Станимир

"Свръх съсредоточеното" внимание при хипнозата е съпроводено с отсъствието на будност на съзнанието и оставяне на подсъзнанието на въздействието на чуждо съзнание. Това е което трябва да бъде избягвано. Хипнозата наистина може да помогне даден проблем да бъде открит и разкрива част от причините за възникването му. Възможно е това да е твърде малка част и то далеч на най-съществените причини, но това е без значение ако бъде осъзната погрешността на реакцията на хипнотизирания спрямо тези причини. Обаче не трябва да забравяме, че психологът не е духовен водач. Той обикновено няма отношение към духовното развитие на клиентите си. А последното се постига с цялостна вътрешна трансформация, със съзнателно утвърждаване на положителните противоположности на всички отрицателни качества, които притежаваме. За духовното развитие не е достатъчно да "влезеш в нормата" приета от обществото. Необходимо е да се отиде по-далеч, там където хипнозата няма как да помогне, а много от отрицателните качества, които сме смятали за преодолени, отново ще се проявят, докато не бъдат трансформирани не просто до едно приемливо ниво, а докато техните противоположности бъдат утвърдени напълно.

Имам три съкровища, които ценя и пазя. Първото е милостта; второто е пестеливостта; третото е да не се осмеляваш да оглавяваш другите. От милостта идва смелостта; от пестеливостта идва щедростта; от скромността идва водачествата. Днес хората бягат от милостта, но се опитват да бъдат смели; изаставят пестеливостта, но се опитват да са щедри; не вярват в скромността, но все се опитват да бъдат първи. Това е сигурна смърт. --- Защо морето е цар на стоте потока? Защото лежи под тях, затова е цар на стоте потока. Ако мъдрецът поведе хората, трябва да служи със скромност. Ако ще ги води, трябва да ги следва отзад. Така, когато мъдрецът управлява, хората не се чувстват потискани. Когато той застане пред тях, няма да им навреди. Целият свят ше го поддържа и няма да се отегчи от него. Тъй като той не се състезава, няма да срещне съперник. --- Ето защо мъдрецът действа без признание. Той постига онова, което трябва, без да се задържа върху него. Той не се опитва да показва знанията си. --- Мъдрецът никога не се опитва да трупа вещи. Колкото повече работи за другите, толкова повече има. Колкото повече дава на другите, толкова по-голямо е неговото изобилие. --- Ето защо в скромното се корени благородното. Ниското е основа на високото. Князе и господари се смятат за осиротели, овдовели и ненужни. Не зависят ли те от своята скромност? Твърде много успех не е предимство. Затова не звъни като нефрит, не тракай като каменни камбанки. --- Стани господар на Вселената, без да се стремиш към това. Лао Дзъ - Дао Дъ Дзин

Христос казва: „Ако думите ми пребъдват във вас и вие – в мене, Аз и Отец ми ще дойдем и ще направим жилище във вас“. Това показва, че всички добродетели имат определена среда и място за живеене. Всяка добродетел си има свой обект: честността има свой обект; доброто има свой обект; интелигентността има свой обект; благородството, великодушието също имат свой обект. Честният, добрият, интелигентният създава в себе си условия за придобиване на смирението. За да дойде Любовта в човека, първо той трябва да обикне истината и да се стреми към нея. След това той трябва да обикне мъдростта, правдата и доброто. Само така човек ще има условия за придобиване на Любовта. – „Искам да придобия Любовта.“ – Почва е нужна за нея. Това значи да възлюбиш мъдростта, истината, правдата и добродетелта. Те са почва, основа за идване на Божията Любов на земята. Когато човек постави добродетелите за основа на своя живот, Божията Любов ще го посети. Тогава лицето му ще светне като слънце. И ако някой болен се докосне до косъма на този човек, веднага ще оздравее. Да се върнем пак към Белите Братя. – Де е тяхното жилище? Школата на Всемирното Бяло братство е на Слънцето. Там всяка година Белите Братя правят събор. Техните делегати на земята също се събират на събор. – Къде? – На един висок връх в Хималаите, там правят своя събор. – Кой е този връх? – Зная го, но не мога да го кажа, не е позволено. – Духове ли са тези братя? – Те са хора, облечени в плът, както обикновените хора, но завършили своето умствено и сърдечно развитие. Велик, тържествен ден е съборът на Белите Братя на Хималаите – свещеното място за тях. Тогава Бог изявява към тях Любовта си с всичката своя пълнота, с всичката си енергия, която се отправя към целия свят. Тази енергия е причина за повдигане на религията, науката, изкуството. Тя е причина за преустройството на обществата, за подобряване строя и управлението. Светлите и красиви дни в нашия живот се дължат на събора на Белите Братя на Слънцето. Когато някой от Белите Братя на земята минава през посвещение, той трябва да внимава това да стане в деня на тържествения събор на Слънцето. Тогава именно лъчите на Слънцето изпращат нещо ново на земята. За онзи, който минава през посвещение, този ден е раждане от Бога. Това става само два пъти в живота им. За тези Бели Братя се казва, че са родени два пъти от Бога. – Какво значи това? – Мислете по този въпрос, сами да си отговорите. Ще дойдем при Него

