Станимир

Доброто е толкова оценка, колкото и понятия като правилно, истина, необходимо и т.н. Имаме от една страна някаква обективна действителност, а от друга нечия субективна преценка по отношение на въпросната обективна действителност. Кое е доброто - оценката или действителния факт? Значи според предходното мнение е оценката, а според мен е действителният факт. Ненапразно казах, че ако не излезем от субективизма никога няма да разберем понятието добро. С какво например моята оценка по отношение на дейността на Христос ще промени същността на стореното от Него? Аз ли съм този, който с оценката си определя резултатите от дейността му - дали те са положително или отрицателни, както и обхватът, който те имат? Аз с моята оценка не мога да направя нищо повече от това да изразя определено отношение по въпроса. До това ли трябва да свеждаме понятията добро и зло - до нашето лично отношение към нещата? Много жалко, ако отговорът е да.

Докато разсъждаваме през призмата "добро за мен, добро за теб" си мисля, че никога няма да разберем доброто. Така смесваме действителното добро с нашите желания, очаквания, навици и илюзии. Ако едно дете днес желае да изяде три шоколада и се чувства добре след като го направи, това е просто едно удовлетворено желание, а не добро. То може да е много доволно и щастливо. Ето, Донка е направила компромис за да се освободи от неудобството, което родителите са и причинявали с молбите си "да помогне" на детето им. Но доброто невинаги означава да се чувстваш добре и да ти е приятно. То по тази логика всяко удовлетворяване на нашите дори и вредни желания или пък всяко бягство от трудностите в живота би трябвало да са добро, защото ни носят удовлетворение, удобство и спокойствие (пък били те и временни). Но къде е тук реалната полза, която носят действията ни, още повече ако гледаме на себе си като на духове, чието пребиваване тук на земята има за цел развитието на определени аспекти от духовната ни същност? В крайна сметка добро е това, което е добро за еволюцията на човека и всичко друго е просто изопачаване на понятието, както и злоупотреба с него. Ама този си мислел, че това е добро, а онзи, че не е добро - това са само мнения по въпроса. Ако нещо е от полза за духовното развитие на някого, то е добро, без значение колко хора мислят по този начин и колко - не. Нека не смесваме субективизма с обективната действителност.

Не, не съм ги срещал, но съм наясно, че ги има. Но си мисля, че Донка нямаше предвид подобни хора в последното си мнение, където всъщност се спомена за това, че Бог иска да правим добро.

Не, според мен не става въпрос за това Бог да ни говори. Това, което можем да направим е да си зададем въпроса как Бог (или примерно Христос, или някоя друга духовно-извисена според нас индивидуалност) би действала в определена ситуация. Тя преценката отново си е наша - от това няма как да избягаме, - но задавайки си подобен въпрос ние донякъде по-лесно можем да погледнем на ситуацията от една надличностна позиция. А с идеята, че Бог иска да правим добро, съм напълно съгласен. Правенето на добро не трябва да е нещо изключително и епизодично в живота на човека. Поне не в живота към който наричаме духовен и към който би следвало да се стремим. Всяко действие на човека носи определени ползи и вреди след себе си. И ако правенето на добро се изразява в ползите, ние следва да се стремим именно към тях според възможностите си. Ние не бива да търсим нанасянето на вреди, а и безразличието не е много далеч от вредата, защото то означава липса на отговорност и загриженост за последствията от действията ни. Човек в крайна сметка следва да прави това, което е правилно, а това е именно доброто.

Ами то и полезен съвет да дадеш, пак може да се изтълкува като непоискано добро. Доброто може да се прояви по много начини. В крайна сметка доброто се характеризира с ползата която носи. Останалото са подробности - дали е поискано, дали ще ти благодарят и т.н. Ако действията ми са от полза за някого - аз съм направил добро. Думите "не прави непоискано добро" се отнасят по-скоро до добрите ни намерения, които обаче невинаги дават добри резултати. Добрите намерения, разбира се, са важни, но те са само една част от правенето на добро. Тези намерения следва да носят реална полза, т.е. нужно е и разбиране от наша страна за действителните резултати, които ще постигнем. Защото желанията са едно, ние можем да си мислим, че правим нещо положително, а в действителност да се получи съвсем друго.

