Станимир

Просто промени това, което не ти харесва в тях. Открий къде е "грешката" във въпросната програма. Промени само сгрешеното, а другото остави. Чувството за празнота идва от това, че си се концентрирала върху загубата, върху разочарованието, върху неоправданите надежди. Но всъщност нищо не си изгубила. Нищо истинско не можеш да изгубиш, а само илюзиите, които си имала. Да, тези илюзии са ти давали една фалшива надежда и един фалшив смисъл на живота, успокоявали са те, докато не си осъзнала, че не струват. Обърни внимание на това, което имаш - най-малкото знаеш каква не искаш да бъдеш. Помисли първо от морална гледна точка - какъв трябва да е човек? И ще имаш цел пред себе си. Целите придават смисъл на живота. Доколкото са смислени целите, които си поставя човек, дотолкова смислен е и животът му. А по отношение на страха да не сгрешиш и да не бъдеш разочарована отново, пак ще повторя, че нищо истинско не можеш да изгубиш. Само така можеш да се научиш да различаваш истината от фалша.

Човек може да е заспал и без да е самовлюбено. А ако за един "заспал" човек е извън зоната на комфорт промяната, напрежението, инициативността и др. качества, то за друг тип човек, да го наречем по-енергичен, може да е извън зоната на комфорт търпението, приемането, подчинението, въздържането от действие... Ясно е, че това, което е под повърхността в един момент ще се прояви. Когато в даден момент от живота на човека възникнат подходящи условия. И точно тук е рискът с преждевременното и прекомерно насочване на вниманието към скритите ни предразположения. Хубаво е човек да е убеден, че ще спечели една подобна битка, но тази увереност трябва да е подплатена с реални положителни качества. Затова и се препоръчва наблягането на положителното. С това не казвам, че човек не трябва да анализира своите силни и слаби страни, доколкото може безпристрастно - напротив. Но това решение е индивидуално. Психиката ни често прикрива неща, които не сме в състояние да асимилираме и контролираме. Това е най-обикновена защитна реакция. Да, това е в зоната на комфорт на човека и в общия случай този човек ще продължава да си стои в нея докато там не му стане некомфортно. Но това трябва да стане естествено, без насилствено извеждане когато става въпрос за друг човек. Както споменах това, което е било скрито рано или късно, само ще се покаже на повърхността. И ако въпросният човек няма с какво да му се противопостави, ще си има проблеми. В някои романи и други книги се говори за Пазача на Прага или Обитателя на Прага. Това е съвкупността именно от всички тези непреодолени отрицателни склонности и предразположения на човешкия ум, срещу които той трябва да се изправи за да премине; да признае, че самият той ги е породил и в този смисъл те са част от него и в същото време да спре да ги подхранва, насочвайки вниманието си върху положителното. Все пак в духовните светове няма негативни сили - те същесвуват само в по-материалните като сянка на положителните.

От мислите и представите си, човек също не може да избяга, а те съществуват. От една страна е истината, а от другата са твоите разбирания и представи. Истината е неизменна и необусловена, от нея също никой не може да избяга. Дали я познава или не е без значение. Единственото, което е в нашите ръце са нашите мисли. Дали е справедливо? За мен е справедливо. Но това е моята представа, която съм изградил за живота с времето. Това е моята представа за света с/в която живея. Дали съм щастлив или не съм щастлив, дали се чувствам прецакан или късметлия - това няма отношение към истината, а към възгледите ми - били те правилни, погрешни или някаква комбинация между двете. И пак ще повторя, щом аз живея в собствената си представа за света, създадена от мен самия и тази представа за истината, а не самата истина ме прави щастлив или нещастен, то къде другаде мога да търся несправедливост, освен в себе си?

