Станимир

Жената е жена за да наблегне и развие положителните си женски качества - грижовност, всеотдайност, разбиране, търпение, мекота, съчувствие, състрадание, висша чувствителност и пр. Това не означава, че мъжът не трябва да притежава тези качества, но жените могат да ги развият по-лесно. Женските добродетели, като цяло са по-слабо проявени в света - както при мъжете, така и при самите жени. Балансът между мъжкото и женското начало се постига, като се причистват, развиват и възвисяват и двете, но както казах, по-лесно е на жената да развие женските достойнства, а на мъжът - мъжките. Важно е все пак да се преодолее съществуващата тенденция на подтискане на качествата на противоположния пол (а често и на собствения), дори и те да са положителни. Женските качества са една основа, на която трябва да се опрат мъжките качества, за да добият правилна насоченост. Без тази основа те добиват разрушителност, градивността се губи. Ще спра дотук, тъй като това което написах не е точно по темата. Сега за сексуалната енергия. Сексуалната енергия е тази енергия която се проявява посредством сакралната чакра на живите същества. Можем да говорим за творческа енергия, за психична енергия, за астрална светлина, за прана, за фохат, но ще бъде проява на абсолютно невежество да принизяваме тези енергии до сексуалната. Това е все едно да наречем похотта "Любов". Сексуалната енергия е факт. Тя може или да бъде трансформирана, или да бъде подтисната, или да бъде изразходена. Нещата на теория са прости. Подтискането е винаги вредно. Освобождаването е най-лесното решение и е препоръчително ако не можем да я трансформираме, или я трансформираме но не изцяло. Всъщност, това мисля, че е най-правилния път: да се направят опити да се насочи част от сексуалната енергия за творчество или произволна дейност в полза на околните, като не се прекратява сексуалната активност, а мотивацията на която тя се основава се издигне на едно по-високо, духовно стъпало, където любовта се проявява в по-голяма степен, а чувственото удоволствие остава на заден план. Този междинен етап не може да бъде избегнат, тъй като в началото човек трудно може да насочи цялата си енергия в полза на останалите и въздържанието от сексуален живот би означавало подтискане.

Чудесен пример за мъдрост, сила и смирение Смирението не означава да се откажеш от своите цели и намерения, а просто да ги примириш с тези на другите и най-вече с Божествените. Понякога мъдростта ти подсказва да заобиколиш, понякога да прокараш пътя си напряко, но и в двата случая трябва да го направиш с любов и разбиране.

... и да отворим сърцата си за Чудесата! Весела Коледа и нека мечтите ни станат реалност!

Обичам детските очи, потънали във чистотата на съня, обичам и очите им, отварящи се всяка нова утрин, докоснати от слънчев лъч несподелена светлина, изпълващ погледа им със искри надежда - със хиляди искри от вече споделена светлина, и тихо шепнещи ми вечер: "Пак ще дойде утре!", изпращайки ме в тишината на нощта...

Чии "собствени" очи? На душата, гледащи с разбиране и любов, или на личността. Когато издигането е реално, а не илюзорно; когато е свързано с чист живот, изпълнен с любов и всеотдайност, можем ли да говорим за гордост и тщеславие? Самоувереността и смирението трябва да вървят ръка за ръка. Смирението е пред висшето, самоувереността е за нас самите, а разбирането и любовта са за ближните. Рано сутринта беше пълнолунието в Козирог и ключовата фраза за медитация, дадена от Д.К. беше: Изцяло потопен съм в Божествената Светлина, но въпреки това на тази Светлина обръщам гръб. С усилване на светлината и сенките (мракът) стават по-плътни, т.е. ние ставаме по-чувствителни както за доброто, така и за злото в света. Светлината е важна, но по-важно е това, което тя осветява - действителността. И поглеждайки към действителността, уповавайки се на светлината зад себе си, любовта и състраданието ни нашепват да се върнем, но вече носейки светлината в себе си.

Това е от темата за интуицията. Можем да имаме предусещане, че нещо ще се случи, че дадено наше решение е правилно или не, но това още не е интуиция. То е свързано само с чувствата. Интуицията е свързана с получаване на знание. А иначе сърдечния център винаги се активизира, когато са налице възвишени мисли и чувства, включително и при интуитивното възприятие.

източник: Ново сърце Не знам дали има какво да се добави. Вярата в Бог е за нашия ум, защото тази вяра не трябва да е сляпа, но съпътствана от Неговото опознаване. Вярата в ближните е за нашето сърце, защото само с разбиране и съпреживяване на позицията на другия можем да развием любовта си. Върата към самите нас е за нашата воля, защото възможностите на човек са безгранични и само правилната употреба на свободната воля, освобождава вътрешната ни сила.

Животът е прекрасен. Какъв е смисълът му? - Да повярваме в това и да го превърнем в реалност.

