ограничена форма. А ние не можем да обхванем непроявеното нито чрез ума си, нито по друг начин. Духът в неговата цялостност, абсолютност и безпределност е непознаваем. Признаването е в основата на трансформацията и по отношение на всички духовни качества. Признавайки отрицателните им аспекти, ние всъщност признаваме и възможността за постигане на техните положителни аспекти. Именно в това е смисъла, защото нисшите и висшите аспекти са част от едно цяло. Където има омраза, там е възможността тя да се преобразува в любов. И смисълът на приемането на омразата не е в това да продължаваме да я подхранваме цяла вечност, а именно защото утвърждавайки единия полюс, ние утвърждаваме и възможността да заменим отрицателния полюс с положителния.

Не, трябва също и да изпиташ вътрешно удовлетворение от това, че на нуждаещия се е оказана помощ. Ако не изпиташ такова удовлетворение, значи мотивите ти не са били чисти – или си очаквал награда (материална или „духовна“) или нещо друго. И тука е много важно да сме доволни не защото ние сме оказали помощта, а защото помощта е оказана. ... Мда, аз бих добавил, че това удовлетворение всъщност означава вътрешен подтик, който е проява на всемирната любов и показва, че тази помощ е на място. И по това разбираме, че помощта е добро в този случай. И ако нямаме вътрешен подтик, то това "добро" не трябва да го правим. Не трябва да се насилваме, защото така се борим с нежеланието като с някакво "зло", което си въобразяваме, че го има у нас, а както цитира Донка: "Предназначението на човека е да работи за доброто, а не да се бори със злото." Аз лично бих се насилил да помогна и без да имам вътрешен подтик, стига да преценя (чисто ментално), че помощта ми е на място и необходима. Наистина по-добре е да усетиш нуждата от помощ и със сърцето, а не само с ума си, но ако това не се случи или повика на сърцето е твърде слаб, то не бива да оставаме бездейни, когато имаме възможността да помогнем.

Аз пък не съм съгласна с теб Това, за което говориш - не е манипулация, а сугестия (където манипулацията е само част от нея, един вид нейн прийом). При сугестията е така - често няма осъзнаване. Но, при манипулацията от чист вид - осъзнаването може и да е налице, но.. с тази разлика, че на реципиента нерядко това му харесва . Тоест, той осъзнава, че е манипулиран, но може да не осъзнава, че това става и по негово желание. Ако човек осъзнае, че е манипулиран, но продължи да следва волята на манипулиращия, то не съм сигурен, че е коректно да се говори за манипулация. Манипулация е имало до момента в който манипулираният е осъзнал този факт. Например малките деца до определена възраст вярват в Дядо Коледа. После научават истината, но една голяма част продължават да „играят играта“ просто защото така желаят. Манипулацията на възрастните, че ако детето слуша, Дядо Коледа ще му донесе желания подарък за детето вече е прозрачна. То знае, че не Дядо Коледа, а родителите му ще му купят подаръка, ако слуша. Тук вече нещата преминават от манипулиране в една негласна договореност между родителите и детето. Детето евентуално ще бъде послушно, защото иска да получи желания подарък, но няма да бъде манипулирано с приказките за Дядо Коледа, защото вече знае, че всъщност родителите му купуват подаръците.

Това е така, но тук нямаме манипулация. Това, че човек променя становището си, не означава, че е манипулиран. Например, някой твой приятел яде прекалено много сладко или пък солено и ти му обясняваш с нужните примери и аргументация за вредата от сладкото/соленото. Той евентуално, повлиян от твоите обяснения, ограничава в по-голяма или по-малка степен употребата на въпросните продукти. Тук няма никаква манипулация, защото ти обяснявайки му за вредата от сладкото/соленото разчиташ именно на неговата воля и здрав разум. Друг случай: да предположим, че някоя майка е сготвила спанак, но детето й не го харесва. И ако майката изтъкне например, че Попай моряка винаги яде спанак и затова е много силен и побеждава всички останали, и че ако детето й иска да е силно, то също трябва да си изяде спанака – това е манипулация. Тук майката не разчита на здравия разум и свободна воля на детето, а му налага един мисловен модел, който е съобразен с желанието на майката детето да си изяде спанака. За целта в случая майката разгаря едно желание в детето – да бъде силно и да побеждава лошите, и го обвързва с идеята, че спанакът е подходящото средство за целта. Но майката цели нещо съвсем различно – просто детето й да си изяде спанака.