Станимир

Или я приема и преминава отвъд нея.

Аз харесвам човешкото в себе си. Човешкото е това, което ни отличава от животните - нашата любов и разумност. Да извиняваме нашите слабости с това, че сме хора е изключително удобно оправдание. Точно защото сме хора не трябва да имаме слабости и затова носим отговорност за грешките си. Ако беше нормално за човешката природа да прави грешки, нямаше да носим отговорност за действията си. Не е човешкото това, което ни спъва в нашето развитие. При човека за пръв път душата има възможност пряко да повлия на живота на въплътената личност. Значи единствено при човека тази личност може да се свърже с и осъзнае божественото в себе си, и да започне да го проявява в живота си. Това означава да си човек - да се свържеш съзнателно с божественото. Да подчиниш ума си и въобще целия си живот на желанията не е човешко. Желания и животните имат и при тях е нормално астралните влияния да имат ръководна роля. И защо ние определяме състояниета при които човек се ръководи от астралната си природа човешки? Висшето Его е над тези нива. Ние сме хора дотолкова, доколкото проявяваме това Висше Аз в живота си. В това се заклячава и нашата моментна задача, защото нашата човешка еволюция все още не е завършила. Ние сме хора, но все още развиващи се като такива и именно в изявяването на нашата висша природа се заключава нашата човечност.

Да, споделянето на личните опитности може да се окаже нож с две остриета. Теорията показва общите и универсални принципи. Тя не отчита множеството конкретни, допълващи влияния, които винаги променят хода на събитията по определен, специфичен начин. При приемането на доверие на чужда опитност съществува опасността тези странични, вариращи според условията влияния да се приемат като неразделна, присъща част от действието на въпросните принципи и последните да бъдат разбрани неправилно. С други думи казано, опасността е от това да се правят заключения на базата на наблюдение върху единични събития, при които наред с разглеждания, са взели участие и множество други специфични фактори, чието влияние не може да бъде определено.

Това излишно знание ли? Или опасно? Или просто не е предвидено в човешката учебна програма...? Можем за познаем същността на цялото, само ако познаем нашата същност. Но по този начин правим само съпоставка между себе си и цялото по принципа на аналогията. Реалното познание за същността на цялото можем да постигнем единствено когато ние самите станем такова цяло, т.е. постигнем в развитието си неговото сегашно състояние. Например отделната клетка в човешкия организъм, дори и да се осъзнае като неразделно част от този организъм, не би могла да обхване пълната широта на съзнанието на съответния човек от когото е част. Това ще стане едва когато клетката постигне същото еволюционно равнище като човека. Разбира се ако под цялото се разбира Бог, като абсолютен и съвършен и обхващащ всичко, то човек може само да се приближава в разбирането си за същността на Бог, до действителната Божия същност, но никога няма да я разбере напълно.

Да бъдеш търпелив не значи да бъдеш вол; търпението е разумен акт; за да можем да претърпим външните несгоди на живота, трябва да имаме вътрешно равновесие на душата, сърцето и ума. Ще ви кажа един пример за един математик от миналите векове. Той работил 20 години върху известни изчисления, по тях имал вътре в стаята си разхвърляни разни книжчета и винаги заключвал стаята си; един ден забравил да я заключи, слугинята влиза да разтреби стаята, вижда много книжки разхвърляни по пода, взима ги всички листчета, хвърля ги в печката и ги изгаря – пречиства хубаво стаята. По едно време се връща математикът и попитва: „Къде са разхвърляните листчета?“ – „Турих ги в печката; вижте как сега е хубаво наредено.“ – „Такова нещо друг път да не правиш“ – това било отговорът на математика. Ние слугуваме като тая слугиня – събираме листчетата, това не струва, онова не струва, хайде в печката. Този учен човек, чийто 20-годишен философски труд пропаднал, не е постъпил както бихме постъпили ние, а е показал едно търпение за пример: не направил друго, а ѝ рекъл само: „Друг път да не го правиш“. Сега вие се намирате в такъв период – вашата къща е отворена, слугинята събира всички листчета, ще ги видите един ден изгорели в печката и когато намерите къщата очистена по правилата на вашата слугиня, какво ще ѝ кажете? Аз зная, че ще има плач – „Господи, аз ли съм най-грешният? Тази съдба само на мене ли даде?“ И ние смятаме, че сме хора, които разбираме Божествения Закон! Ние трябва да кажем, като този философ – „Моля, друг път да не правиш туй“. А, от своя страна, да си вземем за задача да държим нещата си в порядък, да не оставяме стаята отворена и на произвола на слугите. Ще ви приведа един пример и с него ще заключа. Спира се един пътник в един от големите хотели на града Ню Йорк. Влиза в една стая, в която имало и друг един пасажер; той имал навика да спи много дълбоко; през нощта хотелът се запалва; става единият пасажер и отива при сънливия и му вика: „Ставай, че хотелът гори“; той му отговаря: „Махай се, остави ме да спя спокойно“; „Ставай, ти казвам, че хотелът гори“, настоявал първият; другият става, взема че го изтласква навън, затваря вратата и пак ляга да спи; огънят обхваща хотела, най-после виждат го на покрива, че вика за помощ, но няма кой да му помогне. И на вас ви казвам: този хотел, в който живеете временно, гори, и ви съветвам: спасявайте се, защото после ще се качите на покрива и ще викате за помощ, но не ще има кой да ви помогне. Когато ви казват, че хотелът гори, облечете се и излезте вън. Всичко това, което гори, ще се срути, всички тия неща, които са спъвали човешкия прогрес, ще бъдат съборени, и тогава върху развалините Господ ще съгради нещо добро. Да не мислите, че животът ще се свърши. Идва епоха по-величава, отколкото е имало досега, и ние можем с радост да очакваме това светло бъдеще. От тия бури, които идват да дезинфекцират, да пречистят света, не трябва да се боим ни най-малко. Законът на служенето

