Станимир

Хармонията винаги предполага неравновесие на проявените енергии. То дава посоката на движение. В космоса силите на доброто са повече и това предопределя хода на еволюцията. Цялото творение се движи към усъвършенстване. Откликвайки на привличането на космическия магнит, човекът влиза в хармония с потока на живота, т.е. следва посоката на космичните течения. Материята и духът не могат да бъдат разделени. Двете се движат заедно през вечността. Възможностите за изтънчване на материята са безкрайни, какти и формите на проявление на духа. Посоката на движение е към духа, но двете начала са еднакво необходими и единни в същността си. Хармонията е висше напрежение и устрем.

Обичам, когато вечер слушам песента на щурчетата. Затварям очи и слушам. Нежният и ритъм ме пренася в космоса, насред безкрайната шир. Виждам блещукащите звездички, усещам трепета им, обземащ сърцето ми и сливащ се със звуците от песента. Аз съм във вечността, в плен на късче безпределност - омагьосан. Боровият дъх на живота изпълва пространството около мене. Дишам и ставам едно с всичко - с любовта, с щастието, с красотата. Не мога да заспя, а и не искам - животът е навсякъде, по-прекрасен от всякога. Отпускам се в нощта и продължавам да навлизам в песента, приела облика на вълшебна врата, водеща към света на мечтите. Пристъпвам бавно под свода на звуците, разказващи за необятната вселена. Аз съм в приказката - част от нея, и от магията, все още криеща от мене множество тайни, но неизменно водеща ме към неизразимото. Следвам песента на щурчетата - на най-малките.

Три прости думи: ВСИЧКО ЗА ВСИЧКИ

Може ли въобще нещо проявено в тази вселена, създадена от Съвършен Разум и изпълнена с Безгранична Любов да няма своите място и роля в Божествения Промисъл, пък било то най-ярката звезда или най-малката песъчинка?

По своята същност ясновидството, разбирано като предсказване на бъдещето, по нищо не се различава от всяка една друга прогноза, като например прогнозата за времето или за валутните пазари. Друг е въпроса, че в много учения под ясновидство се разбира аналогичното на физическото зрение, но по отношение на астралния и менталния план. Така ясночуването е чуване на астрален/ментален план.

За контролиране на мисленето е нужно силно заострено внимание и наблюдателност. Натрапчивите мисли не правят изключение. Според мене винаги присъства някакво "отключващо" събитие/събития, която предизвиква асоциация у личността със съответните мисъл-форми и ги привлича. Лошото е че това отключващо събитие може да е толкова често проявяващо се в живота ни, че на практика натрапчивите мисли постоянно да бъдат стимулирани. Доколкото знам за да се смята един подобен проблем за решен, той не трябва да се проявява в продължение на поне три години. Интересно ще бъде ако някой с опит сподели дали се наблюдава цикличност при проявата на натрапчивите мисли и с каква продължителност е той.

Ако по-често визуализираме вътрешно мечтите си и се молим за тях, един ден непременно ще станат реалност. Доброто бъдеще започва от добрата мисъл. Мечтая единствено за утвърждаването на любовта.

Разочарованията са резултат от очакванията ни. Очакванията са нещо различно от мечтите, но често ги съпътстват.

Можем да мечтаем за целите си, а можем и да се стремим да ги постигнем. Именно второто имам предвид под гледане към бъдещето, а не бягство от реалността.

Запознат съм с такива учения и най-вече с това на адвайта веданта. За мене Шанкара е един от най-великите Учители на всички времена. Все пак разбиранията ми малко се различават от неговото учение. Но това не е от съществено значение. В крайна сметка, както моето разбиране, така и ученията които се дават на хората подлежат на развитие. Сега една забавна аналогия по темата: спирала (съзнание) + електричество (живот, огън, любов) = магнитно поле (привличане, проявление на любовта, гравитация) С нарастването на живота който е в състояние да премине през нашето съзнание, нараства и полето което се образува като резултат.