Човек, който никога не е губил целомъдрието си, рано или късно ще го изгуби. Човек, който никога не е губел целомъдрието си, не е истински целомъдрен. Целомъдрие, означава чистота - чистотата на детето, съчетана с тази на мъдреца. Защо е този стремеж към целомъдрие? - Може би защото такава е нашата най-съкровена същност. Изгубването на целомъдрието и намирането са част от процеса на себепознаване. Намереното целомъдрие не е като изгубеното. Детето е пораснало, възвърнало си е невиността, но е придобило мъдрост и разбиране.

Ние сми хора. Човешкото е нашата природа (разбира се нисша). Ние трябва да го опознаем, за да можем да го отхвърлим. Това не означава да му се отдадем и да стимулираме изкуствено всичко нисшо в себе си, но да не бягаме уплашени от него, а когато се случи да го срещнем в живота си (т.е. почти непрекъснато), да го разгледаме през очите на разума и любовта, да го съпоставим с идеала ни за Божественото и да направим своя избор съзнателно. Тука не става въпрос за еднократен избор, а за такъв който многократно правим чрез действията си. Опитваме човешкото и го отхвърляме, но само когато сме вътрешно убедени, че това е правилния избор, когато сме убедени, че това с което го заместваме е нещо по добро. Разбира се нещата са доста по-сложни, защото човешкото предразполага към зависимост и отхвърлянето му далеч не е лесно, но целия този процес на загуби и победи над нисшата ни природа усилва нашата любов, мъдрост и воля, а те са необходими за да може Божественото да се прояви пълноценно в живота ни.

Благодаря, Изгрев, точно този цитат ми беше нужен, за да си отговоря на някои въпроси... И още тук

Може ли нещо, което не е било създадено да има смисъл само по себе си? Ние създаваме смисъла на живота и в това е цялото великолепие на съществуването - според нашето съзнание. Можем да сътворим от живота приказка или кошмар, и да го възприемаме като такъв. Животът е като платното на един художник. Животът е за да се живее все по-красиво и по-красиво. Така ние самите му придаваме смисъл. За това е необходимо постоянно да се развиваме, за да можем във все по-голяма степен да изпълним живота си с красота.

Природата и духовното развитие не търпят насилие. Освен това развитието се извършва постепено и последователно. Стремежът към постигане на единство е изначално заложен в най-съкровената ни същност. Може да се говори за постигане на единство между личността и душата и за озарение, може да се говори и за други състояние, съпроводени от екстаз, но аз под секс разбирам процес в който участват две същества, на физическо равнище. Оттам нататък това може да бъде съпътствано и от единение на емоционално, ментално и причинно равнище, което ще даде на сексуалния контакт една иначе невъзможна за постигане пълнота и чистота. Важно е да се определи нивото, откъдето идва първоначалния импулс за секса, защото това е и максималното ниво до което партньорите могат да се издигнат и да постигнат обединение. Целомъдрен е човек при който всички мисли, желания, инстинкти и действия са подчинени на неговата душа. Дали прави секс или не, не е определящо.

Да, важно е да бъдат различени, но и развеждането с човешкото никак не е лесно. Всъщност за да се разделим с човешкото, Божественото трябва да е натрупало известна сила в човека. Много намясто е употребена думичката "дръж", защото в началото Божественото често ни се изплъзва, съвсем несъзнателно и незабележимо. Имаме една положителна мисъл. Колко дълго можем да я поддържаме в съзнанието си? Не минава много време и вниманието ни се притъпява и тази мисъл автоматически бива изместена от най-тривиални ежедневни мисли. Значи трябва да развием способност мисълта ни да остава насочена към Божественото за по-дълго време. По-често да си правим проверка на мислите и да не спираме с опитите си да установим едно по-високо ниво и качество на мислене. Освен това е нужно и да се изпълним с Любов - ние самите, нашите мисли и нашите чувства. Когато мине една мисъл през главата ни да си задаваме въпроса: Има ли Любов в тази мисъл или само лично желание? Също и с желанията: Има ли Любов в това желание, или то е свързано единствено с нашата лична изгода, без да обръща внимание дали то е добро за околните? Ако не сме изпълнени с Любов на трите нива на проявление на личността, Божественото няма как да го задържим. Тази Любов трябва да бъде усещана непрекъснато. Когато видим, че тя отсъства, това означава, че съзнанието ни пак е заето с низшата ни природа, с нейните обичайни мисли, желания и привички. Тогава трябва да успокоим трите си тела и в мълчание и с чувство за тържественост (защото това е свещенодействие и ако няма вътрешен трепет, то би било фалшиво) да се свържем отново с висшата си същност, носител на Божественото в нас. Когато това стане Любовта естествено ще изпълни телата ни.

Линка трябва да е die-virtuelle.com С немския хич ме няма

И сега какво, да станем диваци ли? Да започнем да се замеряме "по-приятелски" с кокосови орехи и да се надяваме,че като уцелим някой с орех по главата, той ще получи просветление.

