Станимир

Кармата е просто следствие от нашата свободна воля. Тя ни държи отговорни за нашите постъпки - добри и лоши. Но ... човек сам трябва да поеме отговорност за своите действия и по-точно мисли и чувства. Само тогава ще поеме контрол над живота си и няма да има нужда да бъде контролиран "отвън". М това се изразява и свободата. А оправданията са само един от механизмите чрез които човек отказва да поеме отговорността за постъпките си. По-лошият вариант е когато започнеш да обвиняваш другите.

Само да не започнем да разделяме децата на индигови или неиндигови. Трябва да обичаме децата и да ги приемаме такива каквито са, без да ги сравняваме, или себе си с тях. Нека не възлагаме на "индиговите" деца тежест по-голяма от тази, която могат да носят и не лишаваме "обикновените" деца от полагащото им се уважение и разбиране. Всеки има какво да научи от човека до себе си и всеки може да допринесе с нещо за доброто на човечеството. Нека всеки поеме поне малка част отговорността върху себе си.

За мене всичко красиво е чудо. Всичко красиво е проява на сили, с които боравим, които опознаваме във все по-голяма и по-голяма степен, но никога няма да опознаем напълно. Как да не се преклони човек пред Безкрайността и цялото това разнообразие чрез което тя се проявява?! Зад всяка тайна на Природата се крие друга още по-велика и колкото по-налътре навлизаме в нейното царство, толкова по-прекрасни стават чудесата които Тя ни разкрива! Когато става въпрос за чудеса, всички ограничения отпадат. Нима не става същото и с издигането на съзнанието ни към висшите светове?!

За да достигне до познанието, човек трябва да обикне непознатото, а не да се страхува от него. Когато човек обикне нещо се свързва с него и го опознава. Не може да искаме първо да опознаем нещо и после да го обикнем, защото за да дойде истинското разбиране, трябва да сме се свързали с обекта на познанието чрез любовта. Когато става въпрос за нас самите, първото условие е да сме изпълнени с любов към себе си и по-точно към непознатото в себе си, към тази висша наша същност която искаме да опознаем и разберем.

Духовност е да гледаш винаги и на всяко нещо с любов; Духовност е да си винаги искрен; Духовност е сърцето ти да затрепти и от най-малката проявена доброта; Духовност е да виждаш и да се стремиш към щастливия завършек във всичко, дори и в най-тежката ситуация; Духовност е да виждаш навсякъде красотата и с цялото си сърце да се радваш когато красивото става все по-красиво и по-красиво; Духовност е да проявиш разбиране и търпение пред несъвършенството съществуващо в света; Духовност е да положиш всички разумни усилия в защита на справедливостта; Духовност е да споделиш светлината на познанието така, че тя да може да достигне и до най-мрачните кътчета на човешките сърца; Духовност е да си смирен и скромен и в същото време уверен, постоянен и настоятелен в усилията си; Духовност е да притежаваш дързостта да поискаш всичко в името на общото благо, включително Безкрайното и Вечното.

Предателството е гадно. Няма нищо по-лошо от злоупотребата с доверието. Мълчанието е велико нещо, но в контекста на предателството, предполагам, че става въпрос за премълчаване. Да премълчиш истината, когато тя може да се окаже от полза за другия или с цел да му причиниш вреда е един вид предателство. Съвестта е лесно да бъде чута след предателството, но тогава самообвиняването е по-скоро самооправдаване. Един вид защитен механизъм да убедим себе си колко много съжаляваме.

Ако обичаме някой човек просто трябва да му го покажем, без да се натрапваме ако любовта ни не получи отговор. И да продължим да го обичаме и ... един ден отговорът може би ще дойде.

Максим В момента има едно свръхстимулиране на втората чакра в човечеството в резултат от смяната на епохите. Разбира се тези енергии не трябва да се подтискат, а да се трансформират в нещо по-възвишено. Подтискането на желанието за секс е много по-вредно от задоволяването му и единствено когато то се трансформира в чиста и безкористна любов, може да се каже, че човек е овлавял сексуалната енергия и че сексуалният му живот се отличава с пълнота. Тогава може да се практикува и безопасно тантра, защото за това е нужно сливането да започне от душите, да се извърши обединение на менталното, астралното и етерното тяло, и едва тогава да се премине към половия акт и обратното изкъчване на енергията нагоре. Но това е друга тема.