Прочетох за този Боян Стратиев каквото намерих в нета и не останах очарован. Дори и написаното да е само частично вярно, то посещаването на семинарите или курсовете при този човек е най-малкото загуба на средства. Една светла личност, загрижена за това, което разпространява, а не за финансите си, не би натрупала подобен негативизъм към себе си сред хората. Има и негативизъм към силните и способните, които не харесваме, но той е от друг тип. Какво може да направите? Не много. Убежденията няма да помогнат. Тя е подготвена за тях. Опитвайки се да убедите дъщеря си да не посещава въпросния Боян, така само утвърждавате авторитета му в нейните очи, защото той вече е "предвидил", че вие ще реагирате именно така и я е подготвил за това. Нищо особено трудно, но ефективно. Дъщеря ви търси нещо и докато се надява, че ще го намери при въпросния човек, ще продължи да посещава сбирките или каквото там организира. Можете да я подтиквате от време на време към подобна равносметка - дали получава това, което търси и заслужава ли си цената, но трябва да действате много внимателно. Тя няма да направи подобна равносметка, защото вие я искате. Но така или иначе трябва да я оставите да греши. Тя трябва да разбере, че ще приемете решенията й, които касаят нея самата (това разбира се не означава да се съгласявате относно тяхната правилност, а просто да ги приемете като факт). Нека тя да знае, че не одобрявате действията й, но въпреки това ги приемате, ако тя е убедена, че са правилни.

Какви са тези сили? Като например гравитацията ли? Тя нищо не ни кара да правим, въпреки че ни въздейства. Тя ни ограничава в едно отношение (примерно не можем да летим, придържа ни към земята), но ни помага в много други (без нея нещата около нас нещата нямаше да са стабилни - примерно водата нямаше да може да остане в чашата; природните процеси нямаше да могат да протичат правилно; нямаше да можем да се движим). Що се отнася до това дали могат да ни принудят да направим нещо, без да го съзнаваме - съмнявам се. Ако не го съзнаваме, значи изобщо не го правим ние. Ако го съзнаваме, то участие взема и нашата воля - окончателната дума е нейната. Сега, някой може да ни излъже за нещо, да ни наговори куп глупости и ние вярвайки му да направим това, което той желае. Но тук нашата воля си е активна, просто е била заблудена. Това че в заблудата си сме взели такова решение, каквото другия е желаел, не означава, че той е взел решението вместо нас. Друг вариант, случващ се при намеса отвън. Върви човек по улицата, прилошава му, блъска го автомобил и умира. Прилошаването е вследствие от външна намеса с цел изживяване на определена карма. Тук воля наистина няма. Волята създава кармата, но не може да я избегне. Човекът в тази ситуация нищо не прави. Все едно аз да хвърля камък и да кажа, че камъкът е полетял. Не, аз съм го хвърлил. Това са редки случаи, но се случват, когато висши същества поемат контрол над човека за да се осъществи дадено събитие. Волята му просто бива временно изключена (заедно със съзнанието). Не можем да говорим за свобода на волята или за зависимост на волята - нея просто я няма в подобни редки ситуации. Всъщност съзнанието и волята вървят ръка за ръка. Не можем да имаме воля без съзнание и дори самоосъзнаване. Нужна будност на съзнанието. Когато сме в някакво неосъзнато състояние воля няма. То и няма как да вземаме решения без да сме в съзнание. Щом сме в будно съзнание обаче волята ни е налице - дори и да не разбираме изцяло постъпките си, породилите ги причини и последствията.

Нормите на индивида, групата или обществото за добро, не са самото добро. Двете може донякъде да се припокриват, но не напълно. Нормите могат да се променят и в дългосрочен план се развиват, заедно с представите на човека за добро и неговото съзнание. Разбира се, че несъвършените представи на човека за това, кое е добро и невъзможността да предвиди всички последствия от действията си ще доведат и някои нежелани последствия. Няма сила, която да предпази човек от подобни грешки без значение с каква нагласа подхожда към една ситуация: дали, че прави добро или това, което е необходимо, или някаква друга. Човек е несъвършен и като такъв ще допуска грешки. Стремежът към добро все пак е за предпочитане, защото дори и да не се получат съвсем желаните резултати, човек може да се поучи от грешките си и с времето добрите намерения да дадат добри плодове. Без стремеж обаче няма движение и развитие. Практически това означава просто човек да се стреми действията му да са от полза за колкото се може повече хора, а евентуалната вреда да е минимална. Когато действа, човек следва да мисли за последствията от действията си. И да, стремейки се последствията да са благоприятни за колкото се може повече хора, човек прави добро във все по-голяма степен с развитието си. Не е казано, че човек трябва да прави нещо, защото то ще му осигури лично на него добра карма или пък защото ще получи одобрението на обществото, а заради евентуалните благоприятни последствия за хората - но когато нещо е добро, да се отрича и нарича по друг начин считам за погрешно.