Според мене скуката е липса на цел към която да се стремим. Каква е целта няма значение. Може да е добра, може и да не е. Но и в двата случая не сме застинали в настоящето, а погледа ни е отправен към бъдещето.

Красотата е хармония. Усещането за красота е хармония между нас и обекта, който наблюдаваме. Всеки обект се възприема от различните хора по различен начин. За поповата лъжичка локвата с кал е раят. Наистина съществуват някои отношения, които се смятат за оптимални и които най-често са заимствани от природата, но те са такива само по отношение живота на земята, а и сами по себе си не са критерий за красота. По отношение на човешкото тяло Леонардо да Винчи е казал достатъчно. Петър Дънов също е засегнал тази тема. Още в древността гърците са използвали определени съотношения между елементите в архитектурата си, както и преди това в Египет. Но въпреки това всички ли възприемаме пирамидите като красиви? Съществуват и някои космически пропорции. Платон описва няколко геометрични фигури, които след това мисля, че Архимед доразвива. Също числото пи (всъщност най-вече пи). Но както казах самите тези пропорции не са показател за това дали един обект е красив и още повече за това, дали ще го възприемем като красив.

Не идва от главата. По-скоро е вътрешен импулс, т.е. чувство.

Когато желаем (полагаве усилия за) промяна, съпротивлението е неизбежно. Може би тове се разбира под "тъга". В тази връзка вероятно радостта е знак за успеха (постигането). Проявлението на любовта е неразривно свързано с положителното мислене. То утвърждава любовта повече от всичко друго. Любовта е силна, защото мисленето е създало подходящи условия за проявата и. Самото положително мислене също се формира като резултат от любовта. Няма противоречие, а просто постигане на съзвучие.

Неудовлетвореност от настоящето, съчетано с разбиране - в това се състои смисълът на покаянието за мене. Миналото вече е дало своите плодове. Ако не ги харесваме, трябва да посадим нови, по-добри семена, а не да жалеем. Тежеста и болката в сърцето идват именно от неудовлереността от настоящето. Нужно е положително мислене. То създава условията за проявлението на любовта. Всъщност, самото то е проявление на любовта и дава най-прекрасните плодове. Но това е за друга тема.

А аз не мога с по-малко от две - действителност+неизразимост. Защото според всички обичайни хорски стандарти неизявеното е недействително; но и учените, и мистиците знаят, че без неизявеното така наречената действителност би била съвсем невъзможна... Моето разбиране за "действително-недействително" малко се различава. Можем ли да говорим за абсолютна непроявеност? Абсолютно проявено е това, което съществува на всички възможни планове на битието, а техния брой е безкраен. В противен случай поставяме ограничение. Това което за нас изглежда като непроявено, от своя собствен план на съзнание е проявено. Парабраман е просто условно понятие, необходимо за да се изрази началото на една безкрайна йерархична (причинно-следствена от друга гледна точка) верига. Това също е ограничаване. Същността е скрита от очите ни, но тя все пак съществува. Това е единственото, което мога да изразя по-въпроса с думи. Дано бъда разбран правилно. По отношение на живота: Пространството и живота, който го оживотворява са едно неделимо цяло. Водата съдържа огъня (живота, кислорода) в себе си. Тя е негов носител. Живота винаги е проявен. На него може да се гледа и като на вибрация или ритъм (който също е вибрация, но с по-голяма амплитуда). Цялото проявление е една звучаща симфония. Музиката на сферите е съвсем реален факт. В изразът "вълна на живота" също може да се търси определен смисъл. Сравнението с водовъртеж също е удачно, но посоката може да се тълкува двузначно. Зад тези две явления стои символът на спиралата, т.е. разума, а живота е движещата сила. Спиралата подобно на живота няма нито начало, нито край, а представя безкрайното движение.

Да простим на някого например за нанесена обида, не означава ли преди това да сме го обвинили (вътрешно) за това, че ни е обидил? Другото би означавало, че този някой с думите си въобще не ни е засегнал. Тогава прошката не се ли обезсмисля и кой има полза от нея?