От последната НБ - Плевели: "По този начин само ще се освободите от плевелите. Ще усилите житото, плевелите няма да корените, но те сами по себе си ще изчезнат. Като усилите вашите добри способности, вашите хубави способности, плевелите ви, т.е. вашите вътрешни недъзи, няма да имат условие да се развиват. Ще дойде ден, когато плевелите няма да могат да растат, тогава ще дойде жетвата. Тогава човек ще се справи със своите сили, ще бъде здрав и ще мисли правилно." Тук възниква интересен въпрос по отношение на така модерното в последните години изваждане на светло, на всичко, което сме заровили дълбоко в себе си. Дали винаги е удачно? Познаваме ли рисковете и дали негативните последствия няма да са повече от позитивните? ... От друга страна е посоченият в беседата метод, който е насочен върху подсилване на позитивното в човека, докато в един момент за отрицателните ни страни не остане място.

По-добро със сигурност. Думата "копие" ми навява други асоциации. Всичко се променя в търсене на съвършенството. Старото и ненужното не се губи - то си има своето запазено място в новата форма, като част от веригата от последователни събития довели до появата й. Ако във въображението си разгледаме една форма с всичките й промени като един неизменен обект извън времето, то миналото ще съществува в тази форма наред с настоящата форма. Това всъщност е и в основата на паметта и на т.нар. акашови записи.

Значи, никой учител не изисква сляпо подчинение. В същото време ако ученикът всичко трябва да си проверява сам, то едно че учителят става ненужен, а и сигурно ще са нужни милиони години в налучкване. Разумно е да се посочат основите, а надграждането и задълбочаването на разбирането идва с практиката. Практиката е за затвърждаване на наученото. Дори и в учебните системи от училищата това се спазва. Има едно понятие goal-fitness. Това го споменавам във връзка с достойнството и гордостта. Когато имаш някаква цел, то е от значение дали си подготвен за нея; дали отговаряш на условията за да я постигнеш. Нищо не може да се случи без наличието на съответните условия за това. Иначе отиваме в сферата на чудесата. Когато го има това съответствие, това покриване на изискванията за да се следва някаква цел или за да се заема някаква позиция, то може да се говори за достойнство. Но достойнството е различно от гордостта. И от горделивостта също. Всъщност това разграничаване на гордост от горделивост е доста изкуствено за мен. Някак си е трудно да се види проблемът с това чувство. Ненапразно Луцифер е паднал поради гордостта си, с което показва скритата опасност в нея.

Ами тя веригата от причини и следствия може да се върне и по-назад - примерно до осъзнаването на погрешността на дадена наша мисъл, постъпка и още по-назад до присъствието на някаква слабост или погрешна нагласа в психиката ни. Идеята ми беше, че без поемането на отговорност за миналото и без намерението такава да поемаме и за в бъдеще, то процесът на искане на прошка остава някак си незавършен - само думи и намерения. Дори и да са съпътствани с вътрешно осъзнаване и разкаяние, то това все още е само предпоставка за промяна, но все още не е промяна. А прошката май има смисъл само ако доведе до промяна. Тя може би е този преломен момент, в който нещо в психиката ни се обръща и ние започваме да виждаме нещата по нов начин...

Това е така, но точно в това "производно" е ключът. Добавя се нещо допълнително и май ненужно. Има едно сравнение с другите, едно чувство за открояване. Да, всички сме различни, но в същото време никой не е изключителен. Гордостта може да е съпътствана и с едно задоволство от вече постигнатото, от миналото; може да доведе до пропускане на слабите страни... За мен е достатъчно човек да има увереност. Да знае, че може, стига да положи търпеливо, последователно и настойчиво правилните усилия. Всичко над това е сякаш излишно, задържащо го.

Всъщност това да "простиш на себе си" не е ли еднозначно с поемането на отговорност за действията си и приемане на последствията от миналите такива? В колективен план като нация, повечето хора за съжаление не са готови да поемат своята част от отговорността да не говорим за нещо повече), а винаги търсят на кого да я прехвърлят. Думите "нищо не зависи от мен" са често срещани. Но с такава нагласа, ако съдбата ги постави на желаното място, където всичко да зависи от тях, те също няма да се справят. Именно заради неразбирането и нежеланието да се поеме своята част от отговорността.