Трябва хората да станат служители на по-слабите, на по-немощните. Не трябва да туряме лоши хора да слугуват на света. Знаете ли защо съвременното общество е развалено? Майките, които трябва да възпитават сами децата си, остават възпитанието им на развалени и невежи слугини, а самите те отиват по театри, балове, бирарии и други удоволствия. Развратните и невежи слугини на какво ще научат децата? На това, което те знаят. Слугините възпитават съвременните деца не само в България, но и във Франция, Германия, Америка – навсякъде. Не казвам, че всички слугини са развратни, но по-голямата част от тях са такива по причина на своите господари. Ако майките биха били слугини (в пълния смисъл на думата) на своите деца в пътя на отглеждането и възпитанието им, светът би имал друга физиономия. Също и ако бащата би бил възпитател на своите синове. Щом бащата и майката напущат своите длъжности и оставят на невежи слугини, които не разбират в какво се състои животът, да възпитават децата им, а те отиват да се наслаждават в света, резултатите ще бъдат лоши. Слугинята не може да възпита детето, още и защото не го е родила и няма любов към него. Тя си казва: „Ако господарката се разполага в бирарията, защо аз да ѝ гледам децата?“ Ще ви обясня в какво се състои слугуването, какви качества трябва да има един слуга. Той трябва, преди всичко, да има благородно сърце, да бъде чувствителен, отзивчив, да бъде смирен, да бъде човек пластичен – да може към всички условия да се приспособява; при това трябва да бъде работлив, а не мързелив... Да бъдеш търпелив не значи да бъдеш вол; търпението е разумен акт; за да можем да претърпим външните несгоди на живота, трябва да имаме вътрешно равновесие на душата, сърцето и ума. Ще ви кажа един пример за един математик от миналите векове. Той работил 20 години върху известни изчисления, по тях имал вътре в стаята си разхвърляни разни книжчета и винаги заключвал стаята си; един ден забравил да я заключи, слугинята влиза да разтреби стаята, вижда много книжки разхвърляни по пода, взима ги всички листчета, хвърля ги в печката и ги изгаря – пречиства хубаво стаята. По едно време се връща математикът и попитва: „Къде са разхвърляните листчета?“ – „Турих ги в печката; вижте как сега е хубаво наредено.“ – „Такова нещо друг път да не правиш“ – това било отговорът на математика. Ние слугуваме като тая слугиня – събираме листчетата, това не струва, онова не струва, хайде в печката. Този учен човек, чийто 20-годишен философски труд пропаднал, не е постъпил както бихме постъпили ние, а е показал едно търпение за пример: не направил друго, а ѝ рекъл само: „Друг път да не го правиш“. Сега вие се намирате в такъв период – вашата къща е отворена, слугинята събира всички листчета, ще ги видите един ден изгорели в печката и когато намерите къщата очистена по правилата на вашата слугиня, какво ще ѝ кажете? Аз зная, че ще има плач – „Господи, аз ли съм най-грешният? Тази съдба само на мене ли даде?“ И ние смятаме, че сме хора, които разбираме Божествения Закон! Ние трябва да кажем, като този философ – „Моля, друг път да не правиш туй“. А, от своя страна, да си вземем за задача да държим нещата си в порядък, да не оставяме стаята отворена и на произвола на слугите. Христос казва: „Ако някой слугува на Мене, да си предложи сърцето“. Той е дошъл на земята именно да обработи човешкото сърце. Туй обработване в какво се състои? Всички ония бурени, недъзи на нашия живот да бъдат отстранени. Вие от дълго време сте християни, всички Христос следвате, но ако Той ви повика на изпит сега, колцина от вас бихте издържали изпит върху търпението и смирението, ако ви даде да разрешите задачата не само теоретично, но и практично, или пък върху другите човешки добродетели: Правдата, Любовта, Истината, Мъдростта? Мислите ли, че не бихте пропаднали на изпита? Дали ви обичат хората, вие го разбирате, но дали вие обичате другите, не сте го разбрали. Щом Господ изисква да обичаме другите хора, в тази обич трябва да отидем до самоотречение. Всеки иска да стане господар, всяка раса, която се издига, иска да господарува, всеки народ иска да бъде господар над всички други народи, и затова всички дохождат до сблъсквания. Ако всички хора имаха за ръководител Христовия принцип, да слугуват на човечеството, ако всеки имаше своя сфера на работа и би принесъл своята лепта на човечеството, нямаше да има никакви спорове. Законът на служенето