Не. Ти ако искаш можеш сам да си го перефразираш. А и не виждам какво толкова има да се спори. Или си съгласен с това, което написах или не. Дали прилагам написаното в живота си също не би трябвало да е от значение за тебе. Нима истиността на едно твърдение зависи от моите действия? Полагам определени усилия за да утвърдя непривързаността в по-пълна степен в живота си и мога да оценя за себе си промяната, която тези усилия са предизвикали. Но моя опит няма да ти бъде от полза, ако сам не предприемеш нужните действия (които са преди всичко психични) за промяна на отношението ти към собствеността и желанието за притежаване, и сам не си направиш съответните изводи. Разбира се в пълното си право си и да не предприемеш подобни действия. А може би вече си предприел една част от тях. В крайна сметка може и да те лъжа и да не прилагам нищо от написаното в живота си. Ти не знаеш дали пиша от някой будистки манастир или от някое казино. Но не е и нужно.

Ако трябваше да опиша живота с една дума, бих си избрал думичката "действителност".

Ще си позволя да повторя една притча, която Орлин е представил в малко по-различен вид на първата страница на настоящата тема:

Да се осъзнае минало, настояще и бъдещи в тяхното единство и взаимообвързаност е възможно, но единствено в определени граници. Бъдещето не е нещо безусловно определено, а сбор от свободните воли на безброй същества вземащи по-голямо или по-малко участие в сътворяването му. Последователността на събитията не може да бъде нарушена. Причините винаги ще предшестват следствията. Част от бъдещето вече е създадено, причините са отминали, но следствията все още не са се проявили. Именно тези следствия може да бъдат осъзнати като бъдеще, но това изисква съзнание, което хората не притежаваме. Като осъзнаване на миналото, настоящето и бъдещето като едно цяло може да се разглежда и това което се случва в различна степен при посветителните церемонии, когато посвещавания осъзнава (в степен зависеща от степента на посвещение и развитието на съзнанието му) Божествения замисъл по отношение на планетата и човечеството, необходимите действия и крайната цел, която предстои да бъде постигната в настоящия еволюционен цикъл.

Да, очевидното и действителното често са две съвсем различни неща. Но действителното (истинското) добро винаги ни извисява, дори и ако очевидността сочи друго.

Nessuno, Духовните учения не се дават само за богатите или само за бедните. И кой ще откликне на призива не знаят нито Учителите, нито Бог. Забележи, че никъде не използвах думата "убеждаване". Проблемите на бедноста могат да се решат единствено в глобален мащаб. Това е възможно ако развием съпричастност към другия и се откажем от зависимостта си от желанието за притежаваме и навика за трупане на собственост. Ресурсите на планетата са ограничени, но те биха били достатъчни ако всеки използваше само такава част от тях, която да отговаря на реалната му необходимост. Това утвърждават повечето духовни учения и това е бъдещето към което се стремим. По отношение на храната: тя е естествена биологична необходимост, без която физически не можем да съществуваме. Гладуването е полезно, само когато не влияе отрицателно на здравето на организма - това се отнася както за бедните, така и за всички останали.

"Състраданието не плаче, а помага." /Агни Йога - Община/

Чувството за вина може да бъде преодоляно и грешката поправена единствено ако се възстанови правилното протичане на енергиите. Например ако сме обидили някого, да се отнасяме към него с уважение и любов (което е по-важно от хиляди извинения и прошки); ако сме откраднали да изкориним желанието си за притежание и да почитаме личността и правата на другия (което е по-важно от това хиляда пъти да върнем откраднатото); ако сме излъгали някого, да почитаме истината винаги и при всякакви обстоятелста и разумно да я отстоявамя. Човек примерно се явоса и се скара с приятеля си. Прошката е необходима, но това не отменя необходимостта повече да не се ядосва. Значи прошката е едно обещание (за търсещия я) направеното повече да не се повтаря, иначе молене на прошка ще бъде просто една лъжа. Но обещанията трябва да бъдат спазвани, т.е. реално да опитаме да се поправим. Забележете не да поправим стореното (което не е излишно, но не винаги е възможно), а отношението си към подобни ситуации за в бъдеще.