А аз току що си взех един мнооооого горещ душ и се чувствам прекрасно Сигурно има и отрицателни ефекти, но студеният душ или този с температура близка до телесната не могат да ме заредят с толкова енергия и да ме накарат да се отпусна така както горещия.

Най-мощния инструмент за проява на Любовта е мисълта. Това, че мисълта при хората не е достатъчно развита и в резултат на това, на своя егоизъм и егоистични желания, човек взема предимно погрешни решения е друг въпрос. Мисълта е като коритото на река, през която трябва да протече любовта. Ако това корито не е достатъчно дълбоко и широко, ако по него са се образували наноси от тиня и боклуци, любовта няма да може да протече през него. Колкото до сърцето, знаем че сърдечната чакра има своето по-висше съответствие в центъра на теменната чакра. Сърцето е център на човека на всички нива на съответствие. То е свързано с потока на живота идващ от душата и преминаващ през теменния център. Потокът на съзнанието остава в мозъка. Все пак нека се има предвид, че това което обикновенно хората възприемат като любов е по скоро в областта на желанията и емоциите и е свързано със слънчевия сплит, който представлява сбор от сакралната чакра и тази в основата на гръбнака. За да може енергията на слънчевия сплит да бъде издигната до сърцето, любовта на човека трябва да бъде лишена от какъвто и да егоизъм. Сърцето също така съответства на Будхичното тяло и на човешката душа. Може би затова, то се свързва с интуицията. То е и център където са натрупва висшата психична енергия, резултат от воденето на живот изпълнен със себеотрицание, алтруизъм, състрадание и съчуствие към другите. Това води до някои прояви на свръхсетивност и други "свръхестествени" способности. Все пак насочването на тази енергия се извършва с помощта на висшите аспекти на човешкия ум и воля, а любовта обуславя съответното нагнетяване на енергията и на принципа на магнита осъществява нужната връзка. Трябва да се разбере, че волята, умът и сърцето трябва да действат в единство. Нито едно висше постижение не е възможно ако между трите няма баланс.

Човечеството напуща рая, след получаването на дара на мисълта. Тогава хората вече могат да проявяват своята свободна воля и носят съответната отговорност за изборите си. Грешният път е този на егоизма. Това, че човечеството първоначално е тръгнало по този път, според мене е било очаквано и в реда на нещата, но едва ли е било предвидено, хората да стигнат толкова далече по него. Това, мисля, има известна връзка с падналия, но то не е решаващо. Със свободната воля идва и съответната отговорност и това, че човешката мисъл е подложена на вредни влияния, не е оправдание, за това, че се е поддал на тях. Нужно е хората постепено да се оттърсят от егоизма си, да развият и овладеят своята мисъл за да не бъде тя играчка в чужди ръце, а инструмент за проява на Любовта и най-после да тръгнат по "Великия Път на живата Природа".

Разумният свят - МОК 08.07.1932 г. заб. Текстът е от книгата "Фактори в природата" изд. Бяло Братство 1999 г. Текстът в triangle.bg е малко по-различен. Принципите които управляват вселената са универсални. Разликата между добро и зло тука е в изходното ниво на енергията която се използва и в посоката, в която тя се канализира. Все пак могат да бъдат различени висшите от нисшите импулси в съзнанието ни. Все пак става въпрос за енергии. Дали е част от черната практика или не зависи от направляващата воля. Не могат да се въведат в действие висши енергии, ако молещият се е изпълнен с егоистични интереси, затова и за черна практика може да се говори само когато е налице егоизъм и съзнателно насочване на енергиите за причиняване на вреда. Дали всичко това е магия или молитва е въпрос на дефиниране на тези понятия.

Нямах намерение да пиша в тази тема, защото просто тя е толкова езотерична, че ако някой си мисли, че знае дори и 5 % за какво става въпрос, той със сигурност се заблуждава. Дори и Учителите (вкл. и Беинса Дуно) не са споменали почти нищо. Все пак ще приведа едни цитати от Е. Рьорих, с уговорката, че това не са думи на Учителя М. или Учителя К.Х., а на нея самата.

