Станимир

Ако излъчваш негативна енергия, получаваш негативна енергия; ако излъчваш позитивна енергия, ти се връща позитивна енергия. Това е принципът така, както е правилно да бъде формулиран, а не както в заглавието на темата. Този приницип обаче какво общо има с критиката? Би могъл да има в множество частни случаи, но не и да се извежда като правило. Вчера зададох два въпроса свързани с темата, но никой не отговори.

Да, забелязвам условността. Никога не съм казвал, че критиката е безусловно и винаги полезна. Тъкмо напротив (и ако си направиш труда да прочетеш това, което съм писал досега в темата, ще се убедиш в това... може би). Всъщност, точно хората, които изразиха позиции срещу критиката, по всякакъв начин се опитаха досега в темата да покажат безусловната вреда от нея. Затова насочи констатацията си от по-горе в обратната посока, т.е. срещу хората изказали мнения срещу критиката, а не към мен.

След като думите на П. Дънов не се приемат, то е безсмислено да пиша каквото и да е по тематза критиката. Но нека да оставим въпроса за критиката на страна и да си представим една ситуация: Един човек, който е разкъсван от своите желания, и живее само за удовлетворяването им, отправя критика към някой друг човек, който води порядъчен живот, за това, че не споделя неговия начин на живот. Е, въпросът ми е, ще се освободи ли въпросният човек от своите желания по този начин или няма да се освободи? Очевидно - не. Ако приемем критиката (с доста компромиси) за обвинение, ако аз отправя критика към някой мой близък, че пуши прекалено много цигари (примерно по две кутии на ден), как точно това ще ме направи пушач? Да, аз също имам навици от които следва да се освободя, но това не е получаване на това, което критикувам, а просто изява на факта, че хората са по-склонни да забелязват грешките на другите, отколкото своите. "Като се говори за новото, не е въпрос хората да се критикуват, да отхвърлят една или друга философска и религиозна системи. Нека всичко старо остане, но нека се приеме и новото, което сега идва в света. Ако е въпрос за критики, хората и до днес страдат от тях. Добре е човек да критикува, но на сто грешки той трябва да вижда само една. На сто грешки трябва да се чуват хиляда добри думи." (Иди повикай мъжа си!)[Подчертаното е от мен]

Малките мъчнотии

Т.е. твърдиш, че критиката винаги е субективна и никога не може да бъде обективна?! Значи, когато не сме напълно обективни е критика, а когато сме обективни е нещо друго.

Като помислим, разграничаването и различаването, наблюдателността са основни качества по пътя на духовното развитие. Също прави впечатление това, че критиката включва предлагането на решения и изход от ситуацията, която се обсъжда. Критикуването може да се разглежда и като дискусия.

Не. За злопаметността не е нужна добра памет. Ако например те блъсне кола, ти едва ли ще забравиш случилото се до края на живота си. Просто някои събития оставят ярък отпечатък в съзнанието ни, за който не е нужна развита памет за да го помним. По същия начин и един злопаметен човек може да реагира на нещо случващо се с голяма доза емоционална енергия и едно наглед обикновено събитие да остави ярък отпечатък в съзнанието му. Причината трябва да се търси в свръх-егоизъм и в други неща, а не в добрата памет.

Не е задължително. Никак даже. "Откриването" става според сходството в мисленето. Бедата е там, че ако например ти си склонен да мислиш за алкохол, всички със сходни мисли ще те открият и не само ще видят, но и ще въздействат на мисълта ти, усилвайки я. С положителнитке мисли нещата не са по-различни.

Всеки, който пожелае.

Има ли разлика между любопитство и любознателност? - Да, любопитството е по-повърхностно. Дори и да се задават множество въпроси, разсъжденията на питащия пак си остават на едно повърхностно ниво. Целта е по-скоро да се задават въпроси, също може би да се потърсят готови отговори, но не и истинско знание.

То и хард-кор окултистите често завършват в лудниците. Ама това е по-малкото зло. Даже ги спасява до известна степен. Всичко се заплаща. И стика си повтарял за Шадрин и Зеланд все едно говориш за богове. С фанатици също е пълно в лудниците. И кой си ти, че ще решаваш кой ще съществува и кой не във физическия свят? Пишеш за грешки допуснати в миналото... Ами на теб цялото ти мислене е сбъркано. Това последното знам, че е срещу правилата на форума, но въпректи това ти го казвам - за пръв и последен път. А ти прави каквото щеш. п.п. Пуснал си вече една дузина еднакви теми за промяна на реалността и придобиването на различни умения. Всяка сдледваща ще бъде изтривана без предупреждение.