„И направи Бог човека по Свой образ и подобие Свое.“ Значи, Той направи човека да мисли като Него и да чувствува като Него, да бъде справедлив, както Бог е справедлив. Та, сега всичкото възпитание на хората седи в това да развият в себе си съзнание за справедливост. Ние имаме съзнание, но засега нашето съзнание определя само отношенията ни към физическия свят. Ние считаме справедливи само тия неща, които законът е определил. Някой е честен, справедлив само докато има закон. Щом няма закон, той счита, че може да прави каквото иска. Кой е законът, който определя какво е право и кое не е право? Право е това, от което никой не страда. Щом има страдания, това не е право. Да направим човека по образу и подобие Нашему

Може би за това да се носи сребро през високосните години има някакво разумно обяснение (въпреки това аз продължавам да си нося едно златно пръстенче ). Но тука въпросът е дали търсим това разумно обяснение или просто от страх, че може да ни се случи нещо неприятно, започваме да носим сребро, без да се интересуваме защо. Тук се открива още една разлика между вярата и суеверието - вярата винаги е свързана с разумно обяснение. Тук вероятно някои ще възразят, но разумното обяснение винаги присъства, дори и да не го съзираме, да е над моментните ни възможности за осмисляне. Това е и смисълът на вярата - да излезем от себе си, от нашите ограничения и предразсъдъци, но въпреки всичко пак си оставаме в разумния свят.

Най-добра идея за мекотата можем да добие като наблюдаваме и разсъждаваме върху качествата на водата. Когато говорим за мекота не трябва да разбираме само пасивност, т.е. мекота по отношение на реакцията ни спрямо външната среда. Мекотата може да бъде и активна, излъчвана от нас, съпътстваща действията, мислите, желанията и стремежите ни. Впрочем, същото е и с любовта - имаме желание да бъдем обичани (което е общия случай, съответстващ на пасивната мекота) и стремеж да обичаме, да излъчваме любовта от себе си. Когато правим разграничение между мекота и мекушавост, най-вече е нужно да се осъзнае, че при мекотата ние запазваме нашата цялостност. Не се нарушава синхрона между емоциите, умът, целите които сме си поставили. Ние отстъпваме или по-скоро правим място за другия, но вътрешният ни баланс не се нарушава, нито се отказваме от намеренията си. Просто подобно на водата търсим други пътища за постигането им. Мекотата е проява на гъвкавост и приспособимост, на използване на най-малката отворила се възможност, на най-рационално използване на енергията.