Малко цитати. ... На някой може и да му бъдат полезни. От интелект към интуиция - А. Бейли.

Нашият живот, желания и мисли засягат и тези около нас - не бива да го забравяме. А можем да имаме колкото си искаме и каквито си искаме желания, и те да бъдат изпълнени, но рано или късно ще ни бъде дадено да разберем, че тези желания в повечето случаи са глупави или най-малкото ненужни.

Да мислиш за нещата в тяхната завършена/съвършена форма, поставя граница. Развитието е вечно. Ако възприемаме или си превставяме една форма като завършена, това е само илюзия. Това не означава да нямаме идеали, а просто да следваме тези идеали със съзнанието, че отвъд тях има други идеали, "по-съвършенни" и "по-завършени", но засега непостижими.

Техника за контрол: когато човек пречисти мислите, чувствата и желанията си, когато те са изпълнени с разумност, благородство и любов, това неминуемо ще се отрази и на отношението му към секса. И пак повтарям: това не означава неговото отричане.

Тогава ще има други чудеса, много по-прекрасни. Ако наистина сме разбрали в известна степен нещо, неговата същност, предназначение, място и взаимоотношения с всичко останало; когато разберем дори и непълно механизма на цялото творение, където всичко е така брилянтно организирано и подредено и все пак свободно за развитие и ако наред с това осъзнаем, че това е една безкрайно малка част от цялото великолепие на Вселената, тогава ще разберем, че и това което познаваме само по себе си е чудо, част от едно още по-голямо чудо, и че в действителност познатото не е чак дотам познато.

Все пак ако липсва стремеж сексуалността да бъде причистена, лишена от егоизъм, изпълнена с любов и възвисена, има опасност да развием култ към нея, т.е. тя да ни подчини. После се появяват и други изкривявания. До тука в тази тема не съм видял никой да отрича секса (говоря за физическия), а се забелязва един стремеж той да се издигне на едно по-високо равнище. Никой човек практикуващ (колко неточна дума) целомъдрие няма да отрече секса. Говоря за хората които са постигнали контрол над сексуалната си енергия, а не я подтискат.

Както казах мисълта и чувствата са взаимосвързани. Единствено може би не употребих на място думата "водещ". Това, че чувствата са пасивни, не означава, че те не оказват влияние (често дори определящо) върху мислите. Но тяхното изявяване навън става чрез инстинктите (механично), мислите или желанията посредством волята. Иначе ако чувствата съществуваха сами по себе си, можехме само да ги усетим и то по начин различен от познатия ни. Интуицията е нещо различно. Засега, при повечето хора, тя е над нивото на съзнанието. Мисълта и чувствата са на неговото ниво, а инстинктите са подсъзнателни, както и някои неща, които сме подтиснали (мисли, чувства и реакции). За да се прояви интуицията, съзнанието трябва да заеме пасивна (възприемаща) позиция спрямо душата. Съзнанието включва както чувствата, така и мислите, като фокусът е в едно от двете при различните хора. По отношение на душата мислите са пасивни, а интуицията е качество на душата. Импулсът мислите и желанията да се настроят възприемащо към душата идва от самите мисли. За да се възприеме една идея идваща от душата, мислите и желанията трябва да са в покой. Веднъж възприела идеята, мисълта отново се активизира, преработва я (това може да включва и изкривяване) и я предава надолу.

Мисълта дава едно осъзнаване на чувствата и емоциите, на което животните не са способни. Невъзможно е да отделиш чувствата от мислите. Те се допълват и взаимно си влияят. Мисълта е водещия, активен елемент в това взаимодейтсвие (поне би трябвало да бъде), но ролята на пасивния елемент - чувствата - е не по-малко важна. При животните отсъства мисъл и там водещ е инстинктът. Като чуя "наранени чувства" правя асоциация с усещането за болка. Астралното тяло е това, което усеща болката. В случая емоционална. Всъщност тука отново не трябва да отделяме чувствата от ума, защото той взима особено дейно участие във възприемането и класифицирането на това усещане. Дори и при чисто физическата болка, ако отсъства умът, усещането ще е далеч по-слабо. Усещането е емоционално, то се регистрира в астралното тяло. Сама по себе си мисълта може да си го предъвква, анализира, но нищо повече от това. Мисълта не може да бъде наранена. Посоката е обратна. Тя действа отвътре навън. Тя може да нарани, но не и да бъде наранена. Чувствата и емоциите не могат да наранят, или по-точно инициативата за нараняването не идва от тях самите. Тя може да дойде от ума, от инстинктите, от желанията. Те са пасивни, възприемащи. Дори когато човекът срещу нас е подложен на силен изблик на емоции, причината е, че той ги е подтискал и акумулирал в себе си (било поради страх или друга причина) дълго време и в един момент налягането им се е оказало непосилно. Причината пак не е в самите чувства, а във фактора който ги е подтискал вътре в този човек.