Странно как в темата за героизма, доколкото си спомням ти беше един от тези, които най-яростно се противопостави на твърдението, че духовното развитие в един момент се превръща в героизъм. Освен това, ти току що изкара себе си герой по един косвен начин. Ами бих казал, че скромността ти липсва... Това с повечето от правене на добро е абсолютна глупост. Когато едно действие има благоприятни последствия за човека и за околните, то е добро. Кое е това повече? Какви трябва да са последствията за да говорим за повече? Защо противопоставяш доброто на любовта? И какви са тези глупости с "най-висшето нещо"? Кой го предполага? Май си само ти, и то по отношение на другите. Аз може да сравня една добра и една лоша постъпка според намеренията на извършителя и последствията за околните и в този смисъл, добрата постъпка ще е тази, която е направена с добри намерения и носи благоприятни последствия, т.е. тя ще е по-висшата, но на каква база ще сравнявам доброто с любовта?! Те в повечето случаи се проявяват съвместно.

Злото го има, но това не значи, че ние трябва да се опитваме да правим нещо друго освен добро. В стремежа си да правим добро ние развиваме съответното умение (да правим добро) и не ние внасяме огромно зло в света. Злото идва като противодействие от страна на тъмните и както вече казах, това не е причина да не правим добро.

Ние не сме съвършени и е напълно нормално резултатите от действията ни да не са изцяло такива, каквито желаем. Може в стремежа си да направим нещо добро, да се получат и нежелани от нас негативни последствия. Това е в реда на нещата. Но същественото, което се пропуска е, че стремежите на човек винаги трябва да са насочени към правенето на добро и никога към нанасянето на вреда на другите. Вреда може да се получи, но нека това да е неумишлено, поради невнимание или поради незнание. Ние като хора следва да се стремим към доброто. Неутралност не се допуска, а е и невъзможна. Иначе за каква любов все говорим ако не желаем най-доброто за тези, които обичаме? Да, понякога ще ги нараняваме и то незаслужено и ненужно, но когато намеренията са били добри, това е за предпочитане пред безразличието. Всъщност аз дори не бих нарекъл това за което говори П. Дънов "зло", а "несъвършенство" - нежелани последствия в резултат от нашето несъвършенство.

Чрез правилни мисли, правилни намерения и правилни действия. Когато срещнеш един човек, който ти е неприятен или ти направи нещо лошо и ти в резултат на това примерно изпиташ омраза към него, то няма никакво значение дали с този човек сте се срещнали поради кармични причини или не. Фактът е, че сте се срещнали и, че с омразата си ти създаваш негативни последствия за себе си в бъдеще. Без значение дали знаеш причината за срещата ти с този човек, ти не трябва да изпитваш омраза. Добре е да се опиташ да разбереш поведението на човека отсреща, но за това не ти трябва да знаеш кармата му (нито своята). С някой човек може да има просто несъвместимост в темпераментите и това да поражда дисхармония без да има никакви кармични причини. Просто различни аурични излъчвания, които събуждат дисхармония в аурата на другия. При всички случаи от основно значение е да се научиш да запазваш вътрешното си спокойствие и равновесие при срещата с такъв човек.

Ако говориш за себе си, си напълно прав. При теб логическото мислене не работи, но най-странното е, че разчиташ изцяло на логика в обясненията си. Аз според собствените ти думи съм длъжен да не приема твърденията ти, защото те са съставени от логика, която пак по твоите думи не работи и е изкривена. Ще те помоля в бъдеще да не използваш логически аргументи в мненията си, защото ме объркваш и не ми е ясно как да се отнасям с тях - като изопачаване на истината или като вярното й представяне.