Аз свързвам постоянството с волята. Други качесства които са близики с постоянството, това са упоритостта, непреклоността, борбеността (що се отнася до справянето с различните препятствия и съпротивлението на средата). Също като допълващо качество на постоянството възприемам и решителността, въпреки че нейната същност е малко по-различна. Постоянството свързвам с ритъма. Когато полагаме усилия за да осъществим нещо, разумността изисква това да става ритмично, на равни интервали, дори и през по-голям период от време, но без пропуски. Така енергията се акумулира и насочва, без това да води до прекомерно натоварване от наша страна. Това освен всичко друго развива способността ни за концентрация, усилва мисълта ни и нашето търпение. Когато вътрешната ни сила нарастне, можем да съкратим интервалите през които полагаме усилия за осъществяване на нашите цели. Началото винаги е по-трудно, но когато успеем да утвърдим веднъж правилен ритъм на насочване на усилията ни, нещата стават все по-лесни.

Честност и справедливост Мога да приложа още доста извадки от беседи на Б. Дуно, но може би ще го направя по-късно. Темата ми се струва важна, а досега във форума не съм видял друга тема в която да се засяга достатъчна дълбоко тази материя. Няма да поставям въпроси - не мисля, че са необходими.

За мене скромността е на границата между излишествата и лишенията. Това е тази точка, в която човек е постигнал баланс по отношение на своите реални потребности и тяхното удовлетворяване. Скромността може да се определи и като способността да се задоволиш с малко. Но ако се позамислим по-дълбоко ще разберем, че това малко в действителност е достатъчно. Скромният човек не се изтъква, но не се и подценява. Той може да има високи цели и идеали, без това да противоречи на неговата скромност. Последната не противоречи и на евентуално негово чувство за чест и достойноство, или пък самочувствие. Как разбирате скромността? Мислите ли, че тя е от полза за човека и как изглежда скромният човек в очите на другите?

Доброто и Любовта са Добро и Любов, без значение как ще ги наречем. Хубаво е да не забравяме, че друг не може да прояви Любовта и Светлината вместо нас. Те трябва да се проявяват от всички. Обявяваме индиговите деца за различни - това говори зле за нас, защото изразява липсата на вяра, че ние можем да станем проводници на Любовта и Светлината. А ние можем. Не го ли правим, колкото и да говорим за индиговите деца и за бъдещето, ние не само че не помагаме за постигането на това бъдеще, но и го възпрепятстваме. Не е достатъчно просто да се оставят индиговите деца да разкрият естествения си потенциал - ние трябва да развием своя, защото ние създаваме средата в която те се развиват и ако ние не сме проводници на Любовта и Светлината, това означава, че поставяма върху тези деца тежест, която може да се окаже прекалено голяма. Много Учители (вкл. Беинса Дуно) обявяват периода след 1975 г., като период през който ще влязат във въплъщение относително по-голям брой сравнително напреднали индивидуалности. Б. Дуно споменава, че много от "тогаващните ученици" (тези от неговото време) ще се въплатят отново през този период. Освен това, краят на века е период, когато Земята попада под влиянието на нови лъчи. Религиозната отдаденост и заслепението на фанатизма отстъпват място на реда и закоността, като външна проява на справедливостта. Такъв преход разбира се не може да се осъществи за няколко години, но той е започнал.

