Станимир

Капацитетът предполага да имаш избор, който избор капацитетът ограничава. За да нямаш съвсем никакъв избор, не би трябвало да имаш какъвто и да е капацитет. Но това последното е крайност, както и неограничената свобода. Всеки се намира някъде между двете. Условията на средата и възможностите ни свързани с даден избор са само ограничение. Дори физически да нямаш алтернатива, примерно падаш от самолет и не можеш да промениш движението си надолу, то самият факт, че го осъзнаваш е свобода. Друг човек ще осъзнае случващото се по различен начин. Да, някой ще каже, че и това, как осъзнава човек, може да е предопределено. Човек обаче може да допусне да се усъмни във всичко. Самият избор дали да се усъмни в една теория, че всичко е предопределено до най-малката подробност и той ли е предопределен? Т.е. действителността сама се разкрива пред едни и заблуждава други, на базата на някакъв неизвестне критерий, но пък и тези, пред които се разкрива по начин отговарящ на действителността, няма как да са сигурни, че всъщност не са от измамените. Може да си помисли, че това усещане, че можеш да избереш дали да си вдигнеш лявата ръка вместо дясната също е измамно, при положение, че нервната система е така обвързана с ума, а с времето тези движения са така добре оттренирани като навик, че за да се извърши този избор е нужна пренебрежимо малко енергия. Далеч повече енергия е необходима за осъществяване на самото физическо действие. Толкова ясно могат да се забележат причинно следствените връзки навсякъде около нас, но някак си се допуска, че може да сме в една действителност, която без никаква причина съществува точно в този си вид, а не в някакъв друг в който събитията да протичат по друг начин. Т.е. действителност, която разглеждана в нейната цялост във времето е напълно неизменна. Вместо да се приеме логичното, а и вътрешното ни усещане, че сме в действителност, която можем да променяме в определени граници и по определени правила в тази и част, която все още не се е осъществила.

В какво според теб се изразява астрологическото въздействие? Не самото разположение на небесните тела е важно, а тяхното излъчване. Всяко тяло, не само небесните, излъчва лъчи с определени характеристики. При раждане например са важни лъчите, които достигат до новороденото точно в този момент, точно на това място. Ясно е, че самите планети и съзвездия са променили местоположението си на небосклона. Това обаче като че ли няма особено практическо значение. Имаме наслагване на различни излъчвания, които могат да са хармонични или не помежду си, взаимно да се усилват или пресичат под различни ъгли. На Венера влиянието на Венера вече няма да е астрологическо. Влиянието на Земята ще е такова. Не знам с какъв характер е, тъй като просто няма наблюдения на базата на които да се правят изводи.

Едва ли може да се говори за прошка, ако не се засегнат също така вярата и молитвата. Човек във всеки един момент, с всяка своя мисъл и всяко свое действие прави избор - той или заздравява връзката си със светлите сили и Бог, или се отдалечава от тях. Когато човек иска прошка, това е защото е осъзнал и почуствал, че с мислите и постъпките си се е отдалечил. Искането на прошка е едно желание, нарушената връзка да се изгради отново. Разбира се, това искане трябва да е подкрепено и със съответните мисли и дела. А Бог ще даде възможност на всеки. Във връзката човек-Бог, ние хората сме тези, които се променят. Така че от значение е ние да пожелаем да се свържем с Него и с всички светли същества над нас. Връзката в случая е на базата на сходството, на подобието. В същото време ние сме пасивната страна, т.е. трябва да осигурим място в себе си за да може "светлината да влезе в нас". В този смисъл молитвата изпълнена с вяра е изразяване на готовност да бъдем проводници на божественото. Тук личният елемент трябва да бъде сведен до минимум. Ясно е, че тази връзка следва да се поддържа постоянно. Търсенето на прошка е само частен случай. Искреността на стремежа и вярата, съчетани с правилни мисли и действия, са от значение. За мен прошката означава, Бог отново да заживее в човека и човекът отново да заживее в Бог.

Често казано - не знам. Ясно е, че много идеи, които за нас са нови, за други хора не са. Идеи, които за човечеството са нови, може да са съществували отдавна в други светове. Всичко се свежда до осъзнаването им. Но така, както го разбирам, въпросът е дали има идеи, които никога досега не са се проявявали някъде в цялата вселена. Т.е. те са нови за всички съществуващи йерархии от по-висши същества. Колко високо трябва да стои евентуален клас същества, които са способни да проявят нещо съвсем за първи път? Както споменах - нямам си представа.