По темата: най-добре според мен е фактите от живота да се приемат такива, каквито са - просто като факти; да се опитаме доколкото можем да реагираме правилно на тези факти, без да се опитваме да гадаем какво в миналите ни животи ги е предизвикало и дали имаме някаква кармична връзка с други замесени лица. Знанието дали срещата с даден човек е кармична или не, с нищо не би трябвало да влияе на начина по който ще се развият взаимоотношенията ни с въпросния човек. Човекът си е човек, без значение дали ни е свързала кармата или друга причина. Да делим хората на такива, с които ни е свързала кармата и на другите, с които не ни е свързала кармата, по принцип смятам за погрешно и е по-скоро основа за последващи грешки. Нека да оставим законът за кармата да си действа. За нас важното е да вземаме правилни решения тук и сега, а не да се месим в работата на този закон. Когато е необходимо и когато сме в състояние да обхванем плетеницата на кармата в нейната цялост ще можем да си обясним много неща. Засега обаче на преден план е несъздаването на нова негативна карма, а не опита да си обясним кармичните връзки от настоящето. Първото е много по-лесно и във възможностите ни да осъществим в една доста голяма степен.

Хайде първо си изясни собственото отношение към кармата, защото от двете ти мнения не става ясно какво е то. В крайна сметка тя глупава ню ейдж история ли е, както пишеш, или нещо реално, което сме се ангажирали да поемем, отново както пишеш?

Нито едното, нито другото, според мен. Срамът е усещане за нещо нередно. В това е ключът за обясняване на необходимостта от срамът. Ако човек действително извършва нещо нередно, то тогава срамът би бил на място. Но в действителност проблем са случаите когато човек изпитва срам и безпокойство в ситуации в които не би трябвало да го изпитва. "Нередното" в повечето случаи е единствено притеснението което човек изпитва, което не желае, което не успява да овладее и което не може да си обясни. Резултатът е бягство от провокиращи това състояние ситуации с цел да се "овладее" емоционалния дисбаланс.

А първоначалното желание да отидеш някъде и за целта да се качиш в автобуса откъде идва? От инстинктите значи. Ходенето го правиш по навик - не мислиш много за движенията, но не знаех, че и посоката се определя инстинктивно. Все едно да се качиш на една каляска с коне и да оставиш конете да те водят. Те най-вероятно ще потърсят място с трева където да прекарат остатъка от деня, но явно това теб те удовлетворява.

Ще ти дам един нагледен пример за да изпъкне твърдението, което защитаваш. Да предположим, че аз чакам на спирката автобус за някъде. Значи застанал съм си аз на определено място и чакам автобуса да дойде. В един момент автобусът идва, но спира двадесет метра встрани от мястото, където аз го чакам. Сега, какво излиза, че поради тази причина аз не мога да упражня волята си и да се кача на автобуса?! Ето, случило се е нещо неочаквано и аз трябва нищо да не направя, вместо просто да извървя няколко метра и да се кача в автобуса? Какво пречи моята воля да се прояви съвместно със страничния влияещ фактор, какъвто е фактът, че автобусът е спрял няколко метра встрани от мястото където го очаквам? Аз никога не съм твърдял, че човек е независим от външни фактори, но той проявява волята си съвместно с действието на тези фактори и те не изключват неговата воля.

Първо помисли защо Христос говори навсякъде за Отца си, а не за Бог. Така ще добиеш по-правилна представа за "създаването" на човека. Бог според евреите вдъхва живот на човека, но не го създава. Други създават тялото му, а Бог му дава божествената искра. Не я създава, дава му я. Какво Бог ли е създал собствения си живот, че да го създаде и за човека? Такова допускане води до непреодолимо противоречие. Бог може да предостави от своя живот, но не и да създаде живот. Източник на съзнанието не е формата, а духът работещ в материята. Духът организира тялото за да се прояви и напускайки го, тялото се разлага. Съзнанието обаче остава и след време отново се събужда (а при някои изобщо не се губи при прехода), докато мъртвото тяло бива загубено окончателно.