Самият начин, по който е формулирано заглавието, вече говори много. Щом крадем нещо, то това е срещу волята на неговия собственик, а дори и мисълта за това вече е престъпление. Какво остава за евентуалните усилия, които ще положим за осъществяване на желанието ни. А иначе обсебването си е напълно възможно. Лудниците са пълни с обсебени. Добре е да се позамислим какво можем да причиним на човека отсреща в желанието си да се позабавляваме с тялото му. А ако желанието ни да се позабавляваме е по-силно...

Идеята е, че критикувайки някое или нечие отрицателно качество, ние се страхуваме от това, ние да го притежаваме. Това предполага критиката да е съпътствана с отправянето на редица отрицателни мисли, емоции и енергии (което лично според мен е погрешно схващане за критиката). Така се получава един вид подхранване на същия тип енергия, мисли и качества и у нас самите, и ако те не са напълно изживени, могат да се появят отново в живота ни. Принципът е верен, но отнасянето му безусловно към критиката, смятам, че е погрешно.

Е как са се появили на тези комети? Според мен, Дядо Коледа ни е създал от скука, за да може по Коледа да ни подарява подаръци.

Възможно е, но дали е така?

Тук е важно да се разбере, какво всъщност се разбира под вечен и неизменен аз. В какъв смисъл е употребена думата "неизменен"? Може просто да означава, че е един единствен аз, за всичките ни животи, а не подобно на личността, една личност за всяко прераждане. Това, което възприемаш за себе си не е напълно илюзорно. Една част е илюзорна, включваща всичко, което се отнася единствено до настоящото ти въплъщение, но ще отпадне заедно с физическата ти смърт. Това е социален статус, име и др. Също така някои навици и предразположения не могат да бъдат отнесени към истинския аз, към духа, но докато не бъдат отработени, те ще се появяват отново и отново при въплъщение.

Не, отговорът ти не е задоволителен. Наблюдаващият може единствено да регистрира вече случилото се събитие, но не и да го предопредели. Ябълката вече е паднала. Няма как аз да съм причината, че тя е паднала. Аз се появявам като наблюдател след падането й. Ами ти можеш да убиеш някого и да кажеш, че наблюдаващите са причинили действието ти, защото в това са вярвали. Не може да се отрича обективната действителност. Субективните светове са другаде. Този тук е обективен.

Добре де, аз си мисля, че като хвърля ябълка, тя ще падне в небето. Човекът до мен си мисли, че ябълката ще падне на земята. И сега какво правим? Кого ще послуша ябълката – мене или него? Ами някой път се случва ябълките да си падат на земята без никой да ги наблюдава. Кой взема решението ябълките да паднат на земята в този случай? Или може би червейчетата в тях са си мислели, че така трябва. П.П. Темата отива в „Разговорки“.

Според мен, вечно е нещо, което продължава своето съществуване независимо от случващите се с него и около него събития. Само по себе си изминалото време няма значение. От определена гледна точка (напр. будизма), вечното задължително е неизменно и обратно. Човешката индивидуалност обаче не е неизменна, защото се развива и усъвършенства. Тя не е вечна в смисъла на будизма. Хората, дори и адептите, губят своето самосъзнание и усещане за аз по време на пралая, но съзнанието се връща отново при човека през новата манвантара. Това, въпреки че не е абсолютно безсмъртие (което би трябвало да включва будност на съзнанието и по време на пралая), е едно относително безсмъртие. Всъщност мисля си, че всички учения се ограничават в разсъжденията си до рамките на една манвантара. Поне в екзотеричната си форма.

Чувството за аз зависи от съзнанието. Това е начинът по който ние възприемаме себе си. Ние в своята същност може да сме вечни и неизменни, но представата, която имаме за себе си не е. Тя подлежи на промяна наред с промените в съзнанието ни. Човекът като индивидуалност е вечен.

Въпросът е, че изобличаването не е критика. Освен това то също следва да е обосновано.

Това не е критика. Критиката е подплатена с аргументи. Основава се на проверени факти (които следва да се приведат наред с критиката) и цели не изобличаване, а подобряване на съществуващото положение. В случая имаме няколко твърде съмнителни думи изречени от една твърде съмнителна личност. Ти потърси ли потвърждение или оборване на въпросните твърдения и от други източници? А чел ли си нещо от Кунфуций?

Ами така си е. Няма как човешките структури да се основават на различни принципи от тези при животните.

Всичко съществувало, съществуващо или което ще съществува, видимо и невидимо за сетивата ни.

Хората страдат поради илюзиите си. Просветлените изпитват състрадание поради това, че са преодолели въпросните илюзии и виждат безсмисленото страдание на хората. Не можем да имаме състрадание без познание за действителността и без любов към човека.