Подценяването е по-лошо. Колкото до страхът да не сгрешиш и да не се поддадеш на изкушения - това не е нищо повече от неправилно фокусиране на усилията. Загрижеността трябва да е към това нашите действия да са правилни, а не към това, да избягваме неправилните действия. Пороците са сянка на добродетелите и не е разумно да ги поставяме преди тях. Съвсем естествено е прекомерната загриженост да не сгрешим, да породи несигурност, да доведе до неефективност поради неправилната насоченост на действията ни, и до още повече страхове. Но когато фокусът е върху положителната страна на нещата, тези проблеми отпадат.

В темата се появиха няколко идеи, които са принципно верни, но въпросът е към коя точно трябва да отнесем думите от дискусията. Противникът е според силата ни, така че колкото по-свят е човек, толкова по-яростни ще са опитите на тъмните сили да го променят или унищожат. В Библията се споменава за тези, които не са нито горещи, нито студени, а топли. И горещите, и студените са пробудени, но едните използват силите си за добро, а другите за - зло. И е по-лесно да се смени поляризацията - положителното да стане отрицателни или отрицателното положително, но ако няма пробудена енергия, за никаква поляризация изобщо не може да става дума. В повечето религии са описани случаи, в които хора вършещи зло, стават светци. Но поляризацията не може да е едновременно положителна и отрицателна. Затова е важно да се определи какво означава "да напуснат човека". Силният е от голяма полза и за едните, и за другите, но това не означава, че са в него. Човек в определен момент може да е само с едните, според това какви са мислите и чувствата му. После може много бързо да смени настроението си и да допусне другите в съзнанието си. Но от един момент, когато човек се е утвърдил в светлината, то демоните остават извън него и всичките им атаки и изкушения са обречени. А светлите сили не само, че не го напускат, но стават едно с него. Това разбира се е въпрос на бъдеще.

Би било да се види контекста в който са казани въпросните думи. Първата асоциация, която правя с демоните в човека е неразумността. Човекът спира да мисли, говори и действа разумно. Прави неща без оглед на последствията. Ангелите в човека свързвам с обратното. Така че възниква въпросът: може ли човек да бъде разумен и неразумен едновременно? Че може да смени едното състояние с другото, е ясно. По-сложният въпрос: Заблудата трябва ли да се отнесе към влиянието на демоните? При нея човекът може да действа разумно, но поради незнание и погрешна преценка, резултатът може да не е добър.

Грешник, т.е. човек, който допуска грешки. Никой не казва, че веднъж грешник означава завинаги грешник, нито пък човек по-ниско качество. Но под влияние на християнството думата се свързва с някакъв вид обреченост. Признава се нещо, което се знае. В случая е по-скоро невяра и незнание.

Физическото тяло може да изпитва болка. Страданието е вид оценка, която даваме на случващото се с нас. Най-вече поради трудността да я превъзмогнем. Както споменах, важна си самата ти. И леките, и тежките моменти ще отминат. Ти ще останеш и само научавайки се как да преминаваш през трудностите без това да се отрази негативно на теб самата, само тогава те ще спрат да се появяват. Условията за живот са тежки, защото хората сами си ги правим такива. И докато човекът масово не се промени, те ще продължават да са тежки - няма какво да се заблуждаваме с илюзии, че нещата могат да се случат по друг начин.

Защото те те правят това, което си. Те са истиското ти аз. Едно и също действие може да бъде продиктувано от страх, от желание да изглеждаш добре в очите на другите, от чувство за задължение или от добри намерения. Самото действие може да се окаже полезно като видимо за теб последствие и в четирите случая. Но тези видими последствия нямат значение за бдещия ти живот, а това, което си ти реално - твоята психика. Тя се преражда и нейната промяна е от значение.

Въпрос: средата в която човек се ражда, според теб, как се определя? Примерно раждаш се в Африка, в някое гето в Найроби (Кения), където шансовете да водиш лесен и безгрижен живот са почти нулеви. Ясно е, че ако отговорът ти е, че раждането в подобни условия не е случайност, то след самоубийството пак ще се родиш в също толкова лоши или по-лоши условия. Т.е. нищо не си спестяваш, нищо не печелиш - нито знания, нито твърдост на характера, нито гъвкавост, нито опит, нито разбиране. В най-добрия случай само отлагаш. Всяка житейска ситуация е като една задача, която трябва да решиш правилно. Иначе ще я повтаряш, докато не се научиш как да го правиш. Ако допускаш пък, че условията в които човек се ражда не са обвързани с действията му в миналото, то тогава за справедливост не може да се говори.