Бих добавила - доброто седи в хармонията, злото в дисхармонията. Точно така. Правилната обмяна е тази, след която и ние, и тези с които си взаимодействаме получаваме тласък за развитие. Т.е. целта е установяване на равновесие и хармония на по-високо равнище. Крайностите са еднакво вредни - както прекаленото отдаване на енергия, която не можем да възстановим, така и получаването на енергия, която не ни е необходима. Това, което е целесъобразно е включването в обръщение на енергия с високо качество, носителка на Любовта, Доброто и Светлината, която да обедини двата полюса (отдаващия и приемащия) в единно цяло. Когато в процеса на приемане и отдаване присъстват Разума и Любовта, такъв процес обединява.

Любовта е една. Тя не може да се дели на наша или чужда. Любовта присъства навсякъде, а ние можем само да я проявяваме чрез своите мисли, чувства, думи, действия и въобще чрез начина си на живот. Опитаме ли да заделим част от Любовта за себе си, това вече не е Любов. Затова и най-сериозната пречка за проявяването на Любовта в живота ни е егоизма. Чрез егоизма се обграждаме и самоограничаваме, делим се от цялото - от Бога. Любовта не може да бъде ограничена, затова където присъства егоизмът, няма условия за изява на Любовта. Същото е и при Любовта между двама души. Истинската Любов се проявява в обединеното движение и на двамата към нейния източник. Влюбените представляват единия полюс, Бог е другия.

Депресията е емоционално състояние. Като такова, то може да бъде трансформирано. Преди всичко следва да се осъзнае, че нашето емоционално състояние не е зависимо от външните събития, а от оценката ни за тях. Показателен е факта, че различните хора реагират емоционално на едни и същи събития по различен начин. Обикновено депресираният се оправдава с някаква външна, често независеща от него причина, с която той оправдава своето състояние. Наистина тази причина може да бъде сериозна, но не бива да се допуска тя да бъде надценявана. Понеже депресията е свързана с някаква натрапчива мисъл, за да се избавим от депресията е необходимо да се развие гъвкавост на ума. Това предполага упражняване на способността за смяна на обекта на мислене, като вниманието постоянно се насочва към нови теми и обекти, без да се връща към старите. Търсенето на "сродни души", преживяващи същото състояние, едва ли може да бъде от полза. Това само допълнително ще засили зависимостта на депресирания от причината за депресията. Тази зависимост е фалшива - това е важно да се разбере. Човек може да изпадне във всякакво емоционално състояние и с внушение, и дори със самовнушение, без за това да е необходима каквато и да е допълнителна причина. Всъщност, това което се приема за причина за депресията действа само като спусък, който да задейства нашите вътрешно присъщи наклоности. Разбира се, за да се справим с отрицателните наклоности в себе си е нужно да обърнем повече внимание на техната противоположност. Противоположности на депресията е радостта, но също борбеността, решителността, самоувереността. Както при отчаянието, тези качества ще ни помогнат да излезем от блатото. Не е необходимо да търсим доказателства, че притежаваме тези качества, а просто да ги проявяваме дори и с цената на множество грешки. Ако с действията си не нараняваме тези около нас, грешките не би трябвало да ни притесняват. Депресията е втвърдяване на съзнанието и застой. По-добре грешки, отколкото това. В случая с депресията е добре да престанем да критикуваме, както себе си, така и околните или съдбата, без значение дали имаме основание за това. Действителността, колкото и гадна да изглежда за някои не е повод за депресия, а за мобилизиране на силите. Ако сме депресирани, това е сигурен показател, че оценката ни за действителността и влиянието и върху нас е погрешна. Поражението, когато си дал всичко от себе си скоро ще се превърне в победа. Такова поражение може да бъде единствено повод за радост. Времената се менят, а хората трябва да се научат да действат и да се радват независимост от тяхното течение.