Какво значи една програма да е вярна? Всяка програма има някаква цел, която следва да изпълни, а това дали програмата изпълнява целта си или не може да се види с прилагането й. Плановете, които си съставяме също имат определена цел и единствения критерий за правилност е полученият резултат. Ние можем да внасяме изменения в плановете си, ако резултатите не ни удовлетворяват и това е проява на човешката воля. За компютърните програми не знам дали сами могат да внасят изменения в себе си, ако резултатите не ги удовлетворяват. Както е казано: по плодовете ще ги познаете. Няма вярна или невярна програма, а работеща или неработеща съобразно поставената цел. Ако човек е програмиран, той задължително изпълнява някаква заложена в програмата му цел и е ограничен до постигането й. Освен това тази цел не обслужва него, а създателите му. За да обслужва него, той следва да притежава воля, но степента на проява на волята е в обратна зависимост от степента му на програмираност - колкото волята преобладава, толкова по-малко ще е влиянието на заложената програма.

Всичко може или да бъде управлявано, или да бъде използвано като средство за управление. Включително и основополагащите вселената принципи, които не можем да променяме - тях също можем да използваме като средство за управление. Именно поради тяхната неизменност, те са предвидими. Само плодовете на волята не са предвидими на 100%, а само с някаква вероятност. Ние също така трябва да правим разлика между подсъзнателните процеси, като например кръвообращението и тези, които са над прага на нашето съзнание. За едните вече е отминала еволюционната необходимост да бъдат съзнателни, те са били такива, но с времето са минали под прага на съзнанието. Другите съзнанието ни все още не е готово да възприеме. И двете групи са извън обхвата (поне прекия) на човешката воля, но в единия случай просто защото това вече не е необходимо, а в другия случай защото още не е дошло времето за това (но ще дойде). Но ние пак стигаме до там да изискваме от волята невъзможното за да я признаем. Има разбира се фактори от обкръжаващата ни среда и процеси, които пречат на волята да се прояви, ограничават я в проявленията й, но никога не я възпрепятстват изцяло. И в крайна сметка при правилни усилия волята побеждава ограничаващите я фактори. Духът винаги побеждава, а волята е основно качество на духа.

Защо ли? Ами защото предвиждаш (или дори направо знаеш), че ще бъде полезно/важно/нужно за хората, все някога - след 1000, 2000 или 5000 години. А според теб защо са писани книги като Библията? Иначе музиката на сферите да разбирам еквивалент на Словото или? Преди всичко за хората от тогава. Иначе текстовете нямаше да се запазят дълго време. Наистина много неща са актуални и сега, но то е защото са засегнати духовни въпроси и истини, които не се променят с времето.

Формата отговаря на съзнанието и еволюира паралелно с него. Формата отговаря на еволюционната необходимост - тя е такава каквато е нужна за съответния период. Всъщност ако формата ограничава нещо, не съм сигурен, че това е развитието и обучението на човека. С какво формата в общия случай пречи на това обучение?

Не виждам защо би трябвало да се опитвам да предам на на някого нещо, от което си няма ни най-малка представа. Колкото до думата "слово" тя присъства в Библията (и не само) поради редица причини. Словото, звукът е първото проявление на волята. То поддържа цялото мироздание и ако престане дори за секунда всичко съществуващо ще рухне. Музиката на сферите не е някаква художествена измислица. Всичко вибрира. Космическите цикли също са вибрация, а вибрацията е звук. Когато звукът изразява разумни идеи той вече е слово. Мантрата поддържаща вселената звучи през цялото и съществуване до пралайя. Това не е някакъв акт на сътворение осъществен веднъж в миналото, а непрекъснат процес на поддържане на сътворението в проявен вид. Спре ли словото, материята на мига ще се върне в своето непроявено състояние.

Ако аз създам машина и я програмирам да твърди, че е човек (а още повече да си вярва), това би било лъжа, както спрямо машината, така и спрямо тези пред които машината ще твърди, че е човек. Така вече разбрахме кой е създал лъжата (тъй като истината съществува сама по себе си, но лъжата има нужда от някой, който да изопачи истината за да съществува). Следващото нещо над което следва да се замислим е относно съвършенството на програмиста. Ако той е съвършен и в същото време лъже, то тогава умението да лъжеш е част от съвършенството. Ако не е съвършен, можем само да се надяваме, да не се окажем някоя бета версия.