Да напомня: "Блажени нищите духом; защото тяхно е царството небесно". (Матей 5). "Горко на богатия, който не е богат, горко на бедния, на сиромаха, който не е сиромах." Ясно е, че думата "богат" е употребена два пъти с различен смисъл вложен в нея. Едното значение е положително, а другото - отрицателно. Също и за думата "беден". Богатите, които не са богати, т.е. богатството им не е истинско, а се ограничава само до този свят. Въпрос на време е това богатство да бъде загубено. Това не е задължително да са само пари или пък слава, или връзки, или някаква даваща предимство в живота информация. Може да е всичко, което си мислим, че притежаваме, но в действителност то има стойност само за живота ни като конкретната настояща личност. В противовес на посочените има качества и способности, знания, отношение към света, към живота и към живите същества, които не се губят, а растат и се развиват във вечността. И тези последните представляват истинското богатство в човека. Сиромасите или нищите духом, не са тези, които нямат, но са тези, които търсят, които се стремят да порастнат, защото знаят, че по отношение на Бог всички са деца и всички са бедни. Това са хората с висок идеал, които се стремят към този идеал, защото осъзнават, че все има много още какво да направят, да научат и да постигнат.

Тази тема, може би е подходящото място, да обърна внимание на нещо, което не се осъзнава изцяло - това, че условията в които живеем ние тук и сега изобщо не са тежки. Да, разбира се има трудности, но ако ги сравним с тези от миналото? С войните, които са се водили в продължение на векове; с необходимостта да полагаш часове тежък физически труд и след това да мислиш евентуално за нещо друго; с трудностите да си намериш дори и една книга, сравнено с достъпността на информацията и образованието днес. А дори и сега в много държави условията са далеч не така леки, както в България - глад, болести, мизерия... Да, свикнали сме да се сравняваме с икономически богатите държави. Свикнали сме и в моменти на трудности да се потапяме изцяло в емоцията на недоволството. Искаме едва ли не животът ни на земята да е като на пикник. Обикновено на децата много неща им се дават наготово от възрастните, но с времето те следва да се научат да се справят сами в живота и на свой ред самите те да започнат да полагат грижи за другите. Но в свят в който всичко е движение, бездействие не може да има, а високата организираност предполага да няма безсмислени занимания. Твърди се, че има планети където условията са далеч по-тежки от земните. Има и такива, където животът по-лек, но това е защото те са си го направили такъв. И по-лек, но в какъв смисъл - със сигурност не се отнася до работата, която вършат, а до вътрешната им настройка, до отношението, до разумния ритъм. Без усилия не може да се расте. Без смяна на условията разумът не може да се разшири и умът не може да придобие гъвкавост. Искаме познатото, лесното, сигурното - но тези желания не са в наша полза. Ако за нас, е достатъчно сегашното ни ниво, то е защото не познаваме следващото. Не вярваме, че можем да постигнем нещо по-добро и някак си искаме то само да се случи или пък някой друг да ни го осигури. Да, помагат ни, но разумно, колкото трябва. Трябва да сме наясно, че получаваме колкото е необходимо и заслужено.