Ако приемем думата "гордост", в смисъл на достойнство, самоувереност или самоуважение, то тези качества без съмнение са необходими на човека. Човек трябва точно да познава себе си и възможностите си, без да се надценява или подценява. Последните две са еднакво нежелани. Често под "гордост" се разбира именно това надценяване на себе си и своите възможностите. В този смисъл се употребява думата и в повечето лекции на Б. Дуно. Т.е. Учителят отделя достойнството и самоуважението от понятието "гордост". Бягайки от гордостта е добре да не изпадаме в другата крайност, а да намерим разумния баланс. Ето и нещо, може да послужи като основа за разсъждение: "Децата" са нашите мисли и дела. Човек се гордее с мислите и делата си. Гордостта идва оттам, че човек вижда себе си като източник на тези мисли и дела и отдава заслугата само на себе си, игнорирайки или омаловажавайки приноса на всички останали. За всеки родител, неговото дете е най-доброто, дори и многократно да е чувал, че това дете всъщност не му принадлежи. Горделивият човек си приписва качества и заслуги, които не притежава или притежава, но не в степента, в която ги заявява. Гордостта е заслепение. Тя може да се свърже и с желанието за собственост и притежаване, но обектите на това желание са по-нематериални. Също може да се свърже и със страха от провал в очите на другите (психолозите сигурно използват друг термин, но надявам се смисълът да е ясен).

Защо все обвиняваме ума, вместо да си признаем, че не сме се научили да работим с него. А ако с ума си не можем да се справим, с интуицията ли ще можем? Няма прекалена интелигентност. Има неправилно насочване на мисълта, към личностното вместо към духовното.

Енергията е за да се насочва разумно. Ако я насочим нагоре, ще тръгне нагоре.

Човек е целомъдрен когато изцяло е изпълнен с Любов. Когато с цената на дълги усилия и сърдечен устрем е преработил всичко грубо в себе си и е освободил място за Божествената Светлина в съзнанието си и за Божествената Любов в сърцето си. Когато благодарение на своята чистота и всеотдаденост се е научил да обича, така както Бог обича. Тогава въпросът не е "Кой и колко обича целомъдреният?", а "Кой и колко е способен да приеме от неговата Любов?". И ако с някой целомъдрения е в по-близки отношения, това е защото, този някой е успял да приеме и отвърне в по-голяма степен на неговата Любов. Целомъдреният е възлюбен и възлюбващ едновременно. Всеки може да го докосне, но само чистата помисъл може да го достигне.

Мисъл за деня - 13 януари 2008 г. Не скъсвайте връзките си с един свой добър приятел. Не скъсвайте връзките си нито с баща си, нито с майка си. Казвате: „Нали Христос е казал, че човек трябва да се отрече от баща си и от майка си?“ Вие трябва правилно да разбирате. Да се отрече човек е едно нещо, а да скъса връзките си с някого е друго нещо. Да се отречеш от баща си, това значи да го признаеш като брат и да му кажеш: „Татко, тука си ми баща, но горе ти си мой брат. Следователно ние имаме един и същ Баща. Когато отидем на небето, ти ще се отречеш от мене, ще кажеш, че си ми брат, а не баща.“ Това значи да се отрече човек от баща си е от майка си. И видях ново небе и нова земя - НБ, 18.X.1936 г.

Аз също не мисля, че търсенето на подобен паралел ще подпомогне с нещо тълкуването на картите. Все пак по отношение на връзката на алеф със глупакът: някои източници виждат в буквата алеф човек с едната ръка вдигната към небето, а другата протегната към земята. Това не е ли една друга карта от таро?

azbuki, не зная как успя да намериш толкова противоречия между твоята гледна точка и моята. Умът не може да бъде трансформиран без преди това да бъдат изчистени емоциите. Последното означава правилното им изразяване или по-точно изразяване на любовта чрез тях. Но умът като контролираш фактор е задължителен (и пак казвам добре развитият ум, в чиято основа лежи любовта). Разбира се контролиращ може да бъде умът на някой външен човек (приятел или психолог), а и всичко това съвсем не означава, че емоциите не взимат участие. Ролята на умът не е да подтиска емоциите, а да дава израз на тези от тях, които са свързани с любовта (на която самият ум е подчинен), а останалите ще отпаднат естествено. Вярно е, че работата с емоциите по принцип е по-лесна за жените, доколкото те още от детството си са поощрявани да им дават израз, докато за мъжете това винаги се е смятало за проява на слабост и емоциите им са дълбоко подтиснати. Т.е на този етап работата при мъжете е малко по-трудна, но след това с умът им е по-лесно. За мъжете е по-трудно да признаят въобще, че имат емоции и в действителност тези емоции са изпратени дълбоко в подсъзнанието им. Те първо трабва да ги забележат в себе си, да признаят всяка тяхна проява, която до този момент те винаги са се опитвали (и успявали) да оправдаят и вместо да се опитват да изкоренят тези емоции (което е невъзможно), трябва да осъзнаят че чистите емоции са не по-малко необходими от ума. Тези самонаблюдения, самооценка и работа над себе си не могат да се постигнат от самите емоции. Дори и емоциите да излязат временно извън контрол, което е твърде възможно при работа с тях, последващата оценка на причините довели до въпросния емоционален изблик пак се извършва от ума (на въпросния човек, ако е достатъчно силен, или на някой друг). п.п. Всъщност при хората умът и емоциите са до такава степен взаимообвързани, че е почти невъзможно да бъдат отделени. По-скоро може да се каже, че едното е в сянката на другото, но често оказва дори по-голямо влияние от това, което считаме за водещо.