Аз комуната не мога да си я представя като място за постоянно живеене. Представям си я по-скоро като място където човек може да се отегли за определен период от време за почивка и възстановяване на силите. Всичко това може да бъде съпътствано с медитация или други духовни практики и обучение. В комуните може да се извършва и подготовката и планирането на конкретна работа, която предстои да се свърши и точно тези конкретни дейности според мене са много по-силен обединяващ фактор отколкото идеологията, която се споделя в комуната. Идеологията представлява основите и очертава насоките и границите, но действителното обединение идва от поставянето на общи цели и задачи, които всички да споделя доброволно и с отдаденост според възможностите си.

Според мене в суеверието винаги присъства известно количество фатализъм. Вярата и суеверието наистина в много отношения са противоположни. Суеверието поставя граници. То "предопределя", че нещо ще се случи и "ограничава" другите възможности. Вярата не търпи ограничения, за нея няма невъзможни неща. Също така вярата винаги е насочена към положителни следствия, докато следствията при суеверието по-често са отрицателни. Самото суеверие обикновено е съпътствано със страх, съмнение или дори примиренчество - неща, които са несъвместими с вярата. Суеверието произхожда от традициите, вярата е насочена към новото, към това, което не е било постигнато до този момент, към развитието. Суеверието ни тегли назад, към старото, докато вярващият винаги е устремен към бедещето.

Според мене най-важното е преди започване на една молитва, човек да се обедини мислено с тези, които споделят идеята зад тази негова молитва, нейните цели и да се моли от името на всички (и на практика заедно с тях), а не само от свое име. Разбира се, ако молитвата е егоистична и съмишлиници трудно ще се намерят и силата ще е съмнителна.

При грешката няма умисъл или пък резултата се отклонява от това, което сме имали като намерение. Ако ние знаем до какви резултати ще доведат действията ни, това вече изключва възможността от грешки. Разбира се в реалния живот винаги съществува неизвестност и прогнозирането на резултатите от действията ни има вероятностен характер. Но като цяло човек не може да сгреши съзнателно - това не би било грешка, а умишлено нарушаване на Закона. Оттук може да се търси и разликата между грешка и грях, въпреки че последната дума не ми харесва. Виж, това може да го направя сутринта. Преди лягане "програмата" ми е малко по-различна .

Навиците свързвам с човешкото подсъзнание, с тези реакции спрямо околния свят и с това поведение на човека, което е добило някаква автоматичност (което е съпроводено със занижена съзнателност). От тази гледна точка навика наистина не може да има траен положителен ефект. Един навик определяме като добър, ако ни води към някакво подобрение спрямо моментното ни състояние. Но рано или късно този навик, колкото и положителна роля да е изиграл, ще се превърне в сериозна пречка. Това е така защото ние се развиваме, а навиците не - те са част от подсъзнанието ни, от нашето минало. Навика подсказва закостенялост, втвърдяване, липса на растеж, ограничение, инертност. Всичко това е в противоречие с духовното развитие. У човека трябва да присъства стремежа не да си изгражда полезни навици, а да развива полезни качества, които качества постоянно да развива. Човек трябва да има нагласата в съзнанието си, че развитието на търпи ограничения, то е един непрекъснат, безкраен процес.

Често хората казват: „Аз искам да имам по-големи дарби, по-големи способности“. Хубаво. Ако ти ония дарби, които имаш, не си използвал, не знаеш как да ги разработваш, кой ще ти даде повече? Всеки от нас има толкова дарби, че ако бихме ги разработили, те са достатъчни да създадат основа за пет таланта. А пет таланта малцина имат. Аз вярвам, че повечето от вас, които ме слушате тук, имате по два таланта; дори положително мога да кажа, че всинца имате по два таланта. Но ако превърнете тия два таланта в четири, ще бъде друго. ... Аз ви казах, че вие имате два таланта; ще попитате кои са те. Вашият ум и вашето сърце – това са два таланта. Но ще кажете: „В какво мога да употребя моя ум?“ – На някой човек там на пътя му се счупва колата, минавате оттам, имате знания, поправете му колата; той ще ви бъде признателен, а някога, на реда си, той ще ви помогне. В случая и вие печелите. Вторият талант – то е вашето сърце. Някой човек е болен; вашето сърце трябва да ви накара да го споходите и да му прислужите. Двата таланта – това са корените на нашия живот. Под „сърце“ трябва да разбираме корените на нашия живот, а под „ум“ – клонищата и листата отвън. Вие знаете, че в природата съществува едно съотношение между корените и клончетата. На всяко клонче съответстват малки коренчета долу в земята, и когато долу изсъхне някой корен, изсъхва горе и съответният клон. Законът, който трябва да спазвате, е този: да знаете, че ако у вас изсъхне едно желание, ще изсъхне непременно и една мисъл; ако изсъхнат две ваши желания, ще изсъхнат две мисли, ако изсъхнат три желания, ще изсъхнат три мисли, и един ден, когато вашите чувства се атрофират съвършено, ще изсъхнат всички клончета и вие ще се превърнете в човеци, които имат само един талант. Да вземем човек, който има пет чувства – зрение, слух, обоняние, вкус и осезание – каква роля играят тия чувства в нашия живот? Те са петте врати, през които човек влиза в тоя свят, чрез които ние изпитваме природата – пет области, от които можем да черпим богатства. Човек, лишен в пълния смисъл на думата от слух, е глупав човек; да си лишен психически от зрение, значи да си лишен от възможност да видиш истината; да си лишен от обоняние в психическо отношение, значи да си лишен от своя интелект; да си лишен от вкус, значи да си лишен от любов и т.н. – такива неща можем изброи доста. Всяко наше сетиво съответства на една велика Божествена добродетел, и всеки от нас трябва да наблюдава дали чувствата му са в хармония с неговото сърце, дали са в свръзка с истината. Талантите