Интересна тема, даваща доста насоки за размисъл. Да, анкетата не е добре формулирана, но за мен това не е важно. Самото понятие "индивидуалист" не се разбира по еднакъв начин от различните хора. Лично мое мнение е, че българинът не умее да се подчинява. Той по подразбиране предполага, че с властта се злоупотребява. И въпреки че това често е така, той не умее да се подчинява и в случаите в които с властта не се злоупотребява. Човек, който не умее да се подчинява, не може да управлява. След подчинението идва служенето. То е себеотдаване - на самия себе си, на себействата, на даден колектив, на държавата или на света. До отдадеността към себе си и към семейството сме си ок. Към работата и към други по-малки колективи също много хора са отдадени. По отношение на отдадеността към държавата - такива българи са малцинство. На думи са много, но само на думи. Тук ще обърна внимание на нещо друго, което на пръв поглед няма отношение към темата - това е важността на малките неща. Българинът (а вероятно не само, защото това е често срещан защитен механизъм) е склонен да прави едни такива малки компромиси, които обявява за незначителни и допустими - малки лъжи, малки злоупотреби, оправдавайки се пред себе си, че има къде къде по-тежки злоупотреби. Но с времето това става част от характера - на индивида и на нацията. Но да се върна на индивидуализма. Българинът е индивидуалист в смисъл, че той вярва преди всичко на себе си, често на близките си и рядко на управляващите го в работата или в държавата. Хора, които не вярват, че може да имат силна управляваща ги фигура никога няма да си изберат силна управляваща ги фигура. Тук не става въпрос за партии - такава фигура просто няма да достигне до политиката, а и да достигне случайно, няма да има подкрепа (имам предвид масова подкрепа, защото в политиката у нас сега единствено важно е да умееш да манипулираш по-голямата част от хората, като в същото време съблюдаваш интелигентните хора да са около необходимия за функционирането на държавата минимум). Каквито са представите и очакванията, т.е. вярванията, такива ще са и политиците, а за съжаление представите и очакванията не са позитивни. За мен индивидът е силен само в едно силно общество. До един определен момент, човек може да е силен сам, но скоро ще достигне една граница, която мислейки само за себе си не само, че няма да преодолее, но и ще започне да нанася вреда - на себе си и на другите. Разликите между управляваш и управлявани не могат да са прекалено големи. Ще се получи дисонанс. В тази връзка може би за някои хора е по-добре да работят сами, ако не могат да се включат хармонично към даден колектив. Но пък ако е налична възможност да се сформира солидна група, то винаги е за предпочитане групата пред индивида.

Мога да говоря само за себе си. За мен йерархията е логическа необходимост. Ще навляза в малко повече подробности. След като цялото се раздели на цяло, след като се диференцира, така обособените част си взаимодействат по между си, създава се организирана структура в която всяка част изпълнява специфични функции. За да може тази структура да функционира разумно и хармонично е необходима йерархия. Иначе не виждам как ще се получи. Още повече, че осъзнатостта, а следователно и възможностите на отделните единици се различават. Потенциалът е еднакъв, но степента в която този потенциал е проявен, никога (предполагам) не е еднаква. Всичко около нас е организирано на йерархичен принцип. Наред с това, за да има разнообразие, е необходимо разделение, диференциация. Но това разделение е само външно. Идеята е всяка една проявена организирана структура да се развие по начин, че да може все по-пълно да изрази въпросното вътрешно единство и хармония. Т.е. структурата да заработи като един жив организъм.

Опитай разсъждавайки върху границите да отговориш не само на въпроса: какво ограничават?, но и на въпроса: какво разграничават? Ти разглеждаш проявеното като единица, а непроявеното като нула и това е така от гледна точка на проявеното. Но от една обща позиция проявено и непроявено са едно, а разделени вече са две. Имаме дуалност проявено-непроявено. И двата възгледа са верни гледани от съответната гледна точка.

Отново зависи какво се разбира под "в" и "извън Бог". Доколкото нищо не може да наруши съществуващия в света ред, доколкото всичко се случва на базата на строго определени и неизменни закони и принципи, то нищо не може да бъде извън Бог. Това е едно от тълкуванията на думите: има само една воля. Но ако Бог се разглежда като посока на по-голямо разбиране, хармония, съпричастност, осъзнатост... то определени действия ни отдалечават от тези неща и в този смисъл ни отдалечават от Бог. Тук става въпрос за осъзнаване на връзката ни със света. Тя винаги си е налице, но доколко се осъзнава? Това ни прави по-близки или по-далечни от Бог - степента в която можем да осъзнаем себе си, цялото и единството си с цялото.