Просто една група души са влезли в човешкото царство по-рано от друга група. Влизането в човешкото царство е един голям изпит, т.е. влизат само тези които са го издържали, които отговарят на определени условия. При едни това става по-рано, при други - по-късно. После има редица по-малки изпити и човек попада в такива условия и получава такива тела, които отговарят на съзнанието му. С риск да бъда обвинен в расизъм ще кажа, че това са различните човешки раси. Тази група души, които са влезли в човешкото царство по-късно от другата, използват за въплъщение тела от атлантската раса, защото те отговарят в по-голяма степен на развитието им. Принципно душите използващи такива тела могат да се определят като по-млади, но само що се отнася до участието им в човешката еволюция. Темата едва ли заслужава повече внимание, но който има интерес може да намери повече в ученията на Розенкройцерите и Теософите.

Може би обръщаш твърде голямо внимание на отрицателните страни на характера си, на отрицателните следтвия от твоето поведение. Това, че си ги забелязал и желаеш да ги промениш е хубаво, но то може да стане само когато откриеш и подсилиш положителните страни в себе си. Приеми това което си - и доброто и лошото. Първото за да го проявиш, а второто за да го трансформираш. Без да си приел лошото като част от себе си и да поемеш отговорността си за него (имам предвид отговорността пред себе си), няма как да се промениш. В действията си (думите, мислите, желанията) изхождай от това, което искаш да бъдеш, а не от това което смяташ че си (защото това което си в действителност - добрите и отрицателните качества, които притежаваш - много малка част от хората могат с точност да определят). Замени "не искам да бъда....." с "искам да бъда ......." и се опитвай колкото се може по-рядко да забравяш да постъпваш според това си намерение. Казвам "да не забравяш", защото един от основните проблеми идва точно от невниманието, което те връща към старото ти "аз", това което искаш да промениш. Сигурно ще ти се случва да забравяш какъв искаш да бъдеш и сигурно след това ще съжаляваш, но това е в реда на нещата стига всеки път да опитваш отново, без да се притесняваш, че опитите са станали твърде много. Човек е такъв, какъвто се чувства. Използвай миговете когато усещаш доброто в себе си и си ги спомняй, когато чувстваш безсилие, защото те са светлинката в мрака.

Да, но как можем да обичаме хората, ако първо самите ние не сме изпълнени с Любов, която в последствие да прелее и към другите? Изворът на Любовта е непресъхващ, но за да даряваме Любов, трябва да приемем Любовта в самите себе си. А това означава да обичаме себе си, защото иначе няма как да се свържем с Източника на тази Любов, нито пък ще И дадем условия да ни изпълни. Любовта ни към хората наистина е великолепно свидетелство за Любовта ни към Бог, въпреки че не това свидетелство е целта И.

Всеки е бил "нацист" под една или друга форма. Това е и основната причини поради която е опасно да се ровим в миналите си прераждания. Всеки е имал прераждания, през които е проявявал нечовешка жестокост и други отрицателни качества, на които едва ли вярва, че е способен. Изходът е само един - да поеме отговорност за тях, да ги приеме като част от себе си и да ги трансформира. Трансформацията винаги започва от емоционално ниво, но под контрола на ума (и то само при условие, че последния е осъществил в някаква степен връзка с душата). Това означава всички потиснати комплекси и модели да се изкарат навън; да се изучи механизма на тяхното действие; факторите, които ги задействат и целенасочено и непрекъснато да се поддържа положително отношение и стремеж към проявяване в живота на техните противоположности (а това в действителност са различните прояви на Любовта). Тези неща разбира се е невъзможно да бъдат постигнати за едно или две прераждания и изискват полагане на много волеви усилия, непреклонност и постоянна бдителност. Ако една крепост остане неохранявана дори и за две минути, врагът ще използва именно това време за да атакува. Всички наши слабости могат да бъдат открити, дори и тези които сме заровили най-надълбоко и това правим именно чрез добре развития ум, наблюдателност, способност за оценка и различаване, но при условие, че Любовта е поставена като основа в преценките ни.