Дали критерият ти за щастие не е твърде висок? Или самооценката ти е нереално ниска? Търсиш щастието сякаш то е някакво постижение изискващо заслуги и усилия. Това ти пречи да го изпиташ, отдалечава те от него. Не съм в течение на писаното в темите в Психоогия, но виждам нереална оценка на теб самата и на представата ти за щастие. За теб сякаш щастието е високо горе, ти си ниско долу, а страхът е да не паднеш от високото.

На теория нещата са лесни. Каквото можеш променяш, а останалото приемаш без страх и изживяваш. Ясно е, че така е само на теория. Да, имаме други животи, но страховете ще си останат и те ще породят аналогични обстоятелства. Истинското решение идва когато откриеш същинската причина породила ситуацията в която се намираш. Тук отново конкретните възможности за безброй така че отговорът всеки си го намира сам за себе си. Всеки следва сам да изследва мотивацията за всякое едно свое действие, мислите си, чувствата и да изчисти тези, които прецени, че . Особено важни са тези мисли, които се появяват често в съзнанието ни при определени аналогични ситуации, защото те показват предразположения, създават навици и е въпрос на време да провокират някакво събитие в живота ни - този или следващия. Конкретно за страданието, може би е добре да се отговори на въпроса: какво точно поражда страданието в конкретния случай? Дали е физическа болка; психическа болка; трудност; страх; неприемане... Мислите са като магнит. Например, когато се страхуваш да не те ограбят, то с мисълта си е много вероятно да привлечеш някой крадец към това, което се страхуваш да не изгубиш. В крадецът има предразположеност да открадне, а в теб страх да не изгубиш нещо на което държиш - имаме два противоположни полюса, които съвсем естествено е да се привлекат, ако интензитетът на силата е достатъчен. Звучи странно когато подобни закони се прилагат за психиката, но те си действат.

Той сам се наказва. А кармата са просто последствията от действията ни. Думата "просто" е подвеждаща де, защото да можеш да проследиш последствията от едно действие всъщност е трудно, да не кажа непосилно за нас хората. Не знам защо примерът със самоубиеца точно ти е интересен, след като той всъщност не чак толкова често срещан, а е по-скоро изключение. Същественото в случая не е действието, а мотивите и мислите, които са довели до това действие. Те ще породят тези последствия, които ще се проявят след смъртта. С умирането на тялото самото действие се изчерпва и толкова. Но както споменах в предния си пост, моделите и тенденциите в мисленето ни, предразположенията, склонностите, желанията - остават. Как точно ще се прояви кармата в бъдеще зависи от това какви точно са тези характеристики на психиката на човека. На изток точния термин за тях е самскари. Точно описание на това какво ще се случи с убиеца не мога да направя, дори и да знам каква точно е била мотивацията му за въпросното действие, но при всички случаи имаме една злоупотреба с жизнения принцип или жизнаната енергия, които най-вероятно ще доведат до ограничеността и в бъдещ живот. Така човекът ще бъде провокиран да се научи да я цени и пази, евентуално. Но сигурно ще има и други съпътстващи последствия.