Мъртъв е този човек, при който връзката с душата е прекъсната. Т.е. човекът не е в състояние да прояви нищо духовно и възвишено в живота си. Нисшата му природа до такава степен е поробила съзнанието му, че поне в това въплъщение няма почти никакви шансове душата да осъществи влияние върху това съзнание. Процесът е бавен и се изразява в деградация, на моралните ценности, на понятията за добро и за любов до животински страсти и разбирания. Където липсва разумност, единствения път за развитие остава болката. Не е изключено такива хора в следващия си живот да се родят умствено изостанали, а дотогава в астралния свят наистина ги очаква съществуване, което може да се определи като животинско и полусъзнателно, докато тези импулси на нисшата природа не бъдат изчерпани и астралното тяло най-накрая се разсее.

Аз съм на мнение, че човек винаги трябва да си поставя високи цели. Разбира се говоря за духовни цели, а не за материални. Не мисля, че това е проява на нескромност или прекалено самочувствие. Все пак става въпрос за цели, които за момента може да изглеждат недостижими, но човек се развива и неусетно се оказва, че далечното не е чак толкова далечно. Горните два цитата са много точно подбрани, за да покажат едновременно високата идея и по-малките, реално приложими идеи, които ще ни доведат до нея. Без малкото, голямото е непостижимо. Всяка промяна става бавно и изисква търпение и старание. Можем ли да кажем, че проявяваме любовта, ако обичаме определени хора, но не изпитваме обич, когато срещнеме някой непознат на улицата? За да кажем, че проявяваме любовта, трябва да я проявяваме навсякъде, при всякакви условия. И точно дребните неща са мерило за нашите успехи, защото големите се извършват еднократно и човек може временно да прояви силна воля, но малките неща са ежедневие и реакциите ни спрямо тях изразяват истинската същност на характера ни. Високата идея е нашата пътеводна светлина в живота ни. Тя ни води в нашето израстване. Когато твърдо следваме тази идея, всички по-малки стъпки в живота ни ще бъдат подчинени на нея, т.е. тя ще ни бъде ориентир по който ще можем да оценим сравнително точно действията си и да определим доколко те отговарят на тази идея. Малките идеи в сбора си дават голямата идея. Те ни осигуряват тази последователност на усилията и закалка на характера, които не приближават все повече и повече до нея. Именно чрез тях далечната мечта става реалност, а ние натрупваме опитност и израстваме.

...Любовта е една Първична сила, която дава тон на човешкия живот. Всеки, който влезе в Любовта, неговите работи се оправят. Любовта не произвежда никакво нарушение на ума. Някой казва, че откак се е влюбил, умът му не работи. Това са чувства. Понякой път те са носители на любовта, но те нямат нищо общо с любовта. Любовта е съвършено отделно от чувствата. Чувствата са проводници на любовта. И всеки един, който и да е – млад или стар, дойде ли в областта на Любовта, проявява следното: В Любовта има едно свойство. Тя възкресява съзнанието. Възкресението зависи от Любовта. Мъртвият щом го докосне Любовта, той възкръсва. Глупавият щом го докосне Любовта, той поумнява. Това е магическо действие на Любовта. Ако вие нямате това понятие за Любовта, вие не я разбирате. Даване и вземане - МОК 01.07.1932 г.

Ние кое сме? Човек все още не се самоосъзнава като душа, но той не е и личността. В какво се изразява влиянието на личността и душата върху съзнанието ни? Личността представлява всички навици, стереотипи, модели на поведение и реакция спрямо нашето обкръжение. В настоящия момент тя по-скоро диктува и се стреми по всякакъв начин да запази контрол върху нашето поведение, чувства и мисли. Личността сама няма да се смири и откаже от контрола върху човека. Човекът е този който трябва да се смири. Ние сме съзнание, което е на кръстопът между личността и душата. Душата са нашите висши стремежи, съвест, проява на алтруизъм и всяка друга проява на Божественото в нас. Човек съзнателно трябва да се устреми към душата и да поддържа възможно в най-голяма част от живота си връзка с нея. Едва когато тази връзка стане постоянна част от нашия живот, личността "ще разбере", че в действителност нищо не губи и ще се смири пред душата. Но дотогава, влиянието на личността ще е огромно (да не кажа и ужасяващо). Човек вижда грешките си, знае че не постъпва правилно, но ги повтаря пак и пак, защото естествения начин да се справи с тях, е да ги замени с нещо по-висше, а не да ги подтиска, а това изисква много време на усилена и постоянна работа над себе си. Само светлината на душата може да разсее мрака на невежеството, но за това трябва да поддържаме връзката с душата си жива непрестанно. Та за смирението: то предполага човек да приеме себе си тъкав, какъвто е, да различи двете влияния, които в различна степен обуславят живота му и съзнателно да се устреми към по-висшето. И въпреки, че често ще попада в капаните на старите си вредни навици и модели на поведение, той трябав постоянно и решително да възобновява опитите си за постигане на връзка със своята душа, докато тази връзка не прерастне в единство. Тогава ще може да се каже, че човекът е поел контрола над живота си в свои ръце. В заключение искам да кажа, че човекът трябва съзнателно да поеме отговорност за себе си и човекът е този който трябва да положи всички усилия за да осъществи връзката с духовната си природа. Смирението е важно, но то съвсем не е достатъчно. Човек трябва да прояви своята воля, но не както досега в услуга на своя егоизъм, а да устреми цялата си същност към Божественотоо. Това е много повече от смирението и изисква страшно много усилия.