Човек наистина е създаден по образ и подобие на Бог, както и всичко останало. Проблемът идва от там, че човек не може да възприеме себе си в своята цялостност. Обикновено фокусът на съзнанието ни е концентриран върху мислите, чувствата или емоциите, а за да добием цялост, ние трябва да се самоидентифицираме с обединяващото ги звено, това от което различните аспекти на човека са произлезли. На първо време това обединяващо звено е човешката душа, а впоследствие и Монадата (Духът). Акцентирайки върху своите различни тела, човек губи връзката си с божествената си същност, а телата, чието предназначение е да служат като инструменти за нейното проявление, започват да определят живота ни вместо нас. По този начин ние се откъсваме от Бог и живота ни губи своята правилна насоченост. Естествен резултат от това са страданията.

Това е вярно, единствено що се отнася до личността, т.е. нисшата триада, съставена от тялото, ума и емоциите. Дълбоко в подсъзнанието ни, личността мрази Бог, защото се страхува за запазването на водещата си роля в човешкия живот. Подсъзнанието са различните модели на реакция, поведение, навици, привички, инсттинкти, страхове, които сме развили в течение на многобройните си въплъщения. От друга страна нашето свръхсъзнание, което е съзнанието на нашата душа, на своя собствен план е наясно с единството на всичко съществуващо и на човека с Бог в частност. Затова ако разглеждаме човека в неговата цялостност, а не само като личност, най-съкровенната ни същност, не само че не мрази Бог, но е и едно с него. Тази наша същност може единствено да обича.

Защо завиждаме? Може би защото не искаме да си признаем, че всеки получава това което е заслужил. Не можем да открием справедливостта, резултат на която се явява настоящето. Сериозните несъответствия между нашите представи за това което ние и другите заслужаваме и реалността пораждат в нас дисхармония и конфликт с околната среда. Завистта е имено такова несъответствие. При завистта имаме едно желание да бъдем на мястото на другия. Казвайки последното имам предвид не да бъдем на неговото място като цяло, а само що се отнася до отделни страни от живота му (неща които ппритежава; качества които е развил; професия; щастие; късмет и мн. др.). Добронамерена завист не мисля че може да има. Можем да желаем да имаме нещо което другия има, но завистта предполага и несъгласие с правото на другия да притежава въпросното нещо (било то материално или нематериално). Понякога завист може да съществува и когато обвиняваме другия за това което е или за постъпките му, смятайки ги за погрешни. В тези случаи най-често обвиняващия ако попадне в същата ситуация, действа по аналогичен начин и допуска същите грешки, които когато е бил в ролята на наблюдател (или потърпевш) е осъждал. В този случай осъждайки грешките на другия, ние всъщност ги споделяме, но желаем да сме в ролята на извършители, а не на потърпевши.

Мисъл на деня - 3 Февруари 2008 г. "Днес всеки човек си има свои особени възгледи за живота. И затова, когато говори с някого, човек иска възгледите на този човек да бъдат в съгласие с неговите. Нима това, което човек говори и мисли, е абсолютно вярно?... Кой каквото говори и мисли, това са частични схващания. Всичко онова, което крепи живота, което създава живота, което се грижи за създаване на трайни връзки – това е Реалното. Има един реален живот, който ще нареди всички работи." Из Стана невидим, 22ра НБ, 2.V.1937 г.