Вярно е, че зад повечето заболявание стоят причини на астрален и по рядко ментален или етерен план. Има разбира се и чисто физическите наранявания и някои заболявания независещи от човека. Всъщност откриването на връзка между нашите болести и съответните причини, които най-често се явяват наши слабости в характера не е необходимо. Слабостите в характера можем да открием просто като си направим искрена самооценка. Така или иначе ние трябва да отстраним всички тези слабости в характера и не е нужно да изолираме тези, които са свързани с болестта (а и най-вероятно няма да успеем) и да започнем от тях. Заболяванията служат само като предопредителен сигнал, че нещо не е наред и често са средство с което природата ни подтиква да погледнем под нов ъгъл към себе си, мислите, действията и постъпките си. По-добре е да започнем да работим над причините (слабите си страни), без да е необходимо да ги свързваме със съответните заболявания (следствия). За последните когато е необходимо има грижата медицината - била тя традициона или алтернативна.

Какво се разбира под това да работим чрез доброто и злото и под това да не позволяваме те да работят чрез нас. Умишлено подчертах думичката "чрез". "Работя чрез доброто", не означава "правя добро" и "работя чрез злото" не означава "правя зло". Доброто и злото си съществуват в света, било като добри и лоши условия на живот, действия от страна на околните, събития които ни се случват и др. Ние правим зло, когато използваме доброто и злото в света за да постигнем негативни следствия, т.е. които носят вреда на нас и околните. Доброто в света може да се обърне в зло, защото примерно е по-лесно да злоупотребиш с добрината на един човек, отколкото с лошите му качества. Правим добро, когато използваме доброто и злото в света за постигане на положителни резултати. Ние можем да използваме и двете за да постигнем целите си и ако последните са положителни, може да се каже, че ние проявяваме доброто в живота си. Когато доброто и злото работят чрез нас, това означава, че ние сме несъзнателни към тъхното въздействие. Ние сме само инструмент за тяхната проява, но насочващата воля липсва. А да се оставиш в ръцете на чужда воля или на случайността е неразумно. Тук искам да подчертая, че възвишените същности (не само недземни, но и най-обикновените разумни хора), тези които никога не биха злоупотребили с човека при подобна ситуация, винаги (може би с много много редки изключения) изискват човекът, посредством който действат да осъзнава това което прави и доброволно да им сътрудничи. Винаги когато човек се остави да бъде манипулиран, всъщност той позволява на доброто и злото да се прояви чрез него, но няма контрол върху следствията. Но дори и да не е манипулиран, ако в човека липсва будност на съзнанието, в моменти на понижено внимание (а при повечето хора те са преобладаващата част от живота им), контролът върху следствията също се губи. Ще приведа част от един вчерашен пост на Вальо, не с желанието да объркам някого допълнително, а с надеждата да обърне внимание на някои други аспекти на доброто и злото и ако може да ги съвмести с темата за деня. Колкото и да изглежда трудно на пръв поглед, това не е невъзможно. Добро

Беинса Дуно казва, че за да проявим любовта в живота си, първо трябва да обикнем Бога. Но какво се разбира под любов към Бога? Аз го разбирам не като любов към тази абсолютна и недостижима същност, а като любов към нейните прояви. Но за да може човек да оцени и обикне външните прояви на Бог, той трябва преди това да е проявил Бог до известна степен в себе си. Това става като се свърже със своята вътрешна духовна природа и и даде възможност да се изяви в живота му. Човек, който не е изпълнен с любов не може да обича - нито Бог, нито братята си, нито себе си. Любовта започва от тази връзка с Бога в нас, с най-съкровената ни същност. Когато любовта изпълни съзнанието ни, мислите, чувствата, ние вече можем да разпознаем любовта извън нас. Тогава и само тогава можем да обикнем ближните си - след като сме обикнали (Бог в) себе си, не преди това.