Смъртта е ограничение, най-тежкото ограничение, което съществува в природата, е смъртта. Едно ограничение, при което съзнанието да не може да функционира, ще ви обясня. Представете си, че вие сте били известно време гениален човек. И вие после се лишавате от тази способност, не може да се проявите, не може да пишете. Ако се лишите от всички органи, с които може да се проявиш и остане само центърът на съзнанието, това е смъртта. Тази идея е скрита в понятието смърт. Ограничение във всичките условия, при които човек може да се прояви. А пък животът какво е? – Животът е съществуванието на всичките условия, при които могат да се проявят заложбите ти, способностите ти. Трябва да определиш какво нещо е животът. Като кажеш живот да имаш една определена идея, която може да те освободи. Ако умреш, така както аз разбирам смъртта, тогава ще се намериш в много трудно положение. Някои казват, че смъртта освобождавала човека. Как може да те освободи това, което те ограничава? – Как може това, което те освобождава, да те ограничи. Вие казвате, че животът ограничава човека, а смъртта го освобождава. Идеята е права, само че тук са разместени думите. Животът, който те е вмъкнал в една лъжлива форма, той те е ограничил, а не самият живот. Ако ти не разбираш живота и влезеш в една лъжлива форма, ти се ограничаваш. А пък животът, ако при някои обстоятелства излезе, ти се освобождаваш. Вие не трябва да се обезверявате в живота. Един човек се обезверява от глупави, човешки твърдения. Най-напред ще разберете смъртта, това е най-голямото ограничение. Животът е своят първичен смисъл, това е най-голямата свобода. Ако считате живота за ограничение, той има някои елементи примесени. Ако ти мислиш, че смъртта ще те освободи, ти се лъжеш, ти (нямаш) правилно разбиране за живота. Ти най-първо ще считаш, че истинският живот е. Хубавото е освобождението, което може животът да ви даде. Разумен център - МОК 24.06.1932 г.

В живота вие срещате противоречия. Искаш да постигнеш нещо, но не можеш. По три пъти на ден се молиш на Бога. Ако някой по три пъти се моли на Бога и Бог не го слуша, каква е тази молитва? – Ако ти пишеш десет пъти на един приятел любовни писма, а той не ти отговаря, какво показва това? – Или, че този на когото пишеш писма, не ти е приятел и не иска да се занимава с тебе, или другото положение, писмото ти не заслужава отговор. Тогава какво трябва да правиш? – Или пък приятелят ти може да е заминал за другия свят. Ти пишеш в Америка на един свой приятел писмо, но нямаш отговор. Казваш, че може би писмото не е отишло на своето предназначение. Но след като пишеш 10 писма, трябва да си образуваш една идея: Трябва да отнесеш нещата към себе си. Трябва да знаеш причината, поради която нямаш отговор. Ако пишеш писмо на Бога и Бог не ти отговаря, ти ли си прав или Бог е прав? – Кой е на правата страна? – Тогава можеш да кажеш: Може би никакъв Господ няма. Човек се моли на това, което знае. Как можеш да се молиш на това, което не познаваш? ... Щом сте грешен, изхвърлете греха си. Ако не работи принципът, измени формата, измени този път, хвани друго направление, докато намериш един път, в който можеш да излезеш, при този център, към който се стремиш. Разумен център - МОК 24.06.1932 г.