Зависи от гледната точка. Цялото също може да се разглежда като единица, както и всяка една негова отделна част или отделна негова проява. В единицата няма ограничение. Границата идва при двойката. Ако я няма двойката, единицата няма от какво да бъде разграничена, няма от какво да бъде отличена. Ние си я представяме като някаква обособена ограничена част, само защото я съпоставяме с нещо второ спрямо нея. В науката се използва думата сингулярност, където нещата съществуват недиференцирани едно от друго. Да, когато нещо се проявява, първо се поражда център, около който се организира определена структура (форма). Но дали това е единицата или двойката. Защото вече имаме два полюса - проявено и непроявено, - и непроявеното може да се разглежда като отрицателния. Ти предполагам, че си представяш празно пространство, в което точката съществува ограничена. Но в окултизма няма празно пространство. Пространството (акаша) е пълно - само по себе си то е идентично с материята в най-фината й форма. Зависи какво ще вземеш като единица. Ако е съзнанието ти, разбира се, че преди да осъзнаеш нещо, то е извън съзнанието ти. Но ако се разгледа като единица света на идеите - то въпросното нещо там така или иначе си съществува, но ти не го осъзнаваш, докато не насочиш вниманието си към него. Разбира се, самото понятие "свят на идеите" предполагам, че ще породи въпроси, на които аз обаче едва ли ще мога да отговоря. Реалността в тези сфери надхвърля доста възможностите ни да си представим, но поне от това, което съм чувал, всяка мисъл, която можем да си представим, не само че съществува там, но е и неунищожима - ние нито я създаваме, нито можем да я унищожим.

Нулата за мен има само относително съществуване. Нещата могат да променят формата си, да се разлагат, да изчезват от един план за да се появят на друг, но не и да изчезнат абсолютно. Можем да кажем, че нещо не съществува само в относителен смисъл. Освен това ние трябва да го познаваме като съществуващо, за да можем да кажем, че в даден момент и при дадени условия то не съществува. Да, в някои беседи нулата също се свързва с Абсолюта, с непроявеното, но в какъв смисъл? Това е така от гледна точка на нашето проявено съществуване, от нашата гледна точка - непроявеното наистина не е тук, не се вижда - това обаче не означава, че непроявеното е напълно несъществуващо. То си съществува в определен смисъл, в някакво необусловено състояние и при съответните условия отново ще се прояви. Това за мен не е да възникне от нищо нещо, а просто смяна на формата на съществуване. Абсолютът свързвам с единицата. Това е цялото, за нищо извън което не може да се говори. Всичко останало е в това цяло и всъщност едно с него. Разграниченията са само условни.

Странен въпрос, за форум. Щом съм го написал, значи всеки може да ме цитира, както и да изрази съгласие или несъгласие.

Да, добре. Въпреки че това понятие ми се струва доста общо.

Всъщност в беседата е представено триединството. Нито един от трите ипостаса не може да се разглежда отделно сам за себе си. Отец без Природата е просто една абстрактна сила без форма и проявление. Без тази спояваща и задвижваща сила пък Природата е нищо. Дори не е и материя. Двете обединени в Сина дават проявените разум, воля, съзнание. Христос - това е постижимото за човека, защото Майката и Бащата винаги ще си останат трансцендентални.

Същото може да се каже за душата/висшия аз. Тя също се "храни" от всяко добро дело или мисъл и расте по този начин. Опитът бива асимилиран и става част от нея. Това е естествен процес. Користта предполага да се извлече полза за нечия чужда сметка. Иначе да не се търси полза от действията е глупост. Идеята обаче е тази полза да е по възможност за всички. Също така самото разбиране за това в какво се изразява ползата, би трябвало да се развива. .

Няма дълг - има равновесие. Законът за равновесието е основен във всички светове. Цялата тема може да се преразгледа като вместо да се търси някакво издължаване, се потърси балансът, солидарността, хармонията... Ако търсиш от някого да ти се издължава, то това за мен най-малкото означава, че не го чустваш близък. Т.е. ако се разглежда божествения свят, то там би следвало на всички да се гледа като на братя. Тук на земята си мисля, че даването трябва да е според необходимостта и възможностите. Кармата често се разглежда като дълг, но тя по-скоро е като камък, който носиш със себе си - камък, към който си се привързал дотолкова, че го имаш като част от себе си и не искаш да оставиш. Кармата изисква преди всичко промяна в нас и в отношението ни към света, а не издължаване. Например всеки наш лош навик - какво има за издължаване? Трябва просто той да се остави, да се излезе от утвърдения модел. В цитирания текст, някак си авторката се опитва да мине много леко. "Аз не дължа нищо на никого и на мен никой нищо не ми дължи", т.е. имаме желание за свобода и необвързаност - просто една заявка. Но проблемът правилните отношения в групата си остава - реално няма отговор на въпроса, как да бъдат постигнати тези правилни отношения.

Е да. Но и интелектуалното разбиране не е достатъчно. Трябва да го усещаш дълбоко в себе си, предполагам.