По какво да разпознаем лъжеучителите и лъжепророците? Ще изброя някои възможни признака. 1. Вниманието, което се обръща на собствената личност. Акцентът трябва да е върху учението, а не върху учителя (или неговия посредник). Всякакво самоизтъкване, сравняване с други учители е несъвместимо с духовността. 2. Никой учител не би изисквал сляпо подчинение, нито пък ще тръгне да агитира някого да тръгне да го следва. Ученикът сам трябва да е развил желанието за духовно развитие в себе си и да се стреми да прилага определени духовните принципи в живота и в отношенията си с околните. 3. Никой учител няма да претендила, че само неговото учение е истинското. Възможно е да не позволи на учениците си да следват някои други учения, но това не е защото тези учения са погрешни, а защото методите използвани от различните учения понякога са несъвместими. Съществуват някои разлики във външната форма на ученията поради различната гледна точка, поставянето на акцента върху различни аспекти от истината, различия в използваната терминология, които лесно могат да объркат начинаещите и само по напредналите ученици (добре запознатите с въпросните учения) могат да открият общите принципи съществуващи зад тази външна форма. Но пак повтарям, учителят няма да отрече вярността на въпросните учения и факта на единния източник стоящ зад тях. Също така учителят няма да скрие, че над него съществява безкрайна йерархия от много по-напреднали духовни същности, спрямо които самия той е в ролята на ученик. 4. Принципите, които учението се опитва да предаде са универсални. Тяхната цел е духовното развитие на учениците, като за целта е необходимо прилагането на тези принципи в живота. Любовта, милосърдието, състраданието, справедливостта и всички останали положителни качества са целта на учението и в това отношение компромиси са недопустими. Никой учител няма да направи и най-малък намек за нарушаването на тези принципи от страна на ученика. 5. Учителят често повтаря неща за които вече е говорил, но винаги с прибавянето на нещо ново, нещо което ще приближи ученика при разбиране от негова страна с една стъпка по-близо към Истината. Т.е. старите учения не се отричат, но се прибавя нещо ново, в унисон с епохата, съзнанието и характерните особености на хората към които е насочено учението. Ще обърна специално внимание на множеството появили се из интернет (аз лично съм попадал на поне 6-7 не свързани един с друг) сайтове в който различни посредници обявяват, че са в контакт с някой (или с няколко) от Учителите или по-висши същности и предават текстове от тяхно име. И ако споменаването на имена на Учители като източник донякъде е в реда на нещата, то какъв необоснован разход на време, усилия и въобще енергия е от страна на по-висшите същности е да се занимават с предаването на съобщения към човечеството, при положение че същото могат да направят и не толкова напреднали последователи, а въпросните същности имат неизмеримо по-важни функции. Част от споменатите получаващи послания не са злонамерени. Посланията които представят са безвредни, добронамерени и дори могат да окажат положително влияние върху четящите ги. Но тези послания не носят нищо ново. По принцип посредникът при тяхното получаване наистина вярва, че се е свързал с въпросните Учители, но в действителност той се свързва с техните мисъл-форми (егрегори). Тези мисъл-форми са създадени от техните последователи, от представите на последователите за тях и притежават тези качества, които тези последователи им приписват. Разбира се такива мисъл-форми не са в състояние на нищо повече освен да симулират съзнание и да повтарят до безкрайност едни и същи неща, колкото и красиви да се те. Съществува и друга група хора, които се свързват със собствената си висша природа или пак със своето подсъзнание и които поради силното си желание и отдаденост към дадена духовна същност си я представят (за тях това изглежда реално) като даваща им наставления. Това се случва най-вече с дълбоко религиозните хора.