Бог е в разумните неща. Той е навсякъде където се проявяват разума и любовта. Къде да го търсим? - Където виждаме проява на любовта и на разума. Бог е навсякъде, но не всичко, което се случва около нас е резултат от разумнни и изпълнени с любов причини. Това може да се нарече тъмнина или неразбиране и Бог пак е там, но няма условия да се прояви. Човекът съдържа и тъмнината и виделината в себе си. Едното е миналото, другото - бъдещето. Едното е неразумното, това, което ни задържа на едно място. Другото е разумното начало, чрез което се проявява любовта. Там трябва да търсим Бог - винаги и навсякъде. За това е необходимо да развием разумното в себе си. Защото когато сме изпълнени с разумност, ние придобиваме осъзнатост за разумното в света, различаваме го и се свързваме с него. Докато не дадем път на разумното в себе си, няма да можем да забелязваме и проявите на разумното в света, както и да проявяваме любовта съзнателно. Само любовта не е достатъчна. Мисълта и стремежът да проявим любовта в живота си, съзнателното отношение към нея ни дават пълнота. Затова и трябва да търсим Бог в разумното, там където любовта има условия да се прояви.

Смирението е проява на уважение и признание към божественото, което всичко живо притежава, както и божественото в света като цяло. Да си смирен означава да усещаш тази божественост и да и дадеш възможност да се прояви във всяко живо същество. Това може да означава и просто да не ограничаваш проявите и. Човекът не може да бъде нищожен. Нищожно е само това, което няма потенциал за развитие. Колкото и да сме малки пред Бога или пред Учителите, в сравнение с животните например сме много напред. Защо трябва да се сравняваме? Достатъчно е да знаем какво можем. А смирението означава да дадеш път на божественото да се прояви - навсякъде при всякакви условия. Не знам дали има отворена отделна тема за скромността, но мисля, че със смирението имат някои допирни точки. При всички случаи смиреният човек е скромен, но това не означава, че му липсва самоувереност или самочувствие. Точно обратното. Смиреният човек знае качествата и възможностите си и това, че не парадира с тях не означава, че не ги притежава.

Лошото е, че ни е станало навик. Сега трябва да положим сериозни усилия за да можем да трансформираме тази наши наклоности в положителни. Това става като постоянно следим за мотивите в действията си и за това дали те не навреждат на нас или на околните.

Нека още веднъж да напомня, че това което се нарича Висше Его или само Его (с главна буква) или Висш Аз, всъщност е човешката душа. От нея никой не иска да се отърве, а тъкмо обратното. Но представата за "аз" на душата предполагам доста се различава от нашето сегашно разбиране. Човек трябва да излезе от влиянието на нисшето си аз или т.нар. личност (която е и основата на егоизма). Личността се състои от физическото тяло (тук включвам и етерното), емоциите и мислите от нисш характер (най-общо в които отсъства любовта). Човек е самосъзнателен - това е негово еволюционно постижение и въпросът не е да спре да бъде самосъзнателен, а да открие истинската си същност всред океана от самозаблуди в които е затънал и да се осъзнае не като отделна, а като неразделна част от цялото. Не да се изгуби в това цяло, а да го почувства в себе си и себе си в него, т.е. да се намери.

Вдъхновеният човек, може ли да се нарече обикновен? Защото аз си мисля, че вдъхновението е задължително за духовния път. И не виждам нищо обикновено в това човек да проявява Доброто и Любовта в живота си. Аз не искам да съм обикновен човек, не искам да има обикновенни хора, искам всеки да надскочи себе си или по скоро да постигне истинската си Същност - тази необикновената, Божествената. А за думите и делата: всеки, ако е малко искрен към себе си, може да определи какво изпитва вътрешно, когато види, че някой друг страда или се радва, когато е до някое красиво произведение на изкуството или пред очите му се извършва несправедливост. Трепетът в сърцето, който спонтанно ще почуства е истинския критерий за духовност.

Ако някой те нарече с обидна дума, кой може да ти забрани да се обидиш, да изпиташ възмущение, да се усмихнеш, да му простиш, да го разбереш, да си помислиш, че другия е глупак, или че е прав, да отминеш, да отвърнеш на обидата, да го удариш и още хиляди други неща?