Тук "човешката любов" не се ограничава само до сексуалните влечения и отношения. Всичко, което човек прави, желае или харесва заради себе си - заради себе си като личност отделена от Бог и от другите хора, - е "човешко". Поставям "човешко" в кавички, защото аз лично предпочитам да отнасям човешкото до разумното, до душата, до хората в седмата раса, когато ще сме завършени като човеци, ... но в случая ще приема значението на думата, което е вложено в беседата. Ясно е, че така написаното е доста висока летва, която за повечето е нещо непосилно. По-скоро е дадено като един идеал по който да се водим, за който да мислим и постепенно да превъплътим в живота. Но да не се лъжем - доста далеч сме от този идеал.

Това, което човек е към всеки един момент, рано или късно ще се промени. Да си доволен, в контекста в който е зададена темата, за мен означава да приемеш настоящето, условията такива, каквито са. Но да ги задържиш непроменени завинаги - не можеш. И ако не се постараеш да ги направиш по-добри, те най-вероятно ще се влошат.

Според мен не е отчаянието, което води до изблик на сила. Причината е в съпътстващото ограничение, в това, че човек е притиснат до стената и няма накъде повече да отстъпва. Страхът също дава сила. В тези случаи обаче силата е хаотична, груба, има и странични последствия... За усилване на психиката като резултат от отчаянието не мисля, че може да се говори. Да, след като преживее една критична ситуация, човек натрупва опитност, но как това ще се отрази на психиката му, зависи от много други фактори.

Как, ако същността не съдържа светлината в себе си, ще се прояви като светлина? Така, както аз виждам нещата, в сянката светлината е ограничена, редуцирана, непълна. По същият начин Бог е в светлината в един ограничен вид. Същността, непроявеното винаги трябва да се ограничи, за да се прояви във форма.

За мен мисълта е по-скоро възможност. Само разумният избор и разумното действие водят до свободата. Неразумният човек не знае какво бъдеще създава с избора си. Разумният също е ограничен от последствията, но ги направлява сам в далеч по-голяма степен. Особено тези последствия отнасящи се до собственото му бъдеще. Августин казва същото, защото доброто е разумно. Правилните действия, мисли, намерения и др. в будизма водещи до освобождение представят отново същата идея.

Нищо не пречи да са и вътрешни субективни проекции в умовете ни. Човекът е като магнит. Може да се свърже и с двата полюса и да почерпи силите съответстващи на всеки от тях. И отговорността си е само негова. Думата "егрегори" не я ползвам. Но да вземем за пример една група от хора, която в недоволството си от някаква причина, което недоволство е подсилено и от склонност към омраза, извършва метеж. Вероятно нито един отделен човек от тази група няма да извърши сам нещо подобно, но увлечен в общия поток, той извършва непривични за него неща. Може да се прояви и жестокост, която иначе е била само латентна, прагът на разумност и отговорност може съвсем да паднат и т.н. и т.н. Това си е реална сила, която се получава след като си се включил в съответния поток. Тези центрове на сила не съществуват единствено в отделния човек, а си имат и планетарни аналози. Или по-скоро планетарните са оригиналните. Помисли за аналогията между човек и планетата.

За съществуване на нещо извън Бог не може да се говори. Бог е създал всичко и оказва последващо влияние върху всичко. Но пътя всеки сам си го определя според наличните условия и възможности. Може да се каже, че всеки сам създава бъдещото си аз. Условия на живот, влияние на средата - всичко това преминава през съзнанието на човек и през неговата индивидуална интерпретация, така че тези неща влияят индиректно. Всеки сам създава своите зависимости, своите предразположения... С тях се пораждат желания. Тези от черното братство не правят нещо различно от това да следват определени свои желания, които обаче не са разумни, в противоречие са с естествения, божествен ред, който единствен дава възможност за растеж на всички и завинаги. Реално с действията си черното братство затруднавят развитието на цялото човечество стимулирайки определени наши желания и склонности, които са несъвместими с еволюционната ни цел. Това че хората откликваме на това влияние; това, че тези желания са силни в много хора, дава определена власт на черното братство. В дългосрочен план съществуването им е обречено, но и тук има по-добри и по-лоши сценарии. Хората и планетата са свързани и ако се унищожи прибързано този център към който са привлечени в желанията си до голяма степен хората, може да се стигне до унищожение на Земята и още по-сериозно забавяне на еволюцията ни. А това всъщност казват е целта на Луцифер.