Справедлив е. Щом има общи правила и закони на които всичко е подчинено и които нищо не може да измени и избегне, следователно от гледна точка на тези универсални правила и закони, животът е справедлив. Оттам нататък започват личните интерпретации и оценки според които нещо може да изглежда несправедливо, нечестно и т.н. А дали ще се получи точно шорткът? Затова, там където се говори за прераждане, се говори и за карма. Двете учения вървят ръка за ръка. Но и там където не се говори за прераждане, също се казва, че всеки си създава бъдещо съществуване според това, което е посял. Т.е. самоубиецът е в грешка и при двете. Смъртта не слага край на желанията, интересите, предразположенията и психическите зависимости. Даже напротив. Силните желания и влечения стават още по-силни. И за каквото мисли човек, към такава среда ще бъде привлечен. Но ако желанието е материално, то без тяло няма как да бъде удовлетворено. Това е адът на християните, който за щастие обаче не трае вечно. Зависи от това каква енергия е вложил човек през живота си подхранвайки въпросното влечение. Самоубиецът ако е нямал някакви нисши склонности, може и да не страда по описания начин, но ще остане в съзнание привързан към земната сфера за цялото време, което първоначално му е било отредено да живее, най-вероятно осъзнавайки допуснатата грешка и невъзможността да направи каквото и да е. Всъност възможните варианти са много и зависят от конкретния случай. Но самоубийството, освен ако не е някаква саможертва осъществена от човек, който е наясно какво точно прави, а не е подведен от емоции примерно, ще има неблагоприятни последствия за извършителя.

Нещо като че ли се пропуска. Хората често правим подаръци - понякога разумни, понякога - не. Помагаме си при необходимост и без особена необходимост. Искаме друг човек да постигне нещо, и ако той иска същото, му помагаме. За кармата има кой да се погрижи. Бог си мисля, че също ще помогне на човека, ако силите на последния не достигат за нещо и ако има условия за това. Това ще даде увереност за следващия път, ще доведе до положителен опит. Ако помощта бъде забелязана и използвана, разбира се. Бог (или някои духовно израснали същества) си мисля и че ще облекчи тежестта на грешника, ако види, че тя ще го смаже ако се прояви в пълната си сила, но по-леките последствия могат да го стреснат и провокират към промяна.

Тези думи пораждат в мен два въпроса: Духът на Бога нещо различно ли е от Бог? Изобщо как трябва да се разбират двете в случая? И още един свързан с прошката: Божията Милост в какво се изразява?

Защо трябва да се създава ограничена симулация на нещо, което имаме? Ние собствения си интелект не сме развили и не владеем - какво тогава можем да очакваме да създадем? Дори и сетивното съзнание е резултат от невъобразим брой години еволюция, а за ума да не говорим. Да, може да се създаде механизъм, който да различава много повече цветове от човека примерно. Но да се осъзнае видяното е нещо съвсем различно. Усещането за вкус не е като да ти излезе на екрана надпис - тове е солено, - на базата на определен алгоритъм за химически анализ. За психични оценки като приятно-неприятно или пък ценностни като важно-несъществено изкуствения интелект съвсем няма никакъв шанс според мен. А и духовното възпитание отива далеч зад физическото тяло. Аурата е неразривно свързана с психиката. Ето това е критерий за интелект - по размера, цвета и интензивността на аурата се разбира, че някакъв вид психична активност е налице. Нямам нищо против заниманията на учените, защото търсейки начин да създадат изкуствен интелект, могат да открият други неща, да натрупат опит и да видят за какво точно може да се използва научния прогрес и за какво - не. Съзнание не се създава - съзнанието е способност на духа.

Когато се казва, че Бог живее в чистия човек или чистата душа, а не живее в грешния, то това са метафори. Това означава, че чистият човек изявява Божията воля с любовта, мислите и действията си. Иначе да се твърди, че някъде Бог отсъства, това значи да ограничим Бог. Що се отнася до физическото тяло, да то е смъртно. Но не е ли смъртно, защото така е създадено? Не са ли законите и принципите на основата на които е построено то божествени? И в този смисъл не може ли да се каже, че Бог живее в него? Да оставим настрана, че тялото е инструмент на душата, който тя оживява с една своя част и чрез който събира опитност подпомагаща развиването на всичко божествено в нея. Именно преходността дава възможност за промяна и развитие. Именно съществуването на несъвършенство и грях дават възможност да се развие способността за различаване между правилно и погрешно, и да се избере божественото. Иначе какво ще се получи?

Всъщност, всеки може да си направи екперимент и просто да се опита да не прави никакъв избор. Ще се убеди, че това е практически неосъществимо. А като се замисли ще разбере, че е и логически невъзможно. Ако в своята същност ние не правим избор, а изборът е само илюзия, излиза, че ние по никакъв начин не можем да действаме според същността си. Противоречието е явно.