Хубаво би било цялостното мислене на хората да обърне оста на традиционното разбиране за двата принципа (мъжкия и женския) като лежащи в една хоризонтална равнина, като си ги представи по вертикалата (Дух - Материя). По отношение на Бог всички ние сме в качеството на пасивния принцип. Т.е. ние сме възприемащи, получаващи. На Бог ние нищо не можем да дадем. Ние можем да послужим като основа за Неговото проявяване, но най-вече ако разглеждаме хората като съвкупност. Отделния човек може да послужи като основа за проявяването на своята собствена Монада. Последната на своя собствен план е едно с Бог и чрез нея проявяваме и Бог в себе си. Правилното отношение е активно да е това начало, което се намира по-близо откъм страната на Духа по оста Дух-Материя. Или с други думи казано Монадата да е пасивна по отношение на Бог, но активна по отношение на душата; душата да е активна по отношение личността. Ако се обърне поляризацията, какъвто е масовия случай свързан с душата и личността се явяват нарушения (в случая егоизъм). Егоизъм същестува, когато активния принцип е поставен на мястото на личността (без значение ума или желанията), а душата е заставена да бъде в пасивна (в случая не толкова получаваща, колкото изчаквателна) позиция. Разбира се душата ще се възползва и от най-краткия миг в който личността се "открие" за влиянията идващи от нея и ще изпрати своите благотворни енергии. В тези моменти душата се явява активна, а личността пасивна (и пак обърнете внимание, че активна и пасивна се отнасят единствено да отношенията между личността и душата). Нещата са същите и в отношенията на човека с Бог, в междуличностните отношения и в отношенията на човека с различните социални групи.

В Природата умират тези форми, които не са способни да допринесат, за по нататъшното развитие на съзнанието, което ги обитава. Убийството е всяко действие, което допринася за невъзможността на съответната форма да проявява живота през себе си и ограничава способностите на съзнанието за развитие. Забележете, че формата не е задължително да бъде физическото тяло. Тя може да бъде също емоционалното тяло, менталното тяло и дори душата и по-висшите тела. Също така формата може да са групи, организации и други социални структури. Ако под хула срещу Светия Дух се разбира ограничаването на проявите на Живота - да. Но хулата срещу Светия Дух може да се разбира и като отричане от Него, като предприемане на действия в срещуположна посока, насочени срещу Цялото от което човека е част и предателство спрямо него. Последното разбира се води до тежки последици и деградация(все пак възвратими) за съответното лице.

Какво представлява дяволът? - Мисъл форма. Някои я поддържат съзнателно, други - не. Наистина, имало е и един, който с падението си е изгубил правото да се нарича Луцифер (което име е сборно и не се отнася само до него), но преди падението си, той дори не е бил сред най-напредналите измежду братята си.

Човешко, твърде човешко: Всеки има слабости и то много. Това е прекрасно, защото многото слабости един ден ще се превърнат в множество добродетели. Това се отнася за всеки. Да, хората са различни - съвършенството изисква безкрайно разнообразие, но зад това разнообразие стоят универсални закони, неизменни и нетърпящи изключения. Важно е човек да не отрича, да не прехвърля на другите или да не се крие зад своите слабости. Това са все форми с които човек се стреми да оправдае нежеланието си да се справи с тях. Човек трябва да има идеал, който да следва. Качества и добродетели, които се стреми да притежава. В това отношение умът е помощно средство, емоциите също са средство, физическото тяло - също, свързани съответно с знанието, любовта и волята. Кое от трите е излишно? А трите тела - без кое от тях проявим мъдростта, любовта и волята в живота си? Човек трябва да бъде цялостен, да не се идентифицира само с ума, само с емоциите или само с физическото тяло и да не отхвърля нито едно от тях. В човека няма нищо излишно, някои неща просто е необходимо да претърпят развитие. Щом имаме едно положително качество в себе си, означава че за да го постигнем сме тръгнали от неговия отрицателен аспект. Във вселената нищо не се губи, затова и не може просто така да се отървем от едно свое отрицателно качество. Но във вселената всичко се трансформира и развива (поне в дългосрочен план). Това е и правилния път за преодоляване на слабостите ни - да признаем всичко в себе си, даже и това, което не харесваме и да положим усилия да се променим. Същото е валидно и в отношенията ни с другите. Тях не можем да променим (можем само да ги насочим), но трябва да се научим да ги разбираме. Последното без любов не може да се постигне. Въобще в отношенията ни с околните е нужна любов, защото знанието само по себе си въобще не е достатъчно. Всъщност истинското знание идва едва когато другите станат по-важни от нас самите и усилията се насочат за всички.

Мисъл на деня - 30 Януари 2008 г. Къде седи истината – в отричането или в твърдението? Щом човек съпостави две идеи в себе си, той непременно ще дойде до една трета идея. Из Но Аз ще погледна, 32ра НБ, 29.VIII.1937 г.